Дийн Кунц
Не бой се от нищо (9)

9.

Според електронния часовник на банка „Уелс Фарго“ беше деветнайсет и петдесет и шест, което означаваше, че баща ми е мъртъв повече от три часа, макар да ми се струваше, че бяха минали дни, откакто го загубих. Таблото показваше, че температурата е шестнайсет градуса, но за мен нощта беше по-студена.

Обществената пералня „Тайди Тайм“, намираща се малко по-нататък от банката, беше обляна във флуоресцентна светлина. В момента там нямаше клиенти.

Приготвих един долар и с присвити очи влязох вътре, сред аромата на сапун, на прах с ухание на цветя и химичната парливост на белината. Наведох глава, за да увелича максимално защитата, осигурена от козирката на шапката ми. Изтичах право към автомата за обмяна на пари, пуснах долара, грабнах четирите монети по двайсет и пет цента, които паднаха в подноса, и излязох.

Две преки по-нататък, пред пощата, имаше платен телефон със звукоизолиращи прегради, които приличаха на крила. На стената над него беше монтирана лампичка на алармена система, поставена в решетка. Окачих шапката си там и сенките паднаха над мен.

Предполагах, че Мануел Рамирес още си е у дома. Обадих му се и майка му, Розалина, каза, че го няма от няколко часа. Работел на две смени, защото някакъв негов колега полицай бил болен. Тази вечер бил дежурен в участъка, но по-късно, след полунощ, щял да патрулира.

Набрах номера на централата на полицията в Мунлайт Бей и поисках да говоря с Рамирес.

Мисля, че Мануел е най-доброто ченге в града. Той е седем-осем сантиметра по-нисък от мен тежи петнайсет килограма повече, по-голям е с двайсет години и е американец от мексикански произход. За разлика от мен, обича бейзбола. Аз никога не съм следял спорта, защото имам проницателно усещане за потока на времето и не изпитвам желание да използвам ценните си часове в твърде много пасивни занимания. Мануел предпочита кънтри музика. Аз обичам рок. Той е заклет републиканец, а аз не се интересувам от политика. Любимите му филмови звезди са Абът и Костело, а моята — безсмъртният Джаки Чан. Приятели сме.

— Чух за баща ти, Крис — каза Мануел, когато ни свързаха. — Не знам какво да кажа.

— И аз.

— В такива случаи не можеш да кажеш нищо, нали?

— Да, всичко е без значение.

— Ще се оправиш ли?

За моя изненада не можах да кажа нищо. Ужасната ми загуба изведнъж заприлича на хирургична игла, която заши гърлото и езика към небцето в устата ми.

Странно, но непосредствено след смъртта на баща ми аз можах да отговоря, без да се колебая, на същия този въпрос, зададен ми от доктор Сет Кливланд.

Чувствах Мануел по-близък от лекаря. Приятелството размеква нервите и те кара да изпитваш болка.

— Ела някоя вечер, когато не съм дежурен — рече Мануел. — Ще пийнем бира, ще хапнем тамали^[1] и ще гледаме филми с Джаки Чан.

С изключение на бейзбола и кънтри музиката, Мануел и аз имахме много общи неща. Той работи нощем — от дванайсет до осем сутринта, а понякога и на две смени, когато персоналът недостига. И той обича нощта като мен, но работи по това време по необходимост. Нощната смяна не е толкова привлекателна, колкото дневната, но се заплаща по-добре. Нещо по-важно, Рамирес може да прекарва следобедите и вечерите със сина си Тоби, когото много обича. Преди шестнайсет години Кармелита, съпругата на Мануел, почина минути преди да роди Тоби. Момчето е мило и очарователно, но жертва на синдрома на Даун. Майката на Мануел се премести у тях веднага след смъртта на Кармелита и още му помага да се грижи за Тоби. Рамирес познава лишенията. Усеща ръката на съдбата всеки ден от живота си, в епоха, когато повечето хора не вярват в замисъла или в ориста. Мануел и аз имаме много общи неща.

— Звучи страхотно — съгласих се аз. — Но кой ще го сготви? Ти или майка ти?

— О, не майка ми, обещавам.

Мануел е изключително добър готвач, а майка му се мисли за такава. Едно сравнение между гозбите им дава страхотно убедителен пример за разликата между доброто дело и доброто намерение.

По улицата зад мен мина кола. Погледнах надолу и видях, че сянката ми дърпа неподвижните ми крака, протягайки се от лявата към дясната страна на тялото. Ставаше не само дълга, но и по-черна на фона на бетонния тротоар. Опитваше да се освободи от мен и да избяга. Но когато колата отмина, отново се върна вляво.

— Мануел, има нещо, което можеш да направиш за мен. Нещо по-голямо от тамали.

— Кажи, Крис.

След дълго колебание отговорих:

— Става дума за баща ми… за тялото му.

Мануел също се поколеба. Изпълненото му с размисъл мълчание наподобяваше котка, наострила уши от любопитство.

В думите ми той чу повече, отколкото издаваха. Когато отново заговори, тонът му беше различен — все още глас на приятел, но придружен с по-твърди нотки на ченге.

— Какво се е случило, Крис?

— Много е странно.

— Странно? — попита той, вкусвайки думата, сякаш беше нещо с неочакван аромат.

— Предпочитам да не говоря по телефона. Ако дойда в участъка, ще ме чакаш ли на паркинга?

Не можех да очаквам, че полицаите ще угасят всички лампи в участъка и ще вземат показанията ми на светлината на свещи.

— За нещо криминално ли говорим? — попита Мануел.

— Много. И странно.

— Шефът Стивънсън днес работи до късно. Още е тук, но няма да остане дълго. Да го помоля ли да почака?

Във въображението ми се появи безокото лице на мъртвия стопаджия.

— Да — отговорих аз. — Да, Стивънсън би трябвало да чуе това.

— Ще можеш ли да дойдеш за десет минути?

— Добре.

Окачих телефонната слушалка, грабнах шапката си, обърнах се към улицата и засенчих очи с ръка, докато покрай мен преминаха още две коли. Едната беше „Сатурн“, последен модел. Другата — пикап „Шевролет“.

Нямаше бял микробус. Нито катафалка „Кадилак“. Или черна бронирана кола.

Не се страхувах, че издирването продължава. Стопаджията сигурно вече бе станал на въглен в пещта. Когато доказателството се превърнеше в пепел, нищо веществено не можеше да подкрепи странната ми история. Санди Кърк, санитарите и всички други безименни участници щяха да се чувстват в безопасност.

Всъщност с всеки опит да ме убият или отвлекат онези хора биха рискували да си навлекат очевидци на това престъпление, с които после трябваше да се оправят, увеличавайки вероятността от още свидетели. Сега най-доброто за онези загадъчни конспиратори беше не агресивността, а дискретността — особено след като единственият им обвинител беше градският особняк, който излизаше от отрупаната си със завеси къща само между здрача и зората, страхуваше се от слънцето, живееше с помощта на наметала, шалове, качулки и маски от лосион и изпълзяваше дори нощем под прикритието на купчина дрехи и химични препарати.

Съдейки по скандалното естество на обвиненията ми, малцина биха приели историята ми за достоверна, но бях сигурен, че за Мануел щеше да бъде истина. Надявах се, че и шефът на полицията ще ми повярва.

Отдалечих се от телефона пред пощата и тръгнах към участъка, който се намираше само на няколко преки оттам.

Вървях в нощта и репетирах онова, което щях да кажа на Мануел и на шефа му, Луис Стивънсън, който беше забележителна фигура и за когото исках да бъда добре подготвен. Висок, широкоплещест и атлетичен, Стивънсън имаше лице, което бе достатъчно благородно, за да бъде отпечатано в профил върху древни римски монети. Понякога приличаше на актьор, изпълняващ ролята на отдаден на професията си полицейски шеф, макар че ако това наистина беше актьорско майсторство, изпълнението му беше достойно за награда. Петдесет и две годишен, той внушава убеждението — без да се опитва да го прави, — че е много по-мъдър за възрастта си и с лекота предизвиква уважение и доверие. Стивънсън съчетава нещо от психолога и от свещеника — качества, които са необходими за всеки с неговата длъжност, но малцина ги притежават. Той е от онези рядко срещани хора, които обичат да имат власт, но не злоупотребяват с нея и имат авторитет, съчетан с вярна преценка и съчувствие. Шеф е на полицията от четиринайсет години и през това време за управлението не се е чул дори намек за скандал, неспособност или некадърност.

И така, вървях по уличките без лампи, осветени от луната, която се бе издигнала на небето. Минавах покрай огради и пътеки, градини и кофи за боклук, обмисляйки думите, с които се надявах да разкажа убедителна история. Пристигнах за две вместо за десет минути. Влязох в паркинга зад сградата на кметството и видях шефа Стивънсън в момент на конспирация и това мигновено заличи хубавите качества, които му приписвах. Пред мен се разкри човек, който въпреки благородното си лице не заслужаваше честта да увековечат лика му на монети или паметници, нито дори да окачват снимката му в участъка до тази на кмета, губернатора и президента на Съединените щати.

Стивънсън стоеше до далечния ъгъл на сградата, близо до задния вход на полицейския участък, осветен от водопад синкава светлина, идваща от лампата на системата за охрана. Човекът, с когото разговаряше, се намираше на няколко крачки от него и в сините сенки се виждаше само отчасти.

Прекосих паркинга и се насочих към тях. Не ме забелязаха, защото бяха погълнати от разговора си. Нещо повече, служебните камиони и автомобили ми осигуряваха прикритие, докато в същото време внимавах да се движа надалеч от пряката светлина на трите високи улични лампи.

Точно преди да изляза на откритото пространство, събеседникът на Стивънсън се приближи до него, разпръсквайки сенките, и аз спрях стъписан. Видях обръснатата му глава и неумолимото лице. Червената карирана фланелена риза, сините джинси и работните обувки.

От това разстояние не съзирах перлената обеца.

Намирах се между две големи превозни средства и бързо отстъпих няколко крачки назад, за да се скрия по-добре в гъстия мрак между тях. Единият двигател още беше топъл и потракваше и пукаше, докато се охлаждаше.

Макар да чувах гласовете на двамата мъже, не можех да разбера думите. Крайбрежният бриз още шумолеше в дърветата и оспорваше всички творения на човека и този постоянен шепот и свистене заглушаваха разговора.

Установих, че превозното средство отдясно, чийто двигател още беше топъл, е белият микробус „Форд“, с който гологлавият бе потеглил от болница „Милосърдие“ по-рано тази вечер. С тленните останки на моя баща.

Зачудих се дали ключовете са на таблото. Долепих лице до стъклото откъм мястото на шофьора, но не видях почти нищо.

Ако можех да открадна микробуса, по всяка вероятност щях да имам неопровержимо доказателство, че разказът ми е достоверен. Дори ако тялото на баща ми бе откарано другаде, може би бяха останали други веществени доказателства — не на последно място капки от кръвта на стопаджията.

Нямах представа как да запаля двигателя без ключове.

По дяволите, дори не знаех да шофирам.

И дори да откриех, че притежавам вроден талант да управлявам моторни превозни средства, равняващ се на Моцартовата дарба за музикални произведения, едва ли щях да измина трийсетината километра на юг или петдесетте на север, докато стигна до границите на друго районно полицейско управление. Не и на блясъка на насрещните фарове. Не и без скъпоценните ми слънчеви очила, които лежаха счупени далеч на хълмовете на изток.

Пък и ако отворех вратата на микробуса, осветлението вътре щеше да премигне и двамата мъже щяха да ме забележат.

И да тръгнат след мен.

Щяха да ме убият.

Задната врата на полицейския участък се отвори и навън излезе Мануел Рамирес.

Луис Стивънсън и съзаклятникът му веднага преустановиха разговора си. От това разстояние не можех да преценя дали Мануел познава гологлавия, но ченгето като че ли се обърна само към шефа си.

Не можех да повярвам, че Мануел — добрият син на Розалина, опечаленият вдовец на Кармелита и любящият баща на Тоби — участва в нещо, свързано с убийство и ограбване на гробове. Никога не можем истински да опознаем хората в живота ни, колкото и силно да вярваме, че ги разбираме. Повечето приличат на тъмни води с безброй пластове утаени частици, разбърквани от странни течения, извиращи от най-дълбоките им глъбини. Но бях готов да заложа живота си, че чистото сърце на Мануел не крие коварство.

Не бях готов обаче да заложа неговия живот. Ако го повиках да претърси белия микробус и да го конфискува за задълбочен анализ, можеше да подпиша смъртната му присъда, както и своята. Бях убеден в това.

Стивънсън и гологлавият изведнъж обърнаха гръб на Мануел и огледаха паркинга. Разбрах, че той им е казал за телефонното ми обаждане.

Приклекнах и се свих по-навътре в мрака между микробуса и камиона на пожарната.

Опитах се да прочета регистрационния номер на белия микробус. Макар че обикновено отбягвах светлината, този път се нуждаех от нея.

Трескаво проследих с пръсти очертанията на седемте цифри и букви, но не можах да ги запомня.

Знаех, че гологлавият, а може би и Стивънсън, се приближава към микробуса. Вече бе пристъпил към действие. Обръснатият, касапинът, търговецът на трупове, крадецът на очи.

Приведен, аз се върнах по същия маршрут, по който бях дошъл. Минах покрай редиците паркирани камиони и коли, шмугнах се в уличката и забързах напред, използвайки кофите за смет за прикритие. Завих зад ъгъла, влязох в друга уличка, тичах още малко, бързоног като котката и безшумен като бухал, същество на нощта, питайки се дали ще намеря безопасно убежище преди зазоряване или още ще бъда на крак и на открито, за да се гърча и почернея от жарките лъчи на изгряващото слънце.