Доналд Джеймс
Гадателката (42)

41.

Личният шофьор на Рой Ролкин дойде да ме вземе в осем часа сутринта. Стоеше пред вратата на апартамента ми и златните му зъби блестяха в бодра понеделнишка усмивка.

— Слушай — започнах да обяснявам. — Кажи на Рой, че нямам време.

— Само двадесет минути — настоя умолително шофьорът. — Той добре разбира, че сте много зает.

— Къде е отседнал?

— В „Арктика“. Наел е целия последен етаж.

Погледнах назад през рамото си. Аби беше в кухнята.

— Ще ви чакам в консулството — отсякох аз. — След половин час ще бъда там.

Аби се появи на вратата точно когато излизах с шофьора.

— Онова нещо там ваше ли е? — попита той, докато чакахме асансьора. — Майка му стара! Изобщо не се учудвам, че нямате време за среща с един стар приятел.

 

 

Докато пътувахме, забелязах, че хората на Рой не бяха стояли със скръстени ръце. Навсякъде беше окичено с плакати на Рой. „Това е кандидатът Х“, крещяха те с бяло-червено-черните си цветове. „Чичо Рой е вашият кандидат“. По улиците се разхождаха хора с лика на Рой върху големи значки на реверите. По радиото съобщиха, че първите социологически проучвания показват силен спад в преднината на госпожа Баданова, след като името на Рой замени етикета „Кандидат Х“. Все още водела солидно с нейните четиридесет и девет процента срещу тридесет и един за Рой, но тенденцията при него била към покачване.

Кабинетът му беше съвсем според очакванията — просторен, с живописен изглед към хълмовете, с кожени тапицерии и окичен с негови плакати. Някак си, въпреки че седеше зад голямото бюро с издутото си коремче, облечен със синьо-бялата фланелка на „Динамо“ — Мурманск, и синя бейзболна шапка, той не изглеждаше толкова смешен, колкото би следвало. По мое мнение това беше така, защото който и да е човек с такива особени на форма и стряскащо ококорени очи като тези на Рой Ролкин никога не те предразполага да го смяташ за смешен. Той стана, прегърна ме по мечешки и ме заведе до червено кожено кресло пред бюрото.

— Хайде сега, кажи ми как така се оказа на работа в лагера на противника — подхвана той дружески.

— Просто такъв беше изборът ми, Рой. Нищо повече.

— Но защо, за бога? Какво те привлече там?

— Предполагам, че политиката, която възнамерява да води. Това достатъчно ли е?

— Не е, дяволите да го вземат — каза той. — Изобщо не е достатъчно. Ние с теб сме като братя, така ли е? Почти като братя.

Погледнах го в очите, а в тях имаше буреносни облаци.

— Съвсем просто е. Не желая ти да управляваш този град, Рой.

Само си погледни плакатите. Те са позор, атрибут на червен нацизъм.

— Това просто привлича гласове — измърмори той. — Не символизира нищо. Кафе, коняк или и двете? — попита, изправяйки се на крака.

— Нищо — отвърнах и също станах. — Приключваме разговора, Рой. Ние стоим от двете страни на една барикада.

— Каква ти барикада? Ако има нещо такова, то ние сме от едната страна и винаги е било така.

Знаех какво означава да си от същата страна на барикадата, така както го разбираше Рой. Похвали, пиене, подаръци… И после натиск за сътрудничество, каквото не би ти се искало да окажеш. След това изведнъж се оказваш в доста заплетено положение, на което внезапно разбираш, че е трудно да противодействаш. А започват и съвсем хладнокръвните и много резултатни заплахи, ако ти мине мисълта да го направиш. Не, никой не се е издигнал току-така до висок ранг в тайните служби, без да знае как да постига своето.

— Имам искреното желание да сложа картите си на масата, Рой.

— Добре де — отвърна той раздразнено. — Аз вече съм друг човек. Попитай когото пожелаеш от хората, които са работили с мен в Будапеща. — Вирна нос, изсумтя и се ухили.

— Що за човек е този, който си избира тип като Паско за застъпник в изборите?

— Виж сега, майка му стара, длъжник съм му заради някои услуги. Навремето ми беше заместник в Манастира.

— Спомням си.

— По същия начин и аз си спомням, когато дължа нещо на някого. Има ли нещо престъпно в това?

— Зависи за какво му дължиш.

— Много смешно.

— Рой, просто не желая да има каквото и да е съмнение, че… — Между приятели това винаги е най-добрият начин — каза смирено той. Беше непоправим.

— Двамата с теб не виждаме нещата по един и същи начин — продължих упорито аз. — Така беше още в детството ни, за бога. Аз искам животът на хората тук да се промени, Рой. Да стане различен от онова, към което ти се стремиш. Съгласен съм, че представлявам само едно дребно зъбче от колелото, но ще направя всичко, което мога, за постигането на промяната. Стоя стопроцентово зад госпожа Баданова…

— Наистина ли говориш сериозно?

— Абсолютно. — Тръгнах към вратата. — А това, че съм сто процента за госпожа Баданова, означава, че съм сто процента срещу теб.

— Костя — каза той, докато отварях вратата. Приближи се. — Нужен си ми в моя екип. — Помисли си само на кого, ако не на теб, мога да разчитам да изведе мурманския „Динамо“ до висшата лига?

— „Динамо“ във висшата лига? Сигурно не говориш сериозно. В последния мач паднаха от „Норилск“ с осем на нула.

— Говоря сериозно. Купувам отбора, Костя. Ще налея пари за първокласни играчи. Както и за реномиран треньор от Италия или Англия. Никога повече няма да падаме от „Норилск“ — Замълча за миг, опрял показалец в гърдите ми. — Искам ти да бъдеш директор на отбора.

Ухили се широко след това театрално представление.

— Не, Рой. — Тук мога да се закълна, че наистина забелязах болка в очите му. — Предлагай подкупите си на други. Аз съм застъпник на госпожа Баданова в избирателната комисия. Изчезнат ли бюлетини или изгорят, или се окажат в повече, веднага ще уведомя контролната комисия в Москва.

— Кого? Франк Синатра ли? Стареца със сините очи?

Не издържах и се разсмях. Невъзможно е да познаваш някого така, както аз познавах Рой Ролкин, и да не си на една вълна с неговото чувство за хумор към стотиците тривиални неща в живота. И двамата обичахме отбора на губещите, наречен „Динамо“ — Мурманск, а очевидно и двамата виждахме в московския член на избирателната комисия добре търсено подобие на Синатра. Обърнах се към вратата и почти козирувах в стила на В — И. Ленин.

— Слушай ме, Костя. Дяволите да го вземат, при всички положения ще стана губернатор на Кола.

— Довиждане, Рой. — Отворих вратата.

— Нещо повече, Костя. Ако се налага това да стане без помощта на най-стария ми приятел… — Нещо в тембъра му ме накара да погледна назад. — Пак ще го направя… — Тичаше към мен. Какво правеше, по дяволите? Падна на едното си коляно и се плъзна по килима с широко разтворени ръце, изпровождайки ме през вратата с песен: „Така както аз исках“.

 

 

Когато ме закараха пред Манастира, Аби тъкмо излизаше от колата си.

— Какво искаше старият ти приятел? — попита тя. — Да те дръпне на негова страна?

— Твърди, че ще победи. Лошото е там, че според неприятното ми предчувствие може да се окаже прав.

Служителите в американското консулство, повечето жени на средна възраст, облечени като за работа — най-често с рокли и обувки без токчета, — ни кимаха за добро утро, докато минавахме през входното фоайе. Лъхна ме миризма на парфюм, когато служителка от техническия персонал на консулството се размина с мен. Количка за сервиране на кафе, понички и кроасани изтрака с малките си колелца по облицования с плочки под, тикана от мъж в спретнат син гащеризон униформа с американското знаме на десния ръкав — приличаше на астронавт или пилот на F–36. Тези американци, помислих си, знаят как да вдъхнат самочувствие на работниците си.

Бяхме се спрели до количката с кафето и чакахме реда си заедно с още четири-пет души, когато чух гласа на Майлс Бриджър от междуетажната площадка на стълбището.

— Аби — извика той. — Можете ли двамата с инспектора да се качите горе за минутка?

Напуснахме опашката за кафе и последвахме Бриджър по широкото каменно стълбище.

До този момент не бях влизал в кабинета на Бриджър. Обаче стаята, в която се помещаваше, ми беше добре позната. Никого не бих изненадал, като кажа, че това беше най-хубавата стая — някогашният кабинет на игуменката. Той беше запазил секциите с книги покрай стените, които привнасяха изисканост в цялостната атмосфера с великолепието си от времето на Първата световна война. Мебелите бяха от същия период и изобщо не се затрудних да разпозная резбованото бюро. Като началник на местната тайна милиция, Рой Ролкин използваше този кабинет само допреди осемнадесет месеца. Седнахме срещу консула. Майлс Бриджър заобиколи бюрото с непринудена походка — висок и със самочувствие в удобния си тъмносин костюм на тънки бели райета, гарниран с вратовръзка, чийто десен представляваше червени щитове с изписано на тях „veritas“ — „Истина“. Тумбестата чаша, в която държеше писалките си, също бе украсена с такъв червен щит и три разтворени книги с надпис „Veritas“. На панделка, висяща от ограждащ ги венец, пишеше „Харвард“.

— Моят университет — каза той. — Харвардският университет — поясни, да не би да остане нещо, което не съм разбрал.

— Мурманск — отвърнах, — випуск деветдесет и шеста.

Усмихна се, приемайки без обида загатнатия укор. И после усмивката му изчезна.

— Получих от Вашингтон финансовия баланс на консулството за последното тримесечие. — Чукна няколко бутона на клавиатурата и извъртя монитора така, че да го виждаме. Аби стана, за да погледне цифрите отблизо. Аз останах на мястото си. Ясно ми беше, че колонките нямаше да ми кажат нищо дори и да бях достатъчно близо. Това, от което наистина имах нужда, беше един от кроасаните върху бюрото на Бриджър, кафе и може би малко коняк като добавка.

— В последното тримесечие — каза Бриджър — има черна дупка. — Посочи с пръст подредените в колони цифри. — Точно както подозирах.

— В какво се изразява тази черна дупка? — попита Аби, проследявайки движението на пръста му, докато той се спря в средата на екрана.

— Петдесет и пет хиляди долара.

— В отдела на Джоун ли се губят всичките?

— По груба сметка мога да кажа, че по-голямата част, а може би и цялата сума. Погледнете месеца, преди да изчезне…

— Преди да бъде убита — обадих се аз.

Той наклони бавно глава в знак, че приема поправката ми.

— През този месец отделът на Джоун е записал пет хиляди долара плащане за охрана. Това е нещо необичайно.

— Известно ли е за каква охрана става въпрос? — попитах аз.

— Не е ясно. Естествено, като всеки значим обект в града консулството ползва услугите на охранителна фирма. Но това плащане е допълнително. За някаква си фирма „Кола сити секюрити“. Измислена само за осребряването на чека, предполагам. Банковият ордер е изплатен незабавно. Това е бил единственият превод изобщо по сметката на „Кола сити секюрити“.

— Имаме ли някакви данни за човека, открил сметката?

Бриджър ме погледна.

— Открила я е жена, рускиня. Вече е установено, че името е било фалшиво.

— А някакво описание?

— Да — отвърна той бавно. — Мисля, че в него веднага ще разпознаете съпругата си, инспекторе.

Станах и отидох до прозореца. Било е немислимо Наталия да ми каже какво е правела, колкото и добра да е била каузата й. Аз бях офицер от милицията, който не се свенеше да взима от време на време подаръци от черноборсаджия като Васикин, та дори и смокинг на заем. Но да източиш за няколко месеца над петдесет хиляди долара от сметка на американско консулство е съвсем друго нещо. Коренно различно.

— Не мисля, че в момента можем да изразим становище по въпроса, Майлс — каза Аби. — Съвсем очевидно е, че има връзка с другото разследване, което правим, и вероятно това е бил източникът на парите, които Джоун явно е плащала за трафика на децата. Трябва да научим нещо повече за целта на този трафик и това ще е следващата ни стъпка.

— Каквато и да е била целта, злоупотребата със средствата на консулството си остава факт.

— Разбира се. — Тя го погледна остро в очите.

Не Можех да го виня за невъздържаността. Той сведе поглед и каза:

— Уведомих те за положението, Аби. Длъжен съм да го направя, при положение че тече разследване.

Аби кимна замислено — жест, който предупреждаваше, че предстои да каже нещо и никой не трябва да я прекъсва.

— Подсещаш ме, че има един въпрос, който трябва да обсъдя с теб, Майлс. — Тя бръкна в чантата си. — В момента капитан Дронски разполага с неограничено свободно време. Решил да прегледа протокола от първото претърсване в апартамента на Джоун, ръководено от офицера в Службата за издирване на изчезнали лица Паско. Паско по слонски е унищожил повече веществени доказателства, отколкото е намерил. За щастие лейтенант Пински, който работи с нас, е присъствал там по време на част от огледа. Успял е да опише двата кашона с лични вещи, които са ти били предадени.

— Снимки — каза Бриджър. — Писма…

— Три опаковани пакета… — Аби четеше от списък. — Снимки… Седем в албум. Тридесет и две неподвързани.

Бриджър стана от мястото си с въпросително повдигнати вежди.

— И един бележник. Предполагам, че би го нарекъл скицник. Пински е записал, че в него е имало няколко чертежа, направени с молив.

Бриджър вдигна учудено ръце:

— Още тогава ти предадох всичко.

Аби извади бележник от чантата си, разтвори го и се вторачи в него продължително. Бриджър я наблюдаваше, стараейки се според мен погледът му да изглежда заинтригуван. Но, пак според мен, изглеждаше единствено притеснен.

— Да, ето го… — каза Аби, а аз бях съвсем сигурен, че можеше да проиграе всичко това и наизуст. — Скицник с шест чертежа на пристанището, съвсем елементарни и направени с молив.

— В такъв случай… — подхвана Бриджър.

— Има и седми. — Издебна момента перфектно. — Направен с химикалка. Една част от него е чертеж, другата е просто скица. Карта на гробище, както е записал тук лейтенант Пински. — Тя бавно вдигна глава. — Каква е съдбата на последната скица, Майлс?

Той изду бузи.

— Предадох ти всичко, което имаше, Аби. Скицника само го прелистих. Откъде мога да знам, че липсва един чертеж?

— Разбира се — отвърна тя и му се усмихна широко, но не особено окуражително. — Но нека не се притесняваме за това все още. Мисля, че ще успеем да извадим достатъчно добър отпечатък от долната страница.

 

 

— Каква беше тази история? — попитах, когато излязохме от кабинета му. — Изобщо не знаех, че има изчезнала скица.

— Това стана ясно, докато ти беше на езерото — отговори тя без пояснения.

— И все пак ще успеете да извадите отпечатък?

— Вече го направихме — каза тя рязко. — Става въпрос за гробище, чиято източна част е защрихована.

— Известно ли е какво може да означава това?

— Не.

— И не е известно евентуалното местонахождение на гробището?

— Още не. Хайде да изпием по едно кафе.

— Чакай малко. Наистина ли смяташ, че Майлс Бриджър е откъснал страницата?

— Допускам, че може да е бил Паско, след като Пински е описал скицата в списъка си.

Имах силното чувство, че тя разполага с информация, която крие от мен.

— Но не смяташ, че го е направил Паско?

Тя се спря и се извърна с лице към мен.

— Не знам, Константин. Допускам като контраверсия, че за Майлс Бриджър не е било никак трудно да откъсне страницата. Но ми е ясно, че ще ни трябва много повече от това, с което разполагаме, за да предявим обвинение срещу висш чиновник от американската консулска служба.

Взех си кафето и зелената папка, която ми даде Пински, и се заключих в кабинета. Претърсих вътрешната стая, която фактически служеше за жилище на Дронски, намерих бутилка с бистра течност и си сипах глътка-две в кафето. Зелената папка имаше етикет, на който пишеше: „Заключение от аутопсията на д-р Наталия Вадим“. Знаех, че се налага да го прочета.

Не си губих времето да разчитам термините на латински. Беше умряла от отравяне с въглероден окис вследствие на задушаване в правоъгълен поцинкован димоотвод. Солидни охлузвания в областта на шията и впити в кожата конопени влакна подсказваха, че е била връзвана с въже вероятно към една от железните халки на стената в котелното. Имала е солидни охлузвания по гърдите и вътрешната страна на бедрата. Но по тялото й не са намерени следи от семенна течност.

Изпих кафето на екс и си налях водка в същата чаша. След това я избутах настрани. Имаше неща, които не исках да се замъгляват в съзнанието ми. Неща като дебелото конопено въже. Държах да ги помня, когато в крайна сметка се изправя очи в очи с него.

А дали това не се бе случвало вече? Майлс Бриджър почти със сигурност бе откъснал последната скица от бележника на Джоун. Но не можехме да установим никакъв смисъл в това обстоятелство, докато не разберем какво точно е имало на нея. Гробището и надгробните плочи сами по себе си не означаваха нищо. Сержантът от групата на Пински, който бе записал броя на скиците в бележника, си ги спомняше съвсем смътно. И така, защо Бриджър я е откъснал? Ако наистина я е откъснал. Не можеше да не си задам и въпроса: ако Майлс Бриджър беше извършителят, откъде е знаел за котелното в болницата? Но, момент. Вече стигнахме до заключението, че за отвличането е бил нужен съучастник. Така че, възможно ли беше Бриджър да е действал с някого, с човек, който познава мазетата на клиниката? Някой, който на практика държи ключовете. От което пък следва, че разкритието за тунела се оказва нищо повече от една хитро измислена фалшива следа. И кой може да е този някой? Потанин, кой друг?

* * *

Не казах на Аби къде отивам. Имах чувството, че не бива да й казвам. Взех една камка от паркинга пред Манастира и с нея изминах неголямото разстояние до „Лермонтов“.

Потанин не се зарадва, че ме вижда. Може би просто беше зает или трябваше да ходи на визитации при пациентите си. А може би просто нямаше търпение да се добере до последния етаж и изтърбушения матрак на Маклова. Обаче не му стана приятно, когато ме видя.

Не биваше да забравям, че не разполагах с никакви доказателства срещу този човек. Имах само голи предположения.

— Кажи ми, Потанин. Познаваш ли американския консул Майлс Бриджър?

Стоеше до прозореца и част от лицето му изглеждаше пребледняла под влизащата през него светлина. Това пък ме подсети, че от този прозорец се вижда право в кабинета на Наталия в отсрещното крило на сградата.

— Знам го по физиономия — отговори Потанин. — Виждал съм го на няколко благотворителни мероприятия. Но никога не съм се запознавал с него.

Кимнах.

— Никога ли не си имал пряк контакт с него? С Майлс Бриджър…

Сякаш ударих голяма беззвучна камбана, чиито мощни вибрации изпълниха стаята.

— Контакт ли? — учуди се Потанин.

— Казваш, че не си се запознавал с него.

— Не съм.

— А аз питам дали си имал някакъв контакт с него… От каквото и да е естество. Това ми е въпросът. Съвсем естествен като логика според мен.

— Не знам за какво говориш.

И аз не знаех. Но не бях настроен да се отказвам толкова рано.

— Може да познаваш жена му Айзъбел, англичанката.

— Изобщо не познавам жена му.

— И с нея ли не си имал контакт?

— Не, инспекторе… Дори не знаех, че има жена.

Вдигнах ръка.

— Чуй ме, Потанин, сигурен съм, че ме лъжеш за нещо. Не знам точно какво е, но съм сигурен, че ме лъжеш. Срещал ли си се с Джоун Фаулър?

Сивото му лице изглеждаше стъписано.

— Джоун Фаулър, срещал ли си се с нея?

— Веднъж Само веднъж. — Ръцете му трепереха. Пресегна се към чашите за водка на рафта и те издрънчаха в дългите му, неподчиняващи се пръсти. — Преди около шест седмици. Мога да направя справка за точната дата, ако искаш. Беше на поредната благотворителна вечер, организирана от консулството. Често ме канят на такива мероприятия.

— Разговаря ли с нея? Насаме имам предвид.

— Няколко секунди може би. Дори не си спомням.

— Не ти ли се видя привлекателна, Потанин? Лъскава може би така, както могат да го правят американките? По-лъскава от твоята приятелка Маклова.

Той пое дълбоко въздух и отново погледна към рафта с водката.

— Видя ми се приятна. — Бузите му рязко почервеняха. — Но не се почувствах завладян от убийствена страст, ако това имаш предвид. — Замълча за момент, след което продължи с по-тих глас:

— Извинявай. Избухнах. Нервите на всички ни са опънати.

— Тази диагноза поне трябва дати е ясна. Когато проверя още едно-две неща и те си паснат, ще се върна.

Забелязах, че гърлото му се сви, но продължи да ме гледа, без да мигне.

Обърнах се и посегнах към дръжката на вратата. Чашите за водка издрънчаха под пръстите му още преди да отворя вратата достатъчно широко, че да изляза през нея.

Слязох бавно по стълбите, като почти не забелязвах фъфлещите фигури, които се втурваха напред и зловонното съчетание от миризми на варено зеле и урина. Ударната вибрация от беззвучната камбана явно имаше ефект. И той се дължеше на въпроса за контакта с Бриджър. А в какъв контакт са били? И за какво? Този път съзнавах, че трябва да потисна инстинктивното си желание да се върна горе и да изтръгна отговора от него. Този път, ако въжето около шията на Наталия е било омотано от онези дълги и тънки пръсти, щях да го докажа. И най-вече пред себе си. Чак тогава щях да реша какво възмездие да потърся.

 

 

Когато се върнах в Манастира същата вечер, в кабинета ми чакаше Фаня Карпова, приятелката на Наталия.

— Изглежда, никога не си стоиш вкъщи — каза тя. — Затова реших да издиря бърлогата ти.

Стана на крака и обви кръста ми с ръце.

— Знаеш какви бяха чувствата ми към Наталия — продължи тя.

— Когато чух за котелното, направо бях смазана. — В очите й се появиха сълзи. Пусна ме и седна срещу бюрото.

— Искаш ли кафе?

Тя поклати глава.

— Не. Няма да стоя дълго. Дойдох само да кажа… Да кажа нещо за Наталия. Да кажа дори, че ако бях мислила по-малко за себе си, може би щях да й помогна в известен смисъл.

— Не ми се вярва, че би могла да промениш крайния резултат — казах аз предпазливо. — А за всички ни е важен крайният резултат.

— Разбира се. — Виждах, че се колебае. — Искам да ти кажа нещо, Константин. Трябваше да го споделя по-рано. Наталия се беше захванала с нещо заедно с Джоун Фаулър. Опита се да привлече и мен.

— Каза ли ти с какво се занимава?

— Сигурна съм, че беше нещо незаконно. Свързано беше с пътувания до границата. Имаше нещо организирано за срядата, която идва. Трябваше да замествам Джоун, защото се налагало да отиде в Петербург по някаква работа на консулството.

— Ти какво й отговори?

— Отказах й. За първи път отказах нещо на Наталия. Може би ако се бях съгласила…

— Не ми се вярва. Не.

— Вече имах подозрения за отношенията между Наталия и Джоун и психически не бях настроена да я отменя. Ревността е способна напълно да помрачи ума ти, ако й позволиш. — Изправи се с наведен към пода поглед. — Просто не можех да приема, че е възможно да намери по-вълнуващи перспективи с Джоун Фаулър, отколкото с мен. — Рязко вдигна поглед. — Пак започвам. Дойдох тук, за да ти кажа някоя утешителна дума… А веднага започнах да правя обратното.

Поклатих глава и казах:

— Все още не знаем със сигурност, че е имало интимна връзка между Наталия и Джоун.

— Знаем. Анонимният глас по телефона…

— Може да е бил всеки.

— Но не беше — отвърна тя с огорчение. — Беше моят шпионин.

— Шпионин ли?

— Михаил. Следеше Наталия като куче. Когато разбрал какви са отношенията между Наталия и Джоун, направо обезумял. Накрая дори взел, че се обадил по телефона.

— Налудничавото обаждане в Манастира… Михаил ли е бил?

— Каза ми го по-късно, след като намерихте Наталия. Бил пиян: И много ядосан на теб.

— Защо на мен, за бога?

— Каза, че ходил у вас. Държал си се много самоуверено, бил си абсолютно сигурен, че Наталия обича теб и единствено теб. Искало му се да те цапардоса. Силно.

— И го направи.

— Не му се сърди. Още веднага е съжалил за това. Но е бил много объркан, като всички нас.

Тя се наведе напред и протегна шия да ме целуне по бузата, както правеше навремето. Навремето — преди по-малко от месец.

* * *

През нощта спах в леглото на Дронски в кабинета със залостена врата, за да предотвратя евентуална визита от страна на В. И. Ленин. Аби, предполагам, спеше като младенец в моя апартамент.

Казвам, че спах през нощта, но сънят ми беше крехък и неспокоен. Заспах рано, малко след десет, но в три часа се събудих с тежащи клепачи, но неспокоен.

Лежах, подпъхнал длани под тила си, унасях се и се разбуждах с образите на Потанин и Майлс Бриджър в съзнанието. Единият от тях, а може би и двамата, беше замесен в тази история. Бриджър, предполагах, не беше чудно и да е знаел, дори да е одобрявал, че Джоун Фаулър използва средства на консулството, за да осигури прехвърлянето на децата на сигурно място в Норвегия. Ако беше така, не би имало смисъл да замесва името си сега. Цялата му роля според този сценарий, докато Наталия и Джоун бяха живи, е била да си мълчи съучастнически за едно добро дело, осъществено чрез кражба. Не би спечелил нищо, ако си го признае сега. В такъв случай изясняваше ли се по този начин как се вписва Майлс Бриджър в схемата „подозрение — оневиняване“, която е основен елемент във всяко разследване?

И ако беше така, как стоеше въпросът с Потанин? Не беше трудно да се види в него нещо като комична фигура — човек, фалшифицирал американските си документи за квалификация, но въпреки това вършещ, полезна работа като директор на клиниката. В Русия след гражданската война измислената самоличност и фалшивите дипломи съвсем не бяха непознати.

Но на Потанин можеше да се погледне и по друг начин. Като на човека, който яма ключ за котелното. Като на човека, който е познавал както Наталия, така и Джоун Фаулър. И като много по-организирана и хитра личност, отколкото внушаваше с прашните си папки и протрити дрехи… Като че ли пак бях заспал. В просъница взех звъненето на телефона до ухото ми за силно мяукане на В. И. Ленин.

Събудих се напълно едва когато приближих слушалката до ухото си. Часовникът на стената показваше четири часа. Гласът беше на Джей Делерман. Но звучеше различно. Нямаше ги мързеливо проточените гласни. Беше стегнат, настоятелен. Джей Делерман бе изплашена.

— Искам да дойдеш тук — каза тя.

— Какво се е случило? — Отмятах омотаните завивки настрани. — Откъде намери този номер?

— Оставил си го на телефонния секретар в апартамента ти. Не мисли за това. Просто ела.

Надигнах се и спуснах краката си на пода.

— Какво се е случило?

— Нищо не се е случило — каза напрегнато тя. — Нищо голямо или драматично. Поне засега. Но внезапно прозрях в какво положение съм и много, много ме е страх, Константин. — Замълча за миг. — Моля те, трябва да говоря с теб.

Това ме изпълни с неприятни предчувствия. Доста съвременни американски криминалета съм чел, приятели. Когато красавицата моли някого да отиде при нея посред нощ, то е или за секс, или да си излее мъката. След случилото се вечерта Джей сигурно беше разбрала, че сексът не беше вероятна перспектива.

Колебливото ми мълчание, изглежда, издаде нежеланието ми.

— Постъпила съм наивно. Дори много наивно. Ти също, ако това може да е някаква утеха.

— Кажи ми де.

— Имам нужда от помощта ти, Константин. Струва ми се, че съм в опасност. Реална опасност. Ще дойдеш ли при мен? Още сега?

 

 

Беше студено, дори много студено, и във въздуха се виеха снежни вихрушки. Пролетта си играеше на криеница. Нямаше и следа от пикапите на строителите, нито пък от водопроводчиците, пренасящи медни тръби, каквито бях видял при идването си тук заедно с Джей снощи, преди доста часове. Почти целият квартал беше тъмен и пуст. Може би трябваше да взема някого със себе си.

На пръв поглед улица „Тургенев“ приличаше на Сталинград през нощта на победата. Но сградите не бяха руини — просто бяха недовършени. И големите железни страшилища покрай пътното платно не бяха танкове, а самосвали.

Стигнах до дъното на улицата и спрях пред блока на Джей. Входното фоайе, естествено, пак си беше без врати и стъкла и снегът танцуваше в него на фона на процеждащи се призрачни светлинки. Излязох от колата и тръгнах внимателно по затрупания със строителни отпадъци тротоар. Строителите в Мурманск не се страхуваха, че някой минувач може да ги даде под съд. Купчини от натрошени тухли, наводнени шахти, талпи със страховити пирони можеше да се видят навсякъде.

Спрях се за момент пред входа на Джей. На третия етаж светеше прозорец, за който предположих, че е нейният. Имаше и други светлини, но не идваха от остъклени прозорци. Бяха подредени вертикално и реших, че това е стълбището. Сред снежната виелица и вятъра по тротоара дрънчаха празни кутии от боя. От щранг на петия етаж прокапа вода, която ме накара да се обърна рязко и да посегна към кобура.

Само че, както можеше да се очаква, не носех кобур. Бях навлякъл яке с кожена подплата и тениска с размер ХХ и надпис на гърдите „Жени срещу насилието“. Обаче кобура го бях забравил.

Противникът, когото познаваш, разполага с ограничени възможности да те плаши, да бъде опасен за теб или да те обезкуражи. Не е същото с противник, за когото изобщо нямаш представа. Пристъпих в бетонната катедрала, както би могло да се нарече входното фоайе в блока на Джей, и се ослушах за окуражаващо бръмчене на електрическа бормашина, удари от чук или шум от трион. Тази нощ обаче цялата сграда тънеше в тишина.

Преди да тръгна нагоре по необлицованите циментови стъпала, аз си избрах едно бичме, дебело горе-долу колкото бейзболна бухалка и с два-три изкривени десетсантиметрови пирона, придаващи доста зловещ вид на единия му край. Тръгнах нагоре забързано, стъпало по стъпало, ту на светло, ту в почти пълен мрак, в зависимост от висящите голи крушки, а в главата ми гъмжеше от демони и вероятни опасности.

Когато някой започна да си подсвирква над мен, настръхнах от страх. По коридора се разнесе фалшиво подсвиркване приблизително откъм апартамента на Джей на най-горния етаж. Сигурен бях само в едно. Този призрак си подсвиркваше, но не можеше да докара мелодията вярно. Долепих се до стената, но нямаше как да не ме види, при положение че една крушка светеше право в лицето ми.

Вече чувах влаченето на краката му зад следващия тъмен завой на стълбищната спирала. Извъртях дланта си така, че бичмето да сочи нагоре. Когато той се появи, подсвиркването секна. Беше облечен в тъмен работнически гащеризон и ушанка от заешка кожа. В едната си ръка носеше метално сандъче с инструменти.

Отпуснах надолу парчето дърво с облекчение. Примигнах срещу ярката светлина и вдигнах ръка за поздрав. Имах време само колкото да прочета жълтия надпис „Кола ТВ монтажи“ на гърба му, преди да се скрие зад следващия завой и да изчезне.

Изкачих се бързо по оставащите стъпала до третия етаж с убеждението; че действително съм срещнал закъснял работник в сградата. Изтичах по коридора, в който цареше истински хаос от висящи жици и недовършена шпакловка, но беше добре осветен от крушките на тавана.

Купчина от нахвърляни мръсни гащеризони ме накара да се спра. Всичките бяха сини и всичките имаха надпис „Кола ТВ монтажи“ на гърба. Обърнах се назад към стълбището. Стъпките на работника отдавна бяха заглъхнали. Трънливата напрегнатост, която усетих, преди да го срещна, се завърна.

През фугата между горната дъска на касата и вратата на апартамента на Джей прозираше светлина. Натиснах звънеца и зачаках отговор. Дали ми се стори, че пак чух фалшивото подсвиркване долу, на двора? Сигурно го бъркаш със свистенето на вятъра, Константин, рекох си.

След няколко секунди пак натиснах звънеца. Отново не последва отговор. Никакъв звук отвътре.

В джоба ми бяха ключовете на Джей, които небрежно бях прехвърлил там от вечерното сако с намерението дай ги върна. Извадих ги и усетих неприятно негодувание. Нима цялата тази история — среднощното обаждане по телефона, умоляващият глас — беше само един романтичен трик да ме привлече в нейното жилище? Да използвам ключовете, да вляза в спалнята й и да я намеря лениво излегната на леглото? Не ми се вярваше.

Завъртях ключа и отворих вратата.

Призля ми от миризмата на кръв. Колекцията на Джей от порнографска литература беше пръсната по пода, оплискана с кръв. Вратата на спалнята беше отворена. От мястото, където бях застанал, видях, че лежи просната на леглото.