Гордън Томас
Тайната история на Мосад (4)

1.
Отвъд огледалото

Червената лампичка на телефона до леглото присветна в един парижки апартамент в оживения Четвърти район, недалеч от центъра „Помпиду“, и сложното записващо устройство автоматично се задейства. Висококвалифициран израелски специалист по съобщителна техника беше долетял специално от Тел Авив, за да инсталира записващото устройство. Целта беше да се избегнат подозренията на съседите, когато телефонът звъни в малките часове на нощта. Техникът беше служител на яхаломин, подразделение на Мосад, което извършваше инсталирането и поддръжката на комуникационни системи за сигурност в тайните квартири на израелската разузнавателна служба.

Конспиративният апартамент в Париж по нищо не се отличаваше от останалите жилища наоколо, въпреки че имаше блиндирана входна врата и стъкла на прозорците, които, подобно стъклата в Белия дом, можеха да отклоняват скенери. Из големите градове по целия свят имаше пръснати множество такива апартаменти, закупени в брой или наети за постоянно. Много от тях стояха необитаеми продължително време, докато не се наложеше да бъдат използвани по предназначение.

Настоящата операция беше в ход от юни 1997 година. Началото й беше поставено от този парижки апартамент с пристигането на мосю Морис, чийто френски беше особено добър, дори с лек европейски акцент. През годините съседите му бяха срещали и други като него: мъже, и по-рядко жени, които пристигаха без предизвестие, прекарваха седмици или месеци в жилищната сграда, докато един ден изчезваха, все едно че никога не ги е имало. Също като своите предшественици, и Морис учтиво отклоняваше хорското любопитство от себе си и от онова, с което се занимаваше.

Морис беше катца — редови агент на Мосад.

Външно той така се сливаше с тълпата, че би останал незабелязан, дори да прекосеше безлюдна улица. Бяха го вербували в добрите стари времена на Мосад, когато дейността на организацията беше обвеяна с митичност, останала почти ненакърнена през годините. Бяха забелязали способностите му отрано, още докато отбиваше военната си служба, и го бяха изтеглили във военновъздушното разузнаване след един тренировъчен лагер за новобранци. Най-важното му предимство се беше оказала лекотата, с която учеше чужди езици (владееше перфектно английски, френски и немски), наред с други ценни качества като това да допълва по логически път липсващите детайли в хода на разследването по даден случай, да отсява зрънцето истина, въпреки спекулациите по темата, както и да осъзнава ограничеността на предположения, правени въз основа на непълна информация. Преди всичко обаче военните оцениха вродения му талант да манипулира околните. Той умееше да убеждава, да ласкае, да подкупва и в краен случай — да заплашва, но да постига своето.

След като завърши тренировъчната школа на Мосад през 1982 година, Морис работи последователно в Европа, в Южна Африка и в Далечния изток. В различните периоди той се подвизаваше под прикритието на бизнесмен, на пътешестващ писател или на търговски представител. Използваше цял списък от имена и биографии, взети от подредената по псевдоними картотека, поддържана и редовно попълвана от Мосад. Сега името му отново беше Морис и отново беше влязъл в амплоато си на бизнесмен.

По време на различните си мисии той беше чувал за чистките, които перманентно течаха в „Института“ — кодовото название, с което служителите наричаха организацията помежду си. Плъзваха слухове за агенти, изпаднали в немилост, за провалени кариери, за смени по върховете и за промяна на приоритетите с идването на поредния нов генерален директор на Мосад. Нито един от тях обаче не успя да предотврати загубата на морал в службата.

Нещата се усложниха още повече с избирането на Бениамин Нетаняху за министър-председател на Израел — най-младият премиер в историята на страната, — личност, чиято кариера започна именно от специалните служби. Предполагаше се, че познава чудесно принципа им на работа, и то отвътре. Знае кога да се вслушва и знае докъде да спре. Въпреки това обаче още с идването си на власт Нетаняху предизвика недоволството на дългогодишните висши служители от разузнаването, като се намесваше в оперативната им работа в деликатни моменти, и то в случаи, които не бяха от неговата компетентност.

Отначало кампанията, подета с прекаленото усърдие на нов висш управленец, целеше да покаже, че държи да проникне навсякъде и да се увери, че нищо не се държи в тайна от него. Нещата обаче поеха в тревожна посока, когато не само премиерът, но и неговата съпруга Сара реши да надникне отвъд огледалото и да проникне в дебрите на израелското разузнаване. Тя учтиво поискала от старши служители на Мосад да й се обадят у дома и да отговорят на въпросите й под благовидния претекст, че следва примера на Хилари Клинтън, проявила интерес към делата на ЦРУ.

В иначе безличните, тихи коридори в щаба на Мосад в Тел Авив, отекнаха скандални слухове за това как Сара Нетаняху изисквала да и бъдат представяни психологически портрети на световни лидери, с които премиерската двойка предстоеше да се срещне у дома или в странство. Особено настоятелно било искането й за подробности относно сексуалните предпочитания на американския президент Бил Клинтън. Тя пожелала също така да прегледа досиетата на посланиците на Израел, в чиито резиденции щяха да отседнат тя и премиерът по време на задграничните си визити, като настояла да узнае дори доколко кухните там се поддържат изрядно чисти и колко често се сменя спалното бельо в стаите за гости.

Силно смутени от исканията й, служителите на Мосад обяснили на съпругата на премиера, че тяхната служба няма за цел събирането на подобен род информация.

 

 

Някои от ветераните бяха тихомълком отстранени от активна разузнавателна дейност, като им бяха възложени маловажни задачи, които не изискваха нещо много по-голямо от създаването на документация, която няма да бъде непрочетена. Осъзнавайки, че кариерата им залязва, те бързаха да подадат оставка, след което, пръснати по цялата територия на Израел, убиваха времето си главно с четене на историческа литература, като се опитваха да свикнат с мисълта, че са хора, принадлежащи на миналото.

Всичко това накара Морис с радост да приеме настоящата мисия, само и само да напусне Тел Авив, тъй като за него това беше шанс да се върне на бойното поле.

Операцията, която го отведе в Париж, му предоставяше за сетен път възможност да докаже себе си като агент професионалист, способен методично и без особени рискове да предостави нужната информация. В случая задачата му беше относително проста и за него не съществуваше непосредствена физическа опасност, с изключение на риска да предизвика по някакъв начин френските власти и те да се видят принудени да го изгонят от страната, разбрали специалното му назначение. Посланикът на Израел във Франция беше уведомен за пристигането на Морис, но не и за причината за посещението му. Това беше рутинна оперативна процедура — в случай на провал дипломатическият представител можеше да се дистанцира.

На Морис беше възложено да вербува нов информатор. На евфемистичния език на Мосад това се наричаше „дистанциран подход“, посредством който за сътрудничество се привличат чужденци. След два месеца упорита работа Морис смяташе, че е вече близо до успеха.

Негова мишена беше Анри Пол, един от заместник-управителите на парижкия хотел „Риц“, който обслужваше и като шофьор високопоставени особи и знаменитости — гости на хотела.

Сред тях беше Джонатан Ейткън, министър от последното правителство на консерваторите във Великобритания. Част от ресора на Ейткън включваше координирането на продажбите на оръжие и установяването на трайни контакти с оръжейни търговци от Близкия изток. Именно тази негова дейност предизвика „Светът в действие“ — телевизионно предаване, провеждащо свои собствени разследвания, съвместно с вестник „Гардиън“ да представи на обществеността репортажи, силно уронващи престижа на Ейткън, за връзките му с личности, които обичайно не можеха да бъдат забелязани в компанията на членове на кабинета. Ейткън заведе дело за клевета. Изходът на делото зависеше от разкритията за това, кой бе платил сметката на Ейткън за престоя му в „Риц“, когато се срещнал с арабските си контрагенти. В съда Ейткън заяви под клетва, че сметката е уредила съпругата му.

Чрез трето лице Мосад подшушна на следователите, които работеха за ответниците, че госпожа Ейткън изобщо не го е придружавала в Париж. Делото, заведено от Ейткън за клевета, се провали. Мосад, която от дълго време гледаше на дейността на Ейткън като на заплаха за Израел, успя в крайна сметка да го унищожи. През 1999 година, след продължителен криминален съдебен процес в Лондон, Ейткън беше обявен за виновен по обвинение в лъжесвидетелстване и бе осъден на лишаване от свобода. Съпругата му вече го бе изоставила и мъжът, който в продължение на години беше вървял по коридорите на властта, се изправи пред незавидно бъдеще.

Той получи ако не съчувствие, то поне разбиране, откъдето най-малко го очакваше — от Ари Бен Менаше. Някога той самият беше изпитал неволите на нюйоркските затвори след собственото си изпадане от длъжността координатор на разузнаването към министър-председателя Ицхак Шамир. Този пост даде на Бен Менаше рядката възможност да проникне в начина на действие на Мосад и на другите израелски разузнавателни служби. Той смяташе Ейткън за „човек, напълно убеден, че може да надхитри всеки. И в продължение на години беше успявал. Грешката му беше, че подцени Мосад, а тази служба не би спестила затвора никому, ако така й изнасяше.“

За разлика от Джонатан Ейткън, чийто живот след излизането от затвора нямаше особени перспективи, Бен Менаше направи зрелищно завръщане. През 1999 година той притежаваше солидна агенция за събиране на разузнавателни данни със седалище в Монреал, Канада. Сред нейните клиенти бяха и няколко африкански, както и редица европейски държави. Мултинационални компании също търсеха неговите услуги, тъй като се бяха убедили, че анонимността им ще бъде гарантирана от Бен Менаше.

Сред служителите му бяха и няколко бивши агенти на канадските секретни служби, както и други, които бяха работили за подобни израелски и европейски институции. Компанията предлагаше широк набор от икономически, индустриални и охранителни услуги. Служителите й умееха да се договарят с търговците на оръжие и добре познаваха правилата за водене на преговори с похитители. Не съществуваше град по целия свят, където те да не бяха установили контакти, много от които — създадени още от Бен Менаше по времето, когато бе водеща фигура в израелското разузнаване. Той и неговите съмишленици непрестанно актуализираха познанията си за сменящите се политически съюзи и често можеха да предвидят кое от правителствата на страните от Третия свят ще падне — и кое ще дойде на негово място. Малка и компактна, компанията на Бен Менаше в много аспекти наподобяваше модела на Мосад и „умееше да се прокрадва — както Бен Менаше с радост признаваше — като крадец посред нощ. Така трябва да е в този бизнес.“ А и за това се получават добри пари.

Снабден с ново канадско гражданство, той отново заработи с „принцовете и кралете на този свят… известните личности и онези, които използваха парите си, за да си осигурят по-надеждна защита. За всички тях информацията е власт и част от работата ми бе да им осигурявам тези жизненоважни сведения.“

В Лондон той беше чест гост на „Савой“. В Париж отсядаше в „Риц“, където бе посрещан с почести.

Малко време беше необходимо за Бен Менаше да открие, че хотелът продължава да е място за срещи на търговците на оръжие от Близкия изток и техните европейски партньори. Той засичаше информацията и с колеги от Мосад. От тях научаваше в колко важен център се е превърнал хотелът в цялостната стратегическа схема на Мосад. Бен Менаше беше роден шпионин — „доста отдавна разбрах, че няма нещо, което да чуя, и то да не ми свърши работа“, — реши, че си струва да наблюдава развитието на нещата. Именно това негово решение щеше пряко да го намеси в съдбата на лейди Даяна, принцесата на Уелс, и нейния любовник Доди ал Файед, плейбой и син на собственика на „Риц“, милиардера Мохамед Ал Файед.

Мосад реши, че трябва да има свой информатор в „Риц“, който да събира сведения за целите на активната им дейност там. Операцията започна с набавянето на списъка с имената на служителите в хотела посредством проникване на хакери в компютърната мрежа на „Риц“. Нито един от по-високопоставените служители не изглеждаше подходящ, а по-низшите нямаха свободен достъп до гостите, което беше задължително условие за изпълнението на задачата. Фактът, че Анри Пол отговаряше за охраната, означаваше, че за него всички врати на „Риц“ са отворени. Той имаше достъп и до сейфовете на гостите, в които те депозираха пари, ценности и документи. Ако поискаше извлечение от хотелската сметка на някой временно пребиваващ, това изобщо нямаше да породи въпроси. Никой нямаше да се учуди и ако пожелаеше да получи разпечатка от телефонните обаждания, направени от търговците на оръжие и техните партньори. Не бе проблем да разбере коя компаньонка е наел дискретно за през нощта търговецът на оръжие. Като шофьор на ВИП-гостите Пол можеше да подслушва разговорите им, да наблюдава поведението им, да следи с кого и къде се срещат.

Следващият етап беше създаването на психологически портрет на Пол. За няколко седмици един от пребиваващите в Париж катци събра информация за неговия произход и досегашен начин на живот, използвайки многобройни прикрития, включително и ролята на предлагащ услуги служител на застрахователна, а по-късно и на телефонна компания. Катцата научи, че Пол е ерген и няма сериозна връзка, живее в непретенциозно жилище и кара черно мини, макар да обича високите скорости и да форсира докрай мотоциклета, купен заедно с негов приятел. Служителите на хотела шушукаха за слабостта му към чашката. Носеха се слухове, че от време на време ползва услугите на високоплатена проститутка, която обслужваше и някои от специалните гости на хотела.

Информацията беше подробно анализирана от психолог на Мосад. Той стигнал до заключението, че Анри Пол е с лабилна психика и беше препоръчал върху него да се оказва постоянен, постепенно засилващ се натиск, придружен от щедри обещания за допълнителни доходи, с помощта на които Пол да подобри стандарта на живота си. Операцията се очертаваше продължителна по време, изискваща значително търпение и разностранни умения. Задачата беше толкова отговорна, че беше поета от Морис вместо от местния катца.

Както при всички подобни операции на Мосад, и в случая Морис разчиташе на изпитани правила. Първоначално, благодарение на няколко предварителни посещения, той доби представа за обстановката в „Риц“ и за района наоколо. Бързо успя да идентифицира Анри Пол — як мъжага, който се движеше наперено, давайки недвусмислено да се разбере, че не го е грижа за никого.

Морис забеляза и прелюбопитните взаимоотношения на Пол с папараците, които висяха пред входа на „Риц“, готови на секундата да фотографират богатите и известни гости на хотела. От време на време Пол даваше нареждане на фотографите да се махат и те обикновено се подчиняваха, като обикаляха пресечките наоколо на своите мотоциклети, преди отново да се върнат и да заемат позиция. Понякога, по време на тези кратки обиколки, Пол излизаше от служебния вход и приятелски се задяваше с тях, докато те припряно сновяха нагоре-надолу.

Късно вечер Морис редовно забелязваше Пол да пие в компанията на неколцина папараци в един от баровете, близо до „Риц“, чиито редовни посетители бяха и други служители на хотела след работно време.

В докладите си, които изпращаше в Тел Авив, Морис все по-често отбелязваше и способността на Пол да изпива значителни количества алкохол и въпреки това да изглежда трезвен. Морис потвърди, че Пол е подходящ за ролята на информатор въпреки лошите му навици, защото има гарантиран достъп до всички гости на хотела и се ползва с необходимото доверие.

На определен етап от тайно провежданото наблюдение Морис откри, че Пол все пак не оправдава гласуваното му доверие. Той получаваше от папараците пари и в замяна им осигуряваше подробности от програмата на гостите, за да могат да снимат знаменитостите.

Размяната на информация срещу пари ставаше в един от баровете или в уличката „Камбон“, откъм която е служебният вход на „Риц“.

В средата на август сведенията се съсредоточиха върху предстоящото пристигане в „Риц“ на лейди Даяна — принцесата на Уелс, и нейния отскорошен любовник Доди ал Файед — син на собственика на хотела. Те щяха да прекарат нощта в разкошния, предназначен за короновани особи апартамент.

Под заплаха от незабавно уволнение персоналът на „Риц“ беше инструктиран да пази в пълна тайна подробностите около пристигането на лейди Даяна. Въпреки това Пол не се побоя да изложи на сериозен риск кариерата си, като по отработената процедура предостави подробности за предстоящата визита на неколцина от папараците, като от всеки получи пари.

Морис също така забеляза, че Пол е започнал да пие още повече, а до него бяха достигнали и оплакванията на част от персонала на „Риц“, че заместник-управителят на хотела по сигурността е станал далеч по-тираничен. Най-пресният пример беше светкавичното уволнение на камериерка, набедена, че краде сапун от стая за гости. Някои от служителите на хотела твърдяха, че Пол взема хапчета, с които според тях се опитва да контролира рязката промяна на настроенията си. Единодушно беше мнението, че Пол става все по-непредсказуем. В един момент добронамерен, в следващия той ставаше необуздан, като гневът му обикновено бе провокиран от незначителни поводи. Всички тези сведения затвърдиха убеждението на Морис, че е настъпил моментът да направи решителната крачка.

Първият контакт между двамата беше осъществен в бар „Хари“ на улица „Дону“. Когато Пол прекрачи прага, Морис вече отпиваше от коктейла си. Тайният агент на Мосад внимателно подхвана разговор и охранителят прие предложението на Морис за едно питие, след като той му спомена, че има приятели, отседнали в „Риц“. Морис добави, че те са останали изненадани от факта каква голяма част от гостите на хотела са заможни араби.

С тази реплика Морис се целеше напосоки, но ефектът беше изненадващ. Пол отвърна, че повечето араби се държат грубо и арогантно и очакват от него едва ли не да скача всеки път щом махнат с ръка. Най-непоносими били саудитците. Морис подхвърли, че бил чувал подобни приказки и за евреите. Пол обаче не се съгласи. Според него евреите били безупречни като гости.

След тази окуражаваща забележка срещата им приключи с уговорката да се срещнат отново след няколко дни и да вечерят заедно в един ресторант, недалеч от „Риц“. По време на вечерята благодарение на умело зададените от Морис въпроси Пол потвърди много от онова, което катцата вече знаеше. Началникът на охраната на елитния хотел заговори за страстта си към бързите коли и пилотирането на малък самолет, макар да било трудно да практикува тези свои хобита със заплатата, която получава.

Това беше моментът, в който Морис засили натиска. Да получаваш добри пари и да ги харчиш за подобни забавления винаги било проблем, но не и нерешим. Тази реплика, разбира се, накара Пол да наостри уши.

От този момент насетне разговорът потече от само себе си — Морис заложи стръвта за готовия да я налапа Пол. Когато рибата се хвана на куката, Морис пусна в употреба уменията, които беше придобил в школата на Мосад.

По време на разговора Морис подхвърли идеята, че би могъл да помогне на Пол, споменавайки уж между другото, че работи за компания, чийто основен приоритет е събирането на актуална информация от разни сфери на живота. Тя била готова да плаща добри пари на всеки, който й сътрудничи. Този трик беше любим похват — своеобразен гамбит за агентите на Мосад, които вербуват сътрудници на принципа на „дистанцирания подход“. Оставаше единствено да се направи втората, по-малка стъпка, а именно — да се каже на Пол, че много от гостите на „Риц“ без съмнение притежават информация, която би заинтересувала неговата компания.

Един от възможните варианти беше Пол да стане неспокоен при обрата на разговора и да се отдръпне. Тогава Морис трябваше да премине към следващия етап, като изтъкне, че макар да разбира резервираността на Пол, тя все пак го изненадва. В крайна сметка общоизвестно било, че Пол приема пари от папараците срещу предоставянето на информация. Тогава защо е трябвало да изпуска шанса да направи сериозни пари?

Обръщайки се към миналото, Ари Бен Менаше преценява, че до този момент операцията се е развивала по класическата схема. „Според личната ми преценка по-добър в това от Морис няма. Операцията, при която се използва дистанциран подход, изисква истински финес. Ако прибързаш, рибата ще се наниже на куката. Ако протакаш, подозренията започват да се смесват със страхове. Вербуването е уникално изкуство и съвсем различно е да хванеш на въдицата един европеец като Анри Пол в сравнение с един арабин от Западния бряг или от ивицата Газа.“

Морис направи със завидно умение своето предложение, като същевременно даде да се разбере колко много знае за Пол. Маневрата беше придружена от пакет обещания, на които не можеше да се устои, и убеждаване, съпроводено с постоянно нарастващ психологически натиск, в който се криеше ключът към успеха на операцията.

Макар и нароченият за мишена служител да не беше задал щекотливия въпрос, той може би вече се бе досетил, че мъжът, седящ срещу него в ресторанта, е агент на чуждо разузнаване или най-малкото вербовчик от тайните служби.

Може би това е предопределило отговора му. Според източник от израелското разузнаване, осведомен по случая: Анри Пол, без изобщо да се колебае, изстрелял следното: „Нима ми предлагате да шпионирам? И ако е така, в какво се състои сделката?“ — попитал той, без увъртания или заобиколки. Интересувала го най-вече сделката и за кого в действителност щял да работи. Това бил моментът, в който Морис трябвало да вземе решение. Дали открито да каже на Пол, че ще работи за Мосад, или да поддържа версията за информационна служба? Нямало рутинна процедура в такива случаи. Към всеки обект подходът бил специфичен. Но Анри Пол вече бил захапал въдицата, така че нямало място за отстъпление.

И така, Морис можеше да каже на Пол какво се изисква от него — да събира информация за гостите, дори да поставя подслушвателна техника в апартаментите и да следи в каква компания се движат. Щеше да последва обсъждане на заплащането, предложение за откриване на сметка в швейцарска банка или, ако е нужно, плащане в брой. Морис вероятно щеше да остави у събеседника впечатлението, че това не е проблем. На този етап агентът може би наистина е посветил Пол, че ще работи за Мосад. Тази поредност от действия е рутинна за успешното протичане на операция от типа „дистанциран подход“.

Пол обаче вероятно се е изплашил от онова, което се иска от него. Едва ли от прекомерна лоялност към „Риц“. И той като останалите служители работеше там от комерсиални подбуди — заради относително доброто заплащане и някои допълнителни облаги. Страхът на Пол беше разбираем, тъй като трябва да стане част от една далеч по-голяма игра и ако някога се открие, че шпионира гостите на хотела, да свърши в затвора.

Но дори да отиде в полицията, какво биха могли да сторят блюстителите на закона? Може би полицията вече е била известена за предложението, което му било отправено. Какво би последвало, в случай че откаже? Ако управата на хотела научи, че той системно е подривал една от най-ценните привилегии, която „Риц“ предлагал на своите гости — конфиденциалността, като е предоставял информация на папараците, може да го уволни и дори да заведе дело срещу него.

За Анри Пол последните дни на август 1997 година се оказаха особено труден период, пълна безизходица. Продължаваше да пие, да взема транквиланти, да бълнува нощем и да тероризира по-низшия персонал. Всъщност беше на ръба.

Морис, от своя страна, продължаваше да упражнява натиск върху него. Често се появяваше в бара, където Пол се запиваше след работа. Самото присъствие на катцата постоянно напомняше на заместник-управителя на хотела по сигурността онова, което се очаквало от него. Морис продължи да посещава „Риц“, да си пие аперитива в някой от баровете на хотела, да обядва в ресторанта и да се отбива за следобедно кафе там. С една дума, агентът се превърна в сянка на Пол. Това само увеличаваше напрежението на французина, напомняйки му, че всъщност няма избор.

Допълнителен източник на напрежение се оказа и предстоящото посещение на лейди Даяна и Доди ал Файед в хотела. Върху Пол падаше отговорността за тяхната сигурност по време на престоя им в „Риц“, като особено важна беше задачата му да държи настрана папараците. В същото време фотографите не преставаха да му звънят по клетъчния телефон, настоявайки за повече информация относно предстоящата визита. Предлагаха му значителни суми срещу малко повече подробности. Изкушението да ги приеме му създаваше допълнителни терзания. Накъдето и да се обърне, отвсякъде му оказваха натиск.

Макар и да съумяваше да прикрива състоянието си, Анри Пол ставаше все по-нестабилен психически. Той вземаше антидепресанти, сънотворни и стимуланти, само и само да изкара деня. Тази комбинация от лекарства влоши сериозно способността му да реагира адекватно и да взема разумни решения. По-късно Бен Менаше призна, че ако той беше ръководил операцията, „в този момент щях да се оттегля. Анри Пол вероятно можеше да крие психическото си състояние от повечето хора около себе си, но за един опитен служител като Морис, който в голяма степен е обучен да прави именно такива наблюдения, признаците на влошаване бяха прекалено очевидни. Почти сигурно Морис е бил на път да заяви на отговорното лице в Тел Авив — Дани Ятом, че трябва да преустанови действията… да остави нещата такива, каквито са. Но поради причини, известни само на Ятом, той не го прави. Ятом беше едва от година на този горещ пост. Той се стремеше бързо да си изгради репутация и авторитет. Суетата, подобно на арогантността, е един от най-големите рискове, които носи професията на разузнавача. Ятом притежаваше в изобилие и от двете и понякога те замъгляваха представата му за действителната картина на нещата. А действителното положение налагаше Мосад да се отдръпне.“

Мосад обаче не го направи. Ятом беше стимулиран от стремежа да има в „Риц“ свой човек, на когото да разчита. Други събития, които никой не би могъл да предвиди, вървят към своята кулминация.

Мигащата лампичка, сигнализираща за телефонно обаждане, която събуди Морис, според записващото устройство бе просветнала в един часа и петдесет и осем минути през нощта, в неделя, 31 август 1997 година. Мъжът, който се обади, работеше в отдел за злополуки в парижката жандармерия и бе вербуван от Мосад преди няколко години. Компютърните данни го класифицираха като мабуах, тоест информатор от нееврейски произход. От лицата, с който Морис имаше контакт в Париж, мъжът, който му се обаждаше, стоеше някъде ниско долу в служебната йерархия.

Въпреки това новините за пътна злополука, получени от него, хвърлиха в смут Морис. Произшествието се случило преди по-малко от час, когато мерцедес седан се блъснал в железобетонен стълб на западната магистрала при тунела под площад „Алма“, едно от местата в града, което се ползвало със злощастна слава заради честите катастрофи, които ставали там.

Загинали Даяна, принцеса на Уелс и майка на престолонаследника; Доди ал Файед, син на милиардера Мохамед — египтянина, собственик на „Хародс ъф Найтсбридж“, „кралския магазин“, и Анри Пол. Бодигардът на двойката бил в критично състояние.

Часове след катастрофата Морис отлетя обратно за Тел Авив, като загърби въпросите, които го измъчвали и които щели да останат без отговор.

Каква роля в злополуката беше изиграл натискът от негова страна? Дали Анри Пол не беше изгубил контрол над мерцедеса, вследствие на което той се беше размазал в тринадесетия железобетонен стълб на тунела под площад „Алма“, защото не виждаше начин да се изплъзне от хватката на Мосад? Дали натискът е бил причина за високото съдържание на транквиланти в кръвта му? Дали на излизане от „Риц“ с тримата си спътници, е продължавал да обмисля как да се отърве от масирания шпионски натиск? Дали не само беше отговорен за ужасяващата катастрофа, но и бе жертва на безмилостно разузнавателно управление?

Въпросите щяха да продължат да занимават съзнанието на Мохамед ал Файед. През февруари 1998 година той обяви публично: „Не става въпрос за нещастен случай. Убеден съм до дъното на душата си. Истината все някой ден ще излезе наяве.“

Пет месеца по-късно британската телевизия Ай Ти Ви излъчи факти, уличаващи Анри Пол в тесни връзки с френското разузнаване. Но изнесеното не отговаряше на истината. В предаването освен това се намекваше, че в смъртта на Даяна има пръст и неназовано разузнавателно управление. Не липсваха и неясни намеци, че споменатите служби са взели нещата в свои ръце, защото британската върхушка се е страхувала, че любовта на Даяна към Доди може да има опасни „политически последици“, тъй като той е египтянин.

До този момент връзката на Анри Пол с Мосад беше добре пазена тайна, така, както службата беше планирала. Мосад никога не действаше по заповед, дошла извън границите на Израел. Всъщност и досега малцина извън тези служби се досещат за участието на Мосад в смъртта на най-прочутата жена в света.

Мохамед ал Файед, предизвикан от злостната кампания срещу фамилията в английските медии, продължи да твърди, че синът му и Даяна са жертва на неизвестни служби за сигурност. През юли 1998 година двама журналисти от списание „Тайм“ съвместно публикуваха книга, в която също се съдържаше предположението, че Анри Пол е имал връзки с френското разузнаване. Нито Ал Файед, нито журналистите обаче бяха се позовали на някакво допълнително доказателство, че Анри Пол е бил агент на чуждо разузнаване или поне информатор, камо ли пък някой от тях да се досети за участието на Мосад.

Пред юли 1998 година Мохамед ал Файед изпрати писмо с въпроси до всеки от депутатите в Британския парламент с настояването да бъдат повдигнати в Камарата на общините. Той твърдеше, че „налице е сила, която възпрепятства получаването на отговорите, до които се мъча да се добера“. Поведението му беше изтълкувано като естествена реакция на скърбящ баща, който се лута в необосновани догадки. Тези въпроси заслужават да бъдат повторени не защото хвърлят някаква светлина върху ролята на Мосад през последните седмици от живота на Анри Пол, а защото показват как цялата трагедия беше набрала инерция, която само публикуването на достоверна информация можеше да спре.

Ал Файед пишеше за „заговор“ за елиминирането на Даяна и неговия син и се опитваше да свърже в логическа последователност множество несъответстващи си на пръв поглед събития посредством своите въпроси:

„Защо принцесата е закарана в болницата едва след час и четиридесет минути? Защо някои от фотографите не са предали на следствието част от снимките, които са направили? Защо същата тази нощ органи на полицията са нахлули в лондонското жилище на фотограф, който се е славел като търговец на снимки, направени от папараци? Защо всички телевизионни камери, намиращи се в близост в тази част на Париж, не са заснели и една видеолента? Защо камерите, които регистрират нарушенията на разрешената скорост по пътя, не са били заредени с филм, а пък трафик камерите не са били включени? Защо мястото на катастрофата не е било заградено и охранявано, ами движението е било възстановено само след няколко часа? Кой е бил мъжът в групата на журналистите пред «Риц», облечен като фоторепортер? Кои са били двамата неидентифицирани мъже, смесили се с тълпата, които по-късно са седели в бара на «Риц», направили поръчка на английски и подозрително се оглеждали и ослушвали?“

Мосад не проявяваше интерес към развитието на връзката между Даяна и Доди. Единственото намерение на службата е било да вербува Анри Пол за информатор. Що се отнася до мистериозния фоторепортер, и преди в миналото Мосад е инструктирал агентите си да се представят за журналисти. Твърде възможно е това да е бил Морис, който е наблюдавал обстановката около хотела. Двамата мъже с неустановена самоличност в бара на хотела може да са били свързани с Мосад. Това несъмнено би донесло успокоение на Мохамед ал Файед, стига да е вярно.

През 1999 година убеждението на Мохамед ал Файед за осъществен „заговор“ се засили и той вече говореше за „изпипана престъпна конспирация“. Той настоятелно твърдеше, че тя е дело на МИ5 и МИ6, а френското разузнаване в сътрудничество с Мосад „са действали в сянка“. За онези, които бяха готови да се вслушат в думите му, а техният брой все повече намаляваше, той назоваваше име на редактор в лондонски вестник, както и близък приятел на Даяна, които имали „директни контакти“ с британските разузнавателни служби.

Причините, поради които тези служби се бяха замесили в „конспирацията“, за Мохамед бяха повече от ясни. „Върхушката беше взела решение, че е недопустимо Даяна да се омъжи за мюсюлманин. В такъв случай бъдещият крал на Англия, принц Уилям, щеше да има за пастрок арабин и дядо арабин. Съществуваше и явен страх, че фамилия Ал Файед ще осигури необходимите средства, които да позволят на Даяна да си съперничи с кралицата на Англия. Върхушката беше готова на всичко, за да прекрати връзката на сина ми с единствената жена, която той истински беше обичал“, твърди Мохамед ал Файед.

Така и не бяха представени факти в подкрепа на това твърдение, което, ако беше доказано, със сигурност щеше да ускори фиаското на кралското семейство във Великобритания и вероятно щеше да открие пътя за криза на доверието, която можеше да завърши дори със сваляне на правителството.

Въпреки това Ал Файед даде разрешение на своя говорител Лори Майър, бивш водещ на предаване в една от телевизионните мрежи на Рупърт Мърдок, да обяви пред медиите: „Мохамед твърдо вярва, че Ди и Доди са били убити от агенти, верни на британската корона, и в това престъпление сериозно са замесени и други служби. Той също така е убеден, че сред британската върхушка се шири дълбоко вкоренен расизъм.“

За да се потвърди, че наистина е било извършено най-гнусно двойно убийство, Ал Файед нае бившия старши детектив от Скотланд Ярд Джон Макнамара. В началото на 1999 година любезният следовател обходи света, за да открие доказателства. По време на престоя си в Женева, той се срещна с бившия висш служител на МИ6 Ричард Томлинсън, който твърдеше, че е виждал документи в щаба на МИ6 на брега на Темза.

Томлинсън настояваше, че в тях е описан „план за убийството на сръбския лидер Слободан Милошевич — план, в който личаха тревожни сходства с начина, по който загинаха Ди и Доди. Според документа на МИ6 «нещастният случай» трябвало да се случи в тунел, където рискът от наранявания с фатален край е особено висок. Избраното оръжие, препоръчано в документа, беше мощен лазерен лъч, който да бъде използван, за да заслепи временно шофьора на автомобила мишена.“

Въпреки всички положени усилия, Макнамара не успя да открие доказателства или сведения от независим източник, които да потвърдят изявленията на Томлинсън. Всички опити да се добере до документа на МИ6 се проваляха.

Тогава се появи новината, която с неохота бе потвърдена, а именно, че американската АНС разполага с хиляда и петдесет страници документи, засягащи двойката. Ал Файед поде незабавно съдебна битка във Вашингтон, за да придобие документите.

„Колкото повече препятствия се поставят на пътя му, толкова повече расте неговата решителност“ — твърдеше лоялният към Ал Файед Лори Майър. Ала подобно на мнозина други е реалист: „Могат да минат години, докато успее да се пребори със системата.“

Както открих, отчасти причината беше, че Даяна и Доди са били под наблюдението на ЕШЕЛОН, една от най-чувствителните, свръхсекретни системи за наблюдение на НАСА. Тази глобална електронна мрежа притежава наистина впечатляващи параметри. Тя свързва сателити с мрежа от високоскоростни, паралелно действащи компютри. Системата дава възможност на Агенцията за национална сигурност АНС и на онези, с които обменя сведения — например Великобритания, да бъде улавяна и декодирана на практика всяка разменена информация по електронен път в света — и то в реално време. Търсейки по ключови думи, които са й били зададени, ЕШЕЛОН може да идентифицира и да отдели онези съобщения, които са от интерес за потребителя.

След развода си с принц Чарлс Даяна беше подела кампания за забрана на противопехотните мини. Тя говореше по въпроса открито и без заобикалки и за кратко време успя да събере подкрепа, на което не се гледаше с добро око от администрацията на Клинтън, нито в Лондон и другите европейски столици. Възприемаха я като човек, който се меси, където не му е работата, и който не разбира за какво говори.

„Истината беше, че индустрията за производство на противопехотни мини осигуряваше хиляди работни места. Никой не искаше да влязат в употреба — но и никой не искаше хората да бъдат изхвърлени от работа, защото на Даяна й е влязла муха в главата“ — сподели с мен един източник от Вашингтон. Може би съвсем основателно той настоя името му да не се споменава във връзка с това откровение.

Появата на Доди в живота на Даяна автоматично означаваше, че той става част от дейността по събиране на информация на ЕШЕЛОН. Без да знаят, дори и най-интимният им разговор се записваше тихомълком от сателитите на ЕШЕЛОН.

До 1997 година името на Мохамед ал Файед също беше прибавено към глобалната компютърна система за следене. Служителите на ЕШЕЛОН вероятно бяха първите извън семейния му кръг, които научиха за неговата надежда синът му да се ожени за принцеса от такова знатно потекло — и за по-късното му твърдение, че в навечерието на тяхната гибел той е планирал да обяви годежа им.

Много сведения от документацията на АНС могат да предизвикат още по-голяма изненада и да предоставят доказателства чрез собствените думи на Даяна, че тя наистина е планирала да се омъжи за своя любовник.

Разбрах за ролята на ЕШЕЛОН малко преди публикуването на първото издание на тази книга през март 1999 година. Тогава също осъзнах до каква степен смъртта на Доди ал Файед и Даяна беше изтормозила неговия баща. Шокиращото преживяване го беше хвърлило в неконтролируема скръб, подхранвана от гнева и убедеността му, че гибелта им е резултат на внимателно планиран заговор.

 

 

През един мартенски следобед се срещнах с Мохамед ал Файед в кабинета му на петия етаж на „Хародс“, където цареше истинско спокойствие. Личната му охрана пазеше отпред. Ал Файед ми довери, че те „всички до един са бивши служители на САС, специалните части на ВВС, които са ми верни до гроб. Плащам им добре. Те гарантират живота ми. Заплашвали са ме много пъти. Колата ми е бронирана.“

Тези разкрития, доверени с напрегнат, тих глас, последваха веднага щом той прекрачи кабинета. Не бях сигурен дали избликът му е вид предупреждение или цели да ме убеди, че ще съм в безопасност, ако реша да му кажа нещо, което би искал да знае.

Той не си губи времето да ми обяснява надълго и нашироко какво беше това нещо — накратко искал достъп до всичките ми свръзки от Мосад.

— Вие ми давате имената. От тях получавам информацията, която искам. Аз ви плащам един милион английски лири в каквато валута пожелаете. Няма да се наложи да плащате данък. Ще се погрижа за всичко.

Бяха ме предупредили, че у Ал Файед се усеща маниера на арабски търговец от уличен пазар. През следващите двадесет минути той се впусна в остра критика, за която не бях съвсем подготвен. Атаката му беше насочена към кралицата и принц Филип и към добре познати личности, които той нарече „властимащи проститутки и сводници“. Той запази най-голямата си жлъч за разузнаването, като ги нарече „убийци“.

С книгата ми в ръка, по която си беше водил бележки в полето и си беше отбелязвал разни пасажи от текста, той отново ми каза:

— В Мосад са хората, от които мога да науча истината. Доведи ми ги и аз ще те направя истински щастлив човек. — Преди да измисля какво да му отговоря, той се нахвърли с хули срещу Анри Пол:

— Аз му имах доверие, наистина му имах доверие! Бих направил всичко за него, защото Доди го харесваше. Синът ми също като мен прекалено много се доверяваше на хората. Това беше и една от причините, поради които Даяна го обичаше и искаше да стане неин съпруг и баща на децата й. Но те не бяха съгласни. Кралицата и нейният съпруг, лакеите им и онзи ужасен брат на Даяна — Граф Спенсър… Никой от тях не беше съгласен. Никой от тях не искаше ОЛД. Знаете ли какво е ОЛД? Ориенталски лукав джентълмен. С тази разлика, че не смятаха Доди за джентълмен. Те плюеха по него още докато беше жив. Продължават и след смъртта му. Въпреки това, всичко, от което Даяна се нуждаеше и което сподели с мен — беше човек, на когото да се опре след всичко преживяно…

Написаното не може да предаде напрегнатостта, която се усещаше в думите му, ругатните, които използваше, бурните ръкомахания и преди всичко болезнено изкривеното му лице. Мохамед ал Файед беше мъж, изпълнен с болка. Можех само да го изслушам, докато излее всичко, насъбрало се в него.

— Знаехте ли, че Даяна почти със сигурност е била бременна?… Плодът е бил може би на осем седмици… и че Доди, моят син, е бил бащата! Знаехте ли, че в парижката болница след смъртта й те са наредили да извадят повечето й вътрешни органи и тя е била върната у дома, в Лондон, като мумия? Знаехте ли, че последния път, когато се срещнахме, тя ми призна колко много обича Доди и колко щастливи се чувстват заедно?

Отговорих, че не знам нищо от това. В продължение на един дълъг миг Мохамед ал Файед остана да седи едва сдържайки сълзите си. Върху лицето му непрекъснато се сменяха емоции, докато той продължаваше да витае в свой вътрешен свят.

Накрая рече:

— Кажете ми кой може да ми помогне да открия цялата истина за онзи, който е подготвил смъртта на сина ми и на неговата възлюбена — Даяна.

Отговорих му, че имам предвид двама души. Единият беше Виктор Островски (вж. десета глава и други), а другият — Ари Бен Менаше.

— Открийте ги! Доведете ми ги — нареди ми достолепно Мохамед Ал Файед. В този момент ми заприлича на властен фараон.

Отне ми една седмица, за да установя местонахождението им. Островски живееше в Аризона. Той беше готов да разговаря с мен само чрез посредник — някакъв журналист, който работеше за арабско новинарско списание. В крайна сметка между Островски и Джон Макнамара се проведе кратък разговор, който не доведе доникъде.

Ари Бен Менаше тъкмо се беше завърнал от Африка, когато разговарях с него в Монреал. Разказах му за срещата си с Ал Файед. Думите на Бен Менаше бяха:

— Това, което той твърди, не е чак толкова невероятно. Друго не мога да кажа засега. През последните им дни в Париж около Даяна и Доди се забелязваше осезаемо присъствие на служители на секретните служби.

Той се съгласи да се срещне с Мохамед ал Файед в Лондон следващата седмица, в началото на април.

Разказът на Бен Менаше за тази среща преповтаря казаното от Мохамед ал Файед по време на срещата ми с него. Бен Менаше, деликатен по природа и винаги любезен, бил искрено шокиран от емоционалния, невъздържан език, който Ал Файед използва, за да атакува членовете на кралското семейство. Въпреки това той се съгласи да направи по нататъшно разследване в Тел Авив, за да се види какво още Мосад можеше да прибави към материала, който вече бях публикувал в първото издание на тази книга.

Десет дни по-късно той отново се срещна с Ал Файед в кабинета му в „Хародс“ и му каза, че няколко секретни служби „може би щели да предоставят доказателства в отговор на искането му“. Бен Менаше добави, че с готовност би мобилизирал своите служители, които да работят по създаването на подобна аргументирана теза, и беше предложил хонорар от седемстотин и петдесет хиляди долара на година и покриване на разходите по взаимно съгласие.

Междувременно, независимо от Бен Менаше, аз продължих да провеждам собственото си разследване, за да установя ролята на ЕШЕЛОН през последните дни от живота на Даяна и Доди.

Чрез източници от Вашингтон и другаде открих, че двойката е била под наблюдение през седмицата, която прекарали, плавайки покрай Смарагдовото крайбрежие на Сардиния на „Джони Кал“ — шестдесетметровата яхта, собственост на Мохамед ал Файед. ЕШЕЛОН проследил и тайфата папараци, които ги преследвали на моторници, мотоциклети и коли. „Джони Кал“ успяла да се отърве от хрътките. На компютрите на ЕШЕЛОН засекли възмущението на Даяна, предизвикано от тъжния и досаден факт, че са обект на непрестанно преследване. Разговорите между нея и Доди, между двойката и техния бодигард Тревър Рийвс-Джоунс, записани от ЕШЕЛОН, всички те свидетелстват за напрегнатото им състояние. През тази петъчна нощ на 28 август 1997 година тя казала на Доди, че иска да замине за Париж „колкото се може по-скоро“.

Само след няколко часа приготовленията били приключени. Било наредено самолет „Гълфстрийм-IV“ да отлети за частно летище в Сардиния на следващия ден. Томас Муцу, възрастен местен жител, натрупал дългогодишен опит в разкарването на знаменитости из острова, бил нает, за да откара двойката до летището.

Разказът на Муцу за проведения в колата разговор удивително съвпада с данните, записани от сателита на ЕШЕЛОН.

„Те си говореха на английски много нежно един на друг. От време на време Доди, който знаеше добре италиански, разговаряше и с мен, след това отново преминаваше на английски. Не говоря този език много добре, но останах с впечатлението за двама души, които бяха влюбени и правеха планове за общото си бъдеще.“

Моите източници твърдят категорично, че част от записите на ЕШЕЛОН показват как двойката обсъжда бъдещата си женитба и как планира живота си оттук нататък. Доди постоянно убеждава Даяна, че ще гарантира свободата на частния им живот, като ангажира услугите на охраната на фамилията Ал Файед.

Частният реактивен самолет напуска Сардиния, след като пилотът се обажда спешно в контролния център за европейски въздушен трафик в Брюксел, откъдето му дават с предимство коридор за излитане.

По време на двучасовия полет до летище „Льо Бурже“, което се намира на около седемнадесет километра северно от Париж, пътниците в самолета продължават да бъдат наблюдавани от ЕШЕЛОН. Разговорите между Доди и Даяна са прихващани от сателит и след това информацията е препращана на компютрите във Форт Мийд, Мериленд.

Макар моят източник да не можеше да даде неопровержимо доказателство, и той като мен беше убеден, че „важни части“ от разговора са били препредадени на ТКХ. „Оттам те щяха да преминат през мрежата на Уайтхол — британското правителство. Тогава всяка дума, изречена от Даяна, всяко решение, което беше взела, щяха да се превърнат в обект на интерес за определени хора от властта.“

Всичко това изложих пред Ари Бен Менаше. Отговорът му беше задоволителен, макар и донякъде разочароващ. „Много близо сте до верния ход, но колко близо — не мога да кажа.“ Положението на Бен Менаше беше ясно. Той се надяваше да подпише договор с Мохамед ал Файед, който да му донесе солидна печалба. Затова всяка информация трябваше да минава първо през него.

Договорът нямаше да има незабавно материално изражение, защото Ал Файед желаеше първо да види доказателствата, които Бен Менаше щеше да му представи, преди да се съгласи да плати цената.

Бен Менаше, който беше свикнал да работи на правителствено равнище, а не с „човек с маниера на арабски търговец от уличен пазар“, се оказа и в положението да се справя с „множество полуистерични телефонни обаждания“ от страна на Макнамара, който настояваше да му покаже документите. Това беше много изненадващо за човек, който би трябвало да притежава достатъчно опит относно начина на действие на секретните служби от дните, когато самият той бил служител на Скотланд Ярд. Трябваше да му каже, че Мосад не предава документи под чийто и да било натиск. Трябваше да му обясни почти като на новак полицай, поел първия наряд, реалностите от живота в разузнавателната общност. Макар че плановете му донякъде бяха осуетени, Ал Файед отказа да се оттегли в мълчание. Неговият злополучен говорител Лори Майър се оказа принуден отново да подеме медийни битки. Медиите все по-настървено нападаха твърденията на Ал Файед за „заговор на високо равнище за убийството на неговия син и бъдещата му съпруга“.

Наблюдавайки от разстояние, Ари Бен Менаше се досещаше, че „Ал Файед можеше да се окаже моят най-голям враг. От всички запитвания, които направи и от които не произтече реална полза, и от предварителното разследване, което аз самият извърших, преди изобщо компанията ми да се е ангажирала със задачата, беше ясно, че няма доказателства в подкрепа на тезата на Ал Файед за участие на кралското семейство в предполагаем заговор. Вероятно те не са били съгласни Даяна да се омъжи за Доди, но това е много далеч от твърдението, че са желаели смъртта на младата двойка. В противен случай би означавало, че аз съм се добрал до неоспорими доказателства в подкрепа на участието на специалните служби в инсценирането на катастрофата. Възникват множество сериозни въпроси, които следва да бъдат зададени и на които трябва да бъде отговорено. Ал Файед явно не разбираше вътрешната нагласа на онези, които се опитваше да убеди. И което е още по-лошо — той бе заобиколен от лакеи — хора, готови винаги да отговорят с «да», хора, които винаги му казват онова, което иска да чуе“.

В началото на май 1999 година Джон Макнамара отлетя за Женева, за да се срещне с Ричард Томлинсън, бивш щатен служител на МИ6. В продължение на четири години Томлинсън, за когото тайно се твърдеше, че някога бе направил шеметна кариера в британското разузнаване, беше повел безпощадна кампания срещу бившите си работодатели. Вербуван някога в Кембридж от „търсач на таланти“ на МИ6, Томлинсън беше уволнен без предупреждение през пролетта на 1995 година, след като беше разказал на своя административен шеф, кадровик от МИ6, за задълбочаващите се емоционални проблеми, пред които е изправен.

В един телефонен разговор той ми каза, че „откровеността му струвала работата. Силните на деня бяха решили, че въпреки впечатляващите му резултати, му липсва самоконтрол.“

Томлинсън ми описа как се бе опитал да заведе дело за неправомерно уволнение срещу МИ6, но британското правителство беше спряло иска му, преди да е влязъл в съда. След това му предложили да заплатят „в брой мълчанието му“, както се изрази Томлинсън, ала предложението било оттеглено, след като един австралийски издател, на който Томлинсън бил изпратил резюме на книгата си, описваща кариерата му в МИ6, бе снесъл информацията на МИ6, за да провери дали публикуването й няма да бъде последвано от предявяване на съдебен иск. МИ6 реагирала светкавично. Томлинсън бил арестуван, докато се канел да напусне Великобритания, и осъден на две години затвор за това, че е нарушил официални секретни разпореждания.

Освободен от затвора през април 1998 година, Томлинсън първо се бе преместил в Париж, а след това в Швейцария. Там той започна да използва Интернет-кафенетата, за да пуска в мрежата особено деликатни подробности от тайни операции на МИ6. Между тях беше и разкриването на високопоставена къртица в германската централна банка. Той твърдеше, че мъжът с кодово име Оркадия беше предал икономическите тайни на родината си на Великобритания. Разкри също подробности за заговор на МИ6 за убийството на президента на остатъчна Югославия Слободан Милошевич през 1992 година.

Тогава настъпи моментът, в който той се превърна от поредния недоволен бивш шпионин в част от света на Мохамед ал Файед, който и без това вече беше заселен с конспиратори.

Томлинсън, който беше останал почти без пукнато пени, беше за милиардера като „изпратен от небесата“, както ми призна самият Ал Файед. Той окуражи Томлинсън да разкаже всичко, което знаеше пред френския съдия, който разглеждаше делото за смъртта на Даяна и Доди.

В дадените доброволно и под клетва писмени показания Томлинсън твърдеше, че МИ6 са замесени в смъртта на двойката. Агенти на службите бяха пребивавали в Париж две седмици преди смъртта им и бяха имали няколко срещи с Анри Пол, „който бил платен информатор на МИ6“. По-нататък в своите показания Томлинсън твърдеше, че „Пол е бил заслепен, докато е карал през тунела от мощен лъч — прийом, който съвпада с методите на МИ6, използвани при други убийства.“

Тези твърдения направиха Томлинсън наистина приближен на Мохамед ал Файед и дори на част от приятелския му кръг. Сега бившият агент беше нещо повече от „изпратен от небесата“. Той се беше превърнал по думите на Ал Файед в „човека, който можеше да разкрие ужасяващата истина за един трагичен случай с непоправими последици и историческо значение“.

Отпътуването на Макнамара за Женева имаше за цел да насърчи Томлинсън да продължи кампанията си.

Откакто беше пристигнал в града, Томлинсън постоянно беше измъчван от растяща неплатежоспособност. Той едва успяваше да покрива наема за апартамента си. Опитите му да изкара пари, като пише статии с туристическа тематика за разни списания, не се бяха оказали достатъчно печеливши. После беше решил да се пробва като частен детектив, но се бе изплашил да пътува из Европа, за да не „го сгащят“ агенти на МИ6, и идеята му се беше осуетила. По настояване на МИ6 му бе отказан достъп на територията на Съединените щати, Австралия и Франция. Единствено Швейцария му беше предложила убежище с мотива, че всяко нарушение на официални секретни разпореждания представлява „политическо престъпление“ и по тази причина не беше основание за екстрадиция.

Източници от МИ6, с които съм разговарял, предполагат, че Макнамара е посетил Томлинсън с намерението да предложи помощ за разрешаване на финансовите затруднения на бившия шпионин. Онова, което със сигурност се знае, е, че малко след това Томлинсън беше разполагал с достатъчно средства, за да оползотвори така наречената от него „ядрена опция или възможност“. Като използваше свръхмодерна програма на „Майкрософт“, която беше инсталирал в компютъра си, представляващ „шедьовър на компютърните технологии“, Томлинсън беше започнал да публикува в своя специално създаден, скъпо струващ уебсайт имената на над сто настоящи служители на МИ6 — между които и дванадесет, замесени според него в заговора за убийството на Даяна и Доди.

Срещу никой от тези агенти нямаше неопровержими доказателства, но само за часове имената им обиколиха света.

Шокирани, МИ6 направиха отчаян опит да блокират сайта. Но в мига, в който успяваха да го сторят, се активираше нов сайт. В Лондон Форин офис призна, че това нарушаване на правилата за секретност беше най-сериозното след края на Студената война и че „животът на някои агенти на МИ6 и на техни свръзки беше изложен на риск“. Наложи се онези, чиито имена бяха публикувани и които бяха на служба в Иран, Ирак, Ливан и други страни от Средния изток, спешно да бъдат отзовани.

Но нито Томлинсън, нито Мохамед ал Файед бяха предвидили сериозността на последиците. Като цяло нарушаването на правилата за секретност беше толкова сериозен прецедент, че твърдението за шепа агенти на МИ6, замесени в заговора срещу Даяна, мина на практика незабелязано. То беше отхвърлено като част от фикс идеята на Ал Файед.

През юни 1999 година нещата се задълбочиха, когато в уебсайта на „Хародс“, притежание на Ал Файед, беше публикувано името на старши служител на МИ6. В уебсайта се твърдеше, че този агент, който тогава изпълняваше мисия на Балканите, е повел „злостна кампания“, за да дискредитира Ал Файед и да очерни репутацията му. Министерството на отбраната на Великобритания предприе необичайния ход публично да заяви, че тази публикация, е застрашила живота на агента и неговите свръзки в Косово и Сърбия.

Самоличността на агента беше разкрита в уебсайта, където беше отворена книга за съболезнования по повод трагичната кончина на Даяна и Доди, посетен от хиляди потребители на Интернет.

Лори Майър, говорителят на „Хародс“, обеща името на агента да бъде заличено с оправданието, че „очевидно е станала грешка“.

По това време в германския „Билд“, който имаше огромен тираж, се появиха публикации, че Ричард Томлинсън разполага с доказателства за това, че Анри Пол е инсталирал подслушвателно записващо устройство в президентския апартамент на хотел „Риц“ и се е сдобил със записи на „последните интимни мигове“ на Даяна и Доди. Малко преди Пол да ги подкара към лобното им място, двойката беше прекарала няколко часа насаме в апартамента.

Според „Билд“ записите бяха станали обект на разследване от МИ6, които искаха да ги издирят.

Приблизително по това време Ърл Спенсър, братът на Даяна, реши да се намеси. Той заяви пред американската телевизионна аудитория, че в най-добрия случай „романсът, който сестра му имала с Доди ал Файед, не бил нищо повече от летен флирт. Тя категорично нямала намерение да се омъжва за него.“

Мохамед ал Файед не пропусна да отбележи, и то с известни основания, че взаимоотношенията между Спенсър и Даяна не са били особено топли през периода, предшестващ смъртта й.

Нищо от казаното не изненада Ари Бен Менаше. Той продължаваше да проследява безкрайната сага от усилия на Ал Файед „да докаже убедеността си, че кралицата и принц Филип са организирали заговор за убийството на Даяна“.

Имащият сериозен опит зад гърба си служител от израелското разузнаване чувстваше, че „залагайки на Ричард Томлинсън, Ал Файед беше изгубил нишката на заговора. Сега действията му се свеждаха до заиграване с таблоидите. Въпреки това беше убеден, че ако Ал Файед беше подходил към нещата по-професионално и беше организирал сериозно разследване, щеше да достигне до много изненадващи резултати. Наистина има нещо много странно около смъртта на Даяна и Доди. И това е несъмнено. Налице е случай, подлежащ на разследване, но следата беше заличена от самия Ал Файед. Това може би дори не е по негова вина. Той е заобиколен от хора, които му казват погледни тук, а не там. За някои от тях да се протака цялата история е нещо като начин да си осигурят старините. Те добре знаят, че всяка нова, полусурова теория, която натрапват на вниманието му, ще го стимулира да похарчи купища пари за доказването й. По този начин му се изплъзват доказателствата, които може би просто чакат да бъдат разкрити“.

Проблемът си остана неразрешен и по време на написването на книгата. Дали би могъл Бен Менаше да изрови доказателство, което в крайна сметка да удовлетвори Ал Файед и да докаже конспирация? Дали Даяна е била бременна по време на смъртта си? Дали Мохамед Ал Файед е бил толкова заслепен от скръб, примесена с гняв, че да манипулира фактите според тезата си?

На тези въпроси отново ще се връщаме и през новия век. Но на тях така и не може да бъде даден задоволителен за Мохамед ал Файед отговор — убедителен за всички, които смятат, че той е опасно подведен и че пръска пари, за да докаже една истина, която може би, но само може би, е добре да бъде пазена под ключ от всички пряко замесени.

 

 

У някои от колегите на Морис се затвърди убеждението, че опитът да се вербува Анри Пол беше поредното доказателство, че управлението на Мосад беше разклатено и организацията предприемаше неразумни, необмислени докрай операции от международен характер, без да преценява евентуалните дългосрочни последици за самата нея, за Израел, за мира в Близкия изток и най-сетне за двустранните отношения с най-стария и близък съюзник на еврейската държава — Съединените американски щати. Някои от офицерите твърдяха, че откакто Бениамин Нетаняху е станал министър-председател през 1996 година, проблемите са се задълбочили.

Един ветеран, член на израелската разузнавателна общност, беше казал следното: „Хората виждат, че мнозина от онези, които работят за Мосад, се оказват главорези, маскирани като патриоти. Това говори лошо за нас, за нашия морал и в крайна сметка ще има отрицателен ефект върху отношенията между Мосад и другите служби за сигурност.“

Друг дългогодишен офицер от израелското разузнаване беше не по-малко рязък: „Нетаняху се държи сякаш Мосад е част от собствената му версия за двора на крал Артур. Всеки ден трябва да се случва нещо ново, да се извършват промени, защото в противен случай рицарите около неговата кръгла маса ще се отегчат. Ето причината за влошаването на работната атмосфера в Мосад. Трябва да свирим тревога, преди да е станало прекалено късно.“

 

 

Първият урок, който научих през оня четвърт век, докато пишех за разузнавателните служби, бе, че техен основен арсенал са измамите и дезинформацията наред с подривната дейност, корупцията, изнудването, а понякога и убийствата. Агентите са обучавани да лъжат и да се възползват от контактите, които създават, както и да стигат до злоупотреба с тях. Те са обратното на неписаното правило, че джентълмените не четат чужда поща.

За пръв път се сблъсках с подобен тип поведение, докато разследвах някои от големите шпионски скандали по време на студената война като издаването на атомните тайни на Америка от Клаус Фукс. Както и компрометирането на британските МИ5 и МИ6 от Гай Бърджис, Доналд Маклийн и Ким Филби. Всеки от тях беше станал олицетворение на предателството, двуличието и двойната игра. Бях също така един от първите писатели, които получиха достъп до безумната идея на ЦРУ за контрол над разума — направление, което управлението беше принудено публично да потвърди десет години след излизането на моята книга на тази тема — „Пътуване към лудостта“. Отричането докрай е като черна магия, което всички разузнавателни служби по света са усвоили до перфекционизъм.

Въпреки това, за да стигна до истината, бях подпомогнат в голяма степен от двама професионални разузнавачи с офицерски чинове — Йоахим Кранър, моя тъст, вече покойник, който беше ръководил мрежа на МИ6 в Дрезден в годините след Втората световна война, и Бил Бъкли, шеф на централата на ЦРУ в Бейрут. Външно те доста си приличаха — високи, слаби, снажни, с вечно вирнати брадички. Погледът им не разкриваше почти нищо, освен това, че ако човекът насреща не е част от решението, то тогава е част от проблема. Притежаваха забележителен интелектуален потенциал и критичността, с която говореха за управленията, за които бяха работили, на моменти беше сурова.

И двамата постоянно ми напомняха, че един заговор може да бъде разкрит от на пръв поглед незначително събитие, наречено от Бил „мехурче в бълбукаща каша“: смъртоносна престрелка в безименна уличка; колективно стъписване, когато един агент или цялата мрежа бъде разкрита; секретна операция, която да заличи дългогодишни усилия за изграждане на политически връзки; откъслечна рутинна информация, която довършва подреждането на събраните от разузнаването факти. Йоаким добавяше, че „понякога и няколко думи, дочути случайно, могат да хвърлят нова светлина върху нещо“.

Те бяха горди, че са членове на общност, практикуваща, по техните думи, „втората най-древна професия“. И двамата бяха не само мои приятели, но и хората, които ме убедиха, че разузнаването е ключът към пълното разбиране на международните отношения, глобалната политика и дипломацията, както и на тероризма. Благодарение на тях успях да установя контакт с множество военни и граждански разузнавателни служби — с германското БНД и френското ДЖСЕ, с ЦРУ, с канадските и британските секретни служби.

Йоахим почина, след като се пенсионира, а Бил беше убит от ислямски фундаменталисти, които го взеха за заложник в Бейрут и предизвикаха добилата известност криза със западноевропейските заложници в този град.

Срещнах се също и с членове на израелската разузнавателна общност, които първи ми помогнаха да разбера повече за миналото на Мехмед Али Агджа, турския фанатик, който направи опит да убие папа Йоан Павел II на площад „Свети Петър“ в Рим през май 1981 година. Тези контакти осъществих благодарение на Симон Визентал — прославения преследвач на нацисти и безценен „източник“ на Мосад в продължение на четиридесет години. Благодарение на славата и репутацията си Визентал все още намира добър прием, особено във Вашингтон.

Именно в този град през март 1986 година научих повече за обтегнатите отношения между разузнавателните общности на Съединените щати и Израел. Бях там, за да взема интервю от Уилям Кейси, тогава генерален директор на ЦРУ, което беше в обсега на моето разследване, свързано с книгата ми „Пътуване към лудостта“, която отчасти засяга и смъртта на Бил Бъкли.

 

 

Въпреки че елегантният костюм му бе по мярка, Кейси имаше тромав и немарлив вид. Седяхме в един клуб във Вашингтон, лицето му, с издадена напред долна челюст, беше бледо, а очите му — зачервени. След пет години начело на ЦРУ изглеждаше като човек, чиито жизнени сили са на привършване.

Той потвърди условията на нашата среща на бутилка „Перие“. Никакви бележки, никакви аудиозаписи. Всичко, което той можеше да си позволи да каже, щеше да се отнася до минали събития. След това извади лист хартия, върху който бяха напечатани автобиографичните му данни. Роден на 13 март 1913 година в Ню Йорк, завършил право в университета „Сейнт Джон“ през 1937 година, назначен във военноморския резерв на Съединените щати през 1943 година и след няколко месеца прехвърлен в Управлението на стратегическите служби, предшественик на ЦРУ. През 1944 година той беше оглавил поделението на ОСС за специално разузнаване за Европа. След това беше председателствал Комисията по ценните книжа и борсите (1971–1973 г.), после веднага беше преминал на поста помощник държавен секретар по икономическите въпроси (1973–1974), президент и управител на Експорт-Импорт Бенк ъф Ю Ес Ей (1974–1976) и член на Съвета за чуждестранно разузнаване към президента (1976–1977). През 1980 година беше оглавил предизборната кампания на Роналд Рейгън, която се бе увенчала с успех. Година по-късно, на 28 януари 1981, Рейгън го беше назначил за директор на централното разузнаване (ДЦР), тринадесетата личност, която беше заемала първия по важност пост в американското разузнаване.

В отговор на моята забележка, че той, изглежда, винаги е напускал чист заеманите важни постове, Кейси допълни чашата си с вода и измърмори, че „не би желал да засяга личната страна на нещата“.

Прибра листа обратно в джоба си и наостри очи и уши в очакване на първия ми въпрос: какво би могъл да ми каже за Бил Бъкли, който две години по-рано, на 16 март, петък, 1984 година, беше отвлечен в Бейрут и впоследствие убит? Исках да знам какви усилия беше положило управлението да спаси живота на Бил. Бях прекарал доста време в Близкия изток, включително и в Израел, опитвайки се да сглобя началото на историята.

— Говорихте ли с Адмон или с някой от неговите хора? — прекъсна ме Кейси.

През 1982 година Наум Адмон беше оглавил Мосад. Във висшите кръгове на Тел Авив Адмон се славеше като безскрупулен и твърд човек. Кейси охарактеризира Адмон като „евреин, който би се обзаложил, че ще спечели състезание по пикаене на далечно разстояние в дъждовна нощ в Гданск“. Адмон беше роден в Ерусалим през 1929 година, син на полски емигранти от средната класа. Беше завършил гимназията „Рехавия“, развил лингвистични умения, които по-късно му бяха спечелили нашивки на лейтенант от разузнаването по време на Войната за независимост през 1948 година.

— Адмон разбира половин дузина езици — беше преценката на Кейси.

По-късно Адмон беше завършил международни отношения в „Бъркли“ и преподавал тази дисциплина в тренировъчния лагер на Мосад в покрайнините на Тел Авив. Беше работил под прикритие в Етиопия, в Париж и Вашингтон, където успял да опознае отблизо предшествениците на Кейси — Ричард Хелмс и Уилям Колби. Тези назначения бяха превърнали Адмон в непогрешим бюрократ в сферата на разузнаването, който, заемайки директорския пост в Мосад, по думите на Кейси, „управляваше със здрава ръка. Общителен, с изключително широки обществени контакти, с набито око както за жените, така и за всичко онова, което бе най-добро за Израел.“

Беглото описание на Кейси говореше за шпионин, който по думите му „беше израснал в йерархията благодарение на своето умение да избягва капаните, залагани от по-вишестоящите“.

Кейси продължи със същия приглушен и неясен говор:

— Изненадата винаги е най-голяма, когато я поднася човек, който си приемал за приятелски настроен. Докато се уверим, че Адмон не възнамерява да стори нищо, Бил Бъкли беше вече мъртъв. Спомняте ли си каква беше политическата ситуация там по онова време? Близо хиляда палестинци бяха изклани в двата бежански лагера в Бейрут. Зверствата бяха извършени от ливанските християнски милиции. Евреите го възприеха като поругаване на Библията. Факт беше, че Адмон играеше в комбина с онзи главорез Джамайел.

Башир Джамайел предвождаше фалангистите, а по-късно стана президент на Ливан.

— Ние също имахме вземане-даване с Джамайел, но това копеле така и не спечели моето доверие. А Адмон работеше с Джамайел през цялото време, докато Бъкли беше измъчван. Нямахме представа за точното местоположение на Бил в Бейрут. Помолихме Адмон за помощ и той ни обеща. И ние чакахме ли чакахме. Изпратихме най-добрите си професионалисти в Тел Авив, за да работят рамо до рамо с Мосад по случая. Казахме, че парите не са проблем, но Адмон продължаваше да ни хвърля прах в очите.

Кейси си досипа вода с изражението на човек, капсулиран в свой собствен отрязък от време. Последвалите думи бяха изречени с равен тон, като на съдебен заседател, упълномощен да прочете присъда.

— Следващият ход на Адмон беше да ни пробута историята, че ООП стои зад отвличането. Ние знаехме, че израелците винаги бяха готови да обвинят Ясер Арафат за всяка гадост под слънцето, и отначало нашите служители не приеха думите му за чиста монета. Но Адмон се постара да ни убеди в това. С една дума, свърши си добре работата. Докато разберем, че не Арафат е този, който ни трябва, беше станало прекалено късно за Бъкли. Това, което не знаехме, бе, че Мосад е част от мръсна игра — снабдяваше „Хизбула“ с оръжие, за да избива християните, като едновременно с това снабдяваше с оръжие и християните, за да избиват палестинците.

Загатванията на Кейси за това, което ЦРУ смяташе, че се е случило с Бил Бъкли — че Мосад умишлено не си е мръднала пръста да го спаси с надеждата вината да падне върху ООП и по този начин да попари надеждите на Арафат да спечели благоразположението на Вашингтон, — представляваха смразяващо прозрение за взаимоотношенията между двете разузнавателни служби, които на пръв поглед активно си сътрудничеха.

Думите на Кейси бяха доказателство и за другата страна на двустранните връзки между Съединените щати и Израел, което нямаше нищо общо с набирането на средства и други демонстрации на американско-еврейската солидарност, превърнали еврейската държава в регионална суперсила, поради страха от арабския враг.

Преди да се разделим, Кейси завърши с думите:

— Всяка държава създава такова разузнаване, от каквото се нуждае. САЩ залагат на техническата компетентност, защото ние сме заинтересувани повече от разкритията, отколкото от управлението в сянка. Подходът на израелците е различен. Мосад смята всяко свое действие жизненоважно за оцеляването на страната.

 

 

Именно поради тази нагласа службата Мосад винаги е била изключително недостъпен за изследване обект. По време на двегодишните проучвания обаче, свързани с написването на тази книга, поредица от грешки, предизвикали в някои случаи скандали, приковаха вниманието на израелската общественост към Мосад. Възникнаха въпроси и макар те рядко да получаваха отговори, в защитната стена, която Мосад беше изградил между себе си и външния свят, се появиха пукнатини.

Лично аз проведох разговори с над сто души. Някои от тях работеха открито, а други тайно за израелските и други разузнавателни служби. Интервютата продължиха повече от две и половина години. Много ключови фигури от Мосад се съгласиха отговорите им да бъдат записани. Записите са с продължителност от около осемдесет часа, възпроизведени на приблизително пет хиляди и осемстотин страници. Освен това петнадесет тетрадки с формат 33 на 44 сантиметра съдържат текущи бележки. Тези материали ще бъдат съхранени, както и мои предишни книги, в изследователската секция на една университетска библиотека. Неколцина от онези, с които разговарях, ме подтикнаха да съсредоточа усилията си върху разследването на по-скорошни събития. Миналото трябвало да бъде използвано само като илюстрация на епизоди, показателни за ролята на Мосад в авангарда на съвременните постижения на шпионажа на едно по-високо равнище от простото събиране на разузнавателни сведения. Много от интервютата бяха с участници, които никога досега не бяха давали изявления. Нерядко предварителните ми проучвания не даваха успокоителни и прости обяснения за поведението на тези хора. Много от тях бяха изненадващо откровени, въпреки че не всички се съгласяваха да бъде разкрита самоличността им. Според израелското законодателство служителите на Мосад нямаха право да дават съгласието си имената им да бъдат публично оповестявани. Някои от неизраелските източници настояха за гаранции за запазване на анонимността им и ги получиха.

Сред всичко онова, което вестниците публикуват, опитвайки се да сглобят схемата на организацията, голяма част от източниците си остават секретни. Те все още отстояват ревностно своята анонимност и изявиха желание да присъстват на страниците на тази книга под псевдоним или само с първото си име. Това обаче не прави техните свидетелства по-малко достоверни. Личните им мотиви да нарушат мълчанието са най-различни — вътрешна необходимост да си осигурят място в историята, желание да оправдаят действията си, бъбривостта, толкова характерна за старческата възраст, и дори може би желанието да изкупят греховете си. Същото важи и за онези, които се съгласиха да разкрият самоличността си.

Може би основният мотив, който накара всички тях да нарушат мълчанието си, беше дълбокият истински страх, че организацията, на която бяха служили с гордост, във все по-голяма степен бе заплашвана отвътре и единственият начин да я спасят беше да разкрият на какви подвизи е била способна в миналото и как стоят нещата днес. За да оценим по достойнство тези два момента, трябва да повдигнем завесата и да узнаем как и защо бяха създадени тайните служби на Израел.