Доналд Джеймс
Гадателката (61)

61.

Подобен удар може да ти държи влага цял живот, ако му позволиш. В най-добрия случай аз съм бил допуснат само да пристъпвам по периферията на същинското разследване. Прибрах се в апартамента. Днес Аби нямаше да дойде там. Минах през душа, облякох един халат и направих кафе. Седнах на дивана и включих телевизора на „Преглед на събитията в Кола“. Не знам дали не споменах вече, че сутрешната новинарска емисия започваше с прекалено дълга и отегчителна поредица от кадри преди заглавието. Сигурно не съм. Но това е съществено. Зрителят по принцип не гледа съсредоточено, докато показват снимки на богати западни туристи, които ловят сьомга, или пък отплаването на кораби от Северния военноморски флот (тези ленти датираха от времето, когато още беше възможно да го направят). Никой не гледа внимателно и докато от календара изпадат страниците с датите от предишната седмица. До момента, в който музиката акцентира върху датата на новия ден и листчето с нея започне да пада към центъра на екрана, въртейки се над рибарите. Първи юни. Вдигнах чашата с кафето. Първи юни. Защо датата предизвикваше бурни потоци от електрически заряди в мозъка ми?

Този път искрата щракна по-бързо и изведнъж се оказа, че знам нещо, което липсваше на Аби. В подземието на бившия предизборен щаб на Баданова в Адмиралтейството имаше надраскани на ръка надписи по стените и последният от тях гласеше: „Утре е рожденият ми ден — 1 юни 2017. Алексей.“

Благодарение на паниката си в ужасното ранно утро изобщо не бях обърнал внимание на датата. „Утре е рожденият ми ден –1 юни 2017“ означаваше, че Алексей и другите деца са били там вчера сутринта. Извели са ги оттам може би само час или два преди пристигането ми. По спешност.

В такъв случай къде? Да са прехвърлени на Запад? Как би могло да стане това, при положение че всички изходни пътища от Кола бяха блокирани, а всички влакове и самолети — пътнически и товарни — се проверяваха от момента, в който бе установено изчезването на Баданова?

Значи с кораб? С някой от стотиците кораби — от речните шлепове до огромните рудовози и танкери за химикали, — които влизат в Колския залив? Но мореплавателните графици не се променят толкова лесно. Не е като с кола или автобус. Ако децата са били преместени панически вчера сутринта, това не означаваше, че някой кораб може просто ей така да вдигне котва и да отплава. Той е бил в пристанището, за да товари или разтоварва. Да зареди с гориво. Трябвало е да се събере екипажът, нещо съвсем невероятно, от моряшките кръчми край доковете. С голям кораб е невъзможно просто да надуеш пара и да отплаваш. Най-малкото, не преди да бъде зареден с провизии от онези малки черупки, които сноват между закотвените кораби именно с тази задача — снабдителите.

Хрумна ми ненадейно. Облякох се набързо. Имаше някакъв шанс, искрица надежда, на която да се опра.

 

 

Издирих името му от регистрацията на „Лермонтов“. Игор Герасимов живееше в Мурманск. В комплекса „Северен залив“. Нещо повече, работеше като нощен санитар в мъжкото отделение на хирургията. Стъпваше на евтината си протеза от дърво и изкуствена кожа достатъчно добре, че да се справя с миенето на пода и да носи кофи.

Беше дребничък, състарен мъж, с мазна руса коса и усмивка, зад която надничаха счупени зъби. Седнахме в една зала за свиждане, обзаведена с мръсни червени дивани и масички за кафе с характерните за петдесетте години извити като бумеранг крака.

— Никога няма да забравя този ден, инспекторе — каза той и вдигна дървеното си ходило, разклащайки го пред мен. — Не… Ще се съгласите, че няма как да забравиш деня, в който ти е отрязан кракът на борда на погълнат от пламъци кораб. Особено при положение че не беше длъжна да го прави.

— Искате да кажете, че не се е налагало?

Отметна малката си глава назад:

— Налагаше се и още как. Бях затиснат под желязна греда, която можеше да бъде разрязана само с ацетиленова горелка. Исках да кажа, че не беше длъжна да рискува живота си по този начин. Можеше да притича покрай рулевата рубка и да ме остави да изгоря заедно с кораба.

— Но не го е направила. — Беше ми трудно да говоря. Наталия ли? Разбира се, че не би го направила!

— Цялата кабина вече беше в пламъци. Без пожарникарски костюм, ей така. Дойде при мен и ме попита, спокойна като лятно море, съгласен ли съм да остана без ходилото. Казах да и въпросът се реши. Би ми някаква голяма инжекция и после го направи. От бърза помощ ми казаха, че сме били последните, които са измъкнали от кораба. В последния момент погледнали и видели как онази руса жена ме влачи по палубата.

В очите му напираха сълзи. Излишно е да споменавам, че и аз бях в почти същото състояние. Той се приведе към мен:

— Знаете ли коя е била?

Кимнах утвърдително.

— Оказа се, че е изчезнала същия ден. А аз дори не знам името й.

— Наталия Вадим. Аз съм съпругът й.

Разказа ми всичко, което знаеше, а то бе достатъчно. Малко снабдително корабче като онова, на което работел, обикновено изпълнявало поръчки на големи кораби по пет до десет пъти дневно. Карали замразено говеждо, пресни зеленчуци, лекарства, плодове, всякакви провизии по заявка. Но деца? Не си спомнял такова нещо.

Седеше и мислеше напрегнато.

— Обаче „Сталинградски меч“ го е правил.

— Разказвайте — подканих го аз.

— „Мечът“ е снабдителски кораб като нашия. Какъвто беше нашият. Разкарва провизии. Имам един приятел в екипажа му. Той ми е казвал, че често им плащат двойно за един бърз курс с деца. Мислеше, че са за осиновяване на Запад. Хубави деца, доста объркани, не бяха съвсем наясно какво се случва с тях. Сигурно част от тези осиновявания не са били съвсем законни, защото двойната надница несъмнено е за запушване на устата. Посланието е нито дума пред граничните власти.

— Казвал ли ви е на кой кораб ги доставят?

— На някой от луксозните туристически кораби, които обикалят из норвежките фиорди. Те са по-скоро моторни яхти, отколкото презокеански лайнери. С не повече от двеста пасажери. Първокласни каюти. В момента има един такъв в пристанището и той използва „Меча“ за снабдител. С либерийски флаг е. Казва се „Полярна лисица“.

 

 

Снабдителският кораб „Сталинградски меч“, чийто корпус беше дървен и имаше само един комин, стоеше на стария пристан, почти до диспечерската кула. Беше задържан преди час от Пински и още пет-шест души.

Когато двамата с Аби отидохме там, бяхме преведени по ръждива подвижна стълба към миришещ на плесен, слабо осветен трюм. Спряхме се смълчани пред входа, а Пински дръпна настрана завесата от зебло. Когато очите ни привикнаха с полумрака, видяхме, че покрай двата борда на тесния кораб има двуетажни койки. На всяка от тях спеше по едно дете на пет до десет-единадесет годишна възраст. Китките на всичките бяха завързани с вериги за гредите на койките. Чух, че Аби диша дълбоко, докато стояхме и гледахме как тук-там децата се въртят и промърморват нещо в съня си. От време на време някое от тях се надигаше на лакът, взираше се сънено и объркано в Аби и после пак се отпускаше на дюшека.

Усетих я, че хваща ръката ми.

— Боже мой, Константин… Как са могли?

Нямах отговор.

Пусна ръката ми.

— Боже мой — повтори Аби, но този път говореше повече на себе си. — Никога не съм предполагала, че в началото на двадесет и първи век ще водя следствие за отвличане в робство Само един господ знае колко страдания са причинени досега.

— И колко са умрели в крайна сметка — вметнах аз. — В ръцете на собствениците им в Ню Йорк, Лондон или Париж…

Постояхме още малко, загледани в спящите деца.

— Разпоредих да докарат автобус и пет-шест жени от дежурещите в управленията — прошепна Пински зад нас.

Загледах се в едно тъмнокосо момче на десетина години, което се мяташе неспокойно в съня си, и казах:

— За бога, закарайте ги направо в американското сиропиталище.

Аби ми хвърли бърз поглед и кимна:

— Не се притеснявайте от правните подробности — ще ги уредим по-късно.

Качихме се обратно по желязната стълба и тръгнахме към каютата на капитана по тясна пътека между натрупани чували с брашно и зеленчуци, кашони с плодове, цигари, вино, бира и консерви. Прекрачихме през високия праг на тясно помещение с койка, мивка, малко шкафче и плакат на гола хубавица в естествени размери на стената.

Когато влязохме, капитанът, Глеб Морозов, скочи от койката. Пински вече му беше обяснил накратко колко може да загази и той се втурна да ни помага с усърдие, което би разтопило сърцето на всеки милиционер.

— Другарю инспектор — започна капитанът, — старши офицер от полицията Кънингам, кълна се, съвсем чистосърдечно вярвах, че онези деца долу се качват на борда по собствено желание.

— Те са завързани с вериги бе, нищожество! — скастрих го аз.

— Това е заради собствената им безопасност — отвърна мазно той. — Малки деца като тях могат да си навлекат куп неприятности.

Аби сви устни.

— Не съм служител на граничната полиция — продължи да бълва капитанът. — Ясно е, че не съм им искал документи. Моята работа е да карам провизии за корабите на рейда…

Докато говореше, той постоянно се тътреше из каютата, опитвайки се да застане между Аби и плаката на стената.

— Имате договор да снабдявате моторната яхта, „Полярна лисица“. С кого го подписахте? — попита Аби.

— С един от офицерите на кораба. Мисля, че е турчин. Става въпрос за един списък със заявки, нищо повече. В снабдяването не се подписват специални договори.

— А за бизнеса с хора? — попита Аби.

Той сведе поглед и започна да пухти.

— Повярвайте ми, не е имало никакво насилие.

Помислих си, че Аби ще се нахвърли върху него, но тя само преглътна тежко.

— Как пристигнаха тук?

— Децата ми ги доведоха с един камион някъде преди обед. Обикновено ги откарваме на „Полярна лисица“ до един час. Ама така било писано. Измъкнал се един маншон на трансмисията. Нужно беше време, докато го заварим на мястото му, което бе причината да сме още тук, когато лейтенант Пински дойде.

Трябваше да го смушкам с показалеца си в ребрата, за да спре.

— В момента не ни интересува вашата роля, капитане — казах аз. — Ще се занимаем с нея по-късно. Засега искаме от вас да отплавате и да изпълните доставката си за „Полярна лисица“.

Стояхме прави в тясната рулева рубка на „Сталинградски меч“, докато го чакахме да вдигне налягане на парата, тресейки се от мощни вибрации. Капитанът прехапа устни и се отдалечи от руля.

— Готови сме за отплаване, инспекторе — каза той със заглъхнал глас.

— Уведомете ги — наредих аз.

Той извади мобилен телефон от шкафа пред себе си и набра номера.

— Глеб Морозов се обажда — изрече в микрофона. — Готови сме за отплаване.

Човекът от другата страна каза нещо и в отговор Морозов го увери, че е натоварил всички стоки според заявката. След секунди се отлепихме от кея и запорихме вълните с пухтене, сред облак от дим и пара.

Обърнах се към Аби и казах:

— Това е краят.

Тя се взираше в пръснатите из залива тъмни силуети на търговски кораби със запалени сигнални светлини на носа и кърмата. Без да се обръща към мен, тя кимна бавно в съгласие.

— Да, Константин, това е краят.

Проследих посоката на погледа й. Вече бяхме излезли на открито, минавайки покрай редица от складове отдясно на борда. Заради ярко осветените си палуби моторната яхта „Полярна лисица“ създаваше впечатление, че виси над водата. Зад нея се издигаха хълмовете, все още с бели върхове от миналогодишния сняг.

Светлините изведнъж угаснаха, сякаш между нас и другия кораб падна плътна завеса от мъгла. Забелязах раздвижване на палубата.

— Какво става? — попита Аби.

— Нищо ново. Така правят всеки път — каза капитанът.

Взрях се над водата.

— Боже милостиви — промълвих под носа си. — Погледни ги само!

Аби вдигна прибора за нощно виждане, който висеше на врата й. Чух я да мърмори отвратено. Измъкна главата си от каишката и ми подаде прибора. С всеки изминат метър към, „Полярна лисица“ образите ставаха по-ясни — мъже на всякаква възраст, дебели и слаби, високи и ниски, се бяха скупчили до бордовия парапет на яхтата с отвратително нетърпение.

Бяхме на по-малко от петдесет метра и вече различавах отделни лица, когато ярка бяла светлина лумна от тъмната вътрешност на залива и озари ниските хълмове оттатък реката. Почти едновременно с нея два мощни лъча прорязаха мрака и се чу форсиране на корабни двигатели. Два катера на бреговата охрана изникнаха от мъглата и се насочиха към „Полярна лисица“.

Стори ми се, че дори чух изплашените възклицания. Мъжете на палубата над нас се втурнаха назад, вдигнали ръце да защитят очите си от прожекторите на бреговата охрана. Когато първата изстреляна от катерите граната със сълзотворен газ избухна на палубата, нетърпеливото щъкане на мъжете около парапета бе заменено от хаотично бягство в търсене на прикритие.

Щом се допряхме до борда, чух викове както с американски, така и с английски акцент, думи на немски, френски, италиански, испански… Езиците, на които се говори в Западна Европа.

 

 

Въоръжени служители от бреговата охрана стояха в краищата на всички стълбища. Аби и аз останахме на палубата, докато мъжете минаваха покрай нас, тътрейки се в нестройна редица, тук-там по някой с оковани в белезници ръце. Най-силно ме впечатли съвсем обикновеният им вид. Не се виждаха полуотворени устни и гримирани, порочни физиономии. Това бяха мъже, които можеш да срещнеш всеки ден в луксозните квартали на Лондон, Ню Йорк, може би в Хамбург или Мюнхен, сравнително по-млади, отколкото очаквах. Повечето от тях вървяха с наведени глави и се опитваха да извръщат лицата си, за да не ги уловят светкавиците на фотографите, които вече бяха успели да стигнат до мястото на събитието. Направи ми впечатление, че някои, повечето говорещи на английски, дори протестираха и заплашваха, че ще се обадят в посолствата на страните си или че ще заведат дела за неправомерно задържане. Неправомерно задържане! В Русия, представете си!

Докато слизаха по алуминиевата стълба към катера, един от пътниците с белезници на ръцете падна, или по-точно беше бутнат в леденостудената вода. Оставиха го да рита, да крещи и да се дави няколко секунди. Един от ескортиращите дори протегна крак и натисна с ботуша си главата му под студената черна вода. Когато успя да изплува, той вече кашляше почти удавен. Изтеглиха го безцеремонно за веригата на белезниците. Крещеше от болка. Другите педофили на катера и по стълбата гледаха, зяпнали от ужас.

Пински ни заведе в трюма да ни покаже изложбен салон със скулптури и огромни снимки на деца. Погледа ми привлече една поредица: деца, оковани с гривни към стената. Видях измъчени лица и белези от камшик по гърбовете им. В магазинче се продаваха списания, плакати и видеокасети, както и белезници и железни нашийници, включително печати за жигосване със сменящи се по избор букви.

— Капитанът категорично отказва да говори — каза Пински, — но намерих един от моряците, който се разприказва. По неговите думи през последните няколко години русначетата са най-продаваната стока на пазара. Твърди, че търговете са се провеждали тук през нощта след отплаването. Можело да си купиш дете за лично ползване. Или пък да използваш десетина, докато трае плаването по обратния курс. Става въпрос за голям брой много богати хора.

— Имам чувството, че ми призлява — каза Аби. — Нямам никакво желание да разглеждам това място. Да тръгваме към салона.

 

 

Рядко се случва на един милиционер за един ден, а и за цял живот да види нещо толкова вдъхновяващо и удовлетворяващо като гледката на дълга редица от мъже, които чакат да бъдат регистрирани от офицера от бреговата охрана и изпратени след това на палубата при другите. Но не неспокойните, унили пози на мъжете бяха причината стомахът ми да се разбунтува, а единствената жена, някъде в средата на опашката.

Никога не бях виждал Баданова в такъв вид. Беше облечена в поло и черен панталон. Без никакъв грим, а косата й висеше право надолу. Стоеше на опашката с белезници на ръцете. Забелязах реакцията й, когато влязохме. Нямаше и следа от уплахата, която се надявах да видя. Вместо това тя ме погледна с яростна злоба и с презрителното си високомерие, което би трябвало да усетя много по-рано в поведението й, но не бях.

Опашката напредваше постепенно. Тя се спря до мен и каза с предвзета тъга:

— Моето възмездие. А аз се надявах да бъдещ златното ми момче.

Нямах какво да й кажа. Не беше момент за великодушие на победителя. Тя и съпругът й бяха дали начало на събитията, които убиха Наталия. Войник от бреговата охрана я бутна напред. Усетих, че Аби ме хваща за ръката. Извърнах се на другата страна.

Последвахме Баданова на палубата. Пински беше предупредил хората от бреговата охрана, че искаме да бъде държана отделно от капитана и екипажа и че от този момент с нея се заема милицията.

Видях, че Баданова вдигна предизвикателно глава. Забелязах блясък в очите й — поне така сме свикнали да го наричаме, а всъщност беше преценяващ поглед през присвити клепачи, докато пристъпваше по палубата към алуминиевата стълба. Само преди минута бях готов да я убия със собствените си ръце, но реших, че не искам всичко да свърши като с Лука или Бриджър. Поне засега. В миг на прозрение ми дойде наум, че това, което ще се стори най-тежко на Баданова, е мизерията на затворническата килия… За нея би било непоносимо да мине през всичките унижения на руския съдебен процес, с всичките му публични тиради, разпити и изтръгнати признания.

Явно и тя беше на същото мнение. Видях я как прави решителната крачка.

— Дръж я — изкрещях към Пински, но закъснях с цяла секунда.

Тя внезапно се втурна напред с неочаквана елегантност и с вдигнати над главата ръце с белезници като преди гмуркане. Водата я погълна и се затвори над нея. Забелязах тласъка, който направи с краката си, забивайки се дълбоко под тъмната повърхност. Веднага си спомних мъжа, който бе паднал малко по-рано — полумъртъв, когато го измъкнаха само минута по-късно.

 

 

Невъзможно беше да не се чувствам измамен. Когато хората на бреговата охрана я извадиха след десет минути, нямаше дори минимална надежда да оживее. Спомних си думите й в нейния луксозен апартамент: „Трудно бихте си го представили, Константин, но навремето аз се състезавах за олимпийския плувен отбор на СССР в Монреал.“