Дийн Кунц
Не бой се от нищо (25)

25.

Животинската светлина в очите на Стивънсън изчезна толкова бързо, че допреди ужасните събития тази нощ бих окачествил явлението само като странно отражение от светлините на таблото. Но след залез слънце се бях сблъскал с необикновени маймуни, с котка, която беше нещо повече от животно, бях нагазил дълбоко в една загадъчна история и се бях научил да търся и откривам смисъл и в привидно незначителното.

Очите му отново загубиха животинския си блясък и станаха мастиленочерни. Гневът в гласа му сега приличаше на подводно течение, а на повърхността плаваха мрачно отчаяние и тъга.

— Вече всичко се промени и няма връщане назад.

— Какво се е променило? — попитах аз.

— Не съм какъвто бях. Почти не си спомням какъв съм бил преди. Всичко е загубено.

Имах чувството, че говори не толкова на мен, колкото на себе си и тъгува на глас за загубената си предишна личност.

— Нямам какво да губя. Аз съм ходещ мъртвец, Сноу. Това е. Имаш ли представа какво изпитвам?

— Не.

— Защото дори ти, с шибания си начин на живот да се криеш от деня и да излизаш само нощем като плужек, изпълзяващ от камък, дори ти имаш причина да живееш.

Макар че в нашия град длъжността шеф на полицията беше изборна, Луис Стивънсън явно не се интересуваше дали на следващите избори ще гласувам за него.

Искаше ми се да го пратя по дяволите. Но между това да не показваш страх и да си просиш куршум в главата има разлика.

Той извърна лице от мен и се вторачи в бялата киша от мъгла, стелеща се по предното стъкло, и онзи студен огън отново блесна и запулсира в очите му. Беше по-мимолетен и слаб отпреди, но в същото време по-обезпокоителен, защото вече не можех да го отхвърля като въображаем.

Понижавайки глас, сякаш се боеше да не го чуе някой, Стивънсън каза:

— Сънувам ужасни кошмари. Пълни със секс и кръв.

Не знаех какво точно да очаквам от този разговор, но откровенията за лични терзания не бяха между любимите ми теми за разговор в момента.

— Започнаха преди повече от година — продължи той. — Отначало се явяваха само веднъж седмично, но после зачестиха. И в началото, поне за известно време, жените в кошмарите бяха непознати, само плод на фантазията. Приличаха на онези сънища, които те спохождат в пубертета. Страхотни мадами, тръпнещи от желание и нетърпеливи да ти се отдадат… Но насън аз правех не само секс с тях…

Мислите му, изглежда, се понесоха заедно с талазите мъгла към някакви кошмарни дълбини.

Жестокост се излъчваше от слабо осветения му и блестящ от лепкава пот профил. Горещо се надявах, че няма да ме удостои с наградата да го видя и анфас.

— В онези сънища — още по-тихо каза той, — аз ги биех. Удрях ги по лицата, докато ги размажех. Душах ги, докато езиците им се изплезеха от устата…

Когато започна да описва кошмарите си, в гласа му се долови страх. Но наред с това у Стивънсън забелязвах перверзна възбуда, осезаема не само в дрезгавия глас, но и в напрежението, което завладя тялото му.

— Те крещяха от болка и аз харесвах писъците, агонията, изписана на лицата, и цвета на кръвта им. Беше толкова приятно. Възбуждащо. Събуждах се треперещ от удоволствие и надървен от желание. И понякога… макар да съм на петдесет и две, за Бога, изпитвах страхотен оргазъм в съня си.

Орсън се пусна от мрежата и се настани на задната седалка.

И аз исках да се отдалеча от Стивънсън. Тясната патрулна кола сякаш ни притисна. Имах чувството, че ни смачква хидравлична преса в паркинг за бракувани коли.

— После Луиза, съпругата ми, започна да се явява в сънищата ми… и двете ми… дъщери. Джанин и Кира. Страхуваха се от мен в онези кошмари и имаха основателни причини, защото техният ужас ме възбуждаше. Бях отвратен… но и тръпнех от удоволствие от онова, което правех с тях…

В гласа му още звучеше гняв, отчаяние и перверзна възбуда. Дишаше дълбоко и тежко и раменете му бяха прегърбени. Лицето му бе ужасно преобразено. Но сред онези мощни противоречиви желания, които се бореха за контрол върху съзнанието му, имаше и отчаяна надежда, че може да не падне в бездната на умопомрачението и жестокостта, на чийто ръб се крепеше толкова застрашително. И тази надежда стана доловима в гласа и в поведението му също като гнева, отчаянието и перверзната потребност.

— Кошмарите станаха толкова ужасни и нещата, които правех, толкова извратени, мръсни и отвратителни, че се страхувах да заспя. Стоях буден до пълно изтощение. Когато най-после заспивах, сънищата бяха по-емоционални от всякога, сякаш умората ме влачеше към по-дълбок сън, в по-дълбок мрак, там, където живеят най-злите чудовища. Сексуална извратеност и убийства, непрестанни и образни. Това бяха първите ми цветни сънища. Багрите бяха изключително наситени. Имаше и звуци — умоляващите им гласове и безмилостните ми отговори, писъците и плачът им, конвулсиите и предсмъртното пращене и пукане, когато разкъсвах гърлата им със зъби, докато ги обладавах.

Стивънсън, изглежда, си представяше онези ужасни образи там, където аз виждах само лениво стелещите се талази мъгла, сякаш предното стъкло пред него беше екран, на който прожектираха безумните му фантазии.

— След известно време… спрях да се боря със съня. Опитах да се примиря с кошмарите. После — не си спомням точно кога — сънищата престанаха да ме ужасяват и станаха само приятни, докато по-рано предизвикваха повече вина, отколкото удоволствие. Макар че отначало не исках да го призная пред себе си, започнах да очаквам с нетърпение времето за лягане. Много обичах съпругата и дъщерите си, когато бях буден, но щом заспях… тогава изпитвах радостна тръпка от възможността да ги опозорявам, унижавам и измъчвам по невероятни начини. Вече не се събуждах уплашен от тези кошмари… а в странно блаженство. Лежах в мрака и се питах колко ли по-добре ще се почувствам, ако действително извърша тези зверства, отколкото само да ги сънувам. При самата мисъл да ги осъществя усещах, че в мен се влива страховита сила и се чувствах свободен както никога дотогава. Имах чувството, че съм живял в огромни железни окови с тежки каменни блокове. Струваше ми се, че отдавайки се на тези желания, няма да извърша престъпление и те нямат морални измерения. Нито щях да сгреша, нито щях да бъда прав. Нито добър, нито лош. Само абсолютно свободен.

Или въздухът в патрулната кола ставаше все по-задушен, или ми се догади от мисълта, че дишам един и същи въздух със Стивънсън. Устата ми се изпълни с вкус на метал, сякаш смучех монети. Стомахът ми се сви и сякаш ледена ръка сграбчи сърцето ми.

Не разбирах защо ченгето разголва изтерзаната си душа пред мен, но имах предчувствието, че тази изповед е само прелюдия към ужасно откровение, което ще пожелая никога да не бях чувал. Исках да му затворя устата, преди да е споделил последната си тайна, но разбирах, че той е принуден насила да ми разкаже тези отблъскващи фантазии — вероятно защото бях първият, пред когото се бе осмелил да се разкрие. Нямаше друг начин да го накарам да млъкне, освен да го убия.

— После — продължи той с изпълнен с копнеж шепот, който щеше да ме преследва насън до края на живота ми, — сънищата се съсредоточиха върху внучката ми, Ребека. Тя е на десет години. Хубаво момиченце. Слабичко и много хубаво. Какви неща само й правя насън! Бедна ти е фантазията. Такава безмилостна бруталност! Такава изтънчена зла изобретателност. И когато се събудя, аз съм в състояние на нещо повече от възторг. Екстаз. Опиянение. Лежа в леглото до съпругата си, която спи, без да подозира какви ужасни мисли ме обсебват, и кипя от енергия и от убеждението, че онази абсолютна свобода е постижима за мен винаги, когато пожелая да се възползвам от нея. По всяко време. Следващата седмица. Утре. Веднага.

Мълчаливото лаврово дърво над главите ни заговори и сякаш десетки заострени зелени езичета затрептяха от голямата тежест на кондензираната мъгла. Сепнах се от внезапното барабанене на едрите капки, които се посипаха върху колата, и изпитах облекчение, че струйките по предното стъкло са само вода, а не кръв.

Стиснах пистолета в джоба на якето. След онова, което Стивънсън ми бе разказал, не можех да си представя, че ще ме пусне да изляза жив от колата. Размърдах се леко на седалката. Първото от няколкото незабележими движения, които не биваше да предизвикват подозрителността му, но щяха да ми позволят да го застрелям през джоба на якето, без да изваждам пистолета.

— Миналата седмица — прошепна шефът на полицията, — Кира и Ребека дойдоха на вечеря у нас и аз не можах да откъсна очи от момиченцето. Погледнех ли я, представях си я гола, както в сънищата ми. Толкова слаба. Крехка. Уязвима. Възбудих се от уязвимостта, от нежността, от слабостта й и се наложи да прикривам състоянието си от Кира и Ребека. От Луиза. Исках… Изпитвах потребност…

Внезапното му ридание ме стресна. Отново го завладяха вълни на тъга и отчаяние. Неестествените му потребности и извратени желания бяха удавени от този прилив на мъка и самоненавист.

— От една страна, искам да се самоубия, но това желание е незначително и слабо, частица от човека, който бях преди. Хищникът, в който се превърнах, никога няма да се самоубие. Твърде е жизнен.

Той сви лявата си ръка в юмрук и я захапа ожесточено, до кръв. Хапеше и сподавяше най-изтерзаните ридания, които бях чувал.

У този нов човек, в който се бе превърнал Луис Стивънсън, нямаше и следа от предишното спокойно и уравновесено поведение, което винаги го бе правило внушаваща доверие фигура, символ на власт и справедливост. Не и тази нощ, в това потиснато настроение, което го измъчваше. Той непрестанно трепереше под напора на силните чувства, които го смазваха.

Страхът ми от Стивънсън намаля и отстъпи място на съжаление. Едва не протегнах ръка да го потупам успокоително по рамото, но се въздържах, защото усетих, че чудовището, което слушах до преди миг, не беше нито победено, нито дори оковано във вериги.

Той престана да хапе юмрука си и се обърна към мен. Лицето му беше изкривено от такава неизмерима душевна мъка, че извърнах очи.

Стивънсън също отмести поглед и отново се вторачи в предното стъкло. От лавровото дърво се процеждаха ситни капчици мъгла. Риданията на Стивънсън утихнаха и той отново беше в състояние да говори.

— От миналата седмица търся извинения да не посещавам Кира и да не бъда около Ребека. И понякога, късно нощем, когато изпадна в това проклето настроение и почувствам студенина и празнота отвътре, че ми идва да крещя, без да спирам, мисля, че начинът да я запълня и да спра ужасното глождене в стомаха ми… е да извърша онова, което ми доставя удоволствие в сънищата. И наистина ще го направя. Рано или късно. — Сега вълната от емоции на вина и угризения се превърна в тиха, но демонична радост. — Ще го правя отново и отново. Търся момиченца на възрастта на Ребека. Девет-десетгодишни, слаби и хубави като нея. Ще бъде по-безопасно да започна с някоя, която няма връзка с мен. По-безопасно, но не по-малко задоволяващо. Ще се почувствам добре. Силата и унищожението ще скъсат всички окови, които ме ограничават. Ще разрушат стените и най-сетне ще бъда абсолютно свободен. Ще хапя момиченцата до забрава. В сънищата си ближа кожата им. Има солен вкус. После ги хапя и усещам как писъците им вибрират в гърлата им.

Макар че светлината беше слаба, виждах ясно маниакалния пулс, който туптеше в слепоочията му. Мускулите на челюстта изпъкнаха и ъгълчетата на устата му потрепваха от вълнение. Приличаше по-скоро на животно, отколкото на човек — или на нещо по-низше и от двете.

Стиснах пистолета толкова силно, че ме прониза болка, която стигна чак до рамото. Веднага осъзнах, че пръстът ми е обвил спусъка и има опасност, без да искам, да стрелям, макар още да не бях в положение да се прицеля в Стивънсън. С големи усилия успях да отместя пръст от спусъка.

— Какво те направи такъв? — попитах аз.

Той обърна глава към мен и мимолетната животинска светлина отново проблесна в очите му. Погледът му беше мрачен и убийствен.

— Малък куриер — загадъчно каза Стивънсън. — Момче, което не искаше да умира.

— Защо ми разказваш сънищата си?

— Защото, тъпо копеле такова, трябва да ти дам ултиматум. И искам да разбереш колко сериозно е положението ти и колко опасен съм аз. Няма какво да губя и ще ми достави огромно удоволствие да те изкормя, ако се стигне дотам. Има други, които не биха те докоснали…

— Заради онова, което беше майка ми?

— Вече знаеш и това?

— Но не и какво означава. Каква роля е играла майка ми във всичко това?

— Има други, които не биха те докоснали. Искат да спрат и мен. Но аз трябва да го сторя. Продължаваш ли да си пъхаш носа в тази работа, ще ти разбия черепа, ще извадя мозъка и ще го хвърля в залива за храна на рибите. Мислиш, че няма да го направя ли?

— Вярвам, че ще го направиш — искрено отговорих аз.

— Ти написа книга, която стана известна, и може да накараш хората от пресата да те изслушат. Ако се обадиш тук-там и се опиташ да мътиш водата, първо ще спипам онази кучка, дисководещата. Ще сторя невъобразими неща с нея.

Намекът му за Саша ме вбеси, но страхът ме накара да запазя мълчание.

Стана ми ясно, че предупреждението на Рузвелт Фрост наистина е било само съвет. Думите на Стивънсън бяха истинската заплаха, която Рузвелт, твърдейки, че е разговарял с котката, ме бе предупредил да очаквам.

Лицето на ченгето вече не беше бледо, а зачервено, сякаш в мига, в който бе решил да се отдаде на психопатските си желания, студените и празни пространства в него се бяха изпълнили с огън.

Той протегна ръка към таблото и изключи отоплението.

Нямаше съмнение, че до следващия залез Стивънсън щеше да похити някое момиченце.

Вече бях успял да насоча оръжието си през джоба към него и можех по-спокойно да настоявам за отговори.

— Къде е тялото на баща ми?

— Във Форт Уайвърн. Ще му правят аутопсия.

— Защо?

— Не е необходимо да знаеш. Но за да сложа край на този твой кръстоносен поход, поне ще ти кажа, че ракът го уби. Вид рак. Няма на кого да отмъщаваш, както говореше на Анджела Фериман.

— Защо да ти вярвам?

— Защото мога да те убия толкова лесно, колкото и да ти отговарям. Тогава защо да лъжа?

— Какво става в Мунлайт Бей?

Шефът на полицията се ухили като луд за връзване и сякаш перспективата за бедствие го зарадва. Изправи рамене, изпъчи се и рече:

— Целият град се носи като с влакче на ужасите право към ада и пътуването ще бъде невероятно.

— Това не е отговор.

— Няма да ти кажа нищо повече.

— Кой уби майка ми?

— Беше злополука.

— До тази нощ и аз мислех така.

Злобната му усмивка, тънка като острие на бръснач, се разшири.

— Добре. Ще научиш още нещо, щом настояваш. Майка ти беше убита, точно както подозираш.

Сякаш воденичен камък затисна сърцето ми.

— Кой я уби?

— Самоуби се. Карала е колата със сто и петдесет километра в час и се е блъснала в моста. Нямаше механична повреда. Педалът за газта не беше блокирал. Това беше история за прикритие, която съчинихме.

— Лъжеш, негоднико.

Стивънсън бавно облиза устни.

— Не те лъжа, Сноу. И знаеш ли какво? Ако преди две години знаех какво ще се случи с мен и колко много ще се промени всичко, с радост щях да убия майка ти. Заради ролята, която играеше в тази история. Щях да я заведа някъде, да изтръгна сърцето й, да напълня дупката в гръдния кош със сол и да я изгоря на клада — всичко, което правиш, за да се увериш, че една вещица е мъртва. Защото има ли разлика между стореното от нея и проклятието на вещица? Наука или магия? Какво значение има, щом резултатът е един и същ? Но тогава не знаех какво предстои, а тя знаеше, затова ми спести неприятностите и се блъсна с висока скорост в бетонна стена, дебела петдесет сантиметра.

Изпитах пристъп на гадене, защото чувах в гласа му истината толкова ясно, сякаш я произнасяше. Разбирах само отчасти думите му, но и това беше твърде много.

— Няма за какво да отмъщаваш, урод такъв. Никой не е убил родителите ти. Всъщност, ако погледнеш от една страна, майка ти е виновна и за своята, и за смъртта на баща ти.

Затворих очи. Не можех да го гледам не само защото изпитваше удоволствие от факта, че майка ми е умряла, но и защото явно намираше смъртта й за справедлива.

— А сега искам да допълзиш обратно под камъка си и да стоиш там. Изживей остатъка от живота си. Няма да ти позволим да разгласиш случая. Ако светът разбере какво става тук и новината излезе извън Уайвърн, властите извън града ще поставят под карантина цялата околност. Ще ни изолират, ще убият всички, ще изгорят сградите, ще отровят птиците, койотите и домашните котки и после вероятно няколко пъти ще бомбардират мястото за всеки случай. Но всичко това ще бъде безполезно, защото бедствието вече се е разпространило извън очертанията на този район и е стигнало до другия край на континента, дори по-нататък. Ние сме първоначалният източник и тук последиците са по-забележими и се развиват по-бързо, но сетне ще продължат да се разнасят без нас.

Отворих очи и видях, че Стивънсън е вдигнал пистолета и ме държи на прицел. Дулото беше на по-малко от пет сантиметра от лицето ми. Единственото ми предимство беше, че той не знае за оръжието в джоба ми, но щях да имам полза от това само ако съумеех пръв да натисна спусъка.

Опитах се да споря с него, макар да съзнавах, че е безсмислено — вероятно защото спорът беше единственото, с което можех да отвлека мислите си от онова, което Стивънсън бе разкрил за майка ми.

— Но само преди няколко минути ти каза, че няма за какво да живееш. Каквото и да става тук, може би, ако получим помощ…

— Бях в настроение — грубо ме прекъсна той. — Не чу ли какво ти казах, урод такъв? Казах ти, че съм в отвратително настроение. Но сега съм в друго настроение. По-добро. Готов съм да приема онова, в което се превръщам, вместо да се опитвам да се съпротивлявам. Промяна, приятелче. За това става дума. Страхотна промяна. Всичко се променя. Завинаги и необратимо. Идва нов свят — зашеметяващ.

— Но ние не можем…

— Ако наистина разкриеш загадката и кажеш на света, само ще подпишеш смъртната си присъда. Ще убиеш оная сексапилна кучка, дисководещата, и всичките си приятели. А сега слез от колата, качи се на велосипеда си и замъкни мършавия си задник вкъщи. Погреби пепелта, която Санди Кърк ще ти даде. После, ако не можеш да се примириш, че не знаеш повече и ако проявяваш любопитство, отиди на плажа за няколко дни и поработи върху тена си.

Не можех да повярвам, че ме пуска да си отида.

— Кучето ще остане с мен — добави той.

— Не.

Стивънсън замахна с пистолета.

— Изчезвай.

— Кучето е мое.

— Не е на никого. Точка по въпроса.

— Какво ще правиш с него?

— Ще ти дам един урок. Ще го закарам в общинския гараж. Там има машина за стърготини. За смилане на клони.

— Няма да стане.

— Ще го прострелям в главата…

— Не.

— Ще го хвърля в машината…

— Веднага го пусни.

— Ще изсипя в чувал пихтията, която ще излезе от другия край, и ще я хвърля пред къщата ти като напомняне, че трябва да си траеш.

Вторачвайки се в него, разбрах, че Стивънсън не само се е променил, а изобщо не е същият. Беше съвсем различен. Някой, роден от предишния Луис Стивънсън като пеперуда от какавида, само че този път процесът беше обратен: пеперудата бе влязла в какавидата, а червеят се беше показал навън. Тази кошмарна метаморфоза се бе извършвала известно време, но бе стигнала крайната си фаза пред очите ми. Шефът на полицията, когото познавах преди, беше изчезнал завинаги. Съществото, което сега предизвиквах очи в очи, беше управлявано само от потребност и желание, неподвластно на съвестта, вече неспособно да ридае, както бе направило само преди няколко минути, и смъртоносно като най-свирепото чудовище.

Ако беше заразено със създадена в лаборатория инфекция, която можеше да предизвика такава промяна, щеше ли да ми я предаде сега?

Сърцето ми биеше все по-силно.

Никога не ми бе минавало през ума, че мога да убия друго човешко същество. Но сега мислех, че съм в състояние да премахна Стивънсън, защото щях да спася не само кучето, но и момичетата и жените, с които той възнамеряваше да осъществи кошмарите си.

С по-спокоен глас, отколкото очаквах, казах:

— Веднага пусни кучето от колата.

Недоверчивото му лице разцъфна в онази позната змийска усмивка.

— Забравяш ли кой е ченгето? Кой държи пистолета?

Макар че бяхме близо един до друг, можеше да не го убия мигновено, ако стрелях. Дори ако първият куршум спреше сърцето му, Стивънсън можеше инстинктивно да натисне спусъка и да ме улучи.

— Добре, искаш ли да гледаш, докато го правя?

Неочаквано той се обърна, пъхна дулото на пистолета в една от двусантиметровите дупки в стоманената мрежа и стреля по кучето.

Изстрелът разтресе колата и Орсън изквича.

— Не! — извиках аз.

И докато Стивънсън изваждаше пистолета си от мрежата, аз го застрелях. Куршумът проби дупка в джоба на коженото ми яке и разкъса гръдния му кош. Той стреля напосоки в тавана. Стрелях отново — този път в гърлото — и куршумът премина през плътта и строши стъклото зад него.