Доналд Джеймс
Гадателката (6)

5.

Събудих се в полунощ и апартаментът отново беше празен. По телевизията даваха някакъв сериал от миналия век. Заглавието му беше „Отмъстители“. Безупречно облечен англичанин с бомбе стоеше подпрян на чадъра си, докато красиво и атлетично момиче спукваше от бой двама агенти, естествено руски. Когато се появи трети руснак, англичанинът повдигна бомбето си за поздрав, а в същото време красивото момиче му натресе ритник, за който сигурно биха отсъдили фаул дори в мач по бой в кал със завързани очи. Прозях се и с нестабилна походка отидох да изключа телевизора. Бутилката на масичката беше опразнена до горния ръб на оранжевия етикет. Нима бях изпил толкова много „Гленморанги“? Отидох, прозявайки се, в антрето, където се намираше телефонният секретар. По това време Наталия сигурно вече бе излязла от никеловата мина.

Спрях се до вратата. Там, където със сигурност очаквах да зърна мигащата зелена светлина на апарата, имаше само малко тъмно прозорче.

Знаете как се чувства човек в такива случаи, братлета. Събуждането в полунощ с четвърт бутилка малцово уиски в стомаха е кофти момент за всеки мъж. Вече изобщо не бях убеден в теорията на Рой за отсъствието на Наталия. Думите на врачката отново изплуваха коварно в паметта ми и ме засипаха с тревога. А снощното проклятие на стареца пред сградата на Градския съвет сякаш само потвърждаваше думите на беззъбата жена в палатката.

Направих това, което трябваше да направя три часа по-рано. Обадих се в бърза медицинска помощ, обезпечаваща района около река Трелов, където бе станало произшествието в мината. Благодарение на ранга и поста си успях да пробия до директора на службата.

— Критичното положение в мина Трелов бе отстранено преди два часа — отговори ми гласът на директора. — Сега само разчистваме.

— Господин директор. — Стараех се гласът ми да звучи спокойно. — Имаше ли необходимост да търсите помощта на хирургически екипи, които не работят във вашия район?

— В един период изглеждаше, че ще ни се наложи да го направим.

— Но не сте?

— Не. Остана само като резервен вариант. Съпругата ви щеше да е една от първите, които бих повикал.

— Но не сте се обаждали на Наталия?

— Не, инспекторе. Не съм.

Слязох в гаража, качих се на колата и подкарах през сипещата се гъста завеса от сняг право към централното управление на милицията на площад „Обединение“. Бях милиционер, но не бях постъпил като такъв. Пропилях безценни часове в пиене и спане. Всеки милиционер знае, че при изчезване на човек е изключително важно това обстоятелство да се разгласи възможно най-широко и във възможно най-ранния момент.

А това означаваше да се обърна към Службата за издирване на изчезнали лица в Мурманск. Вече беше почти два часът в понеделник сутринта. Единствено чрез капитан Борис Паско бих могъл да разпространя портрета на Наталия и номера на нейната камка достатъчно бързо, преди… Преди какво? Не намерих словесен израз. Нито пък образ. Вместо това потръпнах от страх. Достатъчно бързо. Не можех да завърша тази мисъл.

 

 

Не за първи път в рамките на служебните ми задължения се сблъсквах с капитан Паско от Централното градско управление на милицията. Преди време той беше заместник на Рой Ролкин в Чека — вече разпуснатата тайна служба на милицията. Не го харесвах. Нямах му доверие. Но той беше човекът, на когото трябваше да дам официално заявление.

Офицерът от службата по издирване Борис Паско беше висок, с грубовато, сурово лице с едри скули, голям властен нос и набола посивяла брада. Ушите му приличаха на смачкани брашнени чували, залепени от двете страни на обръснатата глава. В два часа през нощта той беше облечен в милиционерски шинел, а под него — миришещи на пот дълги ватени гащи със затъкнати в ботушите крачоли. Когато ме видя седнал до масата, се спря и затвори вратата след себе си.

— Часът е два след полунощ, твойта мамица — озъби ми се той. — Какво ти става, Вадим? Кой е толкова важен, та ме вдигаш по никое време през нощта?

Изправих се. Бях по-висок от него, но не с много. Това, че бях с петнадесет години по-млад, щеше да е по-същественото ми предимство, ако се пресегнех над масата и го сграбчех за гушата, както ми се щеше да направя.

Вместо това наведох поглед. Облегнах разтворените си длани върху надрасканата повърхност на металната маса. После бавно вдигнах очи към него.

— Капитан Паско, дошъл съм да съобщя факта, че съпругата ми Наталия Вадим е в неизвестност от полунощ в събота. От вас искам само да го регистрирате. Впишете го още сега в главната сводка. Лицето й е добре познато в града. Може някой да я е видял.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Впишете името й в сводката. Моля ви, Паско. Още сега. След като го направите, можете да се върнете в кревата. И ви благодаря, че слязохте тук посред нощ.

— Някой ще си плати за това. Казаха ми, че става въпрос за някакво голямо началство.

Като че ли Наталия нямаше стойността на хиляда големи началници.

— Аз го измислих. Никой друг не е виновен. Извинете ме, Паско, но знаех, че само така ще ви накарам да слезете тук.

Горната му устна се изкриви на една страна.

— Значи в събота през нощта жена ви не се е прибрала… Може да има колкото си искате причини за това. Заминала е на гости при майка си… — Нямаше предвид майка й.

Поклатих глава в знак на несъгласие.

— Не? — В мътния му поглед се появи блясък. — Исках да кажа, че може да се чука с някой мужик…

Сигурно съм тръгнал към него, защото бързо вдигна ръце.

— Вие сте милиционер, Вадим. Трябва да признаете, че и това е възможна версия за следствието. Да или не?

— Признавам го като версия. — Все едно че меч ми се заби в корема, докато изричах тези думи. За него това бе една победа. Знаеше колко ми е необходим в момента. Ухили се.

Седнах на стола, така че да може да ме гледа отвисоко.

— Чуйте ме, капитане — продължих учтиво. — Не може ли да се заемем с работата? Обещавам да почерпя чашка-две. Няма да забравя.

Позата, която бях заел, му допадна. С покорството, което излъчваше. Извади бележник от джоба на шинела.

— Добре, казвайте данните.

Седна. Аз започнах бавно:

— Наталия Ивановна Вадим. На тридесет и една години. Родена в Саратов. Руско гражданство. Професия лекар. Адрес: блок „Адмирал Горшков“, улица „Градска“ сто и седем.

— Кога е видяна за последен път?

— Онази нощ, малко преди полунощ. В събота.

— Къде?

— В дома на губернатора Баданов. На частен прием.

Паско надигна обръснатата си глава.

— Била е в дома на губернатор Баданов? На частен прием? — Говореше бавно, опитвайки се да прецени положението. Беше придобил квалификацията си на тайно ченге в съветски времена. Изведнъж надуши възможността да стъпи накриво.

— Аз също присъствах там. Бях поканен, за да обсъдим с губернатора евентуалното ми преназначение на нова длъжност.

Присви предпазливо очи:

— Повишение ли?

— И това също.

Пишейки в бележника, той започна да рови в джоба на шинела за цигари. Тонът му вече беше променен, нямаше я прозиращата агресивност.

— Казвате, че си е тръгнала от приема при губернатора преди вас, така ли?

— Да. Заради съобщение по служебния й пейджър.

— От кого?

— Още не съм установил.

Запали цигара и отмести стола си назад.

— И така, не се засягайте, другарю инспектор… — Разколеба се и се поправи. — Инспектор Вадим. Но щом като съпругата ви е лекарка и е била повикана в полунощ, може да е работила някъде до сутринта, даже и цял ден в неделя. Може да е решила да поспи малко в болницата и просто да е забравила да се обади.

— Впишете я в сводката, Паско. Разговарях с губернатора Баданов преди по-малко от час. Предложението за сводката е негово.

Погледите ни се срещнаха и той се извърна. Беше почти сигурен, че го лъжа. Но в Русия да си почти сигурен не е достатъчно, когато аргументите срещу теб са във формата на влиятелно име. А той нямаше как да провери.

— Добре, ваша воля — каза той и стана. — Ще я изпратя още сега. Почакайте тук. Когато свърша, може да ми разкажете цялата история.

Цялата история. Седях сам в мръсната, облицована с бели плочки стая и се питах каква ли е наистина цялата история.

 

 

Гарантирам, че когато Паско се върна в стаята, където го чаках, той се държеше максимално учтиво и даже загрижено, доколкото брутален тип като него може да го направи. Казах му всички подробности, които му трябваха. Дори му дадох може би неблагоразумие твърде много подробности. Когато му казах, че съм отклонил предложението на губернатора за работа, почувствах промяната в отношението му към мен.

И към Наталия. Поиска списък на мъжете, с които тя е в приятелски отношения, но аз му отказах с категоричен жест.

— Тя е красива жена — каза той упорито и месестата му долна устна провисна непослушно. — Сигурно си има някой друг приятел в работата.

— На погрешен път сте — отсякох.

— Трябва да проверя всички.

Принуден бях да изпълня настояването му. Аз бях потърсил Паско. Аз имах нужда от него, за да въведе името на Наталия в сводката за издирваните. Но наред с това бях дал на този нагъл тип в милиционерски шинел и пропити с пот ватени гащи властта да нахлуе във всеки аспект от личния живот на Наталия по свой избор. Казах му имената на лекарите, с които работеше Наталия, на няколко приятели и на мъже от американското сиропиталище.

След около час отново бях в апартамента, обикалях от стая в стая и се чудех какво да предприема оттук нататък. Забравил всякаква тактичност в резултат на притесненията си, аз набрах домашния номер на губернатора, който взех от картичката с поканата. Часът беше четири сутринта и телефонът звъня може би пет минути. След това се обади сънен женски глас.

— Губернаторът ще отсъства до утре — каза тя. — Замина на някаква инспекция в Петербург или Кировск.

Успях да я прекъсна, докато се прозяваше:

— Госпожо Баданова, обажда се Константин Вадим. Искрено съжалявам, че ви звъня по това време на нощта, но ми се налага да ви попитам за някои неща. — Чух няколко сънени изпъшквания, докато се разбуждаше. Чух я да кашля. Изпитах ужас, че ще затвори телефона, че е забравила кой съм. — Обажда се Константин Вадим — продължих отчаяно. — Бях в дома ви на приема в събота.

— Константин… — Гласът й прозвуча приятелски. — За въпроси ли споменахте? За какво става дума?

Разказах й набързо какво се бе случило и че е изключително важно да науча дори най-дребната подробност около повикването на Наталия по пейджъра, която би могла да ми даде.

— Елате тук по най-бързия начин — каза тя без колебание. — Ще уведомя дежурния старшина долу да ви чака.

Минах по същия път, по който бях минал и онази нощ, паркирах на същото място и неволно погледнах към основата на ниската ограда, откъдето бе изникнал старецът, сочейки Наталия с мръсния си пръст. Нарече я Йезавел… Потръпнах. Старшината ми махна да отида при него и ме пусна в топлото фоайе. Минах покрай него с кратко кимване и отидох при специалния асансьор. Четири часът сутринта, а губернатора го няма. В огледално лъскавата алуминиева стена на асансьора видях, че докато се протягаше да натисне ненадписания бутон, на лицето му е кацнала селяндурска похотлива усмивка.

Госпожа Баданова беше облечена в тъмносин халат. Бе сресала косата си, но не си беше сложила грим. Когато излязох от асансьора, тя ме притисна в силна прегръдка.

— Горкият Константин. Това е ужасно. — Тя беше първият човек, с когото разговарях след изчезването на Наталия, който изразяваше категоричното си съгласие, че се е случило нещо крайно смущаващо, ето защо изпитах дълбока благодарност към нея.

На малката масичка имаше кафе и тя започна да налива, говорейки:

— Това, което искате от мен, е точно описание на онези няколко секунди, когато Наталия получи съобщението.

— До най-малката подробност, колкото и банална…

— Добре. — Донесе кафе за двама ни, постави моето на масичката пред мен и седна на фотьойл от резбован абанос с инкрустации отсреща. — Вие и съпругът ми бяхте в библиотеката. Наталия тъкмо бе успяла да се измъкне от онзи дебел развратник, кмета Осопов.

— Често се сблъсква с него на заседания в управителния съвет на „Лермонтов“. Съвсем открито й бе предложил повишение срещу една седмица в Хелзинки.

— Дайте малко време на съпруга ми, Константин, и ще изхвърлим хората като Осопов на улицата.

— С кого разговаряше тя, когато получи съобщението за спешен случай?

— Беше дошла в другия край на салона, за да побъбри с мен. До този момент реално не бяхме разговаряли и аз веднага й обърнах внимание.

— За какво си приказвахте?

— За задълженията ми на губернаторска съпруга, за нейната работа. Посмяхме се малко на тема мъже. От запознанството с нея най-приятно впечатление ми направи абсолютната й непринуденост и липса на суетност въпреки нейната изключително красива външност. Докато аз, когато бях младо момиче, може да ви се види трудно за вярване, Константин, бях необикновено привлекателно маце…

— Изобщо не ми е толкова трудно да го повярвам.

— Ласкател. — Махна пренебрежително със свободната си ръка. — Това, което искам да кажа, е, че аз се чувствах страхотно притеснена от нахалните ухажвания на мъжете. Силно впечатляващото у Наталия е лекотата, с която тя се справи дори с такова влечуго като кмета Осопов.

— Къде бяхте седнали?

— Стояхме прави. — Извърна се. — Ей там, до вратата. — Замълча намръщена. — Смеехме се. Тъкмо ни бяха донесли бренди. Сервитьорът едва се беше отдалечил, когато чух приглушено, съвсем тихо звънене от чантата на Наталия.

— Тя как реагира?

Замисли се за секунда.

— Много спокойно. Без никаква изненада.

Нужно ми беше малко време да асимилирам отговора. Госпожа Баданова остави чашата си и побърза да добави:

— Не казвам, че го очакваше.

— Разбирам… — Не ме оставяше на мира споменът за думите на старицата в палатката, за заплахата от неприятности, за намека, ако трябва да съм честен, за наличието на друг мъж. — Продължавайте, моля ви.

— Всъщност… Като се замисля… — Госпожа Баданова стана и отиде до прозореца. — Като се замисля, бих казала, че тя не очакваше обаждане. — Обърна се с лице към мен. — Но предполагам, че при естеството на нейната работа повикванията през нощта не са рядкост.

— Никак даже.

— Бих пийнала нещо. Какво ще кажете за чашка бренди?

Благодарих й и продължих с въпросите:

— Та тя си отвори чантата и извади пейджъра?

Кимна утвърдително, докато наливаше бренди от бутилка с посребрено гърло.

— Каза ли нещо?

Прекоси целия салон с двете чаши в ръце.

— Не… Струва ми се, че просто повдигна рамене. Нали разбирате, нещо като извинение и ме попита може ли да отиде някъде, където да бъде сама. Заведох я в спалнята си и оттам тя се обади по телефона.

— От вашия телефон ли?

— Не. Мисля, че носеше мобилен телефон в чантата си.

— Но не е била потърсена направо по мобилния й телефон?

— Не, категорично беше пейджърът. Това важно ли е?

Поех дълбоко дъх и обясних бавно:

— Пейджърът на Наталия е от онези нови американски машинки, които можеш да програмираш да ти покажат съобщение в рамките на следващия един час.

— Удобно средство да се отървеш от нежелан посетител?

— Или да убедиш някого, че те търсят по служба.

— Искате да кажете, че е възможно да не е имало спешно повикване. Че Наталия сама си е изпратила съобщението.

Призля ми от тази мисъл. Ако го беше направила, причината е била единствено да се измъкне от приема. От мен. „Йезавел!“ — беше я нарекъл старият клошар. Господи, какви мисли ми минаваха!

— Не — казах. — Не виждам причина да направи това. И във всеки случай то не обяснява защо още не се е върнала.

Разделих се с госпожа Баданова няколко минути по-късно. Отново ме прегърна импозантно, като този път придърпа главата ми върху рамото си. Мисля, че причината за това беше да прикрие напиращите, в очите й сълзи.