Гордън Томас
Тайната история на Мосад (16)

13.
Африкански връзки

На няколко пресечки от ползващия се с добро име хотел „Норфолк“ в Найроби се намираше клуб „Оейзис“, от дълго време предпочитано място за срещи на представители на кенийските делови среди. Господата можеха да пият по цяла нощ сред мрачния интериор на клуба, а след това да заведат някое от момичетата от бара в една от стаите в задната част, след като са проверили последното й медицинско удостоверение, че не страда от венерически болести.

От 1964 година клубът приемаше и други посетители — китайци в костюми за сафари, руснаци с недодялани физиономии и мъже, които можеха да принадлежат към която и да е националност от страните в средиземноморския басейн. Те не идваха тук заради студената бира или заради рекламата за „най-възбуждащите момичета в цяла Африка“. Тези мъже работеха за разузнавателни служби, които се опитваха да си извоюват място в Централна Африка, където за кратко беше действала тайно само британската МИ6. Новодошлите представляваха Китайската тайна разузнавателна служба (КТРС), съветския КГБ и Мосад. Всяка от службите имаше план, действие, чиято цел най-често беше да се противопоставят една на друга останалите две служби. Никой обаче не можеше да се мери с Мосад в това отношение.

Освен това около Екватора бяха командировани десетина катци с регион на действие от Дар ес Салам на брега на Индийския океан до Фрийтаун на брега на Атлантическия. Агентите бяха снабдени с внушителен брой фалшиви паспорти, бяха млади и изключително добре подготвени физически, но освен обичайните умения бяха усвоили най-важното от полевата медицина и хирургия, за да могат да оцелеят в шубраците, обитавани от хищни лъвове и леопарди и враждебно настроени племена.

Африканското приключение на Мосад започна малко след като Фидел Кастро дойде на власт в Куба през 1959 година и се зае да прави опити да прилага и в други страни своите революционни идеи. Той отбеляза първия си успех, когато неговият последовател Джон Окело, „фелдмаршал“ със свой собствен стил, открит от вербовчиците на Кастро, бе обучен за кратко време на методите на партизанската война в Хавана и получи заповед да превземе малкия остров Занзибар край източните брегове на Африка. Височината и теглото му (той тежеше около сто и тридесет килограма) бяха достатъчни, за да сплашат малцината полицаи на острова, които незабавно му се подчиниха. Сганта, която Окело наричаше своя армия, наложи бруталната си власт над населението, чиито единствени оръжия бяха примитивните земеделски сечива, с които отглеждаха подправките, прославили Занзибар из цял свят. Островът се превърна в отправна точка на Кастро за проникване в африканския континент. В пристанището на Дар ес Салам живееха етнически китайци. Техните писма до близки и приятели в родината описваха събитията в Занзибар, които достигнаха до знанието на правителството в Пекин. Тази революция в ембрионален стадий предоставяше на Китай възможност да стъпи в Африка и КТРС получи заповед да се внедри в региона и да помага на революционерите с всички възможни средства.

Междувременно Кастро предприе мащабна акция за кубанизиране на едва проходилото освободително движение на чернокожите. Център на операцията беше пристанището Казабланка на западноафриканския бряг. Там пристигаха кораби с кубински оръжия, а на връщане към Хавана трюмовете бяха претъпкани с курсисти за обучение в партизанска война от цяла Централна Африка. Скоро КТРС се включиха в подбора им.

Перспективата само на няколко часа път от Израел да има хиляди обучени и добре въоръжени революционери силно обезпокои израелските политици и разузнавателните служби. Но всякакви провокации по отношение на тази партизанска армия, без тя да е отправила директна заплаха, биха довели до нежелана от Израел конфронтация. Страната беше достатъчно заета да отблъсква атаките на арабските терористи и беше за предпочитане да избягва прякото въвличане в акции и срещу чернокожи революционери. Меир Амит нареди на своите катци в Африка да следят нещата отблизо, но да не се замесват.

Излизането на КГБ на сцената обаче промени коренно ситуацията. Руснаците отправиха предложение към бъдещите терористи, на което те не можеха да откажат — възможност да се обучават в университета „Патрис Лумумба“ в Москва. Там те щяха да усвоят уменията на най-добрите инструктори на КГБ по партизанска тактика и как да я използват, за да изглежда сякаш помагат на лишените от земя, власт и право на глас в демократични държави. И за да подплати предложението си, КГБ даде за пример някои от най-прочутите възпитаници на „Патрис Лумумба“ — арабските терористи.

Меир Амит прати на своите катци подкрепление от кидони. Новите заповеди гласяха: да бъдат прекъснати с всички възможни средства връзките между руснаците и техните африкански домакини, както и между КГБ и КТРС; при първа възможност да бъдат ликвидирани арабските активисти; да се поощряват връзките с африканските революционери с обещанието, че Израел ще подпомогне техните движения да надхвърлят партизанската тактика и организациите им да придобият политическа легитимност. Израел искаше единствено гаранция, че няма да бъде нападнат от тези движения.

Клуб „Оейзис“ се превърна в арена на битката за завоюване на сърцата и умовете на африканските революционери. Нощите преминаваха в дълги дискусии на тема как без особена публичност тероризмът да се превърне в оръжие, целещо се единствено в предварително избрани мишени, или за необходимостта никога да не губят от поглед крайната цел — извоюването на свобода и независимост. В задушния клуб се крояха заговори, сключваха се сделки, определяха се цели, които да бъдат унищожаване и екзекутиране. Някои ставаха жертва на засади на пътя, други срещаха смъртта в леглата си. Един ден бе екзекутиран агент на КГБ, на следващия — шпионин на КТРС. Всяка от страните обвиняваше другата за стореното, което всъщност беше дело на Мосад.

В „Оейзис“ нощите продължаваха постарому и край бамбуковите масички се крояха нови планове, докато дъждът барабанеше по тенекиения покрив и къпеше хълмовете. Нямаше дори нужда да шепнат, но старите навици трудно отмираха.

Меир Амит изложи накратко всичко, което беше научил за КТРС. Тази служба се славеше с традиции в шпионажа, които можеха да бъдат проследени 2 500 години назад. Векове наред бе служила на императорите, за да шпионират подчинените си. Но с възкачването на Мао, а след него и на Дън Сяопин китайското разузнаване, както и много други неща в страната, поеха в нова посока. КТРС започна да разпростира мрежата си отвъд Тихия океан в Съединените щати, в Европа, в Близкия изток и най-накрая — в Африка.

Мрежата не се използваше само за шпионаж — през нея се осъществяваха търговията с наркотици и прането на пари. Половината от опиума в света се отглеждаше в близост до Китай в Златния триъгълник — Тайланд, Лаос и Мианмар, а КТРС изнасяше контрабандно наркотици на Запад заедно с банди от триадите. Като се имаше предвид, че Хонконг бе един от главните световни центрове за пране на пари, КТРС имаше идеална възможност да прикрие приходите на Китай от трафика на наркотици. Тези пари бяха използвани за финансиране на операциите на Китай в Африка, които от 1964 година се контролираха от генералния директор на КТРС — Цяо Ши. Той беше висок, прегърбен мъж, който обожаваше френски коняк и кубински пури, управляваше стотици шпиони и бюджет за подкупи и изнудвания, съизмерим единствено със средствата на КГБ. Трудовите лагери в Централен Китай бяха пълни с хора, осмелили се да предизвикат по някакъв повод Цяо. Психологическият портрет, изготвен от Мосад, го описваше като човек, чиято кариера бе низ от изкусни подмолни ходове.

Командването на КТРС в Африка беше поверено на генерал Као Лин, който си беше спечелил репутация в Непал и Индия със своята подривна дейност. Командирован в Занзибар, Као Лин водеше разточителен живот и имаше харем от млади африкански любовници. Той обикаляше Централна Африка подобно хищник и понякога изчезваше за цели седмици. Посещенията му в Найроби бяха повод за необуздани пиршества в „Оейзис“. Сладкият мирис на снопчета китайски благовония изпълваше клуба. Сервираха се деликатеси, доставени направо от Китай. Африканските проститутки бяха облечени в дълги до коленете източноазиатски чеонгсами, фойерверки и кабаретни програми от Хонконг забавляваха присъстващите.

На партизаните, завърнали се от Куба, се устройваха празненства, преди да изчезнат в африканските храсталаци, за да продължат войната. Всеки път един от тях изпълняваше задължителния номер на тези празненства — да изпие чаша човешка кръв, източена от враг, който беше екзекутирал.

Междувременно Као Лин разпростираше операциите си не само в Централна Африка, но и на север към Етиопия, Южен Йемен и Египет. Той осигуряваше на терористичните си групи равни значителни суми пари, за да организират нападения срещу Израел. КТРС гледаше на Израел като на пионка в ръцете на Вашингтон и това превръщаше еврейската държава в мишена за онези, които Као Лин наричаше „моите борци за свобода“.

Меир Амит реши, че Мосад трябва да противодейства решително на КТРС. Първо, той осуети китайския план да отхвърлят пропагандния режим на Хойтингс Банда в Малави. После уведоми кенийските власти за действителните размери на китайската шпионска мрежа в страната. По-късно правителството в Найроби щеше да изрази благодарността си чрез предоставяне на въздушен коридор на израелските военни самолети, за да изпълнят мисията си в Ентебе. Клуб „Оейзис“ беше затворен, а на неговите китайски наставници бяха осигурени самолетни билети да напуснат страната, въпреки шумните им протести, че са обикновени бизнесмени. Те имаха късмет, защото няколко от оперативните работници на КТРС, решили да останат в Африка, бяха убити от катците на Мосад, а телата им бяха оставени в саваната на лъвовете и леопардите.

Колкото повече китайците се опитваха да проникнат в други африкански страни, толкова по-безпощадни ставаха хората на Мосад. Кидоните следваха оперативните работници на КТРС навсякъде, където се установяваха. В Гана един агент на КТРС беше застрелян на излизане от дискотека с приятелката си. В Мали друг агент беше разкъсан от бомба, заложена в колата му. В Занзибар, който продължаваше да е перлата в короната на КТРС, избухна пожар в блок, обитаван от екип на КТРС. По време на едно от своите пътувания самият Као Лин едва избегна смъртта, когато единствено инстинктът му го накара да смени колата си в Бразавил, Конго. Другият автомобил избухна няколко минути по-късно и шофьорът му загина. В Замбия агент на КТРС беше завързан на дърво и оставен за храна на лъвовете.

По време на правителственото посещение в Пекин на Кваме Нкрума, прокитайски настроения президент на Гана, Мосад организира въстание, довело до свалянето му от власт и унищожаването на шпионската мрежа на КТРС в страната.

Три години Мосад водеше своята война на живот и смърт срещу КТРС по всички паралели и меридиани на Африка. И двете страни не проявиха милост. Когато един от ударните екипи на КТРС устрои засада на катца на Мосад в Конго, те нахраниха с него крокодилите, като заснеха с камера последните му минути във водата и изпратиха касетата на шефа на местната централа на Мосад. Той им отмъсти, като изстреля лично ракета в сградата, от която действаше КТРС. Загинаха трима китайци.

Най-накрая КТРС уведоми Мосад чрез посредник — президента на Заир, Мобуту, за желанието си войната да бъде прекратена и дори изрази позиция, че е в общ интерес и на двете служби да попречат на руснаците да установят влиянието си на континента. Това напълно устройваше Мосад и нейната политика срещу великите сили, които Меир Амит бе синтезирал така: „Разделяйки ги, Израел ще оцелее.“

Докато КТРС и Мосад се бореха помежду си, КГБ предприе допълнителни стъпки за осъществяване плановете на Кастро за кубанизиране на Африка. Шефовете на КГБ и Политбюро се срещнаха в Кремъл и постигнаха съгласие Русия да подсигурява цялата кубинска икономика. Това щеше да превърне седеммилионната нация в длъжник на Съветския съюз. В замяна на това Кастро се съгласи, че московският комунизъм е по-добър за Африка от китайския. Той също така одобри приемането на пет хиляди съветници, които да „инструктират“ разузнавателната служба на Куба — ДГИ, как да действа „правилно“ в Африка.

КГБ се впусна в действия рамо до рамо с кубинците из цяла черна Африка. Шест месеца по-късно всеки терористичен акт в Африка беше организиран от руснаците. От близкоизточните лагери за обучение на терористи КГБ изтегли в Африка най-добрите курсисти, които да поведат война срещу режима на апартейд в ЮАР. Не след дълго и терористи от Европа, Латинска Америка и Азия започнаха да предават опита си в Ангола, Мозамбик и страните, граничещи с ЮАР.

Както Меир Амит каза веднъж: „На юг от Екватора взе да става доста горещо.“ Той съзнаваше, че е само въпрос на време, преди заякналите в битки наемници да насочат вниманието си към Израел. Предложението на КТРС да си сътрудничат срещу общия враг — КГБ и терористите, беше прието с благодарност от шефа на Мосад. Китайците започнаха да дават информация за арабските движения във и извън Африка. Някои от техните членове бяха убити с обичайните за Мосад методи — заложени в коли бомби или поставени в хотелските им стаи експлозиви. Имаше един случай, при който Мосад постави бомба в тоалетната на един наемник, страдащ от така наречения „Конго стомах“ — особено неприятна форма на дизентерия. Долната част на тялото му беше разкъсана на парчета, когато той дръпна казанчето на тоалетната си в хотела в Хартум.

Мосад обаче спази своята част от сделката, като съобщи на КТРС, че Москва възнамерява да предложи значителна финансова помощ на една от най-бедните страни на планетата — Сомалия. Пекин бързо удвои сумата. След това Мосад подпомогна китайците в Судан, където Москва си беше спечелила съюзник в лицето на военното правителство на президента Нимейри. Ала когато диктаторът отказа да се подчинява безпрекословно на руснаците, КГБ замисли преврат. Мосад информира КТРС, която от своя страна уведоми Нимейри. Той екстрадира всички руски дипломати и отказа схемите за помощи от съветския блок.

След като Мосад превзе двата бастиона на комунизма и едновременно с това, както Меир Амит по-късно щеше да каже, „си проправи път в Африка“, Мосад насочи вниманието си към една африканска разузнавателна служба, която бе започнала да възприема като приятелска — Бюрото за държавна сигурност (БОСС). Тя представляваше онази част от системата за сигурност на ЮАР, от която всички се страхуваха най-много. БОСС съперничеше на Мосад в изнудванията, саботажите, фалшификациите, отвличанията, разпити на затворници, водене на психологическа война и убийствата. Подобно на Мосад БОСС действаше без ограничение срещу своите противници. Двете служби бързо се сближиха. Нерядко действаха в тандем из цяла Африка, обединени от „разбирателството“ между министър-председателя на Израел Голда Меир и режима в Претория.

Първият резултат беше експортът на уранова руда за Димона. Пратките се транспортираха с търговските полети на „Ел Ал“ от Йоханесбург до Тел Авив и бяха регистрирани в митническите декларации като селскостопанска техника. Южноафриканските учени пътуваха до Димона и бяха единствените външни лица, които знаеха истинското предназначение на рудата. Когато ЮАР изпробва първия вариант на ядрен механизъм на един отдалечен остров в Индийския океан, израелските учени присъстваха и наблюдаваха взрива. През 1972 година Езер Вайцман, най-високо поставения председател на Израел на отбраната, се срещна с министър-председателя П. У. Бота в Претория, за да договорят по-нататъшното „сътрудничество“. Ако една от двете страни бъде нападната и е необходима военна намеса, другата ще й се притече на помощ. Израел въоръжи южноафриканската армия с големи количества американски оръжия, а в замяна на това Израел получи разрешение да изпробва първите ядрени механизми, произведени в Димона, на ядрения полигон в Индийския океан.

По това време Мосад бе заздравила и задълбочила отношенията си с БОСС. Макар и никога да не успя да отучи агентите на бюрото от техните брутални методи за разпит, инструкторите на Мосад ги запознаха с набор от други методи, доказали своята целесъобразност в Ливан и на други места — лишаване от сън, покриваше на главата с качулка, принуждаване на заподозрения да стои дълго време опрян на стена, притискане на гениталиите, различни психологически мъчения — от заплахи до фалшиви екзекуции. Катците на Мосад пътуваха с екипите на БОСС в съседни африкански държави в изпълнение на мисии по подготовка на саботажи. Кидоните показаха на южноафриканците как да извършват убийства, без да оставят уличаващи ги следи. Когато Мосад предложи да открият лидерите на Африканския национален конгрес (АНК), които живееха в изгнание във Великобритания и Европа, и да предоставят информацията на БОСС, което да ги ликвидира, бюрото приветства идеята. Правителството в Претория обаче наложи вето върху тази идея, тъй като се боеше, че ще изгуби и малката подкрепа, на която се радваше в лицето на някои крайно консервативно настроени политици в Лондон.

Както Мосад, така и БОСС страдаха от фикс идеята, че Африка клони наляво в убежденията си за революция, която накрая можеше да зарази и техните две страни. За да предотвратят това, те прибягнаха до всички възможни средства. Унищожавайки взаимно страховете си, нямаха милост към никого и към нищо и споделяха общото си мнение, че са вездесъщи и само те знаят как да се справят с врага. Така БОСС и Мосад се превърнаха в двете чуждестранни разузнавателни служби, които всяваха страх в цяла Африка.

Този съюз обаче не се харесваше на Вашингтон. ЦРУ се опасяваше, че той може да осуети опитите му да установи контрол върху черния континент. Деколонизацията на Африка в началото на 60-те години породи нов интерес към Африка в ЦРУ, както и бум в тайните й операции. Беше сформиран африкански отдел и до 1963 година във всяка страна на континента имаше централа на ЦРУ.

Един от първите зачислени в Африка служители на ЦРУ беше Бил Бъкли, отвлечен и убит по-късно от терористите на Хизбула в Бейрут. Бъкли си спомняше малко преди залавянето си: „Всички в Африка сякаш бяха полудели — всеки се опитваше да заеме някаква позиция чрез измама. Ние закъсняхме за партито и Мосад с право гледаха на нас като на натрапници.“

Държавният департамент във Вашингтон предприе предпазливи, но решителни опити да ограничи израелското влияние в Африка. Външнополитическото ведомство разпространи информация, че неколкостотин евреи от ЮАР бяха заминали на север, за да помогнат на Израел по време на Суецката война. Двадесет черни африкански републики веднага прекратиха дипломатическите си отношения с Ерусалим. Сред тях беше и Нигерия. Това щеше да представлява сериозен удар за Израел, тъй като Нигерия осигуряваше шестдесет процента от вноса на петрол за Израел срещу част от оръжията, които Съединените щати доставиха за Израел. Въпреки скъсването на дипломатически отношения министър-председателят Ицхак Шамир се съгласи да продължи да снабдява тайно Нигерия с оръжия в замяна на вноса на петрол. Според Бъкли това беше „красноречив пример за политика, базирана на практически съображения“. Друг такъв пример беше решението Мосад да подкрепи своя дългогодишен партньор БОСС. След края на израелското нахлуване в Ливан през 1982 година Мосад откри значително количество документация, разкриваща близките връзки между ООП и АНК, отдавнашен враг на БОСС. Уличаващите материали бяха предадени на бюрото и така бяха заловени и измъчвани стотици членове на АНК.

Осемдесетте години бяха успешен период за голямото африканско сафари на Мосад. Освен че противопоставяха китайци на руснаци, те затрудняваха и дейността на ЦРУ, на МИ6 и на други европейски разузнавателни служби. Щом някой застрашеше положението на Мосад, тя започваше да действа. В Кения беше взривен един агент на МИ6. В Заир беше унищожена френска шпионска мрежа. В Танзания набързо беше прекратена една германска разузнавателна операция, разкрита от Мосад чрез подкупване на местен репортер.

Когато лидерът на терористите Абу Нидал — виновник за убийството на израелския посланик във Великобритания Шломо Аргов на 3 юни 1982 година пред хотел „Дорчестър“ в Лондон, се опита да търси убежище в Судан, Мосад обеща на режима един милион долара за залавянето му, жив или мъртъв. Накрая Нидал намери сигурно убежище в Багдад.

Мосад успешно се възползваше с новозародилия се африкански национализъм в десетина държави. Сред агентите, действали в няколко от тези страни, беше и Яков Коен, който си спомня следното: „Ние им помогнахме да организират разузнаването си, за да продължат да държат в ръцете си опозицията. Племенните междуособици в страни като Нигерия прерастваха в гражданска война. Нашата политика беше да се сработим с всеки желаещ да си сътрудничим. Това ни позволяваше да знаем всичко, което се случваше в страната. И най-малката промяна в настроението, която можеше да повлияе на Израел, бе своевременно докладвана.“

Преди да замине за Африка, Коен се отличи в мисии под прикритие в Египет и други държави. Като част от мерките за надеждното му подсигуряване Мосад нае пластичен хирург, който да промени външността му и по-конкретно неговата отличителна етническа черта — носа. Когато го изписаха от болницата, дори собствената му жена едва го разпозна.

На 1 януари 1984 година всекидневните разузнавателни сводки за Наум Адмон съдържаха и новини за политически преврат в Нигерия. Военната клика, предвождана от генерал-майор Мухамад Бухари, бе завзела властта. Първият въпрос на министър-председателя Шамир беше какъв ефект ще окаже тази промяна върху петролните доставки за Израел. На този етап обаче никой не можеше да даде отговор. През целия ден бяха правени опити да се установи връзка с новия режим, но те не се увенчаха с успех.

През втория си ден на новия пост Бухари направи списък на всички бивши членове на правителството и ги обвини в различни престъпления. Начело на този списък беше Умару Дико, бивш министър на транспорта, обвинен в присвояване на няколко милиона американски долара от петролните приходите от държавната хазна. Дико обаче беше избягал от страната и всякакви опити да бъде открит не се увенчаха с успех. Беше изчезнал.

Адмон видя в това възможност за Израел. Той отлетя за столицата на Нигерия Лагос с канадски паспорт (един от пътническите документи на Мосад, сред които можеха да избират агентите, изпълняващи мисии под прикритие). Генералът изслуша предложението на Адмон, което имаше пълното одобрение на Рабин. В замяна на гаранциите, че доставките на петрол няма да бъдат прекъсвани, Мосад щеше да открие Дико и да го върне в Нигерия. Бухари имаше обаче още един въпрос: можеше ли Мосад да открие къде са отишли присвоените пари? Адмон каза, че парите най-вероятно се намират в няколко швейцарски банки и е невъзможно да бъдат проследени, освен ако Дико доброволно не посочи местонахождението им. Бухари се усмихна за пръв път от началото на срещата. Ако Дико се върнеше в Нигерия, те щяха да го накарат да говори. Бухари имаше и още един, последен въпрос: съгласна ли е Мосад да работи с разузнавателните служби на Нигерия, но когато открият Дико, израелската служба да не си приписва никаква заслуга? Адмон се съгласи. Мосад не би спечелила слава от толкова проста операция.

Из цяла Европа бяха мобилизирани „оцелелите шпиони“ на Рафи Ейтан. Катци претърсваха цялата територия от Испания до Швеция. Под тревога бяха вдигнати саяними в десетки страни — на лекарите беше казано да стоят нащрек, в случай че Дико се нуждае от медицинска помощ или от консултация с пластичен хирург за промяна на външността му. Портиерите в хотелите в Сен Мориц и Монте Карло се оглеждаха за него. Служителите в агенциите за даване на коли под наем от Мадрид до Мюнхен бяха инструктирани да докладват, ако той наеме кола, а персоналът от самолетните агенции трябваше да се обади, в случай че Дико си купи билет. Саяними, работещи за всички компании за кредитни карти, проверяваха дали той не използва картите си. Сервитьорите бяха запомнили описанието му, моделиерите — мерките му, а шивачите на ризи — размера на яката му. Обущарите от Рим до Париж бяха информирани за особеностите на краката на Дико, номер дванадесет, който винаги носеше правени по поръчка обувки. Робърт Максуел трябваше да се свърже с познатите си сред африканските дипломати в Лондон и да съобщи, ако чуе нещо за местонахождението на Дико. И той, както и всички останали, удари на камък.

Въпреки това Адмон реши, че Дико се крие в Лондон (градът бе рай за нигерийските противници на новия режим), и командирова най-способните си катци там. С тях пристигнаха и агенти на нигерийските служби начело с майор Мухамад Юсуфу. Те наеха апартамент на Кромуел Роуд, а катците избраха стаи в хотели, посещавани от африкански туристи.

Две групи агенти работеха независимо една от друга в доста многобройната нигерийска общност. Хората на Юсуфу се представяха за бежанци от новия режим, а катците — за симпатизанти на стремежите на чернокожите африканци да свалят режима в ЮАР. Постепенно те ограничиха търсенето в Западен Лондон в района около Хайд парк, където живееха в изгнание много богати нигерийци. Започнаха да преглеждат избирателните списъци, до които имаше свободен достъп в районите на кметството. Всеки път обаче удряха на камък.

Седем месеца след бягството си от Лагос Дико най-накрая се появи. На 30 юни 1984 година един катца, който шофираше по натоварената пътна артерия Куйнсуей, недалеч от Бейзуотър роуд, забеляза мъж с описанието на Умару Дико. Той изглеждаше остарял и отслабнал, но широкото му лице и черните като въглени очи не можеха да бъдат сбъркани, затова катцата не се подвоуми.

Намери място за паркиране и проследи пеша Дико близо до една къща на Дорчестър теръс. Адмон бе уведомен незабавно. Той нареди непрекъснато наблюдение на къщата. През първите три дни на юли 1984 година двама оперативни работници непрекъснато наблюдаваха Дико. Междувременно нигерийците използваха посолството си в Лондон като база за организиране и подготовка на акция по отвличане, наподобяваща операцията на Рафи Ейтан за залавянето на Адолф Айхман.

Необичайното в случая беше, че ключова роля в операцията играеше външен човек — уважаваният лекар Леви-Арие Шапиро, консултант анестезиолог и главен лекар на интензивното отделение в болница „Хашарон“ в Тел Авив. Той беше вербуван от Александър Барак, катца, като заложи на патриотичните чувства на лекаря. Шапиро се беше съгласил да лети до Лондон и да похарчи хилядата долара, дадени му от Барак за медицинско оборудване, между които упойващи средства и интубационна тръба. В Лондон щеше да получи допълнителни инструкции. Шапиро отказа да приеме такса за услугите си, като заяви, че за него е чест да работи за Израел. Друг катца, Феликс Абитол, пристигна в Лондон с полет от Амстердам на 2 юли. Той нае стая в хотел „Ръсел скуеър“. Първата му заповед към ръководителя на нигерийския екип майор Юсуфу беше да наеме каравана. Един от хората на Юсуфу избра яркожълта. И като че ли от този момент нататък планът се задейства.

Късно вечерта на 3 юли товарен самолет 707 на нигерийските авиолинии кацна на летище „Станстед“, петдесет километра североизточно от Лондон. Той пристигнал от Лагос празен. Пилотът съобщи на летищните власти, че очаква дипломатически багаж от посолството в Лондон. С екипажа на самолета пътуваха и няколко човека от нигерийските служби за охрана, които се представиха открито и казаха, че задачата им е да охраняват багажа. За присъствието им бе уведомено специалното звено на Скотланд ярд. През последния месец имаше няколко оплаквания, че военният режим в Лагос заплашва изгнаници в Лондон. Властите забраниха на нигерийските служители от службите за охрана да напускат летището. Като се изключат посещенията до кафенето на терминала, те бяха помолени да останат на борда на самолета.

В късните сутрешни часове на следващия ден яркожълтата каравана напусна гаража в Нотинг хил гейт, нает от един от нигерийците. Зад волана седеше Юсуфу. В задната част до един кош беше приклекнал доктор Шапиро. До него се бяха свили Барак и Абитол. Капитанът на самолет 707 на летище „Станстед“ съобщи по обяд на властите на летището, че излита за Лагос в три часа същия следобед. В митническата декларация беше вписан товар от два коша с „документация“ за Министерството на външните работи в Лагос. Документите осигуряваха дипломатически имунитет и на двата товара.

Малко преди обяд караваната беше паркирала пред къщата на Дорчестър теръс. След минута Умару Дико излезе, за да обядва със свой приятел в един ресторант наблизо. От прозореца го наблюдаваше личната му секретарка Елизабет Хейс. Когато тя се махна от прозореца, задната врата на караваната се отвори и „двама с тъмни кожи сграбчиха Дико и го вкараха вътре. Той успя само да извика нещо, но нигерийците се качиха бързо в караваната и тя потегли с бясна скорост.“

След като се опомни, секретарката набра телефона за спешни случаи 999. Полицаите пристигнаха след няколко минути, а веднага след тях и командирът на отряда за борба с тероризма към Скотланд ярд — Уилям Хъкълсби. Той предполагаше какво е станало. Всички пристанища и летища бяха вдигнати под тревога. Според Хъкълсби ситуацията сама по себе си беше трудна и много специфична. Ако Дико бе отвлечен от нигерийския режим, случаят щеше да се превърне в деликатен политически въпрос. Форин офис беше вдигнат под тревога, както и Даунинг стрийт. Хъкълсби получи заповед да предприеме всякакви действия, които сметне за уместни.

Малко преди три часа следобед караваната пристигна на товарния терминал на летище „Станстед“. Юсуфу размаха нигерийския си дипломатически паспорт пред митническите служители. Те проследиха съвсем формално товаренето на двата коша на борда на самолета. Ала изведнъж един от служителите, Чарлс Мороу, забеляза нещо съмнително: „Имаше нещо странно в единия от кошовете. Чух шум от него. Ама че работа! Тогава си помислих, че независимо от дипломатическия имунитет трябва да проверя какво има вътре“ — спомня си той по-късно.

Кошовете бяха свалени от самолета и внесени в един от хангарите въпреки яростните протести на Юсуфу, че те са неприкосновен дипломатически багаж. В първия кош бе открит Умару Дико, завързан и в безсъзнание от упойващите лекарства. До него седеше доктор Шапиро със спринцовка в ръка, готов да увеличи дозата на Дико във всеки един момент. В гърлото на Дико имаше интубационна тръба, която да попречи да се задуши, в случай че повърне. В другия кош пък седяха свити Барак и Абитол.

На процеса и двамата агенти упорито поддържаха версията, че били наети от група нигерийски бизнесмени, които искали Дико да бъде върнат в родината си и да бъде изправен пред съда. Един от най-видните и скъпоплатени адвокати във Великобритания, Джордж Кармен, кралски съветник, е нает да ги защитава. В своята заключителна реч пред съдебните заседатели той заяви: „Може би най-правдоподобното обяснение е, че израелските разузнавателни служби така и не успяха да останат настрани в операцията.“

Обвинението не представило никакви доказателства за вината на Мосад. То оставило съдията сам да стигне до това заключение в своето изложение. Той се обърна към съдебните заседатели с думите: „Всичко сочи, че пръст в цялата тази работа има израелската разузнавателна служба Мосад.“

Барак е осъден на четиринадесет години затвор, а доктор Шапиро и Абитол — на по десет. Юсуфу получи присъда от дванадесет години затвор. Всички те бяха освободени предсрочно за добро поведение и тихомълком депортирани в Израел. Както и за други преди тях, служили вярно на Мосад, службата се погрижила да останат далеч от прожекторите, за да не се налага да отговарят на неудобни въпроси като например защо доктор Шапиро, който така явно беше нарушил Хипократовата клетва, продължаваше да практикува лекарската си професия и кои всъщност са неговите пациенти.

МИ5 обаче предупредили Наум Адмон, че при още една такава грешка и ще започне да гледат на Мосад като на вражеска разузнавателна служба. Ала по това време шефът на Мосад беше подготвил още една операция, която да напомни на Великобритания кои са всъщност истинските й врагове, като същевременно спечели съпричастие към каузата на Израел.