Гордън Томас
Тайната история на Мосад (6)

3.
Мемориалът в Глилот

Меир Амит поддържаше скорост малко над разрешената, докато излизаше от магистралата северно от Тел Авив. Дискретното противопоставяне на правилата беше част от начина му на живот още откакто преди почти четиридесет години беше ръководил отвличането на иракски реактивен самолет.

Отне от газта, но подсъзнателно отказваше да се подчини докрай на правилника и скоростта му все още бе над разрешената, напълно в съответствие с галилейския му произход: „Ние, галилейците, сме упорит народ.“ Роден в любимия град на цар Ирод — Тиберий, в близост до Тибериадското езеро, той беше прекарал детството и юношеството си в кибуц. Твърде отдавна следите от монотонния му тамошен диалект бяха заличени благодарение усилията на майка му — преподавателка по дикция. Тя освен това беше успяла да развие у сина си чувство за независимост, неприязън към толерирането на глупците и зле прикривано презрение към градското население. Най-важното от всичко обаче беше, че бе стимулирала развитието на аналитичните му способности и на комбинативния му ум.

През дългата си кариера той беше използвал тези качества, за да разкрива безпогрешно намеренията на врага. Нерядко се налагаше да се действа, без сигурността да е гарантирана, а скритите мотиви и лавирането бяха неразделна част от професионалния му стил. Периодично критиците му в израелската разузнавателна общност изразяваха тревога от полетите на въображението му. При подобни нападки той винаги се измъкваше с готов отговор: „Прочетете досието по случая с отвлечения миг.“

През тази мартенска утрин на 1997 година, докато се отдалечаваше от Тел Авив, Меир Амит официално вече беше зачислен в списъка на пенсионерите, но никой от израелското разузнаване не вярваше в това. Широките му познания бяха прекалено ценни, за да бъдат пренебрегнати с лека ръка.

Предишния ден Меир Амит се беше върнал от Хошимин, където се бе срещнал с бивши служители от разузнаването на Виетконг^[1]. Обмениха опит и намериха общи позиции по манипулирането на два големи конфликта — виетнамци срещу американци и израелци срещу араби. Меир Амит беше пътувал и до други точки, където неговите тайни маньоври бяха предизвикали сериозни последици — Аман, Кайро и Москва. Никой обаче не бе дръзнал да постави под съмнение целта на тези посещения, също както през петте години, докато беше заемал поста генерален директор на Мосад (1963–1968), никой не бе успял да се противопостави на методите и източниците му.

През този период той беше превърнал хюминт в изкуство. Нямаше друго разузнавателно управление в света, чиито агенти да бяха постигнали такива успехи в събитието, и то в хода на събирането на информация. Шпионите на Мосад в арабските страни, из цяла Европа, Южна Америка, Африка и Съединените щати бяха повече от когато и да било. Негови катци бяха успели да проникнат в йорданската Мухабарат — най-добрата служба за сигурност в арабския свят, и в сирийското военно разузнаване, придобило славата на абсолютно безкомпромисно. Това бяха мъже с железни нерви и безмерна решителност, каквито не е родила фантазията на никой писател.

Малко след като стана генерален директор на Мосад, Меир Амит пусна в обръщение неофициално послание, откраднато от агент от кабинета на Ясер Арафат, което гласеше: „Мосад притежава досие на всеки от нас. Те знаят нашите имена и адреси. На нас ни е известно, че всяко наше досие съдържа по две снимки — на едната с кафия, а на другата — без. Така че Мосад безпроблемно може да ни разкрие, независимо дали сме гологлави или с кафия.“

За да внуши още по-силен страх, Меир Амит вербуваше безпрецедентно голям брой арабски информатори. Той вярваше, че така ще се сдобие с достатъчен брой способни и полезни агенти. Подкупни араби предаваха въоръжените бойци на ООП, разкриваха техните скривалища на оръжия, тайните им квартири и маршрутите им на придвижване. За всеки терорист, убит от Мосад, Меир Амит плащаше на информатора премия от един щатски долар.

По време на подготовката за Шестдневната война от 1967 година във всяка египетска военновъздушна база и във всеки щаб имаше внедрен или по един катца от Мосад, или по един информатор. В главната квартира на Върховното командване в Кайро те бяха най-малко трима, и то щабни офицери, вербувани от самия Меир Амит. Как беше успял да го постигне, си оставаше една от ревниво пазените му тайни: „Има някой тайни, който е най-добре да си останат потулени.“

На всеки информатор или агент той беше дал една и съща инструкция: освен „обща картина“ искаше и детайлите. „Какво разстояние трябва да измине пилотът от казармените помещения до офицерския стол? Колко дълго един щабен офицер може да се забави заради прословутите задръствания на движението в Кайро? Възможно ли е водещ стратег да има любовница?“ Единствено той беше наясно как могат да бъдат използвани тези на пръв поглед несвързани късчета информация.

Негов катца беше успял да си намери работа като сервитьор в офицерския стол на една от военните бази на фронтовата линия. Всяка седмица той предоставяше детайлна информация за бойната готовност на самолетите и привичките на пилотите и авиомеханиците. Секретно предаваната в Тел Авив информация съдържаше данни за алкохолните и сексуалните им предпочитания.

Служителите в наскоро създадения отдел за водене на психологическа война към Мосад — Лох Ама Псикологит (ЛАП), работеха денонощно и изготвяха досиета за египетските военни пилоти, наземния персонал и щабните офицери — какви са летателните им умения, дали са достигнали до поста си благодарение на своите способности или на връзки, дали имат проблеми с алкохола, дали посещават често публични домове, или проявяват интерес към момчета.

Дори и нощем Меир Амит се ровеше из досиетата, търсейки слабости, които можеше да използва за шантаж, за да принуди определени хора да работят за него. „Тази задача не беше от приятните, но разузнаването често е мръсна работа.“

Семействата на египетските военни започнаха да получават анонимни писма, адресирани до Кайро, в които се съдържаха подробни описания на поведението на техните съпрузи. Информаторите подаваха подробна информация обратно до Тел Авив за семейни скандали, принудили цял екипаж да излезе в болнични. Щабните офицери получаваха анонимни телефонни обаждания за интимния живот на свои колеги. Една гимназиална учителка например бе осведомена от съчувствен женски глас по телефона, че неин ученик има проблеми в училище, защото баща му, старши офицер, имал таен любовник. Заради това обаждане офицерът се самоуби. Тази безскрупулна кампания внесе раздор в редиците на египетските военни и предизвика задоволство у Меир Амит.

В началото на 1967 година от сведения, предоставени от египетската мрежа, стана ясно, че държавният глава Гамал Абдел Насър подготвя война срещу Израел. Като ответна мярка от страна на Израел били вербувани още информатори — открито или с измама, което помогна на Мосад да научи за египетските военновъздушни сили и тяхното командване толкова, колкото на практика знаеха и в Кайро.

В началото на май същата година той беше в състояние да съобщи на командването на израелските военновъздушните сили точния час от деня, в който могат да нанесат максимално унищожителен удар върху египетските военновъздушни бази. Аналитиците от Мосад изготвиха забележителна по своята точност схема на дневното разписание на личния състав във всички египетски военновъздушни бази.

Между седем и тридесет и седем и четиридесет и пет сутринта наземните радарни установки били най-уязвими. През тези петнадесет минути служителите от нощната смяна се чувствали изморени след дългото дежурство, а новият наряд все още не бил в пълна готовност и често закъснявал за дежурството заради бавното обслужване в стола. Пилотите закусвали между седем и петнадесет и седем и четиридесет и пет сутринта. След това обикновено се връщали обратно пеша до казармите, за да вземат екипите си, което им отнемало средно десет минути. Повечето от летците губели още по няколко минути в тоалетната, преди да застанат на линия. Те пристигали там в осем часа, когато официално започвал работният ден. Дотогава наземният персонал вече бил започнал да изкарва самолетите от хангарите, за да бъдат заредени машините с гориво и боеприпаси. През следващите петнадесет минути летищата буквално били задръстени от цистерни със самолетно гориво и муниции.

Подобно детайлно денонощно разписание беше изготвено и за режима на щабните офицери в главната квартира на военното командване в Кайро. Офицерите се придвижвали от дома си до службата средно за половин час, тъй като военните обикновено живеели в предградията. Специалистите по изготвяне на стратегически планове обикновено сядали на бюрата си най-рано в осем и петнадесет сутринта. Отнемало им още десетина минути да се настанят, да изпият по едно кафе и да побъбрят с колегите. Щабните офицери започвали да преглеждат сигналите от нощния трафик, пристигнали от военните бази не по-рано от осем и тридесет сутринта.

Меир Амит посъветва командващия израелските ВВС нападението на определените цели да се извърши между осем и осем и тридесет сутринта. През този половин час те щели да успеят да сринат вражеските бази, след като се знаело, че върховното командване в Кайро нямало до разполага с целия си персонал, за да организира ответен удар.

На пети юни 1967 година израелските самолети удариха точно в осем и една минута. Последиците бяха унищожителни. Израелските машини прелетяха ниско над Синай, бомбардираха набелязаните обекти и проведоха безпрепятствено наказателната си акция. След секунди небето почерня, тук-там проблясваха червените пламъци на горящите цистерни с гориво и експлодиращите муниции и самолети.

В Тел Авив Меир Амит гледаше през прозореца на кабинета си на юг, даваше си сметка, че неговите анализатори бяха предрешили изхода на войната. Това е един от най-впечатляващите примери за необикновените му способности — още по-забележителен заради безпрецедентния брой на вербуваните от Мосад агенти.

Откакто пое управлението, Меир Амит устояваше на опитите Мосад да бъде превърнат в огледален образ на ЦРУ и КГБ. Тези служби наемаха стотици хиляди анализатори, учени, стратези и плановици, които да подпомагат действащите агенти. Иракчаните и иранците разполагаха с приблизително десет хиляди действащи агенти. Дори Кубинското разузнавателно управление (ДГУ) имаше хиляда действащи шпиони.

Меир Амит обаче държеше постоянният пълен състав на Мосад да не надвишава чувствително бройката от хиляда и двеста души. Всеки от тях трябваше да бъде подбран лично и да притежава разнообразни умения. Ако е учен, да може да работи и като действащ агент. И, обратното, катцата да бъде готов да използва познанията си на експерт, за да обучава останалите агенти.

За всички тях Меир Амит щеше да е мемуне, което преведено от иврит означава „пръв сред равни“. Тази титла му осигуряваше неограничен достъп до министър-председателя, както и годишен ритуал по представянето на бюджета на службите пред израелския кабинет, който получаваше автоматично одобрение.

Доста време преди Шестдневната война, благодарение на усилията на Меир Амит, Мосад предизвикваше смъртен ужас сред враговете на Израел, като проникваше в техните среди, разкриваше тайните им и ги избиваше със смразяваща непогрешимост. Не мина много време и той успя да придаде на Мосад митичен ореол.

Успехът му се дължеше най-вече на правилата, които бе установил при подбора на катците и действащите агенти, които имаха най-големи заслуги за успехите на Мосад. Той напълно разбираше дълбоките и комплексни мотиви, които ги движеха и им позволяваха след извършения подбор да му стиснат ръката, жест, символизиращ преминаването им под негово разпореждане.

Макар и в Мосад да бяха настъпили значителни промени, през тази мартенска утрин да 1997 година Меир Амит знаеше, че кадровият му подход все още действа в рамките на системата.

 

 

„Никой не може да бъде приет в Мосад като катца, ако негов основен мотив са парите. Прекалено отявленият ционист също няма място тук. Това е нужно, защото този вид работа изисква особена задълбоченост. И още вътрешно спокойствие, ясна, пространна преценка и умерени възгледи. Хората желаят да станат част от Мосад по най-различни причини. Една от тях е от тщеславие. Някои ги привлича авантюрата. Трети мислят, че така ще се издигнат на по-високо обществено стъпало — дребни хорица, стремящи се към кариера. Други желаят да придобият тайна власт, която смятат, че Мосад ще им осигури. Нито една от тези причини не е приемливо основание.

И винаги, абсолютно винаги си длъжен да увериш своя служител, когото изпращаш на мисия, че може да разчита на пълната ти подкрепа, че ще бдиш над семейството му в негово отсъствие, че ще се погрижиш за щастието на децата му. В същото време трябва да предпазиш максимално и самия него. Ако неговата съпруга започне да се съмнява, че той има любовница, увери я, че не е така. Ако има, запази го в тайна от нея. Ако тя кривне от правия път, помогни й да се върне в него. Не казвай на съпруга й. Неговото внимание не бива да бъде разконцентрирано. За да бъдеш истински шеф на шпиони, трябва да възприемаш служителите си като семейство. Накарай ги да чувстват, че си винаги до тях, денонощно, без оглед на обстоятелствата. Ето как се печели лоялност и как се убеждава един катца да прави това, което искаш, защото в крайна сметка то е най-важното.“

 

 

Всеки катца преминаваше през тригодишно интензивно обучение, включително и жестоко физическо насилие по време на разпит. Мъжът или жената кандидат се обучават да си служат отлично с универсалното, предпочетено от Мосад оръжие — „Берета“, двадесет и втори калибър.

Първите катци с мисии извън арабските страни бяха разпределени в Съединените щати, Великобритания, Франция и Германия. В Съединените щати постоянно действащи катци имаше в Ню Йорк и Вашингтон. Един катца в Ню Йорк беше специално отговорен за проникването във всички дипломатически мисии на Организацията на обединените нации, както и сред многобройните етнически общности в града. Друг катца във Вашингтон имаше подобни задължения, включително и допълнителната задача да извършва постоянно наблюдение над Белия дом.

Останалите катци действаха в райони на временно напрежение и се връщаха у дома с приключване на мисията.

 

 

Меир Амит чувствително разшири организацията, като включи в нея Информационния отдел, отговорен за събирането на информация в чужбина, и Отдела за политически акции и връзки, работещ с така наречените приятелски настроени чужди служби за сигурност, предимно ЦРУ и британското МИ6. Изследователският отдел имаше петнадесет секции или „бюра“, които се занимаваха с арабските държави. Отделни „бюра“ отговаряха за Съединените щати, Канада, Латинска Америка, Великобритания, Европа и СССР. С течение на годините тази инфраструктура беше разширена и включи бюра за Китай, Южна Африка и Ватикана. По брой на служителите си обаче Мосад си остана малочислена организация.

Не минаваше ден, без да постъпи свежа информация от централите по всички точки на света. Тя беше разпределяна във високата мрачна сграда на булевард „Цар Саул“^[2]. Според Меир Амит, „ако поради този факт някой ходи с малко по-изправена глава — добре, но по-важното е, че кара враговете ни да тръпнат от страх“.

Катците на Мосад бяха невероятно безскрупулни, непогрешими и ловки, готови винаги да отвърнат на огъня с огън. Оперативните кадри предизвикваха брожение с цел да създадат атмосфера на взаимно недоверие между арабските страни, използвайки черна контрапропаганда и вербувайки информатори, ръководени от философията на Меир Амит — „разделяй и владей“. Неговите служители наложиха нови стандарти на хладнокръвен професионализъм — промъкваха се като среднощни крадци и оставяха след себе си смърт и разрушения. Никой, станал веднъж обект на преследване, не можеше да избегне тяхното отмъщение.

След приключване на акциите те се явяваха на доклад в ъгловия кабинет на Меир Амит с големи прозорци, с изглед към оживената главна улица на града, наречена на името на израелски пълководец от Стария завет. Лично от своя кабинет той направляваше и действията на двама шпиони, чийто кураж ще остане безпрецедентен в аналите на Мосад. Когато си спомняше техните заслуги, гласът му леко потреперваше и по устните му плъзваше извинителна усмивка в собствена защита, докато разказваше биографиите им.

 

 

Ели Коен бе роден в Александрия, Египет, на шестнадесети декември 1924 година. Подобно на своите родители и той бе ревностно отдаден на религията си ортодоксален евреин. През декември 1956 година той се озова сред евреите, екстрадирани от Египет след Суецката криза. След пристигането си в Хайфа се почувства като чужденец в новата си родина. През 1957 година постъпва на служба в израелското военно контраразузнаване, но работата му на анализатор скоро започва да го отегчава. Отправя запитвания как да постъпи на служба в Мосад, но получава отказ. Както си спомня Меир Амит, „до нас достигна информацията, че Ели Коен е бил дълбоко засегнат от нашия отказ. Вследствие на това той напусна военното контраразузнаване и се ожени за иракчанка на име Надиа.“

В продължение на две години Коен води спокоен живот като деловодител в застрахователна компания в Тел Авив. Без негово знание данните за живота и миналото му излязоха на бял свят от „досиетата на отхвърлените кандидати“, които се бе заел да преглежда, търсейки „определен тип агент за много специална мисия“. Тъй като не откри нито един подходящ в досиетата на „действащите агенти“, той се пренасочи към „отхвърлените“ кандидати. Коен се оказа единственият подходящ и бе поставен под наблюдение. Седмичните доклади на отдела за вербуване на агенти към Мосад описваха аскетичния му начин на живот и верността му към съпругата и семейството му. Работеше усърдно, схващаше бързо и издържаше на напрежение. Най-накрая му бе съобщено, че Мосад е одобрил кандидатурата му.

Ели беше включен в интензивен шестмесечен курс в тренировъчната школа на Мосад. Експертите по саботаж го обучиха да прави експлозиви и бомби с часовников механизъм с най-прости подръчни материали. Обучи се на бой без оръжие и стана първокласен стрелец и умел взломаджия. Посветен бе в тайните на шифроването и разшифроването, работата с радиостанции, употребата на симпатично мастило и изпращането на тайни послания. Не преставаше да изненадва своите инструктори с уменията си. Феноменалната му памет беше тренирана още от времето, когато като младеж бе наизустявал цели пасажи от Тората^[3]. В края на курса в характеристиката му бе записано, че притежава всички необходими качества за един бъдещ катца. Но Меир Амит все още се колебаеше.

„Питах се стотици пъти дали Ели ще е в състояние да върши онова, от което се нуждаех. Стараех се да му вдъхна увереност. Не исках нито за миг да му мине мисълта, че винаги ще е на крачка от смъртта. И тъй като едни от най-блестящите умове на Мосад бяха вложили в него всичките си знания и умения, в крайна сметка реших да заложа на Ели.“

 

 

Меир Амит прекарва седмици в изработване на фалшива самоличност на своето ново протеже. Заедно те изучаваха карти и снимки от Буенос Айрес, така че Коен да възприеме напълно новопридобитото си минало и име — Камил Амин Таабес. Шефът на Мосад откри колко бързо „Ели усвои езика на сирийски търговец. Той безпогрешно запомни разликите между ведомост и сертификат, договор и гаранция, с една дума всичко, което му бе необходимо. Подобно на хамелеон той поглъщаше всичко. Пред собствените ми очи Ели Коен се изгуби и се превърна в Таабес, сириеца, който така и не беше престанал да изпитва носталгия по родния си Дамаск. С всеки изминал ден Ели придобиваше все повече увереност, повече сигурност и хъс да докаже, че може да се справи със задачата. Беше като претендент за световната титла по маратон, когото бяха тренирали да вземе преднина още в началото на пробега. Но състезанието за него можеше да продължи години. Ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да му помогнем да се адаптира към новия си живот и да заживее съобразно легендата. Оттам насетне нещата зависеха от него. Ние всички знаехме какво предстои. Затова и нямаше прощални сцени и сълзи. Просто един ден той напусна Израел, така, както всички шпиони преди и след него.“

 

 

В сирийската столица Коен бързо установява контакт с деловите среди и си създава кръг от високопоставени приятели. Сред тях е и Маази Захредин, племенник на сирийския президент.

Захредин обича да се хвали и не пропуска да покаже колко непобедима е Сирия. Коен се възползва от това. Не след дълго Захредин го води на обиколка по сирийските укрепления по Голанските възвишения. Там Коен разглежда вкопаните дълбоко в земята бетонни бункери, в които бяха дислоцирани артилерийски установки с голям обсег, руско производство. Дори му е разрешено да направи снимки. Часове след като двата руски танка Т–54 пристигат в Сирия, Коен вече е информирал Тел Авив. Той дори се е сдобил с пълно копие на сирийската стратегия за откъсването на Северен Израел. Тази информация се оказва безценна.

И макар Коен да затвърждава убеждението на Меир Амит, че един действащ агент на стратегическо място струва колкото цяла дивизия войници, той започва да става все по-дързък и безразсъден. Коен беше запален футболен запалянко. Денят, след като гостуващ отбор е победил израелския национален тим в Тел Авив, той нарушава строгото правило относно радиопредаванията „само по предназначение“ и изпраща по радиовръзката до своя оператор следното съобщение: „Крайно време е да се научим да побеждаваме и на футболния терен.“

Бяха предадени и други неразрешени съобщения: „Моля, честитете годишнината от сватбата на съпругата“, или: „Честит рожден ден на дъщеря ми.“

Меир Амит се вбеси, но не го показа, защото познаваше достатъчно добре психологическия натиск, на който е подложен всеки агент, и се надяваше, че поведението на Коен „не беше нищо повече от временна слабост, което често се случва дори и на най-добрите агенти. Опитах се да проумея начина му на мислене. Дали не беше отчаян и това не бе неговият начин да го покаже, като рискува собствената си сигурност? Опитах се да се поставя на негово място, защото си давах сметка, че съм пренаписал живота му. Налагаше се да използвам и да преценя многобройни фактори. Но в крайна сметка единственото важно нещо беше дали Ели все още беше в състояние да се справя със задачата си.“

Меир Амит отново реши да му гласува доверие.

През една януарска нощ на 1965 година Ели Коен будувал в спалнята си в Дамаск в очакване да настъпи часът, за да изпрати съобщението си. Докато настройвал радиостанцията, в апартамента му нахлули сирийски служители на разузнаването. Коен бил разкрит благодарение на една от най-модерните мобилни единици за проследяване, оборудвана с техника от руснаците.

По време на разпита той бил принуден да изпрати съобщение до Мосад. Сирийците не забелязали леката промяна в скоростта и ритъма на радиопредаването. В Тел Авив получили съобщение, че Ели е разкрит и заловен. Два дни по-късно Сирия официално потвърдила вестта за неговото залавяне.

„В подобни моменти имаш чувството, че си загубил член на семейството си. Започваш да си задаваш въпроси, неминуеми при всеки провал на агент: Имало ли е начин да го спасим? Как е бил разкрит? Поради собствената му небрежност? Заради някой приближен? Дали вече не е бил в невъзможност да изпълнява задачата си и ние просто не сме го забелязали? Дали не е имал желанието да се отърве, като умре, защото и това понякога се случва, или всичко е било просто лош късмет? Въпроси, въпроси… Така и не получаваш категорични отговори. Терзанията обаче са начин да се справиш със ситуацията.“

Сирийците не успяха да пречупят Ели Коен. Въпреки мъченията той издържа до издаването на смъртната присъда.

Меир Амит се посвети почти изцяло на опити да спаси Ели Коен. За разлика от Надиа Коен, която поде световна кампания за спасяването на живота на съпруга си — тя изпрати послание до папата, до английската кралица, до най-влиятелните министър-председатели и президенти, — действията на Амит в тази насока умишлено не придобиха публичност. Той отпътува за Европа и се срещна с шефовете на френското и германското разузнаване. Ала и те не успяха да направят нищо. Отправи неофициална молба дори до Съветския съюз и се бори самоотвержено, докато на 18 май 1965 година, малко след четиринадесет часа, тежковъоръжен конвой не напусна затвора „Ел Маза“ в Дамаск. В един от закритите камиони бил Ели Коен.

Съпътствал го осемдесетгодишният главен равин на Сирия Нисим Андабо. Дълбоко разстроен от предстоящата екзекуция, равинът неутешимо ридал по целия път. Ели Коен се опитвал да успокои стария човек. Конвоят стигнал площада „Ел Марга“ в центъра на Дамаск. Там Ели рецитирал пасаж от „Видуи“ — еврейската молитва на човек, изправен пред лицето на смъртта: „Всемогъщи боже, прости ми греховете и прегрешенията.“

В петнадесет и тридесет и пет следобед пред очите на хиляди сирийци под светлината на телевизионните прожектори Ели бил обесен.

Докато наблюдавала екзекуцията на мъжа си от Тел Авив, Надиа Коен се опитала да се самоубие, но била откарана в болница, където животът й бил спасен.

На следващия ден на частна церемония в тесен кръг Меир Амит почете паметта на Ели Коен. След това се зае да открие и обучи нов агент, който да го замести.

 

 

Волфганг Лотц, германски евреин, пристигна в Палестина малко след идването на Хитлер на власт. През 1963 година Меир Амит го избира от кратък списък с кандидати за шпионска мисия в Египет. Докато Лотц преминаваше същото сурово обучение като Коен, Меир Амит за пореден път размишляваше върху новата самоличност на бъдещия агент. Амит се спря на инструктор по конен спорт, източногермански емигрант, служил в германския контингент в Африка по време на Втората световна война, който се завръща в Египет и открива школа за обучение на ездачи. Тази работа светкавично щеше да му осигури достъп до висшето общество в Кайро, чиито представители членуваха в градските клубове за конен спорт.

За кратко време Лотц си създаде собствена клиентела, в която влизаха шефът на египетското военно разузнаване и шефът по сигурността в зоната на Суецкия канал. Стараейки се да надмине славата на Коен, Лотц успя да изкопчи от своите нови приятели тайните на уникалната гранична система за сигурност на Египет — ракетните установки в Синай и по границата с пустинята Негев. Лотц се сдоби и с пълния списък на нацистките учени, установили се в Кайро и привлечени да работят по секретни египетски ракетни и оръжейни програми. Скоро след това агенти на Мосад започнаха последователно да ги избиват.

След две години работа под прикритие Лотц в крайна сметка бе разкрит и осъден по бързата процедура. Египтяните, които си даваха сметка, че той е прекалено ценен, за да го убият, го държаха жив в очакване да послужи за разменна монета срещу египетски военнопленници в евентуална бъдеща война с Израел. За пореден път Меир Амит бе сериозно разтревожен от залавянето на негов агент.

Той изпрати писмо до тогавашния президент на Египет Гамал Абдел Насър, в което предложи Лотц и неговата съпруга да бъдат разменени срещу египетски военнопленници от предишни военни конфликти, държани в израелски затвори. Насър отказа и тогава Амит реши да прибегне до психологически натиск.

„Внуших на египетските военнопленници, че са задържани само заради отказа на Насър да предаде двама израелци. Позволихме им да пишат до вкъщи, за да го съобщят и на близките си.“

Меир Амит писа отново до Насър, потвърждавайки, че Израел публично ще обяви съгласието си за връщането на военнопленниците, но ще запази в информационно затъмнение връщането на Лотц и съпругата му. Но Насър отново не се съгласи. Тогава Амит отнесе въпроса до командващия силите на ООН за поддържането на мира в Синай. Висшият служител отлетя за Кайро и получи уверението, че Лотц и съпругата му ще бъдат освободени „в близко бъдеще“.

„Очевидно правилно разкодирах съобщението, че това ще стане скоро, и наистина месец по-късно Лотц и съпругата му при пълна секретност отлетяха от Кайро за Женева. Няколко часа по-късно те седяха в кабинета ми“ — спомня си Меир Амит.

 

 

Меир Амит си даде сметка, че неговите катци се нуждаят от подкрепа, докато са на мисия. Затова създаде статута на саянимите — доброволци от еврейски произход. Саянимът е въплъщение на исторически формиралата се сплотеност на еврейската общност. Независимо от лоялността към страната, саянимът изпитва много по-силна преданост към Израел и приема за дълг да съдейства за защитата му от враговете.

Саянимът изпълнява много функции. Онзи, който държи агенция за автомобили под наем, е длъжен да осигури на катцата кола, без да води обичайната документация. Собственикът на агенция за недвижими имоти трябва да му осигури жилище. Задължение на саянима банков служител е да гарантира достъп до банкови сметки извън работно време. Лекарят е длъжен да осигури медицинско обслужване — например да обработи рана от куршум, без да информира за това властите. Впоследствие саянимите получават единствено компенсация на разходите си.

Междувременно саянимите събират техническа информация и всякакъв род „публични“ сведения — слухове, дочути по време на коктейли, коментари по радиото, публикации във вестниците, истории, разказани с недомлъвки по време на служебни или приятелски вечери. По този начин те дават насока на катците. Без саянимите Мосад не би могъл да действа ефективно.

Това наследство от управлението на Меир Амит е запазено до днес, и то с много по-широк обхват. През 1998 година във Великобритания имаше над четири хиляди саяними, а в Съединените щати — почти четири пъти повече. Докато Меир Амит успяваше да ръководи организацията при твърде свит бюджет, в наши дни Мосад изразходва по неколкостотин милиона долара месечно за поддръжка на „активите“ си, за покриване на разходите на саянимите, за тайни квартири, логистична подкрепа и гарантиране на оперативните разходи. Амит им оставя и друго наследство — професионален жаргон. Писмената система за изготвяне на доклади, наречена Нака; „дневна светлина“ означава най-висока степен на тревога; кидон е член на отряда екзекутори от Мосад; невиот е специалист по наблюдение; яхаломин е отряд, който осигурява връзка с катците; сафаним е отряд за операции срещу ООП; балдер е куриер; слик е тайно място за документи, а теуд са фалшификациите.

 

 

През онази мартенска утрин на 1997 година, докато се връщаше в миналото, Меир Амит осъзна колко голяма промяна е настъпила в Мосад. Под натиска на политически искания, главно от страна на премиера Бениамин Нетаняху, Мосад беше изпаднала в опасна изолация от чуждите разузнавателни служби, които Меир Амит толкова грижливо бе ухажвал. По думите му едно беше да живееш, воден от кредото „Израел над всичко — сега и завинаги“, съвсем друго — да те хванат, че „пребъркваш джобовете на приятелите си“. Ключовата дума е „да те хванат“, добавяше той с мрачна усмивка.

Пример за това беше задълбочаващото се проникване на Мосад в Съединените щати посредством икономически, научен и технологичен шпионаж. Специален отряд с кодово название „АЛ“ (AL), което на еврейски значи „над“, дебнеше из Силиконовата долина в Калифорния за високотехнологична секретна информация. В доклад до Комисията по разузнаването към Сената ЦРУ беше определило Израел като една от шестте държави с „направлявана от правителството секретна политика на домогване до икономическите тайни на Съединените щати“.

Шефът на Германската служба по сигурността — БФВ, неотдавна бе отправила предупреждение към ръководителите на отделите си, че Мосад си остава главната заплаха за най-актуалните компютърни тайни на Германия. Подобно предупреждение получиха и служителите на френското Главно управление за външна сигурност (ДЖСЕ), след като агент на Мосад бе засечен в близост до Центъра за обработване на сателитна информация в Крейл. Години наред Израел се опитваше да разшири космическия си потенциал в съответствие с ядрения му потенциал на Земята. Британската служба за контрашпионаж МИ5 включи в отчета си пред новоизбрания министър-председател Тони Блеър подробна информация за опитите на Мосад да се сдобие със секретна научна и отбранителна информация за Обединеното кралство.

Меир Амит не възразяваше срещу подобни авантюри, той по-скоро недоволстваше, че нерядко те не бяха грижливо планирани и не отчитаха дългосрочните последици.

Същото се отнасяше и до кампаниите на психолозите от ЛАП. По време на управлението на Амит отделът вече бе изградил глобална мрежа от медийни контакти, която използваше със завидно умение. При терористичен акт в Европа лицето за контакт от дадена медия щеше да получи нареждане да поднесе информацията така, че да й придаде желан от отдела подтекст. Отделът също така подготвя информация за пресаташетата в израелските посолства, които от своя страна имат за задача да я подметнат на журналистите по време на питие или на вечеря, когато може да бъде споделена на ухо една тайна, а нечия репутация дискретно да бъде опетнена.

Макар същността на тази черна пропаганда да се е запазила, в наши дни има една съществена разлика: изборът на мишена или жертва. За Меир Амит решенията в тази посока твърде често се предопределят от политическа заявка — нуждата да се отклони вниманието от някоя дипломатическа маневра, която Израел планира да извърши в Близкия изток и която обслужва единствено негови интереси, или потребността да възвърне разклатената си популярност, особено в Съединените щати.

Когато на 17 юли 1996 година полет номер 800 на ТУА приключи трагично и самолетът се разби край югоизточния бряг на Лонг Айлънд, при което загинаха всичките 230 пътници на борда, ЛАП предприе кампания да внуши, че трагедията е дело на Иран или Ирак — двете омразни на Израел държави. Появяваха се новинарски репортажи и коментари в медиите, които раздухваха измислицата. Близо година по-късно, след като са похарчени половин милион долара и с цената на десет хиляди часа усърден труд, главният следовател на ФБР Джеймс К. Калстром отхвърли вероятността от терористичен акт, както и каквато и да било версия за извършено престъпление поради липса на доказателства. Неофициално той заяви пред колегите си: „Ако имаше начин да разобличим онези копелета от Тел Авив за това, че ни изгубиха времето, бих се радвал да го направим. Наложи се да проверяваме всяка думичка, изпусната от тях в медиите.“

ЛАП нанесе нов удар след бомбения атентат по време на Олимпийските игри в Атланта. Този път беше разпространена измислицата, че бомбата „имала всички белези“ на направена от човек, който се е обучавал при експертите в долината Бекаа, Ливан. Историята набираше скорост и ЛАП успя да внуши страха от тероризма, който владееше в Израел, на уплашеното по разбираеми причини американско общество. Единственият заподозрян беше някакъв злополучен охранител по време на игрите — мъж, който очевидно няма нищо общо с международния тероризъм, и след като обвиненията към него отпаднаха, историята се забрави от само себе си.

Меир Амит осъзнаваше колко е важно да се напомня на света за тероризма, но предупрежденията „трябва да са аргументирани“, нещо, за което винаги бе настоявал. Това признание бе придружено с повдигане на рамене, сякаш някаква вътрешна мисъл беше потушила раздразнението му. Доста отдавна той се бе научил да прикрива чувствата си и да заобикаля неудобните подробности. Години наред по същия начин беше прикривал и силата си.

В неговите очи Мосад беше тръгнал стремглаво надолу след покушението срещу министър-председателя Ицхак Рабин на мирен митинг в Тел Авив през ноември 1995 година. Малко преди еврейски екстремист да стреля по Рабин, според Меир Амит имаше още един сигнал за задълбочаващата се криза в израелското общество. Тогавашният генерален директор на Мосад Шабтай Шавит беше предупредил охраната на Рабин за евентуален опит за атентат срещу него. Според един от служителите тази вероятност е била отхвърлена като непотвърдена и прекалено хипотетична, „за да представлява реална заплаха“.

По време на управлението на Меир Амит Мосад нямаше разрешение да действа на територията на Израел. Въпреки това, независимо от критичното му отношение, Меир Амит обичаше да повтаря, че съдбата на Израел е съдба на Мосад. Под негово ръководство дейността й нерядко оказваше влияние на световните дела. До голяма степен той го отдава на лоялността — качество, което днес изглежда безвъзвратно изгубено. Хората продължават да си вършат работата, не по-малко опасна и мръсна отпреди, но винаги с мисълта, че ще трябва да дават отчет не само пред вишестоящите си шефове, но и пред определени политически фигури в сянка. Това вмешателство е и причина за параноята, която периодично излиза на повърхността и руши представата за Израел като демократична страна.

В близост до магистралата между курорта Херзлия и Тел Авив се намира комплекс, отрупан с антени. Това е тренировъчната школа на Мосад. Едно от първите неща, които всеки нов държавен служител, вербуван за шпионин в чуждо дипломатическо представителство в Тел Авив, научава, е местонахождението на това мрачно здание. При все това, ако в израелския печат се промъкне публикация, която да разкрие официално съществуването на школата, над автора тегне заплахата от съдебно преследване. През 1996 година в рамките на разузнавателната общност в страната се породи яростен дебат какви действия да се предприемат, след като един столичен всекидневник публикува името на последния генерален директор на Мосад — вдъхващия страхопочитание Дани Ятом. Говореше се за арест на репортера, изнесъл секретната информация, както и на главния редактор на всекидневника. В крайна сметка не последва нищо, тъй като Мосад беше принудена да признае, че името на Ятом вече се беше появявало в публикации по цял свят.

Меир Амит се противопоставяше открито срещу подобен род журналистически действия: „Да направиш обществено достояние името на действащ шеф е сериозна простъпка. Шпионажът е секретна работа и не е от най-приятните. Независимо от това, какво е направил някой, ти си длъжен да го защитаваш пред външни лица. Оттам нататък имаш правото да се разправиш с него толкова сурово, колкото прецениш, че заслужава, но вътре в организацията. За външния свят обаче той трябва да остане не само незасегнат, нещо повече — без отговорност и анонимен.“

 

 

По времето, когато беше генерален директор на Мосад, Меир Амит носел кодовото име Рам. Думата има силен старозаветен подтекст за момче, отгледано с неугасващия борчески дух на времето, когато Палестина се бунтуваше едновременно срещу Британския мандат и срещу евреите. Още от юношеството си той тренираше упорито тялото си. Физически слабоват, Меир Амит израсна като силен и здрав младеж, изпълнен с убеждението, че това е неговата земя. Ерец Израел — земята на Израел. Нямаше значение, че до 1947 година останалият свят продължава да я нарича Палестина, когато Обединените нации предложиха подялбата й.

Раждането на една държава — Израел, бе последвано от опити за унищожаването й от армиите на арабски държави, които се мъчеха да възстановят правата си над тази древна земя. Жертвите от еврейска страна бяха шест хиляди. Никой обаче не знаеше точния брой на убитите араби. Гледката на труповете помогна на Меир Амит да съзрее преждевременно. Атмосферата стана още по-сурова след пристигането на оцелелите от нацистките лагери евреи, всеки от които носеше зловещ син знак, татуиран върху тялото му, независимо дали е мъж или жена. „Гледката ми напомни за това, колко покварен е човешкият род“ — спомня си Меир Амит. Изречени от друг, тези думи биха прозвучали неуместно и банално, от устата на Меир Амит обаче те издаваха достойнство.

Кариерата му в армията бе биографията на войник, орисан да достигне върховете. Той започна като командир на рота във Войната за независимост през 1948 година, две години по-късно стана бригаден командир под ръководството на Моше Даян, след това за пет години се издигна до командващ операциите на сухопътните сили — втората най-висока длъжност в израелските въоръжени сили. Един нещастен случай, частично засичане при отварянето на парашута, сложи край на военната му кариера. Израелското правителство плати обучението му в Колумбийския университет, където той придоби магистърска степен по бизнесадминистрация, но когато се завръща в Израел, нямаше осигурена работа.

Тогава Моше Даян предложи Меир Амит да оглави военното разузнаване. Въпреки че първоначално предложението му не се приема с аргумента, че все пак няма опит в тайните служби, Меир Амит получи назначението: „Единственото ми предимство беше, че съм бил командир на бойното поле и знаех колко важно е доброто разузнаване за войниците, които са там.“ На 25 март 1963 година той пое ръководството на Мосад от Исер Харел. Успехите му са толкова много, че не биха могли да бъдат изредени. Ето най-важните от тях: той е шефът на Мосад, който въведе практиката да се унищожават физически враговете; той е човекът, който установи тайни професионални отношения с КГБ, докато в същото време евреите бяха преследвани в Съветския съюз; той е мъжът, който оцени по достойнство ролята на жените и въведе използването на сексуалните капани в работата на разузнаването; той одобри проникването в двора на крал Хюсеин малко преди Хашемитският управник да стане агент на ЦРУ в арабския свят.

Шпионските техники, които са негово изобретение, все още са в обръщение. Но за никой външен човек няма да стане ясно но какъв начин е успял да достигне до идеята за тях. При този въпрос лицевите му мускули се стягаха и всичко, което казваше, е: „Има тайни и тайни. Някои обаче си остават мои тайни.“

Когато настъпи моментът и той разбра, че за Мосад ще е по-полезна нова личност, той напусна без излишен шум. Свика служителите си, за да им напомни, че ако някога еврейското им самосъзнание и работата за Мосад породят конфликт между личната им етика и държавните интереси, те трябва незабавно да се оттеглят от поста си. После се здрависа с тях и си тръгна.

Никой от следващите ръководители на Мосад обаче, пожелал да се свърже с него и да изпият по чаша кафе в кабинета му на улица „Яботински“ в приятното предградие на Тел Авив — Рамат Ган, не е бил отблъснат. В подобни случаи вратата на кабинета на Меир Амит оставаше плътно затворена, а телефонът — изключен.

„Майка ми винаги казваше, че накърненото доверие е равносилно на загубата на приятел“ — обясни ми той на английски с подкупваща старческа усмивка.

Извън истинското му семейство — едно същинско малко племе от деца, внуци, братовчеди, роднини, близки, приятели и познати от няколко поколения — малко са хората, които в действителност познават Меир Амит. Той не би и позволил да е другояче.

 

 

През тази мартенска утрин на 1997 година зад волана на автомобила си Меир Амит изглеждаше необикновено млад, около шестдесетте, макар да бе седемдесет и пет годишен. Физиката му, която някога му беше осигурявала възможността да преодолява изпитанията с олимпийска лекота, вече бе отслабнала. Под скъпия му син блейзър се забелязваше дори отпускането на коремните му мускули. Ала погледът му все още бе достатъчно остър и проницателен, за да сепва човека срещу него и да не му оставя възможност да проникне в начина му на мислене, камо ли да го разгадае. Амит насочи колата към едно авеню, от двете страни на което се издигаха дървета.

Дори той не можеше да преброи колко пъти беше минавал по този път, но всяко ново идване насам му припомняше старата истина, „че за да оцелееш като евреин, означава да се отбраняваш до смърт“.

Същото чувство беше изписано на лицата на младежите, чакащи разпределение под дърветата пред военния лагер за новобранци в Глилот, северно от Тел Авив. Походката им беше донякъде наперена, дори високомерна. Те щяха да отбиват задължителната си военна служба в израелските въоръжени сили, изпълнени с убеждението, че служат в най-добрата армия в света.

Малцина обърнаха внимание на Меир Амит. За тях той беше поредният възрастен мъж, дошъл да отдаде почит на загиналите пред военния мемориал в близост до мястото, където те чакаха заминаването си. Израел е страната на мемориалите. Има ги над хиляда и петстотин на територията й, издигнати в памет на парашутистите, пилотите, танкистите и пехотата. Паметниците почитат загиналите от пет широкомащабни конвенционални войни и почти петдесет години трансгранични конфликти и антипартизански операции. При все това за една нация, която почита падналите си воини по начин, невиждан от времето на римляните, населявали тези земи, няма друг подобен паметник в Израел, а да не говорим по света, като онзи, за чието създаване бе спомогнал Меир Амит.

Той се намира в граничната зона на военната база и се състои от няколко бетонни сгради и стени от пясъчник, разположени така, че да образуват формата на човешки мозък. Меир Амит беше избрал точно тази форма, защото „символ на разузнаването са интелигентността и мозъкът, а не някаква бронзова фигура в героична поза“.

Мемориалът е в памет на загиналите петстотин петдесет и седем мъже и жени от израелското разузнаване, седемдесет и един от които са служили в Мосад.

Те са намерили смъртта си по всички краища на света: в пустините на Ирак, в планините на Иран, в джунглите на Южна и Централна Америка, в саваните на Африка, по улиците на Европа. Всеки от тях по свой собствен начин се е старал да живее, следвайки мотото на Мосад: „Води войната и се осланяй на хитростта.“

Меир Амит познаваше много от тях лично. Някои той самият бе изпратил на явна смърт в изпълнение на мисии, които по негово признание надхвърлят „границите на приемливия риск, но това е неумолимата неизбежност на този вид работа. Смъртта на един разузнавач трябва винаги да бъде претеглена спрямо повелите на националната сигурност. Винаги е било така.“

В гладките стени на пясъчника са гравирани само имената и датата на смъртта. Няма друга информация относно обстоятелствата, при които е настъпила тя — дали е била публична екзекуция чрез обесване, каквато е съдбата на всички осъдени еврейски шпиони в арабските страни; дали е била в резултат на смъртоносно пробождане с нож в тясна уличка от безименен убиец; дали е настъпила след „милостиво“ освобождаване от затвора след месеци мъчения. Никой никога няма да разбере. Дори самият Меир Амит често се е лутал в предположения, пазейки мрачните разсъждения за себе си.

Паметникът във формата на мозък е само част от мемориалния комплекс. Вътре в една от бетонните сгради се помещава архивна зала, в която се съхраняват личните биографии на загиналите агенти. Ранните години от живота и военната служба на всеки от тях са надлежно документирани. Последната секретна мисия обаче по правило остава забулена в тайна. За всеки агент е отреден възпоменателен ден, в който за него се служи в малка синагога.

Отвъд синагогата се вижда амфитеатър, където в Деня на разузнаването семействата на загиналите се събират, за да почетат своите мъртви. Понякога Меир Амит се обръщаше със слово към тях. След това те посещават мемориалния музей, в който са събрани различни експонати: предавател, монтиран в основата на ютия; микрофон, скрит в кана за кафе; симпатично мастило в шишенце от парфюм и автентичният диктофон, с който е бил записан драматичният разговор между йорданския крал Хюсеин и президента на Египет Насър, предшестващ непосредствено Шестдневната война.

Меир Амит е полирал до блясък биографиите на тези хора, използвали споменатото оборудване, и ги е извисил до митично-героични личности. Той винаги споменава за начина, по който е бил предрешен Йа Бока, на влизане и излизане от Йордания до залавянето и екзекутирането му в Аман през 1949 година. На видно място е поставен и детекторен радиоприемник, който Макс Бине и Моше Марзук са използвали, за да поддържат най-успешната мрежа на Мосад в Египет, преди да намерят смъртта си по мъчителен начин, в ужасна агония, в затвор в Кайро.

За Меир Амит те всички са „моите воини на Гедеон“. Гедеон е онзи герой от Стария завет, който спасил Израел от многобройните вражески пълчища, благодарение на това, че си е осигурил по-добро разузнаване.

Накрая дойде моментът и той да влезе в лабиринта, съпровождан от уредника на музея. Спираха се пред всяко издълбано в стената име, кимайки почти незабележимо с глава, и продължаваха нататък. Изведнъж имената свършиха. Нямаше повече мъртви, които да бъдат почетени — само предостатъчно място за нови имена върху надгробния камък с пясъчен цвят.

За миг Меир Амит отново се унесе в спомени. Старият шеф на Мосад прошепва на иврит на уредника: „Каквото и да се случи, ние сме длъжни да осигурим просъществуването на това място за вечни времена.“

Без очевидна връзка с предишния разговор Меир Амит добави, че на стената в кабинета си в Дамаск сирийският президент Хафез Асад има едно-единствено голямо изображение — снимка на мястото, където Саладин победил кръстоносците през 1187 година. След тази победа арабите отново завладели Ерусалим.

За Меир Амит особеното пристрастие на Асад към тази картина „има голямо значение за Израел. Той ни вижда по същия начин, както и Саладин някога — хора, обречени да бъдат победени. Мнозина са онези, които имат подобни аспирации. Някои дори претендират да ни бъдат приятели. Спрямо тях трябва да сме особено предпазливи…“

Той млъкна, сбогува се с уредника и се върна към колата си, сякаш е казал прекалено много и думите му ще подхранят неприкрит ропот сред израелските разузнавателни среди. По това време бе на път да избухне нова криза в нелекия съюз между Мосад и американското разузнаване с потенциално опустошителен ефект за Израел.

В центъра на надигащия се скандал бе един от най-колоритните и същевременно безмилостни оперативни служители, работили някога под ръководството на Меир Амит — мъжът, който вече си е осигурил място в историята с това, че залови Адолф Айхман, и който все още не е изгубил желание да си играе с огъня.