Доналд Джеймс
Гадателката (46)

46.

Беше тъмно, когато излязохме на магистралата в южните покрайнини на Мурманск — Лука и аз в белия микробус, Аби и Пински в камка на милицията без отличителни знаци след нас. Покрай пътя имаше малко сняг, но все още беше плътен и неочаквано блестящ под лунната светлина, докосваща по-високите части на хълмовете оттатък реката.

Първите десетина минути Лука караше мълчаливо и крайно съсредоточено, все едно че колата му беше натоварена със скъп порцелан.

— В Ростов — каза той неочаквано — по това време на годината вече е топло. Даже горещо. На южния плаж хората сигурно се къпят.

Хрумна ми, че и преди беше споменавал слънцето и плажовете на Ростов като прелюдия към разказите за детството му. Прииска ми се да го насърча.

— Значи животът в Ростов е бил хубав, така ли е?

Той сви рамене. Мълча още дълго време. Дали си спомняше онези слънчеви дни, или не можеше да реши да сподели ли още нещо, не можех да кажа. В един момент ме погледна косо и пак се обърна напред заговаряйки така, сякаш му бях задал нов въпрос.

— В началото живеехме в самия Ростов. После се преместихме няколко километра по-нагоре по Дон, в Новочеркаск, където майка ми си намери работа в завода за шампанско. За повечето хора животът на юг беше хубав.

— За повечето хора?

Погледна ме по типичния за него боязлив начин.

— Да, за повечето хора, защо не? На слънце животът винаги изглежда по-лек.

— Но в Новочеркаск си живял в една сграда с Андрей Чикатило.

— Никога не съм те питал откъде знаеш това, Константин — каза той с безизразен тон.

Това изречение ми напомни, че в началното училище никога не ме наричаше Костя, както всички останали момчета.

— Аз съм милиционер — отвърнах небрежно. — Имам достъп до документи.

— И заради това ли, че съм живял в една сграда с Андрей, си мислиш, че имам нещо общо с отвличането на доктор Вадим?

— Може би. — Нарочно замълчах продължително. — Да познаваш човек като Чикатило сигурно е някакво бреме.

— Бреме ли? Не. Защо трябва да бъде? Вече ти казах. Онзи Андрей Чикатило, когото познавах, беше учтив, деликатен човек.

Това беше трудно за възприемане.

— Нима искаш да ме убедиш, че е имало друг Чикатило? Някой, за когото не знаем?

— Имаше. — Кимна рязко и гневно с глава. — Започнахме да го разбираме по-късно. Прозряхме под какво напрежение е живял. Колко пъти според теб е устоял на желанието да убие?

— Боже мили! Сигурно не искаш да ми кажеш, че трябва да сме му благодарни за единия или двата пъти, когато е успял да се пребори с желанието си да убива и разчленява?

— Не, но съм сигурен, че има много млади жени, които ще са му благодарни, ако знаят, че им се е разминало. — Движехме се покрай завой на реката. — Андрей представляваше две отделни личности. Много от древните славянски оказания ни учат, че всички сме такива. Ти също, Константин. Няма смисъл да се преструваме, че не е така.

Нямах желание да го прекъсвам. Но установих, че съм обсебен от разговора с човек, който е познавал лично сериен убиец.

— Колко време живяхте в един блок с Андрей Чикатило?

Поклати глава.

— Не беше блок — отвърна той, — а къща. Къща, строена преди революцията, с високи прозорци и врати и широко мраморно стълбище. Обичахме, всичките деца, да играем там. Наемателите разполагаха с по една стая, а не с цял апартамент. Нерядко майка с две или три деца живееше в една стая. Кухнята и тоалетната се ползваха от още шест-седем души. Ние живеехме на третия етаж. Андрей беше над нас, на четвъртия.

— И за теб той е Андрей?

— А кой друг да бъде? Бях дете, обръщах се към него учтиво, както беше прието тогава, „Андрей Романович“. И днес не гледам на него като Чикатило. Ако се замисля за него, мисля си за Андрей.

— Често ли мислиш за него?

— Почти непрекъснато. Опитвам се да проумея тази загадка: как е възможно да има двама Андреевци? Как може двама души да обитават едно тяло. Прочел съм всички разкрития за него, за намирането на труповете един по един, накълцани и обезобразени, повечето замръзнали под снега. Но аз съм запомнил онзи мъж, който слизаше от горния етаж — висок, много добре облечен, с чанта от изкуствена кожа, който сядаше до мен на мраморните стъпала и ми даваше шоколадчета.

— Този мъж е убил сестра ти.

— И преди ти казах. Няма доказателства — възрази той остро. — Няма доказателства.

— Милицията я е включила в списъка на жертвите му.

— Само че той никога не е признавал да я е убил. Това не е ли важно?

Погледнах го и забелязах, че лицето му е пребледняло. Отново бе стиснал здраво волана.

— Андрей не е единственият мъж, похищавал непълнолетно момиче — каза той. — В Ростов и Новочеркаск сигурно е имало и други, дори няколко. Но милицията е искала да прочисти архивите си. Не правят ли така?

— Случва се.

— Намират някого, който си е признал три-четири престъпления, и му приписват още шест-седем неразкрити случая от подобен характер.

— Слушай, Лука. Андрей Чикатило не си е признал за три или четири престъпления. Признал е за петдесет и две брутални убийства. И в крайна сметка е екзекутиран заради тях.

Продължихме да пътуваме мълчаливо. От време на време при някой завой луната осветяваше лицето му. Виждах, че по него преминаваха вълни от емоции, но не можех да ги разбера. Какво правеше всъщност? Нима се опитваше да защити човека, убил сестра му? По бузите му се търкулнаха сълзи.

Пътят пред нас лъщеше под лунната светлина.

— Майка ми, Рита — каза той съвсем тихо, — пиеше като мъж. Никога не беше доволна, ако на масата пред нея няма половинлитрова бутилка с водка. Заработеното с извънреден труд шампанско заменяше за водка.

— Чикатило или жена му слизали ли са при нея на чашка?

— Жена му понякога. Той не пиеше. Държеше се сдържано с възрастните. Работил е като учител, после като инженер. Хората го уважаваха, често изтъкваха колко елегантно се облича. През лятото костюмите му винаги бяха безупречно изгладени от самия Андрей, както говореха всички съседки от къщата.

— Разкажи ми за Елена. Била е четиринадесетгодишна, когато е изчезнала.

Изпусна звучна въздишка.

— Обичаше да пътува с електричката до Ростов и да се мотае около гарата. Така ми казваше тя.

— Да не намекваш, че се е продавала на мъже?

— Тя и Светлана, нейна приятелка, винаги ходеха заедно. Светлана ми е казвала, че се предлагали на мъже, връщащи се в Ростов от заводите в околните предградия. Водели ги по полянките около гарата. Светлана твърдеше, че правели орален секс с мъжете за три рубли.

— Спомняш ли си нощта, когато Елена изчезна? Майка ви не беше ли вкъщи?

— Най-вероятно е била в миньорския клуб и е пиела с мъжете.

— А ти?

Сви неуверено рамене.

— Сигурно съм се мотал на стълбището. Играл съм на ашици или съм чел нещо. Обичах да чета още тогава. Понякога, ако станеше много късно, някоя от съседките ми даваше парче салам и чаша чай.

— Чикатило вкъщи ли си беше?

— Горе беше. Чух, че жена му Феодосия го навиква нещо. Все му крещеше. За глупави дреболии. За нищо.

— Но по-късно вечерта е излязъл, нали?

Какво правех? Защо настоявах толкова упорито? Знаех, че Елена е убита от Чикатило. Лука също го знаеше. Това беше нещо, което по някаква причина не искаше да споделя. А аз не го оставях на мира. Защо така не ми се искаше да се откажа?

— Да — отговори Лука. — Излезе по-късно същата вечер. Трябвало да свърши някаква работа. Когато слизаше по стълбите, беше с чанта в ръка. Поседяхме няколко минути на горното стъпало и поиграхме на ашици. Каза ми, че трябвало за малко да се измъкне от апартамента. Жена му винаги ставала опърничава, когато й дойде месечният цикъл.

Тази мисъл ме вцепени.

— Говорил е такива неща на десетгодишно момче?

— С него си говорехме за всичко.

— Значи си играл на ашици с Андрей Чикатило, когато сестра ти е изчезнала.

Моторът изрева силно и се поднесохме към ръба на пътя. За момент си помислих, че ще излетим, но той овладя микробуса и спря на банкета. Подадох главата си през прозореца. Камката на Аби и Пински спря на стотина метра зад нас.

Лицето на Лука беше обляно в сълзи.

— Извинявай — казах му аз. Стори ми се невъзможно да намеря други думи, които да кажа на този странен, раним човек Той избърса очите си с носна кърпа.

— Докато играехме на ашици, разговаряхме. Каза ми, че чувал да приказват разни неща за сестра ми. За Елена. Че ходела с мъже. Много се притеснявал, че тези приказки може и да са верни.

— Притеснявал се?

— Възможно е да е говорел истината. Защо не? Не забравяй, че в Съветския съюз момичетата, водещи разюздан полов живот, са вършели наказуемо деяние. Андрей ми обясни, че може да я арестуват. Представих си, че властите натикват Елена в голям каменен затвор в Новочеркаск и аз оставам сам с майка ми. — Ужасът от тази мисъл се изписа на лицето му.

— Страхуваше ли се от майка си?

— Напиеше ли се, озверяваше. С много хора е така, когато се напият. Дори и с теб, Константин.

Струва ми се, че в този момент всичко ми се изясни.

— Чикатило е предложил да отиде да намери Елена — казах аз. — Казал ти е никога и на никого да не споменаваш за този разговор. Че не трябва да се разчува, че Елена е била проститутка на гарата.

Не отговори. Запали мотора и потегли.

 

 

Трябваше да изминем само десетина километра от Мурманск по тесен, но нелош път покрай реката. Градът няма ясно очертана граница. В тъмното се вижда само огромният мръсен облак, наречен Анастасия. Но местността си има и своите забележителности, първата от които е дългата плажна ивица под скалите. Тук, в този огромен район на Руския север, който изключително зависи от морския транспорт, няма нито едно предприятие за нарязване на кораби. Резултатът може да се види покрай плажа. Десетки и стотици търговски кораби, потопени от Луфтвафе през Втората световна война в Мурманския залив и изтеглени нагоре по реката, ръждясват и гният по петкилометрова ивица край брега на реката. Такава сбирка от отпадъчно желязо не може да се види никъде по света: товарни кораби, строени в Сан Франциско, танкери, чийто живот е започнал в Ливърпул — яркочервени под оскъдната дневна светлина на северните ширини ръждиви туловища, черни лежащи плъхове в мрака на лунните нощи.

Излязохме от шосето и поехме по черния път към плажа.

Брегът е като илюстрация на Дикенсов роман. Част от корабите са полегнали на една страна, заровили смачкани комини в пясъка. Имаше и плоскодънни шлепове, които стояха изправени и сякаш готови да отплават с отлива на зазоряване. И всичките са свързани със сложна плетеница от тесни въжени мостчета.

Плажът е известен на милицията като бърлога, свърталище на дезертьори и бивши войници от армията на анархистите. Ако отидеш там, трябва да имаш солидни и подходящи аргументи — иначе вероятността да се върнеш е нищожна.

Сърцето ми се качи в гърлото, като си помислих, че Наталия е идвала няколко пъти тук сама и през нощта. Бяхме оставили камката на пътя, около двеста метра назад. Аби и Пински се бяха преместили във фургона на микробуса, лежаха върху купчина одеяла и пушеха. Белият микробус беше паркиран в края на черния път към плажа, осветен ясно от луната. Това, каза Лука, било сигнал някой да излезе и да ни посрещне. Но виждах, че тази нощ бе смъртно уплашен. Седнал в микробуса, чийто мотор беше загасен, през няколко минути той се разтреперваше неудържимо. Беше нещо като спазъм.

— Всичко ще мине гладко, Лука — говорех му, мислейки си аз пък откъде бих могъл да зная. — Ще се справим. Те ни очакват.

Той се обърна към мен, а лицето му беше по-уплашено от всякога.

— Когато ни приближат — казах му, — ти ще останеш в микробуса с лейтенант Пински. С човека, който ще дойде да ни посрещне, ще тръгнем аз и агент Кънингам.

— Това са сурови хора — каза с тих глас Лука. — Сурови мъже. Може да ни избият всичките, ако заподозрат капан.

— Няма никакъв капан, Лука. Носим доларите. Ако те имат децата, ще осъществим сделката.

Погледна ме с удивление и бързо се обърна, защото забеляза някакво раздвижване сред тъмните, разкривени сенки на корабните корпуси.

Вдигнах прибора за нощно виждане, който висеше на врата ми. Екранът му излъчваше непривична, ръждивочервена мъждукаща светлина в мрака около нас. Много бавно огледах най-близките кораби. Забелязах поне петима мъже с неясни червени силуети, които вървяха към нас сред кубистичните форми на лунните сенки.

— Трябва ли да направим нещо? Някакво движение?

— Има уговорен сигнал — каза неохотно Лука. — Трикратно присветване с фаровете.

— Действай.

Лъчите осветиха три пъти сивия каменист плаж.

Излязох и изчаках Аби да дойде до мен. Лука, поврътвайки тревожно глава като птица, остана зад волана.

— Струва ми се — каза Аби, докато крачехме бавно по плажа, — че никъде на света няма по-странна гледка от тази.

— По време на войната срещу Хитлер — започнах да обяснявам аз — Мурманск е бил разпределителен център на всички англо-американски доставки по море. Храни, джипове, изтребители „Спитфайър“, тежки камиони, всичко се е доставяло с трансарктически конвои до Мурманск. Недопустимо е било да се оставят потопените от германците кораби да задръстят пристанището. И ето ги тук.

Наближихме кея. Бог знае колко чифта очи ни наблюдаваха, колко оръжия бяха прицелени в нас, но в този момент виждах само един човек.

— Доста смелост е нужна, за да дойдеш тук без оръжие — каза Аби. Имаше предвид Джоун и Наталия.

Мъжът излезе от сянката и застана неподвижен. Стоеше прав на палубата на най-близкия товарен кораб под сноп лунна светлина, озаряващ освен него и ръждивите метални букви на мостика, с които беше изписано името на плавателния съд: „Параходство на САЩ, «Родни К. Бол», Сан Диего“.

Мъжът се спусна по наклонената палуба, стъпи на въжено мостче, мина по него, без да обръща внимание на страховитото по-люшване, и слезе на кея. Беше нахлупил качулката на шубата си. Луната го осветяваше в гръб и лицето му беше в сянка.

— Не очаквах да видя мъж — каза той. После извърна поглед към Аби. — Вие коя сте?

— Поредната американка — отвърна тя.

Това като че ли го поуспокои.

— Ще си изпълняваме сделките по вече установените правила — казах аз. — И на установената цена.

— Къде са двете жени?

— Не следиш ли новините, приятелю?

— Не стоим непрекъснато в града. — Изплю се върху кея пред краката си.

— Казвам се Костя — представих се аз.

— Носите ли парите?

Поколебах се:

— По старата уговорка. В долари.

Той изръмжа нещо и се обърна към мостчето.

— Движете се плътно и в крачка. Паднете ли зад парапета, чака ви ледена баня.

 

 

Минахме през поне шест-седем кораба, всеки от които зловещо подсказваше, че е обитаван — тук пламъче от свещ в рулевата рубка, там едвам мъждукаща газена лампа над стълба. Но не видяхме жива душа, ако не се смяташе гърбът на човека, който ни водеше през палубите. Повечето кораби имаха сериозни разкъсвания по палубите, които представляваха допълнителна опасност, но самите въжени мостове бяха най-страшната част. Нужно беше да се придържаш с двете ръце, а най-добре, поне такова чувство изпитваше човек, да не се изпускаш от въжетата, особено когато дъските под нас започнаха да се люлеят и движат като полудели.

Направи ми впечатление, че Аби, която вървеше малко пред мен, преодоляваше въжените мостчета между корабите много по-хладнокръвно от мен. Сигурно обаче знаеше да плува.

Погледнех ли надолу, стомахът ми се обръщаше при вида на бавно движещата се, блестяща под лунната светлина черна вода под мен. Водачът ни се спря полуизвърнат към нас. Усетих, че пътуването ни свършва.

Луната грееше в лицето на мъжа. Резки сенки подчертаваха носа и брадичката му. Устните му се разтегнаха в презрителна усмивка, когато ме видя как се мъча да преодолея последните два-три метра. Все едно че чух мислите му: ако изпълнявах функцията на бодигард, то не бях бодигард, с когото е нужно да се съобразява.

Събрахме се на кърмата на дълъг и тесен кораб. Вдигнах поглед към носа и видях открит трюм, дълъг четиридесет-петдесет метра и десетина широк. Сега, след като успях малко да съсредоточа мислите си, забелязах над горния ръб на трюма бледо огнено зарево, даже от време на време се надигаше тънък стълб от искри и дим.

Мъжът с качулката ни поведе надолу по тясна стълба. Чух повишени гласове. Усещах как колкото по-надолу към дъното слизахме, толкова по-висока ставаше температурата. Пред нас се разкри подсиленият с железни ребра трюм на стария кораб, осеян със сенки и танцуващи светлини, както и силуети на мъже, щъкащи насам-натам.

В средата на трюма гореше голям огън. Парцалива, но някога разкошна копринена завеса висеше пред нещо, което ми се стори като голям отвор, пробит в трюма, за да служи като резервен изход. Около двадесет мъже, разпръснати на групички по двама-трима, седяха със свити и кръстосани крака и се хранеха от метални канчета, като прокарваха храната със солидни глътки водка. Имаше много смях и викове. Но когато ни видяха да влизаме, мъжете утихнаха.

Цвилене на кон привлече вниманието ми. От другата страна на огъня имаше нещо като обособена конюшня с може би двадесет коня, оградена с бали слама. Двама-трима души шетаха между животните с кофи вода и овес. Имаше и деца, които разнасяха сено с вили и сипваха вода в корита.

Бях толкова захласнат, озадачен от конете, че се изненадах, когато пред мен застана слаб старец с брада и почти плешив, но излъчващ живост и авторитет, които веднага подсказваха, че е главатар.

— Казвам се Веня — представи се той. Нашият водач вече се бе изнизал от другата страна на огъня. Веня описа полукръг с ръка. — Това са моите бойци.

Четирима или петима от мъжете около огъня се бяха отделили от групата, за да образуват нещо като полукръг около нас. Забелязах, че всичките бяха въоръжени с револвери, затъкнати в коланите, или с автомати, висящи на рамената им.

— Къде са жените? — попита Веня. — Лекарката и американката.

— Мисля, че знаете — отвърнах. — Аз съм Константин Вадим, съпругът на лекарката.

Той кимна мрачно.

— Виждал съм снимката ви. Изпълних последната поръчка на жена ви, защото нямаше как да знам дали други няма да дойдат за децата.

— Правилно сте постъпили — казах аз. — Тази жена е американка и ще направи сделката тази вечер.

Веня огледа Аби.

— Достатъчно е да носи петте хиляди долара.

— Нося ги — каза Аби. — А какво предлагате вие в замяна?

— Пет момичета и четири момчета — каза дребничкият мъж — Спазихме указанията ви до последната буква.

— Все пак ни разкажете, приятелю, как точно спазихте нашите указания — настоя Аби. — Не се съмняваме във вас. Но няма да ви дадем пари, ако не сме сигурни, че сделката е изпипана.

Веня ме погледна за миг. Трима или четирима от хората му бяха станали от местата си край огъня. Веня направи знак с ръка зад гърба си и те отново седнаха.

— Вие не сте участвали в тази работа досега.

— Не сме.

Той се изсмя, показвайки острите си, изпилени зъби, и каза:

— Тази сутрин в шест и тридесет, както ни беше казано, един камион тръгна от „Кола 27“. Наказателната колония за непълнолетни в Нивка.

— А къде се намира това? — попита Аби. — Къде е Нивка.

— Елате да поседнем — покани ни Веня. Обърна се и група мъже се отдръпнаха от местата си край огъня, освобождавайки столчета и пейки.

Седнахме и приехме предложената ни водка, за да вдигнем наздраве за среднощната сделка.

— Нивка. — Езикът на Веня обходи бързо острите му зъби. — Нивка е на края на света. Западно от Оленогорск. Пътят свършва в Нивка.

— А самият лагер? — попитах аз.

— Забутан е сред блатата оттатък Ловозерската река.

— Какви бяха указанията ви?

— Да прихванем камиона, когато напуска Нивка. Да се намесим в подходящ и удобен момент и да вземем децата, по възможност без да пускаме кръв на шофьора или охраната.

— Онези деца ли? — Посочих тъмните силуети в импровизираната конюшня.

Веня се засмя.

— Те обичат конете. Децата си падат по конете, Костя. Дай им да се грижат за кон и гледай как се успокояват душите им.

— Значи рано тази сутрин в околностите на Нивка сте тръгнали след камиона — подсети го Аби.

— Операцията не е сложна — продължи той. — Кратко обаждане по радиостанцията, и засадата е устроена.

— Но вие се придвижвате на коне. Как могат те да се надбягват с камион?

— Не могат. Затова използваме радиостанции. Устрои ли се засада на някой камион, ние не се движим по шосето. А в такъв случай няма по-добро средство от конете за бягство сред тези блата. За да ги настигнеш, ще ти трябва хидроплан.

Погледнах Веня, после хората му и пак него.

— За вас е удоволствие да се противопоставяте на системата, а, Веня?

— Аз съм анархист — отвърна той. — В гражданската война се бих за анархистите. Всичко, което е собственост на държавата, е и наше.

— И децата ли?

— Двете жени ми обещаха, че на децата няма да се случи нищо лошо. — Той изчака, предизвиквайки ме да възразя. — Аз им се доверих. Правилно ли съм постъпил?

— Да — отговори му Аби. — И така, ще направим ли сделката?

Веня се обърна и пъхна два пръста в устата си. Вероятно благодарение на неговите изпилени и облечени в коронки зъби изсвирването прозвуча невероятно остро.

— Доведете децата тук — провикна се той към мъжете, които се грижеха за конете.

Децата се събраха на едно място, за да ги огледаме. И те от своя страна започнаха да ни разглеждат нервно. Когато двамата коняри ги подредиха пред нас в редица, забелязах, че са облечени в спретнати, но прекалено износени дрехи. Лицата им бяха чисти, момичетата с късо подстригани и съвсем наскоро измити коси, а момчетата — остригани. Бяха, както каза Веня, общо девет — пет момичета на по около десет години и четири момчета може би малко по-малки.

Имаха вид на добре хранени и гледани деца. Лицата им бяха с румени бузки и искрящи, типично руски сини очи. Но ни гледаха, особено Аби, със затворническо недоверие. Никога не бях стъпвал в някой от детските трудово-поправителни лагери, с които беше прочут Колският полуостров. Дори офицери от милицията като мен, отговарящи за уличната престъпност и постоянно сблъскващи се с изоставени или избягали деца, не се допускаха до лагерите. Организираха се спорадични, добре подготвени посещения за пред пресата. На фотографите показваха специално подбрани деца, с грейнали от здраве лица. Всяко интервюирано дете правеше невероятни изявления за превъзпитателния процес, които е заучило наизуст. Можем само да се досещаме какви са действителните условия за живот в тези отдалечени и всяващи ужас лагери след завършването на посещението.

Обърнах се към децата пред нас. Така сресани и измити, нищо чудно да бяха група, подготвена за среща с пресата.

— Вие сте от „Лагер 27“ — казах аз. — Нивка.

По редицата премина вълна от кимания.

— А къде ви водеха с камиона?

Никой не знаеше. След миг обаче едно от момичетата, може би малко по-голямо от останалите, сви рамене за втори път.

— Някой каза, че ни местят в някаква болница в Мурманск.

— В болница ли?

— Да ни лекуват.

Около нас се събра малка групичка анархисти.

— От какво да ви лекуват? — попита Веня.

Момичето бе казало всичко, което имаше намерение да каже.

— Сигурно от това, заради което ни вкараха в лечебницата на лагера.

— Били сте в лечебница на лагера?

— Имаше много ядене — обади се едно от момчетата. — Каквото си поискаме.

Аби сложи ръка върху рамото на момичето и го попита:

— Как се казваш?

Забелязах, че устните на момичето потрепнаха.

— Ирина — отвърна то. — Наричат ме Ирина.

— Имате ли сакове или друг багаж? Някакви лични вещи?

— Не.

— Някакви документи?

Момичето неохотно извади един-единствен лист и ми го подаде. Руснаците, дори и децата от поправителните лагери, се страхуват да се разделят с документите си. Прегледах листа набързо. Беше общ документ за всичките девет деца, като ги описваше като:

„Момче 1 — руса коса, височина един метър и двадесет и седем сантиметра, години 7; Момиче 3 — черни вежди, сини очи, един метър и четиридесет, години 9.“ Заедно с данните за всяко дете имаше и кратък коментар. „Кротък, с добро поведение, роден… Новгород, Москва, Смоленск…“ Нямаше имена, нито пък лагерни номера.

— Знаеш ли какво пише тук? — попитах момичето.

— Пише, че отиваме в новопостроена болница. Пише, че сме специално избрани.

Върнах документа на момичето. Аби записваше имената им. Някои от най-малките се затрудняваха да си спомнят точната възраст и рождените си дати. Много отдавна никое от тях не беше празнувало рожден ден. Ако изобщо им се беше случвало такова нещо.

— Някой от вас може ли да чете? — попитах аз.

— Не.

Аби дръпна Веня настрана.

— Ще ги вземем — каза тя. Извади пачка банкноти изпод шубата си. — Пет хиляди долара.

— Пет и петстотин.

— Нито долар повече от цената, за която сте се споразумели с доктор Вадим. Пет хиляди долара на банкноти по сто.

Веня взе парите и започна да ги брои. Децата го наблюдаваха боязливо.

Това си е пазар за роби, замислих се аз. Или, понеже сме в Русия, за крепостни. Спомних си, че когато бях малък, ходихме с баща ми в едно градче, което може и да е било Владимир. Там ми показа голямо тържище. На това място, обясни ми той, се е намирал най-големият пазар за крепостни в царска Русия, по-голям дори от московския. Погледнах към Аби. Осъзнаваше ли и тя като мен, че току-що е купила тези човешки същества? Дали си мислеше за Огъстъс Кънингам и етикета с цена триста двадесет и пет долара, окачен на врата на нейната прабаба? Улових погледа й и една кратка гримаса. Точно това си мислеше.

Децата преместиха погледите си от Аби към мен, твърде изплашени, за да попитат какво става. Веня свърши с броенето и вдигна високо парите, за да ги видят хората му и да ръкопляскат.

— Всичките са ваши — каза той и зъбите му проблеснаха. — Изведете ги:

— Имам още един въпрос — казах аз.

— Стига да мога да отговоря.

— Срещали сте се с доктор Вадим и американката няколко пъти. Разговаряхте ли?

— Да, разговаряли сме.

— Откъде са научавали кога се очаква конвой с деца да напусне лагера?

— Това не мога да ви кажа — отговори Веня и аз му повярвах. Го ми даваха датите, часовете и имената на лагерите, от които заминават децата. И оставяха другото на мен.

— А когато… — забавих се, за да избегна думата „отвличате“, — когато взимате децата, те за къде пътуват?

— За Мурманск.

— Знаете ли точно за къде?

— Не. Нашата военна операция обикновено се провежда много преди да наближат града. Почти всички лагери са доста отдалечени от основните пътни артерии, естествено. Ние прихващаме конвоя с децата на някой от второстепенните пътища.

— Случва ли се да пострадат хора?

— Понякога. От охраната на лагерите. Не роним много сълзи за тях. Кой е способен да прекара живота си, пазейки невинни деца да не избягат?

— Може и не всички да са невинни, приятелю — възразих аз.

— Може и да не са. Но ако те не са невинни, това е така, защото други са виновни. — Той се изсмя. — Но вие не сте дошли тук да обсъждаме състоянието на руското общество.

— Не може да не си се замислял над това — продължих да настоявам. — Каква всъщност беше целта на двете жени?

— С децата не се е случило нищо лошо. Това мога да го кажа от лични впечатления. Между другото, когото и да попитате тук, ще потвърди, че Веня обича децата. Както вече ви казах, нямаше да върша това, ако смятах, че ще им се случи нещо лошо.

— Имате ли още запланувани срещи с двете жени?

— Не, освен ако вие не ми дадете нови указания.

Поклатих отрицателно глава.

— Можете винаги да ме намерите… — За моя изненада той извади визитна картичка. На нея пишеше „Веня“ и имаше номер на мобилен телефон. — Ако искате да дойдете сами, елате през деня, иначе ще ви прережат гърлото. Питайте за Веня. Кажете, че идвате да преговаряте за деца.

Стиснахме си ръцете. Децата тръгнаха скупчени след Аби и водача с качулката, който ни посрещна.

На входа на трюма се обърнах назад. Анархистите се бяха струпали около Веня и го потупваха по гърба. Поне трима от тях наливаха водка в преливащи половинлитрови чаши.

Обратният път по мостчетата между корабите беше кошмар. Отново се забелязваха признаци за населеност като светлини и кухненски миризми, но не видяхме жива душа. Започнах да подозирам, че за Веня това място бе нещо повече от временен щаб. Имаше десетки, дори стотици разбойници от една или друга категория, но никой не излезе да ни спре. Невероятна дискретност сякаш бе обладала обитателите на старите товарни кораби. Когато стъпихме на плажа, дълбоко в себе си вече не се съмнявах, че там управлява законът на Веня.

 

 

Пътуването до норвежката граница изискваше почти три часа. Аби остана при децата в товарния салон на микробуса и им раздаваше шоколади и газирана вода. Аз седях отпред до Лука. Пински ни следваше с камката на разстояние около шест-седемстотин метра. От време на време надничах през малката решетка зад главите ни. Децата бяха спокойни, но умълчани и недружелюбни. Аби издрапа и седна до решетката.

— Не мога да изкопна нищо от тях — каза тя на английски. — Всичките имат на рамената си татуировка „КОЛА“. Описват лагера като деветия кръг на ада, като най-лошия, в който са били, командван тотално от по-големите момчета и техните приятелки.

— Защо изглеждат така добре охранени — попитах аз, — щом като е било толкова зле?

— Момичето, което говори от тяхно име, казва, че са изкарали цял месец в лечебницата на лагера, преди да го напуснат. Там са се отнасяли добре с тях… И са ги хранели добре.

— А каква е причината да ги вкарат там?

— Казва, че не знае.

— Не е ли възможно да са ги използвали за нещо като опитни мишки?

Черните й вежди са повдигнаха и пак се спуснаха.

— Един господ знае — каза тя и се отдръпна назад в мрака.

Поехме на запад по магистралата, пресякохме река Печенга при едноименното градче и след това се отклонихме по второстепенния път към границата.

На около три километра след градчето Лука загаси фаровете, намали скоростта и започна през минута да навежда глава наляво, сякаш се надяваше да зърне някакъв ориентировъчен знак под лунната светлина.

Границата беше ясно маркирана. По съветско време щяха да ни спрат много преди да стигнем дотук, но ние минахме покрай последните табели с надпис Граница на Норвегия, без дори да забележим някакви следи от граничари.

Когато наближихме огромната последна предупредителна табела, Лука, който през почти цялото пътуване мълча предпазливо, каза:

— Тук започва един черен път през гората. Извежда до стара никелова мина с изчерпани залежи.

Посочи наляво с извъртане на глава и почти в същия миг видях просека между дърветата. Лука завъртя рязко волана, което предизвика изплашени писъци в салона на микробуса, и подкара, прекалено бързо според мен, по тесен път, който снегът и ледът бяха стеснили допълнително до обикновен коловоз. Усетих, че е безкрайно уплашен.

 

 

Стигнахме до никеловата мина и Лука спря между порутени сгради до шахтата. Почти веднага четири или пет фенерчета осветиха микробуса.

Децата отзад бяха утихнали. Подадох знак на Аби, като почуках с пръсти по панела зад главата ми, слязох от микробуса и тръгнах към светлините.

Напред излезе мъжки силует.

— Надявам се, че пътуването е минало без неприятности — каза той на английски. Погледна към камката на Пински, който бе спрял зад нас.

— Аз съм съпругът на лекарката — представих се. — Наталия и американката не можаха да дойдат.

Той кимна два пъти, без да отмества поглед от мен нито за миг. Беше едър русокос мъжага с добряшко, брадясало лице.

— Четох във вестниците — каза той.

— Хубаво е, че дойдохте въпреки всичко.

— Трябваше да поемем този риск. Предположихме, че е възможно децата от предишния път още да са при вас. Нямаше как да разберем дали тази нощ ще дойде някой друг.

— Искам да ви задам няколко въпроса — казах аз.

— Разполагате ли с нещо, което да докаже, че сте този, за когото се представяте?

Подадох му снимка, на която бяхме двамата с Наталия.

— Какви са въпросите ви? — попита той, докато ми я връщаше.

— Съвсем елементарни. Може да ви се стори странно, че ги задава съпругът на Наталия.

— Искате да кажете, че не сте знаели нищо за тази й дейност?

Крайно неприятно ми беше да си го призная.

— Не. Решила е, че така е по-добре.

Той почеса русата си брада и кимна в съгласие.

— Как минавате през границата? — попитах го. — Чувал съм, че пиле не може да прехвръкне.

Той се усмихна лекичко.

— Има норвежки организации за защита на децата, които го правят вече десет години. Навремето беше невъзможно, но днес дори и Русия не пази границите си като някога.

— И къде отвеждате тези русначета?

— Най-напред в болница. Правят им основни прегледи още щом минем границата.

— И защо ги преглеждат?

— Самите деца твърдят, че са доведени тук от лечебниците на детските лагери. Били тежки случаи, както ни казват.

— А това какво означава? Тежки случаи на какво?

— Нито Наталия, нито американката ни казваха нещо повече. А и ние не ги питахме. Приемахме, че децата са в сериозна опасност. Очевидно не от здравна гледна точка. Преведените деца до едно се оказват в отлично здраве.

— И след като минат през норвежката болница?

— Приемат ги семейства в различни западни страни. Много от тях остават в Норвегия, други стигат чак до Канада или Съединените щати.

Изпитах жесток срам от това, че продаваме децата си зад граница по този начин. И силно притеснение за това, което може да им се случи оттук нататък. Но погледнах норвежеца в лицето и ми се стори невероятно да е брънка в търговски канал за деца, който завършва в Ню Йорк, Чикаго или Париж.

Под светлината на луната и фенерчетата на норвежците ние изведохме децата на поляната. Някои вече бяха заспали и сега влачеха крака, треперейки и кривейки устни, готови да се разплачат. По-големите си даваха невъзмутим и необщителен вид. Аби им беше обяснила всичко, което можеше да се обясни, в микробуса. Нямаше какво повече да им се каже.

— И каква я свършихме? — погледна ме въпросително Аби.

— Ти как мислиш?

— Офицер от руската милиция и специален агент на ФБР подпомогнаха и съдействаха в отвличането и нелегалното извеждане на група деца през руската граница. Ти ми кажи, Константин, добро дело ли извършихме тази нощ?

Част от норвежците, едва в този момент забелязах, бяха млади жени. Не отговорих веднага на Аби, защото се загледах как те стояха наведени над децата и им шепнеха окуражаващо на руски. Отново се обърнах към Аби:

— Добро дело ли? Вярвам, че е така. Може да ни изхвърлят от работа заради него, но да, смятам, че беше добро дело. А ти?

Тя усети колко подтекст се криеше във въпроса.

— Видях достатъчно, за да разбера от коя страна на барикадата е стояла Наталия.

Повдигна рамене. Извади фотоапарат от джоба на шубата си и направи снимки на всяко от децата.

Останахме да гледаме как норвежците ги разпределят на двойки. Аби се наведе и целуна Ирина по челото. Видях как Аби преглътна трудно, а Ирина плачеше.

— Всичко ще се нареди — каза Аби. — За вас започва друг живот. Щастлив живот.

Повечето от децата заплакаха тихо. Брадатият норвежец махна за довиждане. Луната се скри зад един облак и след секунди виждахме само как лъчите на фенерчетата избледняват между дърветата.