Доналд Джеймс
Гадателката (51)

51.

Дойде утрото на изборите. Хубав и ясен пролетен ден в един град, който съзнаваше, че днес се решава съдбата му. Знамена в червено, бяло и черно или пък в зелено и жълто се развяваха над сгради, коли и преминаващи камиони. Навсякъде се кипреха лицата на Рой Ролкин и госпожа Баданова — с грейнали усмивки или сериозни, в зависимост от внушението, което трябваше да направят плакатите. Автомобили с високоговорители обикаляха по улиците с послания и музика. „Така както аз исках“ като че ли се чуваше по-често, отколкото всичките руски песни, взети заедно. Имах чувството, че подобно на дявола Рой Ролкин е обсебил до една най-хубавите мелодии.

Като комисия за наблюдение на изборите Паско, Франк Синатра и аз обикаляхме из града, седнали на задната седалка в голяма лимузина мерцедес. През цялото време московският член на комисията стискаше презрително устни, сякаш това можеше да му осигури някаква защита срещу лъхащата от Паско телесна миризма. Отбихме се във всички по-големи изборни секции и демонстрирахме, че ни има.

Тази на стадиона беше четвърта или пета поред. Влязохме през големия портал и спряхме пред дълга барака, окичена със знамената на двамата опоненти. На огромен плакат, почти веднага вляво след входа, се мъдреше Рой Ролкин със синята фланелка на „Динамо“ — Мурманск, и обещаваше до две години да вкара отбора във Висшата европейска лига. Началото на мача тази вечер бе предвидено за шест часа. Когато запалянковците започнеха да влизат в секцията преди мача, Рой щеше да трупа гласове в съотношение десет към едно спрямо Баданова.

Слязохме от мерцедеса и старшина от специалните отряди на милицията за охрана на изборите ни въведе в бараката. Залата беше просторна и съвсем семпло обзаведена, според предназначението й. Имаше десет отделни кабинки, макар че се използваше само една. Единична опашка от хора минаваше през групата на изборната комисия, регистрираха документите си, скриваха се зад черната завеса на кабинката и после излизаха с малко гузни физиономии.

— Сега само капе — каза Паско. — Час преди началния сигнал на мача ще се наложи да поставим регулировчик за гласоподавателите на Ролкин.

Изобщо не се съмнявах в думите му. Появиха се група фотографи и Франк Синатра започна да позира с ефектна усмивка. В отговор на всичките зададени ми въпроси аз заявих, че до този момент членовете на комисията са силно впечатлени от отговорния тон на кампанията и организацията на изборния процес. Другите двама потвърдиха думите ми с енергично кимане.

Докато се връщахме към колата, усетих, че някой ме хваща за ръката. Зле обръснатата буза на Паско почти докосваше моята.

— Всичката неприязън между нас — каза той — забравена ли е вече? Зад гърбовете ни ли е?

— Изгарям от почти неудържимо желание, Паско, да те удостоя с една здрава порция ритници, каквито ти без съмнение си раздавал безброй пъти в мазето на Манастира. А после да захвърля твоето вече вмирисано тяло в река Кола. Като изключим това, бих казал, че всичко е забравено, да.

Той пусна ръката ми и седнахме в мерцедеса, като този път московчанинът се настани на предната седалка. Микробите подмишниците на Паско празнуваха настъпването на пролетта.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза московчанинът, — ако смъкна малко прозореца в приятен ден, какъвто е днешният.

Прекратихме обиколката достатъчно рано, така че успях да се отбия в апартамента, преди Аби да се прибере. Когато влизах, телефонът звънеше. Затръшнах вратата след себе си и забързано прекосих коридора, за да вдигна слушалката. Без никакви официалности груб женски глас попита:

— Кой сте вие?

— Името ми е Константин Вадим. С кого искате да разговаряте?

— С инспектора.

— Аз съм.

— Слушайте. — Гласът беше дрезгав, но не на старица. — Четох в „Полярна правда“ за онези убийства. За жените, които са намерени в котелното на болницата.

— Това беше преди седмици.

— Също и за последната жертва. Закланата в собствения й дом.

— Къде живеете?

Не обърна внимание на въпроса ми.

— Повярвайте ми. Знам кой е виновникът за този ужас — каза тя.

Гласът й звучеше прекалено дрезгаво и смахнато, за да приема думите й сериозно.

— Кой се обажда? — попитах, без да очаквам, че става въпрос за нещо повече от злонамерено накисване на съсед или работодател.

— Трябва да говоря лично с вас на четири очи, инспекторе. Необходимо е да ви обясня някои неща.

Поколебах се.

— Слушайте, елате в бившия женски манастир. Там има специално създаден кабинет във връзка с тези престъпления. Можете да дадете показания.

— Не. Невъзможно е да дойда в града. Вие трябва да дойдете при мен. Ще бъда в Града на порока след полунощ.

— Подскажете ми защо трябва да го направя.

Тя се изсмя с грозен глас.

— Вие сте честен човек, инспекторе. Така ми казаха. Имате почтена физиономия. Ще ми се отблагодарите.

— А за какво друго трябва да дойда?

— Ще се изненадате, когато разберете коя съм. Ще ви разкажа една стара история. — Замълча колебливо. — Стара история за една кукла.

— Ще дойда. Къде?

Часовникът в хола показваше шест без десет. Минах набързо под душа и си облякох вечерното сако. Малко преди шест и половина отново бях на улицата и разполагах с час или два до времето, когато трябваше да се явя в устроената на летището централна преброителна зала.

Жената, която се обади по телефона, ме заинтригува. Стара история с кукла!

Въпреки настойчивите ми въпроси тя не пожела да каже къде ще се срещнем. Само измърмори нещо неопределено:

— Няма да се разминем. Ще се срещнем, когато дойде подходящият момент.

Означаваше ли това, че ще ми се обади пак или ще ме спре на улицата? Наистина ли можеше да ми даде някаква информация? И защо точно на мен? Защото съм честен човек, както се изрази тя.

Толкова честен, че бях изтеглил последната си рубла от „Баренц банк“, за да платя за кражбата на тридесет хиляди бюлетини!