Гордън Томас
Тайната история на Мосад (15)

12.
Благословени да са супершпионите

Една от масивните порти на Арката на камбаните вече беше затворена — начало на ритуала за затваряне на всички входове към Ватикана точно в полунощ, — когато тъмносиня лимузина „Фиат“ премина по павираната улица и освети с фаровете си двамата швейцарски гвардейци, които бяха на пост. Зад тях стоеше служител на „Виджили“. Един от войниците пристъпи напред и вдигна ръка отчасти за поздрав, отчасти за да даде знак на шофьора да спре. Те очакваха колата. Зад волана се виждаше познатото лице на един от шофьорите на Ватикана. Ала след опита за убийство на папата никой не се осмеляваше да поема рискове.

Шофьорът беше чакал цял час на летището в Рим да кацне самолетът от Виена, който имаше закъснение заради влошената метеорологична обстановка. Войникът се върна на мястото си и отдаде чест на пътника на задната седалка, скрит в сянката. Той не отвърна на поздрава.

Колата подмина базиликата „Св. Петър“ и продължи по павирания двор „Сан Дамасо“, преди да спре пред главния вход на Апостолическия дворец. Шофьорът побърза да отвори вратата на височайшия пътник. От колата слезе архиепископ Луиджи Поджи, целият в черно, с шал, прикриващ бялата му свещеническа якичка. Физически той много напомняше Рафи Ейтан — същите широки рамене и силни бицепси, същата плавна походка и поглед, студен като нощта.

Както обикновено Луиджи Поджи пътуваше с малък кожен куфар за личните си вещи и куфар с кодирани ключалки. Той се шегуваше понякога, че прекарва повече време задрямал на седалката си в някой самолет, отколкото в собственото си легло в просторния апартамент, който обитаваше в задната част на Апостолическия дворец.

Малко от пътуванията му напоследък завършваха с толкова важни резултати както последната му среща в стария еврейски квартал на Виена. В една сграда със стръмен покрив, само на няколко пресечки от службата на прославилия се в цял свят ловец на нацисти Симон Визентал, архиепископът изслуша захласнато мъжа, за когото се бяха уговорили да наричат само с малкото му име — Ели.

Луиджи Поджи вече беше свикнал със строгите предпазни мерки при контактите си с Мосад. Никой не се отнасяше толкова сериозно към сигурността, колкото служителите на Мосад. Единствената подробност от личен характер, която той знаеше за Ели, беше, че говори свободно няколко езика. Той бе човекът, който най-накрая му съобщи отговора на въпроса кой е поръчал покушението срещу папа Йоан Павел II.

От друга страна, задачата на Луиджи Поджи беше толкова секретна, че в Ануарио понтифицио — регистъра на Ватикана, в който се записваха имената и длъжностите на всички служители, нямаше никакъв знак, че повече от двадесет години архиепископът си беше създал свои собствени, изпробвани и проверени тайни канали, които стигаха чак до Кремъл, Вашингтон и коридорите на властта в Европа. Той беше един от първите, които научиха, че съветският лидер Юри Андропов бавно гасне от хроничен хепатит. Луиджи Поджи ръководеше римската мисия в Женева, помещаваща се в едно имение от XIX век, запасено неслучайно с огромни количества водка и хайвер. Точно там архиепископът разбра от източници от първа ръка, че Москва се готви да демонтира ядрените си бойни глави, насочени към Европа, ако Вашингтон промени безкомпромисната си позиция в преговорите за разоръжаване. Тази новина беше съобщена на шефа на централата на ЦРУ по време на редовната му късна петъчна среща с папата. През последните две десетилетия Луиджи Поджи снабдяваше папите с ценна информация, която им даваше възможност да преценяват и анализират по-надеждно сведенията, получавани от други източници. Архиепископът притежаваше умение, рядко срещано дори сред дипломатите, да прави уравновесена и бърза преценка на информацията от десетки източници на десетки езици, повечето от които владееше перфектно.

По време на следващата си среща с Ели, Луиджи Поджи говореше с характерния си тих глас, негова запазена марка открай време, кафявите му очи преценяваха обстановката, а преди да зададе поредния си въпрос, той стискаше устни. Спокойствието и увереността не му изневеряваха нито за миг.

През тази мразовита нощ обаче припряност и вълнение се долавяха в походката му, макар да беше уморен до смърт от пътуването. Луиджи Поджи влезе в Апостолическия дворец, подмина агентите на „Виджили“ и швейцарската стража, които, верни на задълженията си, го изпратиха с напрегнати погледи, и взе асансьора към папското жилище.

Икономът на папата въведе Поджи в кабинета на Светия отец. Плътните лавици с книги в стаята подсказваха за разностранните интереси на папата. Наред с подвързаните в кожа полски издания на класически творби и трактатите на теолози и философи имаше и броеве от „Интернешънъл дифенс ривю“, както и книги с необичайни за това свято място заглавия като „Проблеми на бойната готовност“ или „Военният баланс и изненадващото нападение“. Цялата тази литература говореше за убеждението на първосвещеника, че главният враг на света през 1983 година си оставаше неизменно съветският комунизъм.

Папа Йоан Павел II никога не пропускаше възможността да напомни на служителите си, че преди да е настъпило новото хилядолетие, в света ще се случи нещо „решаващо“. Той отказваше да даде повече подробности и да отговори на въпроса какво ще бъде това събитие, като поклащаше голямата си глава и казваше, че всички те трябва да се молят църквата да не бъде победена от комунизма или секуларизма, който властваше в страни като Съединените щати, Германия и Холандия. Той твърдеше, че животът му е бил пощаден на площад „Св. Петър“, за да поведе борбата наново.

Луиджи Поджи знаеше, че именно подобни тежнения влияеха най-силно на папата както в духовен, така и във физически план. След като се поздравиха, Поджи забеляза, че далеч от хорските очи папа Йоан Павел II някакси се отдръпваше от света и се затваряше в себе си. Куршумите на Агджа бяха поразкъсали не само плътта и костите му, но му причиниха и емоционални рани, които го правеха самовглъбен и понякога отвлечен.

Луиджи Поджи седна с ръце на коленете, положение, което заемаше винаги, когато трябваше да съобщава мрачни новини, и започна да разказва история, започнала още в първите седмици, след като Агджа бе стрелял по папата.

Когато до Тел Авив достигнаха новините за случилото се на площад „Св. Петър“ следобеда на 13 май 1981 година, първата реакция на генералния директор на Мосад Ицхак Хофи беше, че стрелбата е дело на някой фанатик. Колкото й шокиращ да беше инцидентът в Рим, той нямаше пряка връзка с настоящите проблеми и задачи на Мосад.

Арабите в Израел ставаха все по-радикално настроени, докато в същото време евреите екстремисти, направлявани от членове на партията Кахане Каш, ставаха все по-настъпателни. Навреме беше разкрит и предотвратен заговор за взривяването на най-свещената мюсюлманска гробница в Ерусалим — Купола на скалата. Последиците от евентуален успешен атентат биха били непредвидими. Войната в Ливан продължаваше въпреки непрекъснатите американски дипломатически совалки между Дамаск, Бейрут и Ерусалим. Министър-председателят Бегин беше представител на партия, решена да поведе „окончателна“, открита война с ООП. Убийството на Ясер Арафат продължаваше да стои на дневен ред в Мосад. През същия месец, когато беше ранен папата, имаше два неуспешни атентата срещу лидера на ООП.

Фактът, че буквално всички западни разузнавателни служби разследваха стрелбата по папата, повлия върху решението на Хофи да държи Мосад далеч от проблема. Той очакваше в крайна сметка да научи мотивите за атентата от някоя от същите тези служби.

Ицхак Хофи все още очакваше информация, когато през септември 1982 година беше заменен на поста си от Наум Адмон. Адмон беше от полски произход, родителите му бяха емигранти средна ръка от малко градче, близо до Гданск, и той не питаеше случаен интерес към католическата църква. Докато работеше под прикритие в Съединените щати и Франция, той беше видял на практика колко могъщо може да бъде влиянието на църквата. Рим активно беше спомогнал един католик — Джон Ф. Кенеди, да бъде избран в Белия дом. Във Франция църквата също продължаваше да играе важна роля в политиката.

Веднага щом встъпи в длъжност, Адмон нареди да му бъде донесена папката с информацията за атентата срещу папата. В нея имаше главно изрезки от вестници и доклада на един катца в Рим, който не съдържаше много сведения. Беше странно, но усилията на шестте тайни служби, които извършваха разследването, включително и разпитите на Агджа в строго охраняваната му килия в римския затвор „Ребибия“, не се увенчаха с особен успех. Адмон реши да започне свое собствено разследване.

Уилям Кейси, който тогава заемаше поста генерален директор на ЦРУ, по-късно щеше да посочи като най-вероятна причина за това решение, че „Мосад може би е съзрял възможност за установяване на контакти с Ватикана. Адмон е сметнал, че може да открие нещо, което да послужи за разменна монета в преговорите със Светия престол.“

По време на неуспешния опит на Голда Меир за установяване на дипломатически отношения с Ватикана Цви Цамир организира постоянно присъствие на Мосад в Рим с цел да проникне във Ватикана. Тайната квартира беше разположена в близост до израелското посолство, но катцата се провали в опитите си да вербува свещеници за информатори. По-голяма част от сведенията му бяха клюки, разпространявани из барове и ресторанти, посещавани често от служители на Ватикана. Той не отбеляза никакъв напредък и със завист наблюдаваше как шефът на централата на ЦРУ в Рим влизаше във Ватикана за редовната си късна петъчна среща с папата. Тези срещи бяха възобновени веднага щом папа Йоан Павел II се възстанови след операцията.

По време на възстановяването му кардинал Агостино Касароли, който заемаше високия пост държавен секретар, ръководеше делата на Ватикана. Катцата беше чул, че Касароли е изразил някои доста кратки мнения относно стрелбата — ЦРУ трябвало да знае за Агджа и за заговора. Катцата изпрати в Тел Авив доклад за становището на държавния секретар.

Сред американската разузнавателна общност се ширеше мнението, че Агджа е дръпнал спусъка в изпълнение на заговор за покушение срещу папата, режисиран от КГБ. В доклад с гриф „Строго секретно“, озаглавен „Опитът на Агджа да убие папата: Въпросът за съветското участие“, се изтъкваше страхът на Москва, че първосвещеникът може да запали огъня на полския национализъм.

През 1981 година обаче профсъюзът „Солидарност“, ръководен от Лех Валенса, съсредоточи усилията си върху работниците в промишлеността и официалните власти бяха подложени на изключително силен натиск от страна на Москва да ограничат синдикалната дейност.

Папата посъветва Валенса да не предприема нищо, което би довело до пряка съветска военна намеса. Папа Йоан Павел II подтикна умиращия кардинал на Полша Щефан Вишински да увери комунистическите лидери, че първосвещеникът няма да позволи на „Солидарност“ да престъпи чертата. Когато синдикатът насрочи всеобща стачка, кардинал Вишински се просна в краката на Валенса в кабинета му, сграбчи слисания докер за крачола и заяви, че е решен да остане в това положение до смъртта си. Валенса отмени стачката.

В Тел Авив анализаторите на Мосад стигнаха до заключението, че папата е приел за своя приоритетна задача да успокои Съветите по отношение на Полша, за да може „Солидарност“ да запази завоюваните позиции. Звучеше все по-невероятно Москва да е поръчала убийството на папата. Все пак съществуваше съмнението, че руснаците са възложили атентата на някой от своите сателити. В миналото българските тайни служби бяха изпълнявали подобни поръчки за КГБ, когато руснаците искаха да прикрият участието си. Анализаторите обаче смятаха, че е малко вероятно КГБ да възложи на друг изпълнението на толкова важна мисия. Българите едва ли някога биха извършили подобен атентат по своя собствена инициатива.

Наум Адмон се зае да разследва текущите връзки на ЦРУ с папството. Във времето между редовните посещения на Уилям Кейси при папата важна роля в отношенията между Ватикана и ЦРУ играеше кардинал Джон Крол от Филаделфия, който сновеше между Белия дом и Апостолическия дворец. Според монсеньор Джон Магий, говорещият английски секретар на папата, Крол беше „най-специалният приятел на светия отец. И двамата имаха сходен произход, знаеха едни и същи полски песни и истории и бяха в състояние да си разменят шеги на масата по време на вечеря на местен полски диалект, който само те владееха. Останалите просто седяхме и се усмихвахме, без да разбираме и думичка от казаното.“

Именно Джон Крол придружи Уилям Кейси по време на първата аудиенция на директора на ЦРУ при папа Йоан Павел II след възстановяването му от операцията. По-късно кардиналът представи на папата заместника на Кейси — Върнън Уолтърс. Оттогава списъкът с въпроси, който обсъждаха агентът на ЦРУ и папата, варираше от тероризма в Близкия изток до вътрешната политика на църквата и здравословното състояние на лидерите в Кремъл. Според Ричард Алън, католик, пръв съветник на Роналд Рейгън по въпросите на националната сигурност: „Взаимоотношенията между ЦРУ и папата представляваха един от най-мощните съюзи на всички времена. Рейгън беше дълбоко убеден, че папата ще му помогне да промени света.“

Бяха определени общите цели, разбира се. Президентът и папата оповестиха публично единодушното си мнение за абортите. Съединените щати блокираха помощ в размер на милиони долари за страните, които изпълняваха програми за семейно планиране. Папата мълчаливо подкрепяше американската военна политика, включително и оборудването на НАТО с ново поколение крилати ракети. ЦРУ надлежно подслушваше телефоните на епископите и свещениците в Централна Америка, които застъпваха теологията на освобождението и се противопоставяха на подкрепяните от САЩ сили в Никарагуа и Салвадор. Разпечатките от телефонните разговори съставляваха част от петъчните доклади на шефа на централата на ЦРУ в Рим пред папата. Рейгън лично оторизира полковник Оливър Норт, който тогава работеше за Съвета за национална сигурност, да прави редовно големи вноски за свещениците в Централна и Южна Америка, Африка и Азия, които Ватиканът смяташе за „лоялни“. Парите отиваха за осигуряване на техния често пъти разточителен живот, както и за популяризиране на позицията на Светия престол срещу контрола върху раждаемостта и разводите.

Едно от задълженията на личния секретар на папата, монсеньор Емъри Кабонго беше да обновява постоянно списъка с одобряваните свещеници. Друго негово задължение беше да обработва документите, които ЦРУ им предоставяше, и да си води записки по време на тайните срещи на хора от управлението с папата.

Кабонго се срещна за първи път със супершпионите от Вашингтон на 30 ноември 1981 година, малко след като папа Йоан Павел II се завърна след атентата и пое задълженията си. След като Кабонго се присъедини към папата за първите му молитви за деня в пет часа и петнадесет минути, както показваше големият стенен часовник в коридора, водещ до личния параклис в папските покои, двамата мъже влязоха в кабинета с дървени ламперии, за да посрещнат заместник-директора на ЦРУ Върнън Уолтърс. По-късно Кабонго си спомня: „Заех обичайното си място в ъгъла на стаята с отворен бележник на коленете. На срещата не присъстваше преводач. Генерал Уолтърс попита какъв език да използва. Негово светейшество заяви, че най-удобно би било да разговарят на италиански. Уолтърс започна с поздравите, които носеше от президента Рейгън. Папата отвърна с благопожелания. След това преминаха направо към въпроса, за който се бяха събрали. Уолтърс показа сателитни снимки, а Негово светейшество изрази задоволство колко са ясни изображенията на тях. Уолтърс говори повече от час, излагайки становището на ЦРУ относно последните намерения на Съветския съюз. Негово светейшество му благодари. В края на срещата Уолтърс извади няколко молитвени броеници и помоли папата да ги благослови, като му обясни, че са за роднини и приятели. Негово светейшество изпълни молбата му.“

Заинтригуван от способността на папата да преминава бързо от светски на духовни теми, Адмон се възползва от личното си приятелство с държавния секретар Александър Хейг — с когото се запозна, докато работеше в израелското посолство във Вашингтон, — за да получи копие от психологическия профил на папа Йоан Павел II, изготвен от ЦРУ.

Това беше портретът на мъж с толкова силен религиозен плам, че можеше да се моли продължително на глас. Често пъти го бяха откривали проснат неподвижно по лице на мраморния под в личния му параклис с разперени под формата на кръст ръце, сякаш мъртъв. Случваше се да прекарва часове в това положение. Друг път гневът му избухваше и всяваше страх сред присъстващите. Тогава той крещеше и буйно ръкомахаше. Имаше свое собствено разбиране за геополитиката и можеше да се държи като диктатор. Папа Йоан Павел II не се боеше да се изправи срещу Курията, гражданската служба на Ватикана, или пред дългогодишния държавен секретар Агостино Касароли. Профилът му завършваше с това, че папа Йоан Павел II е „силно политизиран заради полското си минало и че му допада ролята на играч на световната сцена“.

Едно нещо беше ясно за Наум Адмон: близките, взаимноизгодни връзки между ЦРУ и папата изиграха решаваща роля и в крайна сметка го убедиха в американската позиция, че опитът за покушение срещу него е бил организиран от Кремъл.

Ами ако бъде доказано, че тази позиция е погрешна, как би реагирал папата? Би ли отслабило това вярата му в ЦРУ? Би ли го накарало да започне да търси съдействието и на други разузнавателни служби? А това би ли позволило на Мосад — ако настина успееше да докаже, че зад опита за убийство стои някой друг — най-сетне да намери пътя през Бронзовата порта на Ватикана и ако не бъде призната за пълноправен таен съветник на папството по светски въпроси, поне Светият престол да промени отношението си към Израел?

Шест месеца по-късно първият въпрос, който Адмон си беше задал — дали някой друг не е подготвил покушението срещу папата, — получи отговор за негово най-голямо задоволство.

Заговорът беше подготвен в Техеран с пълното одобрение на аятолах Рухола Хомейни. Убийството на папата имаше за цел да постави началото на джихад, свещена война срещу Запада и всички упадъчни според Хомейни ценности, утвърждавани от най-влиятелната и голяма християнска църква.

В доклад, подготвен от Адмон, се казваше: „Хомейни си остава класически пример за религиозен фанатизъм. Той е започнал да играе ролята на божи посредник за своя народ. За да поддържа този мит, той ще трябва да предприема все по-опасни действия срещу Израел, Запада и целия останал свят.“

Предвиждайки евентуален провал на Агджа, неговите ирански наставници се погрижиха той да бъде възприет като самотен фанатик и за целта в печата излязоха подробности за произхода му. Мехмед Али Агджа бе роден в уединеното селце Йесълтепе в източната част на Турция и бе отглеждан с идеите на фундаментализма. На деветнадесетгодишна възраст той се присъедини към „Сивите вълци“, проиранска терористична групировка, отговорна за насилието в Турция, която бе подела пътя на демокрацията. През февруари 1979 година Агджа уби редактора на един истанбулски вестник, известен със своята прозападна политика. След ареста Агджа избяга от затвора с помощта на „Сивите вълци“. На следващия ден в редакцията на вестника се получи смразяващо писмо по повод посещението на папата в Турция, което трябваше да започне след три дни:

Западните империалисти, които се боят, че Турция и нейните посестрими — ислямските страни, могат да се превърнат в политическа, военна и икономическа сила в Близкия изток, изпращат в Турция в този деликатен момент новия предводител на кръстоносците папа Йоан Павел II, под маската на религиозен лидер. Ако тази визита не бъде отменена, аз саморъчно ще убия предводителя папа.

Адмон беше убеден, че текстът на писмото е съставен в Техеран, тъй като стилът и съдържанието далеч надхвърляха уменията на почти неграмотния Агджа да се изразява. Компютърното проучване на Мосад за речите на Хомейни показа, че той и преди това е назовавал папа Йоан Павел II „предводител на кръстоносците“ и „предводителя папа“.

В крайна сметка визитата на папата премина без никакви инциденти. Името и снимката на Агджа влязоха в компютрите на множество разузнавателни служби, но не и на Мосад. Ото Кормек, служител със специално назначение от австрийската тайна служба, който по-късно водеше и разпитите за стрелбата срещу папата, сметна, че „не е необходимо да информират Мосад. Израел е последното място, където Агджа би отишъл.“

Разследването на Мосад разкри, че след бягството си от затвора Агджа е бил откаран в Иран, където е бил обработван идейно няколко месеца в различни тренировъчни лагери. От своите източници в лагерите Мосад успя да си състави реалистична картина за живота на Агджа по онова време.

Събуждаше се преди изгрев слънце. Лицето му беше изпито, а малките му хлътнали зачервени очи следяха зорко останалите новобранци, докато се събудят. Първите слънчеви лъчи осветяваха плакатите по стените на бараката — снимки на аятолах Хомейни и революционни лозунги, всеки един от тях замислен така, че да разпалва въображението на курсистите. Ефектът се подсилваше от песните, които звучаха по високоговорителя в бараката.

Облечен в шорти и потник, Агджа беше отблъскващ на вид. Големите му длани и стъпала не подхождаха на структурата на тялото му — вдлъбнат гръден кош, стърчащи лопатки на раменете, кльощави ръце и пищяли. Първото нещо, което правеше всяка сутрин, както и всички останали новобранци, беше да простре на земята молитвеното си килимче и да се просне три пъти по очи, като всеки път докосваше чело до земята и мълвеше името на Аллах, повелителя на света, всемъдрия, всемилосърдния, върховния властелин в деня на страшния съд. След това започваше да рецитира дългия списък от врагове, който инструкторът му го беше поощрил да напише. Списъкът набъбваше, имената в него бяха най-разнообразни — всички империалисти, НАТО и онези арабски страни, които бяха отказали да спрат доставките на петрол за Запада. Той призоваваше Аллах да унищожи Съединените щати, най-силната страна на земното кълбо, и нейния народ, като се молеше да му бъде отнето благоденствието, да бъдат потъпкани неговите ценности и обичаи, самият извор на съществуването им.

Накрая бе отредил място на религиозните си врагове, които го разяждаха отвътре като раково образувание. Той смяташе, че всички останали вероизповедания заплашват да унищожат вярата, която той изповядваше. Неговите инструктори му бяха внушили да концентрира омразата си до една доста позната фигура — мъж, облечен целия в бяло, който живееше в голям дворец, отвъд планините. Оттам той управляваше като всемогъщ халиф, издаваше укази и заповеди, на които се подчиняваха милиони хора. Този мъж ревностно разпространяваше своето омразно послание подобно на своите предшественици през последните деветнадесет века. Обграден с помпозност и слава, присвоил повече титли и от Аллах, този мъж беше познат като пръв служител на господа, патриарх на Запада, наместник на Христос на земята, епископ на Рим, суверен на града-държава Ватикан, върховен първосвещеник, Негово светейшество папа Йоан Павел II.

Мехмед Али Агджа получи обещанието, че когато настъпи подходящият момент, той ще има привилегията да убие папата. Неговите инструктори непрекъснато му повтаряха, че няма никакво съвпадение в обстоятелството, че папата е заел поста почти по същото време, когато техният любим и тачен Хомейни е освободил Иран от режима на шаха. „Неверникът в Рим“, както Агджа беше научен да нарича папа Йоан Павел II, се беше опитал да унищожи революцията, която аятолахът беше обявил в името на свещения Коран.

В това обвинение имаше зрънце истина. Папа Йоан Павел II не беше пестил сурови хули срещу исляма и опасностите, които по негово мнение криеше това вероизповедание в своята фундаменталистка форма. По време на едно свое посещение във фабриката „Оливети“ в Ивреа, Италия, папа Йоан Павел II беше озадачил работниците с един импровизиран пасаж в речта си:

Онова, на което Коранът учи хората, е агресия. Онова, на което ние учим хората, е мир. Разбира се, винаги съществува факторът човешка природа, който обезсмисля всяко религиозно послание. Въпреки че хората могат да тръгнат по лош път, водени от пороци и лоши навици, християнството внушава мир и любов. Ислямът е религия, която безмилостно атакува. Ако първият урок, който се втълпява на една общност, е агресията, това е поощряване на най-лошите страни на човешката природа, които се крият във всеки един от нас. А вие знаете до какво води това — тези хора ще ни нападнат.

През януари 1981 година Агджа замина за Либия. В началото Мосад останала учудена от избора на посоката, докато един информатор от Триполи не откри, че по това време в страната пребивава дезертирал низвергнат от ЦРУ офицер на име Франк Търпил. Търпил бил обвинен от Голямото жури във Вашингтон, че е снабдявал с оръжие Либия, участвал е в заговор за убийството на един от противниците на Кадафи в Кайро и е вербувал бивши американски военни пилоти да летят с либийски самолет и зелени барети, които да ръководят тренировъчните лагери за терористи на Кадафи. В Либия той инструктирал терористите как да се предпазят да не бъдат засечени от западните разузнавателни служби. После Търпил продължил към Бейрут, където потънал вдън земя. Мосад предполагаше, че е бил убит, след като е станал непотребен.

Мосад знаеше, че контактът на Агджа с Търпил е бил подготвен от неговите наставници в Техеран. Информацията за това изтекла към КГБ след опита за убийство на папа Йоан Павел II, което дало възможност на руснаците да обвинят ЦРУ в режисирането на заговора. Подобно на Мосад и КГБ разполагаше с превъзходно обучен отдел за водене на психологическа война. Измислиците за ЦРУ изпълваха дълги вестникарски колони и часове в ефир. За да размътят още повече водата, моллите от Техеран уредиха, след като Агджа напусна Либия през февруари 1981 година, да пристигне в София, България. Там той се срещна с хора, които му казаха, че са представители на местните тайни служби, но така и не представиха доказателства, които да потвърждават принадлежността им към тях. Разгневено от опитите на КГБ да го опетни, ЦРУ отвърна с обвинението, че българите са направлявали Агджа по заповед на Кремъл.

Според Мосад ситуацията напълно отговаряше на античната максима „Разделяй и владей“. Мосад не само бе в състояние да дискредитира ЦРУ пред Ватикана, но най-сетне се откриваше възможност да привлекат вниманието на папата, като прокарат своята версия за заговора като най-меродавна. Оттам нататък всичко щеше да потръгне — служителите на Мосад щяха да имат достъп до забележителната мрежа за събиране на информация към държавния секретар, катците можеха да работят със свещеници и монахини и ако се наложи, да ги използват за целите си. А когато се появеше възможност, електронни подслушвателни устройства щяха да бъдат заредени на всички онези места, които Цви Цамир лично бе набелязал и посочил.

Когато одисеята на Мехмед Али Агджа беше напълно сглобена в Тел Авив, Наум Адмон се зае да открие отговора на единствения въпрос, който можеше да сбъдне всичките му въжделения. За тази цел той отново прибягна до компютърно издирване. Един от „оцелелите шпиони“ на Рафи Ейтан — католик, който живееше в Мюнхен, беше споменал за необикновената роля, която Луиджи Поджи играеше в папството. Тогава Наум Адмон повика Ели и му нареди да се свърже с Луиджи Поджи.

Сега, две години след като Агджа беше стрелял по папата, архиепископът разказваше на папа Йоан Павел II всичко онова, което Ели му беше доверил.

Един месец по-късно, на 23 декември 1983 година, в четири и половина сутринта, почти три часа преди светлините на коледното дърво на площад „Св. Петър“ да бъдат изключени за през деня, папата беше събуден от своя камериер.

Спалнята беше учудващо малка. Стените й все така бяха облицовани с пастелните текстилни тапети, който предшественикът му бе харесвал. Дървеният под, който блестеше от пастата за лъскане, беше покрит отчасти от постелка, изтъкана от полски монахини. На стената над леглото, в което четирима от предшествениците на папа Йоан Павел II бяха дочакали сетния си час, висеше разпятие. На другата стена меко сияеше прекрасна картина, изобразяваща светата майка. И двете бяха дар от Полша. Както папският камериер, така и другите посетители в този ранен час, обикновено някой свещеник от администрацията, дошъл с новини, които не можеха да чакат, с облекчение забелязваха, че папа Йоан Павел II е възвърнал част от предишната си енергичност и жизненост.

Както обикновено папата започна деня си, коленичил на молитвеното столче в личния си параклис. След това се избръсна, изкъпа и облече дрехите, които слугата му беше подготвил — тежки вълнени одежди с късо наметало на раменете, бяла свещеническа риза, три-четвърти бели чорапи, кафяви обувки и бяла шапчица на темето. Той беше готов за посещението си при Агджа в римския затвор „Ребибия“.

Срещата щеше да се състои по молба на папата и имаше за цел по думите му да бъде „акт на прошка“. Всъщност папа Йоан Павел II искаше да разбере дали информацията на Мосад е вярна. До затвора го закара същият шофьор, който седеше зад волана на папския автомобил на площад „Св. Петър“, когато Агджа стреля по него. Придружавана от ескорт на римската полиция, лимузината се отправи през града в североизточна посока към затвора. Зад тях караше кола с няколко журналисти, сред които бях и аз, авторът на тази книга. Бяхме поканени да присъстваме на историческия момент, когато папата и човекът, който стреля по него, щяха да се срещнат лице в лице.

Два часа по-късно папа Йоан Павел II беше допуснат в строго охраняваното крило на „Ребибия“. Той мина сам по коридора към отворената врата на килия Т4, където Агджа го очакваше. Репортерите останаха в другия край на коридора. До тях стояха и надзиратели от затвора, готови да влязат в килията, ако Агджа се опита да заплаши с нещо живота на своя височайш посетител.

Когато папата протегна дясната си ръка, Агджа понечи да я стисне, после се поколеба, и се наведе да целуне Пръстена с рибаря. След това хвана ръката на папата и я постави за малко на челото си.

— Вие сте Мехмед Али Агджа, нали?

Папата зададе въпроса си тихо. Той знаеше, че Агджа е научил италиански в затвора.

Отговорът му беше придружен от бърза усмивка, сякаш се притесняваше да признае кой е в действителност.

— А, това ли място обитавате?

Папа Йоан Павел II огледа килията, искрено заинтересуван къде ще прекара остатъка от живота си неговият несполучил убиец.

Папа Йоан Павел II се настани на един стол до вратата на килията. Агджа седна на леглото си, като потриваше нервно ръце.

— Как се чувствате?

Интересът на папата към здравето на Агджа прозвуча почти бащински.

— Добре.

Изведнъж Агджа започна да говори бързо, многословно, но тихо, така че само папата да може да го чува.

Изражението на папа Йоан Павел II ставаше все по-замислено. Беше склонил лице близо до това на Агджа и отчасти го скриваше от погледа на надзирателите и журналистите.

Агджа шепнеше нещо в лявото ухо на папата. Папата поклати едва доловимо глава. Агджа направи пауза, на лицето му се изписа несигурност. С бързо и отсечено движение на дясната ръка папа Йоан Павел II го подкани да продължи. Двамата мъже бяха толкова близо един до друг, че главите им почти се докосваха. Устните на Агджа мърдаха едва доловимо. На лицето на папа Йоан Павел II беше изписана болка. Той затвори очи, сякаш това щеше да му помогне да се съсредоточи по-добре.

Изведнъж Агджа спря по средата на изречението. Папа Йоан Павел II не отвори очи. Помръднаха единствено устните му. Думите му долови само Агджа.

Турчинът поднови разказа си. След няколко минути папата направи повторно рязко, отсечено движение с ръка. Агджа млъкна. Папа Йоан Павел II постави лявата си ръка на челото си, сякаш искаше да скрие погледа си от Агджа.

Тогава папа Йоан Павел II стисна младия мъж за рамото, сякаш му благодареше за казаното. Разговорът продължи точно двадесет и една минути. Папата се изправи бавно на крака. Той протегна ръка и даде на Агджа да разбере, че трябва да направи същото. Двамата мъже се спогледаха продължително. Папата прекъсна драматичния миг, като бръкна в джоба на одеждите си и извади мукавена кутийка, на която беше изрисуван папският кръст. Даде я на Агджа. Той я оглеждаше озадачено и въртеше кутийката в ръката си.

Папата чакаше. Устните му бяха разтегнати в най-нежната усмивка. Агджа отвори кутийката. Вътре имаше една молитвена броеница от сребро и седеф.

— Благодаря ви — промълви трогнато Агджа.

— Нищо. Нищо — отвърна папата. Наведе се и каза няколко думи на Агджа.

После, без нито дума повече, първосвещеникът напусна килията.

По-късно един от говорителите на Ватикана каза: „Али Агджа е запознат със заговора само на определено равнище. На по-висше равнище той не знае нищо. Ако наистина е имало конспирация, тя е замислена от професионалисти, а професионалистите никога не оставят следи. Никога няма да знаем със сигурност кои са истинските подбудители.“

Не се случваше за пръв път Ватиканът да спестява истината. Агджа потвърди сведенията на Луиджи Поджи от Мосад — заговорът за убийството на папата е бил замислен в Техеран. Това щеше да промени отношението на папа Йоан Павел II както към исляма, така и към Израел. Той продължаваше да повтаря на служителите си, че неизбежният близък конфликт няма да е между Изтока и Запада, Съединените щати и Русия, а между ислямския фундаментализъм и християнството. Пред обществеността внимаваше да не смесва понятия като ислям, вяра и ислямски фундаментализъм.

В Израел анализаторите на Мосад съзряха в новата нагласа на папата първия знак, че доказателствата, представени на Луиджи Поджи, са били приети. Макар да не последва покана към Мосад за сътрудничество в пропагандиране на новата доктрина на папа Йоан Павел II за света, първосвещеникът се беше убедил в ползата от диалога между Ели и Луиджи Поджи. В Тел Авив Адмон нареди на Ели да продължи да контактува активно с Луиджи Поджи. Те се срещаха в различни европейски градове, понякога в местното израелско посолство, друг път в папския нунциат. Разговорите обхващаха много наболели теми, но най-често се съсредоточаваха върху два проблема — ситуацията в Близкия изток и желанието на папата да посети Палестина. С тези два въпроса бяха свързани и несекващите усилия на папа Йоан Павел II ООП да се установи най-накрая някъде за постоянно.

Луиджи Поджи даде ясно да се разбере, че папата харесва Ясер Арафат и се интересува от личността му. Папа Йоан Павел II не споделяше вижданията на хора като Рафи Ейтан, Давид Кимше и Ури Сагуй, че лидерът на ООП по думите на Ейтан е безмилостен убиец и „палач за еврейските жени и деца, човек, който би убил с голи ръце“.

Според първосвещеника, отраснал по време на героичната полска съпротива срещу нацистите, Арафат беше ужасяваща жертва на обществена несправедливост, харизматична фигура, която успяваше да избегне многобройните опити на Мосад да го убие. Луиджи Поджи преразказа на Ели как Арафат веднъж споменал на папа Йоан Павел II, че е развил шесто чувство „и дори нещо като седмо“ — кога е в опасност. „Такъв човек заслужава да живее“ — беше казал Поджи на Ели.

Въз основа на подобни разкази Ели придоби по-ясна представа за начина на мислене на папата. Папа Йоан Павел II обаче не вярваше само на думи в историческата истина, че еврейските корени на християнството не трябва да бъдат забравяни, както и че антисемитизмът, толкова разпространен в неговата обична Полша, трябва да бъде изкоренен.

През май 1984 година Луиджи Поджи покани Ели във Ватикана. Срещата между двамата продължи часове в кабинета на архиепископа в Апостолическия дворец. И до ден днешен никой не знае за какво са си говорили.

В Израел за пореден път назряваше скандал, в който щеше да бъде намесена и разузнавателната общност. Месец преди това, на 12 април 1984 година, четирима терористи от ООП отвлякоха автобус с тридесет и петима пътници, който бяха отклонили към град Ашкелон в южната част на страната. Официалната версия за инцидента беше, че агенти на Шин Бет са нахлули в автобуса и по време на последвалата престрелка са убили двама терористи, а други двама, тежко ранени, са починали от раните си на път за болницата.

Вестниците отразяваха случилото се със снимки на терористите, които видимо не изглеждаха сериозно ранени, докато ги извеждаха от автобуса. Оказа се, че агенти на Шин Бет ги пребили до смърт в линейката. Репутацията на Мосад, която не беше замесена директно, беше опетнена, след като международната общественост осъди гневно инцидента.

На фона на тези събития Луиджи Поджи обясни на Ели, че не може да става и дума папата да установи дипломатически контакти с Израел. Ели повтори, че докато не го направи, и дума не може да става за посещение в Палестина.

В името на изграждането на сътрудничество и двамата мъже стигнаха до съгласие, че този въпрос не бива да бъде изоставян.

На 13 април 1986 година папа Йоан Павел II стори нещо, което нито един понтифекс преди него не беше правил. Той посети синагогата в Рим, която се намираше на „Лунготевере деи Ченци“, където главният равин на града радушно го посрещна с прегръдка. Всеки от тях беше облечен в символите на своята власт и двамата мъже преминаха през смълчаното паство до тева — платформата, от която се четеше Тората.

Най-отзад седеше Ели, който вече беше изиграл своята роля за този исторически момент. Израел обаче още не беше постигнал онова, което желаеше — папско дипломатическо признание.

Това щеше да стане едва през декември 1993 година, когато въпреки несекващите протести на хардлайнерите в Секретариата бяха установени официални дипломатически отношения.

Тогава обаче Наум Адмон вече нямаше да бъде генерален директор на Мосад. Неговият наследник на поста — Шабтай Шавит, продължи деликатния процес на сближаване на Мосад с Ватикана. Част от действията му се състояха в това да се покаже на папата, че както Израел, така и ООП най-накрая искрено желаят да сключат примирие и да признаят всеобщата заплаха, която представляваше ислямският фундаментализъм. Папа Йоан Павел II щеше да носи по тялото си белезите на тази истина, докато е жив.

Междувременно Мосад се активизира на континент, за който Ватиканът таеше големи надежди за бъдещето — Африка. Оттам светият престол очакваше един ден да се появи първият чернокож папа. Именно там обаче Мосад се прояви като умел манипулатор в тъмната игра да настройва една разузнавателна служба срещу друга с единствената цел да затвърди собствените си позиции.