Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лунният залив (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fear Nothing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Не бой се от нищо

ИК „Плеяда“, 1999

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 1999

Редактор: Анели Векилска-Ръждева

ISBN 954-409-180–7

История

  1. — Добавяне

7.

Безликите преследвачи и обърканите лабиринти, които ни измъчват в съня, се бяха превърнали в реалност.

Градините се спускаха в пет широки тераси надолу по хълма. Въпреки равните пространства и лекия наклон между тях аз набирах твърде висока скорост, докато слизах, и се уплаших, че ще се спъна, ще падна и ще си счупя крака.

Издигащи се от всички страни, градинските беседки и красивите дървени решетки започнаха да приличат на изтърбушени развалини в мрака. На по-долните нива те бяха обрасли с трънливи пълзящи растения, полазили по дървените решетки, и сякаш гъмжаха от живи същества, докато тичах покрай тях.

Нощта се бе превърнала в действителен кошмар.

Сърцето ми биеше толкова силно, че чак ми се зави свят.

Имах чувството, че небесният свод се плъзга към мен, набирайки инерция като лавина.

Втурнах се към края на градината и едновременно усетих и видях застрашително извисяваща се ограда от ковано желязо. Беше висока два метра и лъскавата й черна боя блестеше на лунната светлина. Забих пети в меката пръст и спрях. Блъснах се в твърдите пръчки, но не достатъчно силно, за да се ударя.

Не вдигнах и голям шум. Заострените като копия вертикални пръти бяха здраво запоени за хоризонтални релси и вместо да изтрака от сблъсъка с тялото ми, оградата тихо издрънча.

Отпуснах се на железата.

Усетих неприятен вкус. Устата ми беше толкова суха, че не можех да събера слюнка и да се изплюя.

Нещо ме жегна в дясното слепоочие. Вдигнах ръка към лицето си. Три трънчета се бяха забили в кожата ми. Извадих ги.

По време на бягството ми надолу по хълма ме беше одраскал трънлив розов храст, макар че не си спомнях срещата с него.

Вероятно защото дишах все по-учестено, приятното ухание на рози стана твърде сладникаво и се изостри във воня на гнило. Долових и мириса на лосиона ми — почти толкова силен, както когато се намазах, но сега с тръпчив привкус, защото потта бе променила аромата му.

Обзе ме абсурдното и въпреки това непоклатимо убеждение, че шестимата преследвачи ще ме надушат, сякаш са ловджийски хрътки. За момента бях в безопасност само защото вятърът не духаше срещу тях.

Вкопчих се в оградата и погледнах към върха на хълма. Преследвачите се бяха придвижили от най-високата тераса към следващата.

Шест лъча светлина прорязаха розите. За миг осветени отзад и изкривени от онези ярки всеобхватни мечове, летвите на решетките се извисиха застрашително като костите на заклани дракони.

Градините предоставяха на преследвачите повече скривалища за проучване, отколкото откритите морави горе. Въпреки това мъжете се движеха по-бързо от преди.

Изкатерих оградата и се прехвърлих от другата страна, като внимавах да не закача якето или джинсите си на острите железни шипове. Отвъд се простираха открито пространство, сенчести долини, постепенно извисяващи се редици от осветени от луната хълмове и разпръснати на голямо разстояние един от друг и едва забележими тъмни дъбове.

Дивата трева, избуяла от неотдавнашните зимни дъждове, беше до коленете ми, когато скочих в нея. Долових мириса на зеления сок, който се изля от стръковете, смачкани от обувките ми.

Бях сигурен, че Санди и помощниците му ще претърсят цялото имение, затова побързах да се отдалеча от погребалния дом и хукнах надолу по хълма. Изгарях от нетърпение да изляза извън обсега на фенерчетата им, преди да са стигнали до оградата.

Насочвах се твърде далеч от града, което не беше добре. Нямаше да намеря помощ в дивата пустош. Всяка стъпка на изток беше стъпка към нея, а там бях по-уязвим от останалите хора.

Имах известен късмет заради сезона. Ако лятната жега вече ни бе завладяла, високите треви щяха да бъдат златисти като пшеница и сухи като хартия. Придвижването ми щеше да бъде белязано от ивици стъпкани стръкове.

Надявах се, че все още зелената ливада ще окаже достатъчна съпротива и ще се затвори като пружина след мен, прикривайки факта, че съм минал оттам. Въпреки това един наблюдателен преследвач щеше да ме открие лесно.

На около шейсет метра, в подножието на склона, ливадата отстъпваше пред по-гъсти храсталаци. Бариерата от жилава прерийна трева, висока метър и половина, преливаше в коча билка и огромни туфи иглика.

Бързо преминах през тези растения и навлязох в естествен канал, широк три метра. Тук растителността беше оскъдна, защото една цяла епоха на бури бе оголила гръбнака на основната скала под хълмовете. От две седмици не беше валяло и този скалист път беше сух.

Спрях да поема дъх. Обърнах се отново към шубраците и разтворих прерийните треви, за да видя докъде са стигнали преследвачите.

Четирима от тях вече се катереха по оградата. Лъчите на фенерчетата им пронизваха небето, спираха по прътите и напосоки се стрелкаха по земята, докато мъжете се катереха и прехвърляха оградата от ковано желязо.

Бяха изнервящо бързи и подвижни.

Дали всички като Санди Кърк носеха оръжия?

Имайки предвид техния обострен животински инстинкт, бързина и ловкост, вероятно не им трябваха оръжия. Ако ме хванеха, може би щяха да ме разкъсат с голи ръце.

Запитах се дали ще избодат и моите очите.

Каналът и по-широкият склон, в който бе разположен, се извиваше нагоре на североизток, и после надолу на югозапад. Тъй като вече бях стигнал до най-отдалечената на североизток точка на града, нямаше да намеря помощ, ако тръгнех нагоре по хълма.

Отправих се на югозапад, следвайки оградения с храсти канал. Възнамерявах колкото е възможно по-бързо да се върна в гъсто населена територия.

В плиткия канал пред мен осветената от луната скала блестеше с мека светлина като млечнобял лед в зимно езеро, избледнявайки до невидимост. Обгръщащите ме завеси от високи, сребристи прерийни треви изглеждаха вкочанени от мраз.

Потискайки страховете си да не се спъна в някой камък и да падна или да си изкълча крака в някоя изкопана от природата дупка, аз се отдадох на нощта, оставяйки се на мрака да ме тласка, както вятърът тласка кораб с платна. Хукнах надолу по постепенно спускащия се склон. Имах чувството, че ходилата ми не докосват земята, сякаш наистина се плъзгах по замръзналите скали.

След двеста метра стигнах до едно място, където хълмовете се нагъваха един в друг и в резултат се образуваше долчинка. Без да намалявам скоростта, избрах пътя вдясно, защото щеше да ме заведе по-напряко в Мунлайт Бей.

Бях изминал съвсем малко разстояние, когато видях приближаващи се светлини. На стотина метра пред мен долчинката завиваше наляво, около стръмната извивка на тревист склон, и се губеше от погледа ми. Източникът на търсещите светлини се намираше отвъд онзи завой, но аз видях, че са фенерчета.

Никой от мъжете от погребалното бюро не можеше да излезе от розовите градини и да мине пред мен толкова бързо. Онези хора трябваше да са други преследвачи.

Опитваха се да ме пресрещнат. Имах чувството, че ме преследва цяла армия, взводове, които като по магия бяха изникнали от земята.

Спрях и застанах неподвижно. Хрумна ми да направя няколко крачки встрани от голата скала и да се скрия зад високите колкото човешки ръст прерийни треви и други шубраци, обграждащи канала. Но колкото и леко да обезпокоях тази растителност, бях сигурен, че ще оставя следи от минаването си, които ще бъдат очевидни за преследвачите. Те щяха да изскочат от храстите и да ме хванат или прострелят, докато се промъквах по открития склон.

Около завоя пред мен лъчите на фенерчетата станаха по-ярки. Стръкове прерийна трева красиво заблестяха като изваяни очертания на сребърен поднос.

Върнах се в ъгъла на долчинката и поех по лявото отклонение, което бях подминал преди минута. След сто и осемдесет-двеста метра стигнах до друго разклонение. Исках да завия надясно, към града, но се опасявах, че те ще предугадят действията ми. Затова тръгнах наляво, макар че този маршрут щеше да ме отведе още по-навътре сред ненаселените хълмове.

Отгоре и от запад се разнесе бръмчене на двигател, отначало далечно, после изведнъж се приближи. Стана толкова силно, че сякаш идваше от самолет, летящ ниско над земята. Не беше заекващото тракане на хеликоптер, а по-скоро приличаше на рева на самолет с повредено крило.

После ослепителна светлина озари върховете на хълмовете, извисяващи се вляво и вдясно от мен и мина точно над долчинката, на трийсет-четирийсет метра от главата ми. Лъчът беше толкова ярък и силен, сякаш имаше плътност и структура като нажежена до бяло лава от разтопен метал.

Високомощен прожектор. Лъчът се изви в дъга и се отрази от далечните хребети на изток и на север.

Откъде бяха намерили такава сложна техника за толкова кратко време? Дали Санди Кърк не беше велик главатар в щаба на някаква антиправителствена милиция, помещаваща се в тайни бункери, претъпкани с оръжия и амуниции, намиращи се дълбоко под погребалния дом? Не, това не звучеше правдоподобно. Такива неща представляваха само същността на реалния живот в днешно време, текущите събития в едно общество, което свободно падаше надолу, докато тази история намирисваше на нещо загадъчно. Това беше територия, която буйната река на вечерните новини още не беше помела.

Трябваше да разбера какво става там горе на земята. Ако не разузнаех, нямаше да съм нещо повече от тъп плъх в лабораторен лабиринт.

Проврях се през храстите вдясно от канала, прекосих полегатия склон на долчинката и се качих на продълговатия хълм, защото лъчите сякаш идваха от онази посока. Докато слизах, един лъч отново освети земята над мен. Наистина блестеше от северозапад, както бях предположил. После мина за трети път, ярко озарявайки стръмния склон на възвишението, към което си проправях път.

След като изпълзях предпоследните десет метра на четири крака, последните десет изминах по корем. На хребета се свих върху голите, набраздени от времето скали, осигуряващи някакво прикритие, и предпазливо надигнах глава.

На съседния хълм, непосредствено до огромната корона на гигантски дъб, стоеше черна бронирана кола. Макар и оскъдно осветена от отражението на фаровете си, бронираната кола се виждаше ясно: правоъгълна, с четири колела, кацнала на огромни гуми и способна да преодолее всякакъв терен.

Видях и двата високомощни прожектора. Държаха ги в ръце. Единия — шофьорът, а другия — пътникът на предната седалка. И двата прожектора имаха лещи с размерите на дълбока купа за салата. Като се имаше предвид мощността им, прожекторите можеха да бъдат задействани само от двигателя на бронираната кола.

Шофьорът угаси прожектора си и включи на скорост. Голямата кола изскочи от разперените клони на дъба и се стрелна по високата ливада, сякаш фучеше по магистрала. Стоповете бяха обърнати към мен. Изчезна зад далечния рид, скоро се появи от долчинка и бързо се спусна по по-далечен склон, безпроблемно преодолявайки крайбрежните хълмове.

Мъжете, които вървяха пеша и носеха фенерчета и вероятно пушки, се придържаха към долчинките. В опит да ми попречат да използвам височините и да ме принудят да сляза долу, където преследвачите могат да ме намерят, бронираната кола патрулираше по върховете на хълмовете.

— Кои сте вие, да ви вземат мътните? — измърморих аз.

От бронираната кола излязоха лъчи, които обходиха по-далечните възвишения и осветиха морето от трева, пулсиращо от бриза. Вълна подир вълна от светлина озаряваше извисяващите се хълмове и обгръщаше стволовете на дъбовете.

После голямата кола отново потегли, движейки се безгрижно по не толкова гостоприемния терен. Фаровете подскачаха. Единият прожектор освети хребета на долчинката и сетне отново се плъзна по повърхността на земята. Бронираната кола тръгна на изток, после на юг, към друга наблюдателна позиция.

Запитах се дали това движение се забелязва от улиците на Мунлайт Бей. По всяка вероятност малцина жители на града бяха навън и гледаха под ъгъл, разкриващ суматохата, която би привлякла вниманието им.

Онези, които съзираха прожекторите, вероятно предполагах, че младежи или колежани с фотоапарати преследват лосове или елени — незаконен, но безкръвен спорт, към който все повече хора проявяват търпимост.

Скоро бронираната кола щеше да завие към мен. Съдейки по схемата на издирването, след още две маневри можеше да се озове на хълма, на който се намирах.

Отстъпих надолу по склона и се вмъкнах в долчинката, от която бях излязъл — точно там, където те искаха да бъда. Нямах по-добър избор.

Дотогава бях убеден, че ще избягам. Сега увереността ми започна да отслабва.