Дийн Кунц
Не бой се от нищо (26)

26.

Седях стъписан, сякаш бях омагьосан. Не бях в състояние да помръдна, дори да мигна. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Не усещах нищо, дори оръжието в ръката си. Не виждах нищо, дори мъртвия човек, който знаех, че седи на седалката до мен. За миг бях заслепен от шока, объркан и потънал в мрак, временно оглушал и от изстрелите, и от отчаяното желание да не чувам вътрешния глас на съвестта ми, който нашепваше за последиците.

Единственото ми останало възприятие беше обонянието. Задушливата воня на барут, металическият мирис на кръв, киселите изпарения на урина, защото Стивънсън се бе изпуснал в предсмъртната си агония, и уханието на шампоана с дъх на рози на майка ми изведнъж се завъртяха над мен, буря от приятни и неприятни миризми. Всички бяха реални освен ароматът на рози, който бе отдавна забравен, но сега повикан от паметта с всичките му фини нюанси. „Силният ужас ни връща към жестовете на детството“ — бе казал някой. В ужаса ми уханието на онзи шампоан беше начинът да протегна ръка към покойната ми майка с надеждата, че тя окуражително ще я стисне.

Изведнъж зрението, слухът и всичките ми останали възприятия се върнаха и бурно ме разтърсиха.

Треперейки неконтролируемо, натиснах копчето, което по-рано той бе докоснал. Електронните ключалки на задните врати изщракаха и се освободиха.

Отворих вратата от моята страна, измъкнах се от патрулната кола и дръпнах задната. Виках като обезумял името на Орсън и се питах как ще го занеса до кабинета на ветеринарния лекар навреме, за да го спася, ако е ранен и как ще понеса загубата му, ако е мъртъв. Не можеше да е умрял. Орсън не беше обикновено куче, а моето, особено и специално, мой другар и приятел. Беше с мен само от три години, но бе станал съществена част от тъмния ми свят.

И Орсън наистина беше жив. Изскочи от колата с такова облекчение, че едва не ме събори на земята. Пронизителното му квичене по време на изстрела явно е било израз на ужас, а не на болка.

Паднах на колене на тротоара, пуснах пистолета и притеглих кучето в обятията си. Притиснах го до себе си, погалих го по главата, пригладих черната му козина и се радвах като дете на дишането, на бързото биене на сърцето, на размахването на опашката, дори на вонята на влага и на миризмата на кучешки бисквити.

Гласът ми изневери. Сякаш беше камък, зазидан с хоросан в гърлото ми. Ако успеех да го пусна на воля, можеше да се срути цял бент. От мен щеше да се излее поток от мъка, копнеж и всичките непроляни сълзи за татко и за Анджела Фериман.

Не си позволявам да плача. Предпочитам да съм камък, разтрошен на сухи отломки от скръбта, отколкото гъба, непрестанно мачкана в нейните ръце.

Пък и дори и да можех да говоря, думите бяха излишни. Макар да беше необикновено куче, Орсън не можеше да разговаря с мен — освен ако не пренебрегнех предразсъдъците си и не помолех Рузвелт Фрост да ме научи да общувам с животните. Най-сетне пуснах Орсън, взех пистолета и се изправих, за да огледам паркинга на яхтклуба. Мъглата скриваше колите и яхтите, чиито собственици ги обитаваха постоянно. Не се виждаше никой и в нощта се чуваше само бръмченето на двигателя на патрулната кола.

Явно звукът от изстрелите бе заглушен от мъглата. Най-близките къщи се намираха извън района на търговското пристанище, две преки по-нататък. Дори някой от живеещите на яхтите да беше буден и да бе чул нещо, щеше да предположи, че гърмежите са били от повреден двигател.

Нямаше непосредствена опасност да ме арестуват, но трябваше да го очаквам рано или късно. Бях убил шефа на полицията и макар че той вече не беше човекът, когото в Мунлайт Бей отдавна познаваха и комуто се възхищаваха, и бе претърпял метаморфоза от съвестен слуга на народа в безчовечен тип, аз не можех да докажа, че този герой се бе превърнал в престъпник.

Съдебномедицинската експертиза щеше да ме осъди. Поради важността на жертвата в анализите щяха да вземат участие първокласни оперативни работници от областни и държавни институции и когато вземеха отпечатъци и снемеха всички следи от патрулната кола, едва ли щяха да пропуснат нещо.

Нямаше да понеса затворничеството в някоя осветявана от свещи килия. Макар че животът ми е ограничен в тъмната част на деня, не съществуват стени, които да ме затворят между залеза и изгрева. Никой не е в състояние да го стори. Мракът в затворени пространства е коренно различен от мрака на нощта. Нощта няма граници и предлага безкрайни загадки, открития, чудеса и радостни изживявания. Нощта е знамето на свободата, под което живея и или ще живея свободен, или ще умра.

Гадеше ми се от перспективата да се върна в патрулната кола при мъртвеца и да избърша всички повърхности, по които вероятно бях оставил отпечатъци. От друга страна, това щеше да бъде безполезно усилие, защото сигурно щях да допусна някой фатален пропуск.

Пък и отпечатъците едва ли щяха да бъдат единственото доказателство, което бях оставил. Косми. Конец от джинсите. Няколко мънички влакънца от шапката ми с надпис „ЗАГАДЪЧНИЯТ ВЛАК“. Космите на Орсън на задната седалка, следите от ноктите му по тапицерията. И несъмнено други неща, по-малко или повече уличаващи.

Извадих страхотен късмет — никой не чу изстрелите. Но бях така изнервен, че ми се струваше, че чувам часовника си, макар да имаше микрочип вместо пружина.

И Орсън беше нервен. Енергично душеше въздуха, търсейки следи от маймуни или друга заплаха.

Забързах към патрулната кола и натиснах копчето, за да отворя багажника. Беше заключен, както се бях опасявал.

Тик-так, тик-так.

Събрах сили и се приближих до отворената предна врата. Поех дълбоко въздух, затаих дъх и се наведох.

Тялото на Стивънсън седеше сгърчено на седалката. Главата му беше отметната назад, на вратата. Устата му бе застинала в безмълвен писък, а зъбите бяха окървавени, сякаш бе реализирал сънищата си и бе хапал момиченца.

Привлечен от по-слабото течение, нахлувайки през строшеното стъкло, към мен се понесе облак мъгла като изпарения, издигащи се от още топлата кръв по униформата на мъртвеца.

Трябваше да се наведа доста ниско, за да изключа двигателя.

Черните като маслини очи на Стивънсън бяха отворени. Те бяха лишени от живот и вътрешен блясък, но ми се струваше, че всеки миг ще се вторачат в мен.

Преди лепкавата му посиняла ръка да се е протегнала да ме сграбчи, извадих ключовете от волана, измъкнах се от колата и най-после поех въздух.

В багажника намерих аптечка. Извадих само бинт и ножица.

Докато Орсън обикаляше около патрулната кола, усърдно душейки въздуха, размотах бинта, навих го на две и го нарязах на няколко ивици. Усуках ги и завързах възли в двата края и в средата. Получи се фитил, дълъг около три метра.

Тик-так. Тик-так.

Навих фитила на тротоара, отворих резервоара на колата и махнах капачката. Отвътре се разнесе мирис на бензин.

Затворих аптечката и я прибрах в багажника.

Паркингът тънеше в безмълвие. Единствените звуци бяха капките кондензирана мъгла, които се стичаха от лавровото дърво върху патрулната кола, и тихото, непрестанно тупане на лапите на разтревоженото ми куче.

Върнах ключовете на волана, макар че пак трябваше да се доближа до мъртвеца. Гледал съм няколко от най-популярните криминални сериали по телевизията и знам колко лесно дори вманиачени, умни престъпници могат да бъдат заловени от изобретателен детектив. Или от жена, писател на приключенски романи, за която разследването на истински убийства е хоби. Или от някоя пенсионирана учителка, стара мома. Имах намерение да затрудня доста работата както на професионалистите, така и на любопитните аматьори.

Дълбоко в хранопровода на мъртвеца се спука мехурче газ и от гърлото му се разнесе гъргорене.

Не забелязах трите гилзи на предната седалка. По тях опитните детективи можеха да разпознаят оръжието на престъплението, но нямах нерви да претърся пода, особено под краката на Стивънсън.

А и да бях намерил гилзите, в гърдите му пак оставаше един куршум. Ако не беше ужасно деформирано, по това парче олово щеше да има белези, които можеше да бъдат сравнени с особеностите на цевта на моя пистолет, но дори перспективата да попадна в затвора не беше в състояние да ме накара да извадя джобното си ножче и да измъкна уличаващият куршум.

Но дори и да имах достатъчно здрав стомах за такава импровизирана аутопсия, пак нямаше да рискувам. При положение, че коренната промяна в личността на Стивънсън — новооткритата му жажда за насилие — беше симптом на странната болест, която носеше, и ако това заболяване се разпространяваше чрез контакт със заразени тъкани и телесни течности, тази отвратителна „мокра“ работа беше немислима. Затова внимавах да не се докосвам до мъртвеца.

Когато шефът на полицията ми разказваше за сънищата си с изнасилвания и осакатявания, ми се беше догадило от мисълта, че дишам един и същи въздух с него. Съмнявах се обаче, че микробът, който той носеше, се пренася по въздуха. Ако болестта беше чак толкова заразна, Мунлайт Бей нямаше да е на влакчето на ужасите на път за ада, както Стивънсън твърдеше, а отдавна щеше да е пристигнало там.

Според измервателния уред на таблото резервоарът беше почти пълен. Добре. Идеално. По-рано тази нощ в къщата на Анджела стадото ме бе научило как се унищожават веществени доказателства и как се прикриват следи на убийство.

Пожарът трябваше да бъде толкова силен, че да стопи трите месингови гилзи, металната каросерия на колата и дори части от по-тежкото шаси. От покойния Луис Стивънсън щяха да останат само овъглени кости и мекият оловна куршум щеше да изчезне. Естествено нямаше да оцелеят и моите отпечатъци, косми или влакна от дрехите.

През врата на Стивънсън бе минал още един куршум, който после строши стъклото от страната на шофьора. Сега се намираше някъде из паркинга и ако имах късмет, почиваше спокойно дълбоко в обраслия с бръшлян склон, издигащ се в далечния край на паркинга, където беше невъзможно да го намерят.

— Ще дам възможност на учителките стари моми да проявят детективските си способности — измърморих аз и затворих вратите на колата.

Краткотрайният смях, който се изтръгна от мен, беше безрадостен и мрачен и ме уплаши толкова, колкото и вероятността да отида в затвора.

Извадих от пълнителя на моя пистолет един патрон и оставих шест.

Орсън изскимтя нетърпеливо и захапа единия край на бинта.

— Да, да, да — рекох аз и му отделих закъснялото внимание, което заслужаваше.

Кучето може би захапа бинта само защото изпитваше любопитство. Всички кучета са любопитни.

Странна бяла нишка. Като змия… но не е змия. Интересно. Долавям миризмата на господаря Сноу по нея. Вероятно става за ядене. Почти всичко става за ядене.

Само защото Орсън захапа фитила и изскимтя нетърпеливо не означаваше задължително, че разбирах целта му или същността на целия план, който бях измислил. Интересът на кучето — и странно подбраният подходящ момент — може би бяха случайно съвпадение.

Да. Сигурно. Като чисто случайната експлозия от фойерверки в Деня на независимостта.

С разтуптяно сърце, очаквайки да бъда разкрит всеки момент, взех бинта от Орсън и внимателно завързах патрона в единия край.

Кучето ме наблюдаваше съсредоточено.

— Одобряваш ли възела? — попитах аз. — Или искаш ти да го завържеш?

Спуснах патрона в резервоара. Тежестта му потопи фитила до дъното. Бинтът бързо щеше да се напои с бензин.

Орсън нервно обикаляше в кръг. Бързай, бързай, господарю Сноу.

Оставих около два метра и половина бинт извън резервоара. Фитилът увисна отстрани на патрулната кола и се провлачи по тротоара.

Докарах велосипеда, наведох се и запалих края на бинта с газовата си запалка. Макар че не беше напоена с бензин, ивицата отвън гореше по-бързо, отколкото очаквах. Твърде бързо.

Метнах се на велосипеда и завъртях педалите така, сякаш всички адски демони от този и онзи свят ме гонеха по петите — което може би беше истина. Орсън тичаше до мен. Профучах по паркинга, поех по една пуста улица и сетне — на юг, покрай ресторантите със спуснати капаци на прозорците и магазините по крайбрежието.

Експлозията се чу твърде скоро. Гърмежът беше по-слаб, отколкото очаквах. Около мен блесна оранжева светлина. Мъглата отрази първоначалния пламък на значително разстояние.

Безразсъдно стиснах ръчната спирачка, спрях, помагайки си с крак, и се обърнах.

Виждаше се съвсем малко — ядро от силна жълто-бяла светлина окръжаваше по-светлооранжевите пламъци, а всичко друго беше омекотено от гъстата, стелеща се на талази мъгла.

Най-лошото, което видях, не беше в мрака, а в съзнанието ми: лицето на Стивънсън се сгърчва, дими и по него се стича гореща бистра мас като бекон в тиган.

— Мили Боже — възкликнах аз с глас, който беше толкова дрезгав и треперещ, че не го познах.

Ала не можех да направя нищо друго, освен да запаля фитила. Ченгетата щяха да разберат, че Стивънсън е бил убит, но доказателствата, как е било извършено това и от кого, щяха да бъдат унищожени.

Натиснах здраво педалите на велосипеда и веригата запя. Поведох съучастника си, моето куче, далеч от пристанището, през спираловидния лабиринт от улици и алеи, все по-навътре в мрачното морско сърце на Мунлайт Бей. Макар че пистолетът тежеше в джоба ми и разкопчаното ми яке се развяваше като наметало, аз бягах в нощта невидим, криейки се от светлината вече поради друга причина. Бях сянка, лееща се като течност в мрака, сякаш бях легендарният фантом, избягал от лабиринтите на операта, който, яхнал велосипед, бе поел към ада.

Учудих се, че мога да мисля за себе си в романтична светлина толкова скоро, след като бях извършил убийство. В своя защита мога само да кажа, че гледайки на тези събития като голямо приключение с мен в главната роля, отчаяно се опитвах да потисна страха си и още по-отчаяно се борех да забравя спомена за изстрелите. Трябваше да отблъсна и ужасните видения на горящото тяло, които възбуденото ми въображение раждаше като безкрайни редици от призраци, изскачащи от черните стени на лунапарк.

Както и да е, това разтърсващо усилие да придам романтичен ореол на случилото се продължи само докато стигнах уличката зад театъра, на половин пресечка южно от Оушън Авеню, където на оскъдната светлина на фара ми мъглата изглеждаше кафява и мръсна. Скочих от велосипеда, пуснах го да издрънчи на тротоара, наведох се над една кофа за боклук и повърнах малкото, което не бях смлял от среднощната вечеря с Боби Халоуей.

Бях убил човек.

Несъмнено жертвата заслужаваше да умре. Рано или късно, разчитайки на едно или друго оправдание, Стивънсън щеше да ме убие въпреки склонността на партньорите си заговорници да се погрижат по специален начин за мен. Можеше да се допусне, че съм действал при самоотбрана. И за да спася живота на Орсън.

Независимо от всичко бях убил човешко същество. Дори смекчаващите вината обстоятелства не променяха моралното естество на деянието. Безизразните му очи, потъмнели от смъртта, ме преследваха. Устата му, отворена в безмълвен писък, окървавените зъби. Образите лесно изникват от паметта. Спомените за звуците, вкуса и допира не се явяват толкова лесно и е невъзможно да усетиш миризма само ако поискаш да си я спомниш. И все пак аз си бях спомнил уханието на шампоана на майка ми, а сега металическият мирис на прясната кръв на Стивънсън ме завладя толкова осезателно, че ме задържа над кофата за боклук, сякаш се бях вкопчил в перилата на люшкащ се кораб.

Всъщност бях потресен не само от факта, че го бях убил, но и защото бях унищожил трупа и всички доказателства хладнокръвно и делово. Явно притежавах талант за престъпен живот. Имах чувството, че част от мрака, в който бях живял в продължение на двайсет и осем години, се е просмукал в мен.

Пречистен, но без да се чувствам по-добре, отново се качих на велосипеда и поведох Орсън през страничните улички към бензиностанцията на „Шел“ на ъгъла на Сан Рафаел Авеню и Палм Стрийт. Тя беше затворена. Единствената светлина вътре идваше от неоновосин стенен часовник, а единствената отвън — от автомата за безалкохолни напитки.

Взех си една пепси-кола, за да прогоня тръпчивия вкус.

Отворих я, започнах да изливам тънка струя в устата на кучето и го зачаках да изпие дажбата си.

— Какъв щастливец си ти, че аз съм ти господар — казах аз. — Винаги се грижа за теб, когато си жаден и гладен. Къпя те. Винаги съм готов да убия всеки, който вдигне ръка срещу теб.

Мракът не можеше да скрие безпокойството в погледа на Орсън. Кучето близна ръката ми.

— Приемам благодарността ти.

Той отново пийна от струйката пепси-кола и отърси муцуната си от капките.

— Откъде те взе майка ми? — попитах аз.

Орсън пак ме погледна в очите.

— Каква беше нейната тайна?

Издържа на погледа ми. Орсън знаеше отговорите на въпросите. Само че не можеше да говори.