Гордън Томас
Тайната история на Мосад (12)

9.
Подкупи, секс и лъжи

Нещата изглеждаха съвсем различно през онази сутрин на март 1985 година, когато Ари Бен Менаше хвана полета рано сутринта на „Бритиш Еъруейз“ от Тел Авив до Лондон. Той ядеше своята самолетна закуска кашер^[1] и си казваше, че животът никога не е бил по-хубав за него. Не само че правеше „истински пари“, но и беше научил много рамо до рамо с Давид Кимше, докато двамата бродеха из византийския свят на оръжейните продажби за Иран. Така той задълбочи и познанията си за непрекъснатото взаимодействие между израелските политици и шефовете на разузнаването.

За Бен Менаше „в сравнение с бившите ми колеги търговците на оръжие средна ръка бяха като момченца от детски хор“. Той беше определил проблема — последиците от авантюрата на Израел в Ливан, откъдето в крайна сметка се бяха оттеглили разгромени и деморализирани. В желанието си да възвърнат загубения си престиж политиците гласуваха на разузнавателната общност дори още по-голяма свобода за водене на безпощадна война срещу ООП, организацията, която те смятаха за първопричина за всички беди на Израел. Резултатът беше поредица от скандали, при които заподозрени в терористична дейност заедно със семействата им бяха подложени на преследване и хладнокръвно избити. Ицхак Хофи, бившият шеф на Мосад, оглави създадената вследствие на сериозен обществен натиск правителствена комисия, която да разследва бруталните мерки. Комисията заключи, че агентите от разузнаването систематично са лъгали пред съда за начина, по който са били получени признанията. Използваните методи често били твърде крути. Комисията призова да бъдат установени и следвани „приемливи процедури“.

Ала Бен Менаше знаеше, че мъченията продължават. Неслучайно обичаше да повтаря: „Добре е да стоиш далеч от подобни ужасяващи неща.“ Той смяташе, че собственото му занимание — да доставя оръжие за иранците, с което те да избиват безчет иракчани, е нещо „различно“. Положението на заложниците в Бейрут, заради които пътуваше и търгуваше, същинската причина за предприетите мащабни мерки също не го интересуваше кой знае колко. Водещ мотив беше печеленето на пари. Дори и след заминаването на Кимше, Бен Менаше продължаваше да смята, че ще прекрати рискования си начин на живот едва когато сам реши, и че ще отстъпи само когато стане поне мултимилионер. Според изчисленията му бизнесът на „ОРА“ възлизаше на „стотици милиони“, по-голямата част от които постъпваха чрез резиденцията в лондонското предградие, откъдето Никълъс Дейвис ръководеше международните операции на компанията.

Бен Менаше знаеше, че Дейвис продължава да увеличава собственото си състояние, далеч по-голямо от шестдесет и петте хиляди лири годишна заплата, които получаваше като редактор по световна политика в „Дейли мирър“. Комисионната на Дейвис от „ОРА“ беше почти толкова само на месец. Бен Менаше нямаше нищо против вестникарят да взима „допълнително парче от баницата. Имаше предостатъчно за всички. Времената бяха добри — шампанското се лееше.“

Робърт Максуел го разливаше за своите гости от огромни две и половина литрови бутилки в кабинета си на последния етаж на сградата на „Мирър“. Когато самолетът на „Бритиш Еъруейз“ кацна, Бен Менаше бе откаран до кабинета на Максуел с изпратената от магната лимузина, което за Бен Менаше ще е още един знак какъв интерес представлява той за Максуел. В колата заедно с него щеше да пътува и Наум Адмон, генералният директор на Мосад, който бе пристигнал с полет на „Ел Ал“ час след реактивния самолет на „Бритиш Еъруейз“. Бен Менаше планираше да прекара времето до идването на Адмон на летище „Хийтроу“ в размисъл как могъщ медиен бос беше се превърнал в най-важния саяним в света, вербуван от Мосад.

Максуел пожела да се възползва от неговите услуги в края на една среща в Ерусалим с Шимон Перес, малко след като Перес беше съставил коалиционно правителство през 1984 година. Един член на екипа на премиера щеше да си спомня за събитието като „среща на егото с мегаломанията. Перес беше надменен и автократичен, но Максуел просто го засипваше с фрази от рода на: «Ще изсипя милиони в Израел. Ще съживя икономиката.» Приличаше на човек, който всячески се бори за пост. Беше надут, непоследователен, отплесваше се и пускаше мръсни шеги. Перес не го изпускаше от поглед с неизменната си ескимоска усмивка.“

Перес си даваше сметка, че с течение на годините Максуел разви мощни връзки с Източна Европа, и му уреди среща с Адмон, която се състоя в президентския апартамент на хотел „Цар Давид“ в Ерусалим, където Максуел беше отседнал. На нея Максуел и Адмон откриха обща тема в своя централноевропейски произход. Максуел беше роден в Чехословакия, което предизвика Перес да пусне една от редките си шеги: „Той е единственият самохвалко чех, за когото знам да има пари.“ И двамата мъже бяха отявлени привърженици на ционизма и споделяха убеждението, че самият господ е вменил на Израел правото да се бори за оцеляване. И двамата обичаха хубавата храна и доброто вино.

Адмон проявяваше жив интерес към възгледа на Максуел, че Съединените щати и Съветският съюз еднакво се стремят към глобално превъзходство, макар методите им да са съвсем различни. Част от стратегията на Русия бе международната анархия, докато Вашингтон по-скоро делеше света на „приятели“ и „врагове“, отколкото на държави с различни идеологически интереси. Максуел го запозна със своите прозрения: тайните контакти на ЦРУ с китайските спецслужби предизвикваха безпокойство в Държавния департамент, който смяташе, че те могат да осуетят бъдещи дипломатически ходове и да навредят и на политиката като цяло.

Магнатът обрисува портретите на двама мъже, които представляваха особен интерес за Адмон. Максуел заяви, че след срещата си с Роналд Рейгън той си тръгнал с усещането, че този вечен оптимист, президентът, използва чара си, за да прикрие твърдолинейните си политически възгледи. Най-опасният недостатък на Рейгън обаче бил склонността му да опростява нещата, особено по отношение на ситуацията в Близкия изток, и дори след анализ не стигал до по-различно от спонтанно формираното си мнение.

Максуел се срещна и с Уилям Кейси. По негова преценка директорът на ЦРУ беше тесногръд човек и в никакъв случай не се числеше към приятелите на Израел. Кейси ръководеше закостеняло управление с остарели представи за ролята на разузнаването в съществуващите към настоящия момент глобални политически реалности. Това според Максуел най-ясно проличало от погрешното тълкуване на Кейси за арабските намерения в Близкия изток.

Възгледите му с Наум Адмон съвпадаха напълно. След срещата те отидоха с колата на Адмон до щаба на Мосад, където магнатът беше разведен лично от генералния директор, за да се запознае отчасти с капацитета и наличната база на службата.

 

 

Сега, една година по-късно, на 15 март 1985 година, им предстоеше нова среща.

Едва след като Адмон и Бен Менаше влязоха в огромния кабинет на Максуел в седалището на „Мирър Нюзпейпърс“ в лондонския Хай Холборн, домакинът обяви, че ще присъства още един човек, който ще сподели менюто им от франзели, пушена сьомга и кафе, които Максуел беше наредил винаги да има на разположение, когато той е в сградата.

Като фокусник, който вади заек от цилиндър, Максуел представи Виктор Чебриков, заместник-председател на КГБ, един от влиятелните разузнавачи в света. По-късно Бен Менаше сдържано коментира, че „може би изглежда невероятно ръководител на КГБ да се намира в кабинета на британски вестникарски издател, но по времето, когато президентът Горбачов поддържаше изключително приятелски отношения с министър-председателя Маргарет Тачър, беше съвсем приемливо Чебриков да се намира във Великобритания“.

По-спорно е как създателят на тачъризма и неговите принципи за свободна търговия е подредил програмата за срещата. Отпуснати в кожените фотьойли на Максуел, ръчна изработка, Адмон и Бен Менаше подеха разговор по темата. Те искаха да знаят дали ако „значителни суми“ валута бъдат прехвърлени в банки в Съветския съюз, Чебриков би могъл да гарантира сигурността на депозитите? Парите бяха от печалби на „ОРА“ от продажбите на американско оръжие за Иран.

Чебриков попита за какви парични суми става въпрос.

Бен Менаше му отговори: „Четиристотин и петдесет милиона щатски долари. Ще последват подобни суми, милиард, а може би и повече.“

Чебриков стрелна с поглед Максуел, като че ли търсеше потвърждение дали е чул правилно. Максуел закима енергично. „Това е то перестройката!“ — приповдигнато възкликна той.

За Бен Менаше очевидно лесната сделка беше допълнителен стимул. Нямаше да има безброй посредници, всеки от които да присвоява дял от комисионната. Щяха да бъдат просто „Максуел с неговите връзки и Чебриков заради властта, която притежаваше“. Участието му беше гаранция, че Съветите няма да откраднат парите. Споразумяха се първоначалната сума от четиристотин и петдесет милиона долара да бъде прехвърлена от Креди Сюис в Будапещенска банка в Унгария. Тази банка щеше да разпредели парите в други банки от съветския блок.

Робърт Максуел щеше да получи чиста комисионна от осем милиона долара за посредничеството си при сделката. Договореността беше скрепена с ръкостискания. Максуел вдигна тост с шампанско за бъдещото възцаряване на капитализма в Русия. След това гостите му бяха откарани с хеликоптера на магната до летище „Хийтроу“, за да отпътуват към дома.

Освен Никълъс Дейвис нито един друг журналист в сградата на „Мирър“ не разбра, че в този миг им се беше изплъзнала грандиозна по своето значение история. Съвсем скоро щеше да им се изплъзне още една, тъй като Максуел държеше повече да защити Израел, отколкото да задоволи журналистическите им амбиции.

В началото на отношенията му с Мосад беше договорено, че Максуел е прекалено ценна придобивка, за да бъде включен в рутинната схема за събиране на разузнавателна информация. Според служител на израелската разузнавателна общност: „Максуел беше за Мосад високопоставен. Всемогъщ. Пред него се отваряха вратите на кабинетите на най-височайши особи. Влиянието на неговите вестници караше президенти и министър-председатели да го приемат заради репутацията му. Те разговаряха с него, сякаш беше същински действащ държавник, без изобщо да съзнават докъде стигаше информацията, която неволно изпускаха. По-голяма част от чутото вероятно беше само слух, но без съмнение в него имаше някаква доза истина. Максуел умееше да задава въпроси. Той не беше обучаван при нас, но обикновено получаваше инструкции кои сфери да проучва.“

На 14 септември 1986 година Робърт Максуел се обади по пряката линия на Наум Адмон и му съобщи шокиращи новини. Един журналист на свободна практика, родом от Колумбия — Оскар Гереро, изпратил на притежавания от Максуел неделен таблоид „Сънди мирър“ сензационна история, която разкриваше истинското предназначение на Димона. Гереро твърдеше, че източникът му е бивш техник от ядрения завод. Докато работил там, мъжът тайно беше събирал снимачен и друг доказателствен материал, за да докаже, че Израел е една от водещите ядрени сили в света, която притежава немалко ядрени мощности с различна разрушителна сила.

Както всички телефонни обаждания до и от шефа на Мосад и това беше автоматично записано. Служител от израелското разузнаване по-късно щеше да твърди, че касетата със записа е съдържала следната размяна на реплики:

Адмон: Как се казва техникът?

Максуел: Вануну. Мордехай Вануну.

Адмон: Къде се намира той сега?

Максуел: Доколкото знам, в Сидни, Австралия.

Адмон: Ще ти се обадя пак.

Следващото позвъняване на Адмон беше до министър-председателя Шимон Перес, който нареди да бъдат взети всички мерки, за да „се овладее ситуацията“. С тези свои думи Перес даде разрешение за операция, която отново да демонстрира безпощадната ефективност на Мосад.

 

 

Служителите на Адмон за кратко време потвърдиха, че Вануну е работил в Димона от февруари 1977 до ноември 1986 година. Той бил зачислен към Махон–2, едно от най-секретните от десетте производствени звена в завода. Бетонната сграда без прозорци външно приличаше на склад. Ала стените й бяха достатъчно солидни, за да блокират проникването и на най-мощните обективи на сателитни камери. Вътре в тази постройка, подобна на бункер, имаше система от фалшиви стени, които водеха до асансьорите за придвижване шест нива по-надолу до мястото, където се произвеждаше ядреното оръжие. Разрешението на Вануну за секретен достъп беше достатъчно, за да получи безпрепятствен достъп до всяко кътче на Махон–2. Специалният му пропуск номер 520, придружен от подписа му на документ по силата на израелския Закон за държавната тайна, гарантираше, че никой няма да му пречи, докато изпълняваше задълженията си на менахил — контрольор на нощната смяна.

Шокираният Адмон разбра, че почти сигурно в продължение на няколко месеца Вануну тайно е фотографирал цялата площадка на Махон–2 — контролните табла, защитните камери, оборудването за направата на ядрени бомби. Сведенията сочеха, че той вероятно е съхранявал филмите в шкафчето си за дрехи и някак ги е изнасял от мястото, което се смяташе за най-сигурното в Израел.

Адмон настояваше за обяснение как Вануну изобщо е успял да осъществи този план и бог знае още какво. Ами ако той вече е изпратил материалите на ЦРУ? Или на руснаците? На британците или дори на китайците? Последиците са катастрофални. Израел ще бъде изобличен пред света като лъжец — лъжец, който обаче притежава потенциала да унищожи значителна част от същия този свят. Кой беше Вануну? За кого всъщност работеше?

Отговорите започнаха скоро да се сипят. Вануну беше марокански евреин, роден на 13 октомври 1954 година в Маракеш, където родителите му държали малък магазин. През 1963 година, когато поредната антисемитистка вълна, винаги особено критична в Мароко, за пореден път прелива в открито насилие, семейството емигрира в Израел, като се заселва в град Беершеба в пустинята Негев.

Като момче Мордехай водел доста обикновен живот. Когато му идва времето, като всеки друг младеж, той бил призован в израелската армия. Мордехай започнал да оплешивява рано, поради което изглеждал по-възрастен. Стигнал до ранга първи сержант в сапьорска единица, позиционирана на Голанските възвишения. След като се провалил на два изпита в края на първата година от следването си по физика, той напуснал университета.

През лятото на 1976 година се отзовал на обява за начинаещи техници, които да бъдат обучени за работа в Димона. След обстойно интервю с офицера по сигурността на завода той бил приет и изпратен на интензивен курс по физика, химия, математика и английски език. Представил се достатъчно добре и в крайна сметка през февруари 1977 година го назначили на работа в Димона като техник.

Вануну бил отстранен през ноември 1986 година. В секретното му досие в Димона е отбелязано, че изповядва „левичарски и проарабски убеждения“. Вануну напуснал Израел и през май следващата година заминал за Австралия, като се установил в Сидни. Някъде по пътя, който следвал добре утъпкания от млади израелци маршрут през Далечния изток, Вануну се отказал от някога силната си еврейска вяра и се покръстил. По данните от десетина източници Адмон придоби представата за физически невзрачен млад мъж, класически единак — в Димона той не се е сприятелил с никого; няма данни, че е имал и интимни приятелки; прекарвал времето си вкъщи в четене на книги по философия и политика. Психолозите на Мосад увериха Адмон, че подобен човек може да бъде безразсъдно смел, с изкривено виждане за ценностите в живота, след като неведнъж е претърпявал разочарование. Такъв тип личност би могла да бъде опасно непредсказуема.

 

 

В Австралия, докато рисувал фрески в една църква, Вануну се срещнал с Оскар Гереро. Словоохотливият журналист съчинил набързо небивала история, с която забавлявал приятелите си в славещия се с разпуснатостта си квартал „Кингс Крос“ на Сидни. Той твърдял, че е помогнал на водещ израелски учен в ядрените изследвания да избяга зад граница с подробности за плановете на Израел да атакува и погуби с ядрено оръжие арабските си съседи и че, бягайки от Мосад, ученият сега се криел в тайна квартира в предградията на Сидни, а Гереро обмислял как да продаде „сензацията на века“.

Вануну бил подразнен от тези небивали твърдения. Вече отявлен пацифист, той искал неговата история да се появи в сериозна публикация, за да предупреди света за заплахата, която според него Израел представлявал с ядрения си потенциал. Гереро вече се бил свързал с мадридския кореспондентски пункт на „Сънди таймс“ и лондонският вестник с репутацията си на безкомпромисен изпратил репортер в Сидни, който да вземе интервю от Вануну.

Измислиците на Гереро били подложени на съмнение още при предварителния разговор. Колумбиецът усетил, че историята на Вануну може да му се изплъзне. Страховете му се умножили, когато репортерът на „Сънди Таймс“ заявил, че ще отпътува с Вануну за Лондон, където твърденията му ще бъдат надеждно проверени. Вестникът възнамерявал техникът да бъде разпитан от един от водещите ядрени учени на Великобритания.

Гереро стоял и наблюдавал как Вануну и спътникът му се качили на борда на самолета за Лондон. Лошите му предчувствия нараствали с всяка изминала минута. Нуждаел се от съвет как да се справи със ситуацията. Единственият човек, за когото можел да се сети, бил бивш служител на Австралийската служба за сигурност и разузнаване (АССР). Гереро му казал, че чрез измама му било отнето правото да публикува пръв история, която щяла да разтърси света, след което описал каква точно информация е изнесъл Вануну от Димона — шестдесет фотографии от вътрешността на Махон–2 заедно с карти и чертежи. Те по несъмнен начин доказвали, че Израел е шестата най-мощна ядрена сила в света.

Късметът на Гереро обаче му изневерил за пореден път. Той просто не избрал подходящия човек, с когото да се свърже. Бившият оперативен служител на АССР се свързал с някогашния си работодател и му повторил казаното от Гереро. Между Мосад и АССР съществували тесни работни контакти. Мосад им предоставял секретна информация за придвижването на арабски терористи от Близкия изток към Тихоокеанския регион. АССР информирал катцата, внедрена в израелското посолство в Канбера, за обаждането на някогашния си служител. Информацията незабавно била изпратена по факс на Адмон. До този момент до него били достигнали още по-тревожни вести. На връщане за Австралия Вануну направил престой в Непал и посетил руското посолство в Катманду. Дали не се е отбил там, за да предаде информацията, с която разполага, на Москва?

На саянима на Мосад от персонала на краля на Непал му били нужни три дни, за да разбере, че всъщност Вануну е посетил посолството с единствената цел да провери какви документи ще му бъдат нужни, за да посети Съветския съюз като турист, без да визира определена дата. Той си тръгнал оттам с цял наръч рекламни брошури и формуляри.

В часовете след като Вануну отлетял за Лондон с репортера на „Сънди таймс“, Гереро се опитал да направи бърз удар, като предложил копие от документацията на Вануну на два австралийски вестника. И двата отхвърлили материалите като явна фалшификация.

Все по-отчаян, Гереро отлетял за Лондон по следите на Вануну. Ала не успял да го намери и отнесъл материалите в „Сънди мирър“. Към тях прикрепил снимка на Вануну, правена в Австралия. Само след часове Никълъс Дейвис вече знаеше за пристигането им. Той незабавно уведоми Максуел. Издателят веднага се обади на Адмон. След няколко часа, когато шефът на Мосад отново се свърза с Максуел, той получи нова шокираща вест. „Сънди таймс“ беше взел историята на Вануну насериозно. Ето защо от огромна важност бе да се разбере какво точно е успял да заснеме техникът. Само в такъв случай се надяваха да съчинят отговор, с който да ограничат последиците от публикуването на материала. Пристигналите от Канбера сведения сочеха, че активността на Гереро е продиктувана преди всичко от финансови съображения. Ако се окажеше, че и Вануну има подобни аспирации, тогава би било възможно да се предприеме масирана дезинформационна кампания и да се натрапи на света мнението, че „Сънди таймс“ е бил подведен от двама мошеници.

За пореден път върху неуморимия Ари Бен Менаше беше упражнен натиск да действа. Адмон му нареди да се качи на самолета за Лондон, за да се сдобие с копията, които Гереро представил пред „Сънди мирър“. По-късно Бен Менаше разказва пред известния с разследванията си американски ветеран журналист Саймън Хърш: „Никълъс Дейвис уреди на Гереро среща с водещ журналист американец, тоест с мен. По време на срещата Гереро, който ревностно се стремеше да направи още един удар, ми показа някои от цветните снимки, направени от Вануну. Нямах представа доколко са автентични. Трябваше да ги видят експерти в Израел. Казах на Гереро, че се нуждая от копията. Тогава той видимо се отдръпна. Обясних му, че трябва да се уверя доколко са автентични, ако все пак желае парите, и че Ник ще гарантира за мен.“

Така до Бен Менаше достигнаха няколко фотографии. Те незабавно бяха препратени в Тел Авив.

 

 

Снимките предизвикаха още по-голямо смайване. Официални лица от Димона разпознаха на тях Махон–2. На едно от копията се виждаше секторът, където се произвеждаха ядрените сухопътни мини, заложени по протежение на Голанските възвишения по границата със Сирия. Категорично отпадна възможността автентичността на сведенията на Вануну да бъде опровергана. Всеки ядрен физик можеше да разпознае какво беше предназначението на това оборудване.

Министър-председателят Шимон Перес спешно създаде екип за кризисни ситуации, който да следи развоя на събитията. Някои от ръководителите на отдели в Мосад поискаха незабавно да бъде сформиран отряд кидони, който да бъде изпратен в Лондон, за да проследи Вануну и да го убие. Адмон отхвърли идеята. В „Сънди таймс“ нямаха достатъчно място да публикуват наведнъж всичко, което Вануну беше разкрил на вестника. Информацията му можеше да се побере в книга. Ала щом веднъж вестникът приключеше с Вануну, най-вероятно той отново да бъде разпитан, но този път от МИ6 и ЦРУ и проблемите щяха да се задълбочат. От най-голяма важност беше да се разбере как Вануну е осъществявал шпионската си дейност в Димона и дали бе действал сам или с други — и ако беше така, за кого работеха те. Единственият начин да си отговорят беше да върнат Вануну в Израел и да го подложат на разпит.

Адмон се мъчеше да измисли как техникът да бъде изведен от осигуреното му от „Сънди таймс“ укритие. Щеше да е по-лесно да се справят с Вануну на открито и ако в крайна сметка се наложеше да го убият, нямаше да е за пръв път на Мосад да извърши подобно нещо по улиците на Лондон. При преследването на извършителите на убийството на израелските спортисти по време на Олимпиадата в Мюнхен Мосад беше убил един член на групировката „Черен септември“ в умело инсценирана катастрофа, докато се връщал в хотела си „Блумсбъри“.

 

 

В Лондон, след като в „Сънди таймс“ си даваха сметка, че Израел ще положи всички усилия да дискредитира Вануну, уреждаха той да бъде разпитан от доктор Франк Барнаби, ядрен физик с безупречна репутация, работил в британския ядрен военен комплекс в Олдърмастън. Той направи заключението, че снимките и документите са автентични, а информацията — достоверна.

Тогава дойде ред „Сънди таймс“ да направи съдбоносната стъпка. Техен репортер представи на израелското посолство в Лондон резюме на всички разкрития на Вануну заедно с фотокопие на паспорта му и снимките, както и експертната оценка на доктор Барнаби. Намерението им бе да притиснат израелското правителство да направи признание, ала посолството отхвърля материала като „безпочвен и без връзка с реалността“.

В Тел Авив фотокопията, представени на посолството, предизвикаха още по-голямо вцепенение. Бен Менаше признава: „Тайната вече беше разкрита. Все още бях в Лондон, когато Дейвис каза на Максуел, че иска да се види с мен. Срещнахме се в същия кабинет, където се съгласих да му платя осем милиона долара комисионна, за да скрие нашите пари зад желязната завеса. Максуел даде да се разбере, че знае какво трябва да се направи по историята с Вануну. Той каза, че вече е говорил с моя шеф в Тел Авив.“

В резултат от това обаждане Адмон най-накрая беше успял да измисли начин да накарат Вануну да се покаже от скривалището си.

В следващия брой на „Сънди мирър“ е поместена голяма снимка на Мордехай Вануну заедно със статия, осмиваща техника и Оскар Гереро. Колумбиецът беше наречен лъжец и мошеник, а твърдението за ядрения капацитет на Израел — измама. Материалът беше поръчан от Максуел, който лично се бе погрижил снимката на Вануну да бъде поставена на видно място. Първият залп в масираната дезинформационна кампания, дирижирана от Отдела за психологическа война на Мосад, беше даден.

Когато прочете публикацията, Вануну дотолкова се разтревожи, че заяви на своите „покровители“ от „Сънди таймс“ — репортерите, които се грижеха за него, откакто беше доведен в Лондон, — че „иска да изчезне. И не желае никой да знае къде се намира.“

Изпадналият в паника техник беше отседнал в последния хотел, избран от неговите покровители, на име „Маунтбатън“, близо до Шафтсбъри Авеню в Централен Лондон.

След излизането на публикацията в „Сънди мирър“ саянимът в Лондон беше мобилизиран да го открие. На десетки доверени еврейски доброволци бяха раздадени списъци с хотели и пансиони, които да бъдат проверени. Доброволците се обаждаха на рецепциите, даваха описанието на Вануну от снимката, публикувана в „Сънди мирър“, и твърдяха, че го търси роднина, който проверява дали случайно не се е регистрирал.

На 25 септември, сряда, Адмон получи новини от Лондон. Местонахождението на Вануну бе локализирано. Време беше да се задейства следващият етап от плана.

 

 

Връзката между разузнавателната работа и сексуалните капани е толкова стара, колкото и самият шпионаж. В Стария завет, Книга четвърта на Мойсей, озаглавена „Числа“, една блудница спасява живота на двама от шпионите на Яков от съгледвачите на царя на Йерихон — първата документирана среща между двете най-древни професии на света. Една от наследниците на библейската блудница е Мата Хари, прелъстителка от холандски произход, която работи за германците през Първата световна война, екзекутирана от французите. Още със самото си създаване Мосад установи колко ценни могат да се окажат сексуалните капани. Според Меир Амит: „Това е още едно оръжие. Жената притежава умения, с каквито мъжът просто не може да се похвали. Тя умее да изслушва. Спокойният разговор в леглото не е проблем за нея. Историята на разузнаването е изпъстрена със сведения за жени, които са използвали предимствата на своя пол за благото на нацията си. Да твърдим, че Израел също не се е възползвал от това, би било наивно. Но нашите жени са доброволки, горди и принципни, съзнаващи рисковете, които крие подобен род дейност. За това се изисква особена смелост. Въпросът не е в това дали ще преспи някого. Въпросът е мъжът да бъде накаран да повярва, че жената ще го направи като отплата за това, че й се е доверил. Трудно е да се опише огромният талант, който се изисква за постигането на подобна цел.“

Наум Адмон лично избра жена агент, която притежаваше всички качества, за да съблазни Мордехай Вануну и да го предаде в ръцете на Мосад.

Черил Бен Тов беше бат левейха, в йерархията стоеше едно ниво под катца. Родена в заможно еврейско семейство в Орландо, Калифорния, тя станала свидетел на разпадането на брака на родителите си, който завършил с горчиви разпри и развод. Това я накарало да потърси утеха в изучаването на религията, което я отвело в кибуц в Израел, и там прекарала три месеца. Там тя се отдала на изучаването на еврейската история и иврит. Накрая взела решение да остане в Израел. На осемнадесетгодишна възраст срещнала сабра, евреин, роден в Израел, наречен Офер Бен Тов, и се влюбила в него. Той работел за Аман като анализатор. Година след като се срещнали, двамата се оженили.

Сред гостите на сватбеното тържество имало и няколко високопоставени членове на израелската разузнавателна общност, включително и един от Мелуха — отдела за вербуване на нови агенти на Мосад. По време на сватбеното тържество той задал на Черил обичайните въпроси за младоженка. Ще започне ли работа? Дали веднага ще има деца? В еуфорията по празненството Черил отговорила, че единственото й намерение е да се опита да намери начин да даде нещо на страната си заради всичко, което е получила от нея, и нарекла Израел „моето семейство“. Месец след като се върнала от медения си месец, й се обадил гостът от сватбата им. Той й казал, че е мислил над онова, за което са разговаряли, и може би има начин тя да се окаже полезна.

Уговорили се да се срещнат в едно кафене в центъра на Тел Авив. Мъжът я удивил и озадачил с осведомеността си за оценките й в училище, за семейната й история и за това, как се е запознала със съпруга си. Вероятно почувствал гнева й от намесата в личния й живот, той й обяснил, че цялата тази информация се съдържа в досието на съпруга й в Аман.

Вербовчикът разбирал, че взаимоотношенията между него и потенциалния нов агент нерядко можели да бъдат подвеждащи — подобно на гуру, който въвежда новопокръстения в тайните на секта с всичките й специални символи, заклинания и ритуали — Орфеево братство, в което любовта към музиката не е задължителна. След като казал на Черил за кого работи, мъжът подхвърлил обичайното клише — Мосад непрестанно търсел хора, които имат желание да служат на страната си. На сватбата си тя беше сравнила Израел със семейство. Е, същото можело да се каже за Мосад. Щом веднъж те приемат, ти ставаш част от това семейство, за теб се грижат и те закрилят. В замяна на това трябва всячески да служиш на това семейство. Дали предложението я е заинтересувало?

Да, Черил проявила интерес. Било й обяснено обаче, че ще трябва да премине предварителни изпити. През следващите три месеца тя положила множество писмени и устни изпити в различни тайни квартири из цял Тел Авив. Високият й коефициент на интелигентност, американският й произход, широката й обща култура и уменията й да общува я правели ценно ново попълнение над средното равнище.

Накрая я уведомили, че е подходяща за обучение.

Преди това тя имала още един разговор със служителя, който я вербувал. Той я предупредил, че става част от свят, в който няма право да споделя преживяното с никого, дори и със съпруга си. В самотата си тя щяла да се чувства много уязвима за подкупващата примамливост на доверието. Но нямала право да се доверява на никого освен на колегите си. Скоро щяла да бъде въведена в изкуството на измамата, обучена да използва методи, които външно накърнявали всякакво чувство за благоприличие и чест. Трябвало да възприеме нови подходи за действие. Някои от действията, които щяха да се изискват от нея, щели да й се струват твърде неприятни, но тя винаги трябвало да ги разглежда в контекста на мисията, която изпълнява.

Вербуващият се привел над масата в стаята за разговори и й казал, че все още е възможно да промени намеренията си. Нямало да има обвинения, нито последици. Тя не трябвало да приема, че се е провалила.

Черил заявила, че е напълно готова да премине курса на обучение.

През следващите две години тя се оказа в свят, който дотогава беше част само от любимите й занимания през свободното време — да се потапя в света от филмите. Както седи на стол, се научи да вади пистолет, да запомня колкото е възможно повече имена, които преминавали едно след друго на малък екран. Показаха й как да скрие берета в панталона на хълбока си и как да изреже скрит отвор в полата или роклята си, за да има лесен достъп до личното оръжие.

От време на време някой от другите курсисти в нейния клас изчезваха от тренировъчната школа. Подобни заминавания никога не бяха предмет на обсъждане. Нея също я изпращаха да практикува наученото — внезапно нахлуване в заета хотелска стая или кражба на документи от офис. После анализираха действията й в продължение на часове. Вдигаха я от леглото посред нощ и я изпращаха на тренировки — да си избере турист в нощен клуб и след това да се измъкне от хотела му. Всяка нейна стъпка се наблюдаваше от наставниците й.

Задаваха й интимни въпроси относно сексуалния й опит. С колко мъже е била преди съпруга си? Би ли спала с непознат, ако целта на мисията й го налага? Тя отговаряше искрено: не е имала никого преди съпруга си. Ако е напълно сигурна, че успехът на мисията зависи от това, тогава би легнала с мъж. Това ще е само секс, не и любов. Тя се научи да използва секса, за да принуждава, прелъстява и доминира. Усъвършенства се в тази област.

Научиха я как да убива, като изпразва целия пълнител патрони в мишена. Посветиха я в ученията на различни секти на исляма и как да направи мишлашим — мъртва пощенска кутия. Цял един ден пропиляха в усъвършенстване ролята на поплавък с отрязък от микрофилм, прикрепен към вътрешната част на плик за писма. Друг ден е посветен на дегизирането, караха я да пъхне тампони памук от вътрешната страна на бузите си, за да промени леко формата на лицето си. Научи се още да краде коли, да се преструва на пияна, да заговаря мъже.

Един ден я извикаха в кабинета на ръководителя на тренировъчната школа. Той я огледа от глава до пети, сякаш правеше инвентаризация, проверявайки дали всяка вещ от списъка си е на мястото. Накрая й съобщи, че е издържала изпита успешно.

Черил Бен Тов беше назначена да работи като бат левейха в Кайсрут — отдела на Мосад, който установяваше и поддържаше връзка с посолствата на Израел. Специфичната й роля беше да осигурява прикритие като приятелка и дори като „съпруга“ на катци по време на тайни операции. Тя обиколи много европейски градове, представяйки се за американска гражданка. Не спеше обаче с никого от така наречените й любовници или съпрузи.

 

 

Адмон лично я инструктира относно значимостта на предстоящата мисия — сега, когато местоположението на Вануну беше локализирано, единствено от нея зависеше да използва уменията си, за да го подмами да напусне Великобритания. Този път прикритието й щеше да бъде на американска туристка, пътуваща из Европа след болезнен развод. За да звучи тази част от личната й история по-достоверно, трябваше да използва подробности от раздялата на собствените й родители. Накрая щеше да спомене за „сестра си“, която живее в Рим. Инструкцията беше да отведе Вануну именно там.

На 23 септември, вторник, 1986 година Черил Бен Тов се присъедини към екип на девет катци на Мосад, които вече я очакваха в Лондон. Ръководеше ги лично директора на операциите на Мосад Бени Зееви — суров мъж, с пожълтели от дългогодишно пушене зъби.

Катците бяха разпределени в различни хотели между Оксфорд стрийт и Странд. Двама се регистрираха в „Риджънт Палас“. Черил Бен Тов се представи под името Синди Джонсън в „Странд Палас“ и нае стая номер 320. Самият Зееви си запази стая в „Маунтбатън“, близо до стая 105 — тази на Вануну. Твърде вероятно той да е бил един от първите, забелязали промяната в настроението на техника. В поведението на Вануну признаците на адско напрежение все повече проличаваха. Лондон беше чужда, неприветлива среда за човек, отгледан в малък град като Беершеба. И въпреки вниманието на хората около него той се чувстваше самотен, нуждаеше се от женска компания, от жена, която да сподели постелята му. Психолозите на Мосад бяха предвидили този вариант.

На 24 септември, сряда, Вануну настоя неговите наставници от „Сънди таймс“ да му позволят да излезе сам. Те се съгласиха, макар и неохотно. Въпреки това един от репортерите дискретно го проследи до Лестър скуеър. Там той видя как Вануну се заговори с някаква жена. Впоследствие вестникът щеше да я опише като „двадесет и няколко годишна, висока над метър седемдесет и три, закръглена, с изрусена коса, плътни устни, мека кафява филцова шапка, кафяв костюм с панталон от туид, обувки на висок ток, най-вероятно от еврейски произход“.

След малко те се разделиха. Когато се върна в хотела, Вануну потвърди пред човека, отговорен за сигурността му, че е срещнал „американско момиче на име Синди“. Каза, че възнамерява да се види с нея отново. Репортерите бяха разтревожени. Един от тях каза, че появата на Синди на Лестър скуеър е твърде голямо съвпадение. Вануну отхвърли притесненията им. Каквото и да му беше казала Синди, то беше достатъчно, за да го накара да желае да прекара по-дълго време с нея — и то не в Лондон, а в апартамента на „сестра й“ в Рим.

Бени Зееви и четирима други катци на Мосад бяха сред пътниците на самолета, с който Черил и Вануну отлетяха за Рим. Двойката взе такси до апартамента в старинната част на града.

Вътре ги чакаха трима катци на Мосад. Те се нахвърлиха върху Вануну, надвиха го и му инжектираха парализираща субстанция. Късно същата нощ пристигна линейка и той беше изнесен от сградата на носилка. Катците с притеснен вид довериха на съседите, че техен роднина се е разболял. Черил се качи в линейката, която незабавно потегли.

Колата напусна с шеметна скорост Рим и се отправи надолу покрай крайбрежието. На предварително уговорено място ги чакаше моторница. Вануну беше прехвърлен на нея. Моторната лодка го откара до товарен кораб, пуснал котва недалеч от брега, в открито море. Качиха Вануну на борда му. Бени Зееви и Черил отпътуваха с него. Три дни по-късно, посред нощ, товарният кораб акостира на пристанището в Хайфа.

Съвсем скоро Мордехай застана пред опитните следователи на Наум Адмон. Това бе прелюдията към бърз процес, завършил с доживотна присъда при особено строг режим — в пълна изолация. Черил Бен Тов потъна отново в своя тайнствен свят.

Повече от единадесет години Мордехай Вануну прекара в единична килия, където Израел възнамеряваше да го държи и след 2000 година. Условията на живот бяха сурови: оскъдна храна и по час упражнения на ден. Останалото време той прекарваше в молитви и четене. Под натиска на международната общественост обаче правителството на Израел склони през март 1998 година Вануну да премине на по-лек режим. Въпреки това той продължава да бъде в списъка на Амнести Интърнешънъл, осъден заради убежденията си, а „Сънди таймс“ смята за свой дълг периодично да напомня на читателите си за него. Вануну така и не спечели нищо от разтреслата света сензационна новина, която бе предоставил на вестника. Макар през 1998 година той най-сетне да беше изваден от изолация, обжалването на присъдата от страна на неговите адвокати едва ли ще се увенчае с успех — шансът да излезе някога от затвора е нищожно малък.

Десет години по-късно, леко понапълняла, с небрежно поддържана коса, която се развяваше волно от морския бриз на Флорида, Черил отново посети Орландо, привидно дошла на почивка в „Уолт Дисни уърлд“ с двете си малки дъщери.

Когато през април 1997 година един репортер от „Сънди таймс“ я попита, тя не отрече ролята си в отвличането. Единствено изрази притеснение, че публичността „ще навреди“ на „положението й“ в Съединените щати.

На Ари Бен Менаше не му провървя особено. Беше станал свидетел как много добри хора идват и си отиват, станали жертва на несекващите манипулации в средите на израелската разузнавателна общност. Но и през ум не му минаваше, че и той ще бъде последван от същата участ.

През 1989 година той бе арестуван в Ню Йорк и обвинен в конспирация „в съучастие с други лица“, с цел да причини вреди на „Армс експорт контрол акт“. Обвиняваха ги, че се опитали да продадат военен самолет С–130 на Иран. В действителност самолетите бяха продадени на Израел.

По време на предварителното разглеждане на делото в съда правителството на Израел заяви, че „не познава“ човек на име Бен Менаше, от чиито услуги да се е ползвало. Той обаче представи досие, съдържащо указания от шефовете му от израелското разузнаване. Израелското правителство заяви, че това е чиста фалшификация. Бен Менаше представи пред съда необходимите доказателства в подкрепа на тезата си. Тогава израелското правителство заяви, че Бен Менаше е бил „преводач на ниско равнище“, нает „от израелското разузнаване“. Бен Менаше възрази, че по същество делото срещу него се води за продажбата на самолет, извършена с позволението както на израелското, така и на американското правителство. Той спомена за получено „разрешение за оръжейни сделки с Иран на стойност стотици милиони долари“.

В Тел Авив настана смут. Към Рафи Ейтан и Давид Кимше бяха отправени питания какво всъщност знае Бен Менаше и колко големи вреди може да причини това. Отговорите не бяха особено окуражаващи. Рафи Ейтан не скри, че Ари Бен Менаше беше способен да вдигне във въздуха американско-израелската мрежа „оръжия за Иран“, чиито пипала плъзнаха по всички краища на света — от Централна и Южна Америка през Лондон до Австралия и през Африка из цяла Европа.

В очакване на процес Бен Менаше беше посетен от израелски правителствени адвокати в „Метрополитън корекшън сентър“ в Ню Йорк. Те му предложиха сделка — да се признае за виновен, като в замяна получи щедро финансово обезпечение, което ще му осигури спокоен живот, след като излезе от затвора. Бен Менаше обаче реши да разкаже нещата както са били. Той вече беше започнал да изпълнява заканата си, когато внезапно през ноември 1990 година федералните съдебни заседатели оттеглиха всички обвинения срещу него.

Много от бившите му приближени от израелското разузнаване не можеха да се начудят на късмета му да се измъкне. Те щяха да твърдят, че в усилията да си извоюва свободата, Бен Менаше е използвал така наречения от един служител на Мосад „подход на стрелба с широк обсег“, атакувайки всеки един, който го заплашваше. Кимше изрази горещите надежди на мнозина, когато по-късно обобщи: „Всичко, което искахме, беше той да изчезне от полезрението ни. Беше решен да ни навреди, на нас, на своята страна и на нейната сигурност. Този човек беше и си остава заплаха.“

Ала Израел подцени отмъщението на Бен Менаше. Той написа книга „Изгодата от войната“, с която целеше да постигне същото като Боб Удуърд и Карл Бърнстейн с разкритията си за „Уотъргейт“, които станаха причина президентът Ричард Никсън да подаде оставка.

Намерението на Бен Менаше беше публично оповестено съвсем ясно: „Да поправя ужасните грешки от 80-те години и да помогна да бъдат отстранени от власт отговорните за тях.“

В Тел Авив спешно бяха свикани няколко срещи, на които се обсъждаше въпросът дали ръкописът да не бъде откупен и заключен завинаги в сейф. Ала Бен Менаше вече беше отказал солидна сума пари — говореше се, че става въпрос за около един милион долара, — за да запази мълчание. Нямаше вероятност той да промени намеренията си. Тогава бе взето решение всеки саяним в издателския бизнес в Ню Йорк да бъде предупреден да използва всички възможни средства, за да възпрепятства излизането на книгата. Усилията не се увенчаха с успех, въпреки че ръкописът премина през няколко големи издателства, преди да бъде публикуван от „Шеридан скуеър прес“ — малка нюйоркска издателска къща.

Бен Менаше характеризира книгата си като: „Невероятен разказ за заговор на шепа висши правителствени служители — или как шепа хора от няколко разузнавателни управления определят политиката на своите правителства, като тайно осъществяват широкомащабни операции без необходимата публична прозрачност, злоупотребяват с власт и обществено доверие, лъжат, манипулират медиите и заблуждават обществото. В крайна сметка това е разказ за войната — война, водена не от генерали, а от удобно разположили се в кабинети с климатични инсталации мъже, безразлични към човешкото страдание.“

За мнозина тази книга представляваше скандален акт на изкупление от страна на автора й. За други тя беше преувеличена версия на събитията, в центъра на които се беше оказал самият Ари Бен Менаше.

В Лондон, както беше правил толкова пъти досега, Робърт Максуел, прикривайки се зад закона, заплаши да публикува писания срещу всеки, който дръзне да повтори твърденията на Ари Бен Менаше за него. Нито един английски издател не посмя да се конфронтира с магната, нито един вестник, колкото и авторитетен да бе, не се реши да проведе независимо журналистическо разследване, за да подкрепи с факти изявленията на Бен Менаше.

Робърт Максуел според убеждение на Бен Менаше остана убеден в своята недосегаемост поради една проста причина — той вече беше влязъл в ролята на крадец за Мосад. Колкото повече грабеше за тях, толкова повече растеше убедеността му, че е незаменим за тайните служби.

Пак по думите на Бен Менаше Максуел обичаше да повтаря по време на посещенията си в Израел, че той също знае къде са погребани всички трупове. Това твърдение обаче не убягна от вниманието на Мосад.