Дийн Кунц
Не бой се от нищо (23)

23.

Котката седеше неподвижна като египетска скулптура в гробница на фараон и изглеждаше готова да прекара цяла вечност на страничната облегалка на канапето.

Макар да беше само котка, не се чувствах удобно с гръб към нея. Преместих се на стола срещу Рузвелт Фрост, откъдето виждах цялото помещение и канапето в далечния ъгъл.

— Откога имаш котка? — попитах аз.

— Не е моя. Само идва на гости.

— Мисля, че я видях по-рано тази нощ.

— Да, така е.

— Тя ли ти каза?

В гласа ми имаше нещо от пренебрежителното отношение на Боби.

— Да, с Мънгоджери разговаряхме — потвърди сериозно Рузвелт.

— Кой е този Мънгоджери?

Той посочи котката.

Името беше странно и въпреки това познато. Тъй като бях син на баща си повече по кръв, отколкото по име, ми трябваше само миг, за да се сетя за източника.

— Това е една от котките в „Книгата на стария опосум за практични котки“ от Т. С. Елиът.

— Повечето от тези котки харесват имената от книгата на Елиът.

— Тези котки?

— Новите, като Мънгоджери.

— Нови котки? — учудих се аз, опитвайки се да следя мисълта му.

Без да дава разяснения, Фрост продължи:

— Те предпочитат тези имена. Не мога да ти кажа защо, нито как са попаднали на тях. Познавам една на име Ръм Тъм Тъгър. Друга е Ръмпълтийзър. Има Корикопат и Граултайгър.

— Предпочитат? Говориш така, сякаш котките сами избират имената си.

— Ами горе-долу е така.

Поклатих глава.

— Това е изключително странно.

— След всички тези години на общуване с животните понякога и аз го намирам за странно.

— Боби Халоуей е на мнение, че твърде често са те удряли по главата.

Рузвелт се ухили.

— Той не е единственият, който мисли така. Нали знаеш, че на младини бях футболист, а не боксьор. А ти как смяташ, Крис? Размътил ми се е мозъкът?

— Не — признах аз. — Не си по-малко интелигентен от другите ми познати.

— От друга страна, интелигентността и ексцентричността не се изключват взаимно, нали?

— Познавам твърде много от колегите на баща ми, за да оспорвам това.

Мънгоджери продължаваше да ни наблюдава, а Орсън го гледаше не с типичната кучешка нетърпимост към котките, а с интерес.

— Разказвал ли съм ти как започнах да общувам с животните? — попита Фрост.

— Не. Не съм те питал.

Да проявя интерес към такава ексцентричност, ми се струваше толкова неучтиво, колкото да спомена за физически недъг, затова винаги се бях преструвал, че приемам тази чудноватост на Рузвелт, сякаш изобщо не е забележителна.

— Ами, преди около девет години имах страхотно куче на име Слупи, на черни и жълто-кафяви петна, наполовина на твоя Орсън. Беше само пале, но много особено.

Орсън насочи вниманието си към Фрост.

— Слупи беше игрив и добър и за него нямаше лош ден. После се промени. Вече беше десетгодишен, затова го заведох на ветеринар. Страхувах се, че ще чуя най-лошата диагноза. Но лекарят каза, че му няма нищо. Имал лек артрит, но не толкова остър, че да му пречи да се движи, и това беше единственото. Но седмица след седмица кучето линееше.

Мънгоджери се размърда. Скочи от облегалката и крадешком се запромъква към нас.

— Един ден — продължи Рузвелт, — прочетох статия за някаква жена от Лос Анджелис, която общувала с животни. Глория Чан. Често я показваха по телевизията. Даваше консултации на хората за домашните им любимци. Написа и книга. Един от репортерите се правеше на много отворен и й задаваше въпроси като на типична холивудска звезда. Направи я на нищо. Нали си спомняш, че след кариерата си във футбола участвах в няколко филма. Запознах се с много знаменитости, актьори, рок звезди и комедианти. Продуценти и режисьори. Някои бяха приятни, други — дори умни, но откровено казано, мнозина от тях и хората, които се въртяха около тях, бяха толкова смахнати, че не е здравословно да се навърташ наоколо, ако не си въоръжен.

Котката стигна до края на канапето и скочи на по-ниската облегалка. Сви се, изопна мускули, протегна шия и прилепи уши до черепа си, сякаш се готвеше да скочи върху нас.

Орсън беше нащрек. Отново се съсредоточи върху Мънгоджери и забрави за Рузвелт и за бисквитите.

— Имах работа в Лос Анджелис — продължи Фрост. — Взех и Слупи. Отидохме с яхта. Тогава още не бях купил „Ностромо“. Карах много хубава „Крис Крафт Роумър“, дълга двайсет метра. Пуснах котва в Марина Дел Рей, взех под наем кола и си свърших работата за два дни. Приятели от филмовия бизнес ми казаха телефонния номер на Глория и тя се съгласи да се срещнем. Живееше в хотел „Палисейд“ и късно една сутрин отидохме там със Слупи.

Котката се готвеше за скок. Мускулите й бяха още по-напрегнати от преди. Малка сива пантера.

Орсън стоеше сковано и неподвижно като Мънгоджери. Нададе пронизителен и тревожен звук, после отново се умълча.

— Глория беше четиринайсето поколение американка от китайски произход. Дребна. Приличаше на кукла. Много красива. Изящни черти, огромни очи. Като скулптура от лъскав нефрит. Гласът й не беше момичешки, както би могло да се очаква от такава изискана жена, а плътен и дрезгав. Слупи моментално я хареса. Веднага се намести на коленете й. Глория му говореше, галеше го и ми обясни защо е потиснат.

Мънгоджери скочи от облегалката на канапето и сетне на стола, от който бях станал, за да се преместя и да я наблюдавам.

В същия миг и Орсън, и аз застанахме нащрек.

Котката седна на стола, сложи предните си лапи на масата и се вторачи в кучето ми.

Орсън отново издаде онзи пронизителен, кратък и тревожен звук, без да откъсва очи от нея.

Рузвелт не й обърна внимание и продължи:

— Глория ми обясни, че Слупи е потиснат, защото вече не отделям време за него. „Постоянно си с Хелън — каза тя. — А Слупи знае, че Хелън не го обича. Мисли, че ще трябва да избираш между него и Хелън и знае, че ще избереш нея.“ Стъписах се, като чух всичко това, защото в Мунлайт Бей наистина се срещах с жена на име Хелън, но нямаше начин Глория Чан да знае за нея. Бях обсебен от Хелън. Прекарвах повечето си свободно време с нея. Тя наистина не обичаше кучета, което означаваше, че винаги оставях Слупи сам, когато излизах с нея. Предполагах, че все някога ще хареса Слупи, защото беше много мило пале. Но после се оказа, че Хелън вече бе решила да ми бие дузпата, макар още да не го знаех.

Без да сваля поглед от Орсън, Мънгоджери оголи зъби.

Кучето се дръпна назад, сякаш се уплаши, че котката ще се хвърли върху него.

— Сетне Глория ми каза някои други неща, които измъчвали Слупи. Едното беше пикапът „Форд“, който си бях купил. Артритът му беше лек, но горкото куче не можело да се качва и да слиза от пикапа толкова лесно, колкото от кола, и се страхувало да не си счупи някоя лапа.

Все още оголила зъби, котката изсъска.

Орсън трепна и от гърлото му се изтръгна кратък, пронизителен тревожен звук.

Без да обръща внимание на тази кучешко-котешка драма, Рузвелт разказваше:

— Глория и аз обядвахме и прекарахме заедно целия следобед. Говорихме за работата й да общува с животните. Нямала специална дарба и това не били паранормални глупости, а само чувствителност към другите видове, която всички притежаваме, но сме потиснали. Всеки можел да го прави. Аз също. Стига да съм научел похватите и да съм се занимавал достатъчно с тази дейност. Стори ми се абсурдно.

Мънгоджери отново изсъска, този път по-ожесточено, и Орсън пак трепна, а после мога да се закълна, че котката се усмихна.

Нещо още по-странно — Орсън сякаш се ухили широко — нещо, което не изисква буйно въображение, за да си го представиш, защото всички кучета се хилят. Орсън дишаше щастливо и се хилеше на усмихнатата котка, сякаш срещата им беше забавна шега.

— Питам те, синко, кой би искал да се научи на такова нещо?

— Да, наистина, кой? — сковано рекох аз.

— И така, Глория ме научи и това продължи отчайващо дълго време. Месеци. Но накрая станах добър като нея. Първото и най-важно нещо е да повярваш, че можеш да го правиш. Да отхвърлиш съмненията, цинизма и всичките си предварителни представи за това кое е възможно и кое не. Най-трудното е да престанеш да се притесняваш, че изглеждаш глуповато, защото страхът да бъдеш унижен наистина те ограничава. Мнозина не могат да преодолеят това и аз съм малко изненадан, че успях да го сторя.

Орсън се наведе над масата и оголи зъби.

Очите на котката се разшириха от страх.

Мълчаливо, но заплашително, кучето изскърца със зъби.

Тъга изпълни плътния глас на Рузвелт.

— Слупи умря три години по-късно. Господи, колко скърбях за него. Но онези три години бяха изключително интересни и чудесни, защото двамата живяхме в пълна хармония.

Все още с оголени зъби, Орсън тихо изръмжа, а Мънгоджери изскимтя. Кучето пак изръмжа, а котката жално измяука с неподправен страх, после и двамата се ухилиха.

— Какво, по дяволите, става тук? — зачудих се аз.

Орсън и Мънгоджери останаха озадачени от нервността в гласа ми.

— Забавляват се — отговори Рузвелт.

Примигнах.

На светлината на свещите лицето му блестеше като лакирано в черно тиково дърво.

— Забавляват се, като се подиграват със стереотипа си — обясни той.

Имах чувството, че не съм чул правилно. Сигурно погрешно тълкувах думите му и явно трябваше да си промия ушите.

— Подиграват се със стереотипа си?

— Да. — Фрост кимна в потвърждение. — Разбира се, те не биха се изразили по този начин, но точно това правят. Предполага се, че кучетата и котките се мразят безумно. Тези двамата се шегуват с това схващане.

Рузвелт се ухили глуповато като Орсън и Мънгоджери. Устните му бяха толкова тъмночервени, че изглеждаха черни, а зъбите — големи и бели като бучки захар.

— Взимам си думите назад — рекох аз. — След внимателен размисъл реших, че си абсолютно откачен, луд за връзване.

Той отново кимна и продължи да се хили. Изведнъж, подобно на тъмни лъчи на черна луна, на лицето му се изписа озлобление.

— Ако бях бял, щеше веднага да ми повярваш, нали? — изръмжа Фрост и удари с огромния си юмрук по масата. Чашите за кафе издрънчаха в чинийките и едва не се катурнаха.

Обвинението му ме порази. Никога не бях чувал родителите ми да употребяват етническа обида или да правят расистко изявление. Бях отгледан без предразсъдъци. Всъщност, ако на този свят съществуваше абсолютно непредубеден човек, това бях аз. „Нощното влечуго“, както някои хулигани ме наричаха, когато бях дете, преди да срещна Боби и да имам някой, който да застане на моята страна. Въпреки че не съм албинос и кожата ми има пигмент, аз бях странен в очите на много хора. За някои бях просто нечистоплътен и отблъскващ, сякаш генетичната ми уязвимост към ултравиолетовите лъчи можеше да се предаде на останалите чрез кихане, но други се страхуваха от мен и ме презираха повече, отколкото ако бях уродлива жаба с три очи, дори само защото им бях съсед.

Рузвелт Фрост се надигна от стола, наведе се над масата, размаха юмрук като пъпеш и заговори с омраза, която ме стъписа и възмути.

— Расист! Болно расистко копеле!

Едва събрах сили да попитам:

— К-какво значение би могла да има расата за мен?

Рузвелт имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да се пресегне през масата, да ме издърпа от стола и да ме души, докато изплезя език. Оголи зъби и изръмжа като куче:

— Какво, по дяволите, става тук? — отново попитах, но този път осъзнах, че се обръщам към кучето и котката.

Фрост отново изръмжа и когато се вторачих глуповато в него, каза:

— Хайде, синко, ако не можеш да ме обидиш, поне изръмжи. Давай, синко, ти можеш да го направиш.

Орсън и Мънгоджери ме гледаха в очакване.

Рузвелт пак изръмжа — този път с въпросителна интонация — и накрая аз също заръмжах. Той изръмжа по-силно. Аз направих същото.

Накрая Фрост се усмихна широко и рече:

— Омраза. Куче и котка. Чернокож и бял. Само се забавляваме, подигравайки се със стереотипа си.

Чернокожият седна на стола, а моето недоумение отстъпи пред вълнуващото усещане, че става някакво чудо. Предстоеше откровение, което щеше да промени живота ми завинаги и да разкрие измерения на света, които в момента не можех да си представя. Но макар че се опитвах да го сграбча, това прозрение остана неуловимо и мъчително отвъд границите на разума ми.

Погледнах Орсън. Онези мастиленочерни, влажни очи.

Погледнах Мънгоджери.

Котката оголи зъби.

Орсън направи същото.

Полазиха ме леки ледени тръпки, не защото се уплаших, че кучето и котката могат да ме ухапят, а заради онова, което започнах да проумявам. Изпитах приятна тръпка на почуда и замайващо вълнение.

Усъмних се дали Рузвелт Фрост не ми е сложил нещо в кафето. Нямах предвид бренди, а халюциногени. Бях дезориентиран и същевременно с по-ясна мисъл от всякога, сякаш бях в състояние на повишена възбудимост.

Котката изсъска към мен и аз сторих същото.

Орсън изръмжа и аз му отвърнах по същия начин.

В този най-изумителен миг от живота ми ние, хора и животни, седяхме около масата и се хилехме един на друг. Това ми напомни онези приятни, старомодни картини, които бяха популярни преди години. Кучета играят покер. Разбира се, само един от нас беше куче и никой не държеше карти, затова картината не съответстваше точно на ситуацията. Но колкото повече мислех, толкова повече се приближавах до разкритие, до прозрение, до разбиране на всички последици от онова, което се бе случило на тази маса през последните няколко минути…

… И в същия миг потокът на мисълта ми бе прекъснат от пиукане, идващо от електронната алармена система в сандъка до масата.

Рузвелт и аз се обърнахме към видеомонитора. Четирите изображения на екрана се сляха в едно. Автоматичната система се съсредоточи върху натрапника и го показа в тайнствената, усилена светлина на обектива за нощно виждане.

Посетителят се криеше в стелещата се на талази мъгла в задния край на кея, където бе хвърлила котва „Ностромо“. Изглеждаше така, сякаш бе дошъл от юрския период. Беше висок около метър и двайсет, приличаше на птеродактил и имаше дълъг и злобен клюн.

Главата ми беше пълна с трескави разсъждения, свързани с котката и кучето, и бях толкова объркан от другите събития през нощта, че бях готов да видя неестествено в естественото там, където всъщност не съществуваше. Сърцето ми ускори ритъма си. Устата ми пресъхна. Ако не бях смазан от шока, сигурно щях да скоча от стола. Сигурно щях да стана за смях, но Рузвелт ме спаси от неудобното положение. Той беше по природа по-хладнокръвен от мен, а и бе живял толкова дълго в компанията на неестественото, че бързо различаваше истински демоничното от фалшивото.

— Това е синя чапла — каза той. — Излязла е на нощен лов.

Много пъти бях виждал голямата синя чапла, обитаваща околностите на Мунлайт Бей, и сега, когато Фрост спомена за нея, я познах.

В своя защита ще отбележа, че въпреки елегантното си телосложение и неоспорима грациозност онази чапла имаше излъчване на хищник и студените очи на влечуго, отъждествяващи я с оцеляло същество от ерата на динозаврите.

Птицата стоеше досами ръба на кея и съсредоточено надничаше във водата. Изведнъж се наведе, стрелна глава надолу, заби човка във водата, грабна рибка и отмятайки глава назад, глътна улова. Някои умират, за да живеят други.

Имайки предвид колко прибързано бях приписал праисторически качества на тази обикновена чапла, започнах да се питам дали не придавам твърде голямо значение на неотдавнашния епизод с котката и кучето. Убедеността ми отстъпи пред недоверието. Прииждащата огромна вълна на прозрението изведнъж намаля, без да се разбие, и отново ме заля приливът на съмнението.

Гласът на Рузвелт ме върна към реалността.

— През годините, откакто Глория Чан ме научи да общувам с различните видове животни, което, общо взето, означава да бъдеш изключително добър слушател, животът ми се обогати неизмеримо.

— Изключително добър слушател — повторих аз, като се зачудих как Боби би реагирал на смахнат израз като този.

Може би преживяванията с маймуните завинаги го бяха лишили от сарказма и скептицизма. Надявах се, че не е така. Макар че промяната вероятно е основен принцип във вселената, някои неща са непреходни, включително упорството на Боби да води живот, в който има само пясък, сърф и слънце.

— Много се радвах на всички животни, които дойдоха при мен — сухо отбеляза Рузвелт, сякаш беше само ветеринар, който си спомня за кариера в животинската медицина. Протегна ръка и погали по главата Мънгоджери, сетне я почеса зад ушите. Котката се облегна на голямата му длан и започна да мърка. — Но тези нови котки, които срещам през последните две години… откриват много по-вълнуващи измерения в общуването.

Фрост се обърна към Орсън и добави:

— Убеден съм, че и ти не си по-малко интересен от котките.

Дишайки тежко и с изплезен език, Орсън придоби изражение на съвършена кучешка безучастност.

— Виж какво, куче, никога не си ме заблуждавал — увери го Рузвелт. — И след игричката ти с котката преди малко можеш да се откажеш от преструвките.

Пренебрегвайки Мънгоджери, Орсън погледна трите бисквити на масата.

— Можеш да се преструваш, че си много гладен и за теб няма нищо по-важно от тези вкусотии, но не мисля така.

Без да откъсва поглед от бисквитите, Орсън изскимтя с копнеж.

— Ти доведе тук Крис, кученце, затова защо дойде, щом не искаш да говориш?

Преди повече от две години, на Бъдни вечер, месец преди майка ми да умре, двамата с Орсън бродехме в нощта, както обикновено. Тогава кучето беше само на една година. Като малък Орсън беше жизнен и игрив, но не и свръхвъзбуден като повечето палета. Въпреки това невинаги можеше да контролира любопитството си и да се държи прилично. Стояхме на баскетболното игрище зад гимназията и аз хвърлях топката в коша. Говорех на Орсън, че Майкъл Джордан трябва да е адски доволен, задето съм роден с пигментна ксеродермия и не мога да играя на дневна светлина, когато кучето изведнъж хукна нанякъде. Повиках го няколко пъти, но той само спря и ме погледна, сетне отново побягна. Разбрах, че няма да се върне, метнах се на велосипеда и поех след него. Орсън ме въвлече в безумна гонитба — улици, алеи, през Куестър Парк, надолу към яхтклуба и накрая по доковете, към „Ностромо“. Лаеше като обезумял. Скочи право на сводестата задна палуба на яхтата и когато спрях, плъзгайки се по влажните дъски, Рузвелт вече беше излязъл и го милваше, за да го успокои.

— Ти искаш да говориш — каза Фрост. — Първия път дойде тук, за да говориш, но аз подозирам, че не ми вярваш.

Орсън седеше с наведена глава, приковал очи в бисквитите.

— Дори след две години още се страхуваш, че съм свързан с хората от Уайвърн и няма да направиш нищо, докато не си сигурен в мен.

Кучето подуши бисквитите и пак близна масата около тях, сякаш не съзнаваше, че говорят на него.

Рузвелт насочи вниманието си към мен.

— Тези нови котки идват от Уайвърн. Някои са първо поколение, първоначалните бегълци, а други са второ поколение, родени на свобода.

— Лабораторни животни ли са? — попитах аз.

— Само първото поколение. Те и потомците им са различни от другите котки. В много отношения.

— По-умни са — рекох аз, спомняйки си поведението на маймуните.

— Знаеш повече, отколкото мислех.

— Нощта беше дълга, случиха се доста неща. Колко са умни?

— Не знам как да преценя — отвърна той уклончиво. — Но са по-умни и различни и в други отношения.

— Защо? Какво са им направили там?

— Не знам.

— Как са избягали?

— И аз бих искал да узная.

— Защо не са ги изловили?

— Нямам представа.

— Не се обиждай, но не умееш да лъжеш.

— Така е — усмихна се Фрост. — Виж какво, синко, не знам нищо, освен онова, което животните ми казват. Но за теб не е здравословно да знаеш дори това. Колкото повече знаеш, толкова повече искаш да научиш, а би трябвало да се притесняваш за кучето и за приятелите си.

— Звучи като заплаха — миролюбиво отбелязах аз.

Мъжът сви огромните си рамене.

— Ако мислиш, че сътруднича с онези в Уайвърн, тогава е заплаха. Но ако вярваш, че съм ти приятел, тогава е съвет.

Исках да му вярвам, но споделях съмненията на Орсън. Трудно ми беше да допусна, че този човек е способен на коварство. Но тук, от другата страна на вълшебното огледало, трябваше да предполагам, че всяко лице е измамно.

Изнервен от кофеина, но жадуващ за още, занесох чашата си до кафеварката и пак я напълних.

— Мога да ти кажа — рече Рузвелт, — че във форт Уайвърн освен котки има и кучета.

— Орсън не е дошъл от Уайвърн.

— А откъде?

Стоях с гръб към хладилника и сърбах горещото кафе.

— Един от колегите на мама ни го даде. Тяхната кучка родила много палета и искаха да им намерят дом.

— Колега на майка ти от университета ли?

— Да. Професор от „Ашдън“.

Фрост ме зяпна, без да каже нищо, и облак на състрадание премина по лицето и помрачи очите му. Имах чувството, че чува грохота на апокалиптична буря и всички мълнии ще се изсипят върху главата ми.

— Какво има? — попитах аз обезпокоен.

Рузвелт отвори уста да отговори, после размисли и запази мълчание. Изведнъж ми се стори, че отбягва погледа ми. И двамата с Орсън се вторачиха в проклетите кучешки бисквити.

Котката обаче наблюдаваше мен.

Дори ако котка, изработена от чисто злато, с очи от скъпоценни камъни, мълчалив пазач на пирамида, намираща се дълбоко под море от пясък, изведнъж оживееше пред очите ми, нямаше да бъде по-загадъчна от тази.

— Да не мислиш, че Орсън е дошъл от Уайвърн? — обърнах се към Фрост. — Защо колегата на майка ми ще я лъже?

Той поклати глава, сякаш нямаше представа, но всъщност много добре знаеше.

Бях отчаян от начина, по който Рузвелт маневрираше между откровенията и тайните си. Не разбирах играта му и не можех да проумея защо ту споделяше нещо, ту млъкваше.

Котката продължаваше да ме гледа със загадъчните си очи. Пламъкът на свещите потрепваше. Влажният въздух се насити с тайнственост, осезаема като тамян.

— Липсва ти само кристална топка, сребърни халки на ушите и кърпа на главата, за да заприличаш на циганка гадателка — отбелязах аз.

Фрост не ме удостои с поглед.

Върнах се на стола си до масата и се опитах да използвам малкото, което знаех, за да го предизвикам да повярва, че знам повече. Може би щеше да се поотпусне и да разкрие тайните си, ако успеех да го убедя, че разполагам с повече информация.

— В лабораториите на Уайвърн не е имало само котки и кучета, а и маймуни — подхвърлих аз.

Рузвелт не каза нищо. Продължаваше да отбягва погледа ми.

— Знаеш ли за маймуните? — не мирясвах аз.

— Не — отговори той, но отмести очи от бисквитите и погледна монитора на камерата за наблюдение.

— Предполагам, че заради маймуните от три месеца закотвяш яхтата си извън яхтклуба.

Осъзнавайки, че се издал, като е погледнал към монитора, когато споменах за маймуните, той отново насочи вниманието си върху кучешките бисквити.

В залива отвъд яхтклуба имаше само сто места за закотвяне, които бяха много скъпи. Беше ненужно и неудобно да пътуваш всяка вечер дотам. Рузвелт бе взел под наем мястото от Дитер Гесел, рибар, чийто траулер бе закотвен по-нататък по северния ръкав на залива, при останалите рибарски лодки. Дитер бе запазил мястото си за деня, в който ще се пенсионира и ще си купи яхта за разходки. Според слуховете Фрост плащаше пет пъти повече, отколкото даваше Дитер.

До този момент не го бях питал за това, защото не беше моя работа.

— Всяка вечер местиш „Ностромо“ и спиш там — продължих аз. — С изключение на тази вечер, докато чакаше мен. Хората мислеха, че ще си купиш втора яхта, нещо по-малко, само за развлечения. Когато не го стори, те си казаха: „Ами старият Рузвелт е малко ексцентричен. Нали разговаря с животните.“

Той мълчеше.

Двамата с Орсън изглеждаха толкова силно заинтригувани от трите кучешки бисквити, че всеки момент очаквах някой от тях да наруши дисциплината и да ги излапа.

— След случилото се тази вечер мисля, че знам защо ходиш да спиш там — продължих аз. — Смяташ, че е по-безопасно. Защото маймуните може би не плуват добре или това не им харесва.

— Добре, куче, макар че не искаш да ми говориш, можеш да излапаш бисквитите — каза Рузвелт, сякаш не ме беше чул.

Орсън впери поглед в инквизитора си, търсейки потвърждение.

— Хайде, яж — подкани го Фрост.

Кучето ме погледна недоверчиво, все едно ме питаше дали разрешението на Рузвелт е номер.

— Той е домакинът — рекох аз.

Орсън лапна първата бисквита и доволно я схруска.

Най-после насочвайки вниманието си към мен, с очи, все още изпълнени с онова озадачаващо състрадание, Фрост каза:

— Хората, участващи в проекта в Уайвърн… може да са имали добри намерения. Поне някои от тях. И мисля, че от работата им можеше да излезе нещо добро. — Той отново протегна ръка и погали котката, която се отпусна при допира му, макар че не отмести пронизващите си очи от мен. — Но тази история има и тъмна страна. Много тъмна. От онова, което ми казаха, маймуните са само едно от нейните изражения.

— Нима има и нещо друго?

Рузвелт дълго ме гледа мълчаливо. Орсън изяде втората бисквита. Когато най-после Фрост заговори, гласът му беше по-тих от всякога.

— В онези лаборатории е имало не само котки, кучета и маймуни.

Не знаех какво има предвид, но рекох:

— Подозирам, че не говориш за морски свинчета или бели мишки.

Той отмести очи от мен и се вторачи в нещо далеч отвъд каютата на яхтата си.

— Ще настъпят много промени.

— Казват, че промяната е хубаво нещо.

— Понякога да, понякога не.

Орсън изяде и третата бисквита. Рузвелт стана, взе котката, притисна я до гърдите си и я погали. Изглежда се опитваше да реши дали да разказва още.

— Уморен съм, синко. — Тонът му вече не беше откровен, а загадъчен. — Отдавна трябваше да съм в леглото. — Помолиха ме да те предупредя, че приятелите ти ще бъдат в опасност, ако не се откажеш от тази история и продължиш да разпитваш.

— Котката ли те помоли да ме предупредиш?

— Точно така.

Станах и усетих, че яхтата се люлее. За миг ми се зави свят и се хванах за облегалката на стола, за да запазя равновесие.

Този физически симптом беше съпътстван и от душевен смут и контролът ми върху реалността ставаше все по-слаб. Имах чувството, че се въртя на повърхността на водовъртеж, който бързо ще ме засмуче надолу, докато стигна до дъното на фунията и се озова не в приказната страна на магьосника от Оз, а на Уаймеа Бей, Хавай, обсъждайки с Пиа Клик превъплъщението.

— А котката, Мънгоджери… тя не е съюзник на хората в Уайвърн, така ли? — попитах.

— Избягала е от тях.

Орсън облиза муцуна, за да се увери, че не са останали скъпоценни трохи от бисквитите, скочи от стола и застана до мен.

— По-рано тази вечер чух да описват проекта в Уайвърн като апокалипсис… края на света.

— Светът, който познаваме.

— Наистина ли вярваш в това?

— Може да стане и така. Но вероятно, когато всичко се успокои, ще има повече добри промени отколкото лоши. Краят на света, който познаваме, не означава задължително краят на света изобщо.

— Кажи го на динозаврите след сблъсъка на земята с кометата.

— И аз се страхувам понякога — призна той.

— Щом се страхуваш толкова много, че всяка нощ отиваш да спиш в пристанището на рибарите и ако наистина мислиш, че онова, което правят в Уайвърн, е опасно, защо не напуснеш Мунлайт Бей?

— Мислил съм по този въпрос. Но бизнесът ми е тук. Животът ми е тук. Пък и как бих могъл да избягам? Само ще спечеля малко време. Накрая никъде няма да бъде безопасно.

— Мрачна прогноза.

— Да.

— И все пак, не изглеждаш потиснат.

Носейки котката на ръце, Рузвелт ни поведе навън.

— Винаги съм бил в състояние да се справя с онова, което ми подхвърли животът, синко. И с хубавото, и с лошото, стига да е било поне интересно. Господ ме благослови с пълноценен и разнообразен живот. Единственото, от което наистина се страхувам, е скуката. — Излязохме от каютата и се озовахме в лепкавата прегръдка на мъглата. — Тук, в бижуто на Централното крайбрежие, нещата ще станат страшни, но каквото и да се случи, със сигурност няма да е скучно.

Фрост приличаше на Боби Халоуей повече, отколкото предполагах.

— Ами… благодаря за съвета.

Седнах на защитната преграда на палубата, провесих крака и скочих на кея. Орсън ме последва.

Голямата синя чапла бе изчезнала. Мъглата се стелеше на талази около мен, черните води се плискаха под яхтата и всичко останало беше неподвижно като мъртвешки сън.

Направих няколко крачки към подвижния мост, когато Рузвелт ме повика:

— Ей, момче!

Спрях и се обърнах.

— Безопасността на приятелите ти е изложена на риск. Както и твоето щастие. Повярвай, не ти трябва да знаеш повече за тази история. Имаш си достатъчно проблеми… с начина, по който си принуден да живееш.

— Нямам никакви проблеми — уверих го аз. — Само някои предимства и неудобства в сравнение с повечето хора.

Кожата му беше толкова черна, че можеше да бъде мираж в мъглата, игра на сенки. Котката, която държеше, не се виждаше. Блестяха само очите й като безплътни, загадъчни ярки зелени орбити, носещи се във въздуха.

— Само някои предимства… Наистина ли вярваш в това? — попита Рузвелт.

— Да — отговорих аз, макар че не бях сигурен дали го вярвам, защото е истина, или защото цял живот си бях внушавал, че е така. През повечето време реалността е такава, каквато сам си я правиш.

— Ще ти кажа още нещо — добави той. — Защото може да те убеди да се откажеш от всичко това и да си гледаш живота.

Зачаках.

Най-после, малко тъжно, Фрост каза:

— Причината, поради която повечето от тях не искат да ти сторят зло и предпочитат да се опитат да те контролират, убивайки приятелите ти, и изпитват страхопочитание от теб, е защото знаят коя беше майка ти.

По гърба ми запълзя смъртоносен и леден страх и за миг дробовете ми се сковаха така, че не можех да поемам въздух — макар да не знаех защо, загадъчното твърдение на Рузвелт Фрост ми въздейства толкова бързо и дълбоко. Може би разбирах повече, отколкото осъзнавах. И истината вече чакаше да бъде открита в дебрите на подсъзнанието или в бездната на сърцето ми.

Успях да поема дъх и попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се замислиш, ще осъзнаеш, че няма да спечелиш нищо, ако продължиш да се занимаваш с тази история. А ще загубиш много. Познанието рядко ни носи покой, синко. Преди сто години не знаехме за строежа на атома, нито за ДНК или за черните дупки в космоса. Но по-щастливи и по-доволни ли сме от хората тогава?

Докато Рузвелт произнасяше последната дума, мъглата изпълни пространството на задната палуба, където бе застанал. Някъде тихо се затвори врата на каюта и силно изщрака резе.