Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (64)

62

Марго излетя от отводнителната шахта и тупна в нисък тунел, едва-едва осветен от догаряща факла. Дъното беше покрито със застояла вода, от която стърчаха купчинки боклук. Таванът заплашително тръпнеше и проскърцваше от тътена на далечните срутвания, а от шахтата се посипаха прах и ситни камъчета, които бързо покриха раменете й.

Смитбек цопна до нея, следван от Пендъргаст, Дагоста и водолазът.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Дагоста, извърнал с лице към непознатия. — Какво стана с останалите тюлени?

— Аз не съм тюлен, а полицейски водолаз, сър — отвърна мъжът. — Полицай Сноу.

— Ясно, ясно — кимна лейтенантът. — Ти си човекът, който започна цялата работа. Имаш ли фенер, Сноу?

Водолазът запали факла, която измъкна от раницата си. Тунелът блесна, озарен от пурпурното сияние.

— Господи, Света Богородице! — хлъцна Смитбек до нея. Марго напрегна взор и внезапно си даде сметка, че онова, което бе взела за купчини боклук, на практика бяха обезглавени трупове в неопренови костюми, застинали в последната си агония. Стените край тях бяха надупчени от куршуми, личаха черните, силно обгорели дупки от гранати.

— Екип „Гама“ — рече Сноу. — Избягах тук, след като видяха сметката на партньора ми. Ония ме гониха чак до шахтата, но някъде около коловозите се отказаха.

— Вероятно са разбрали, че закъсняват за бала — промърмори Дагоста, оглеждайки с мрачно лице касапницата наоколо.

— Там горе нямаше ли други тюлени, сър? — попита го Сноу. — Вървях по стъпките им и се надявах, че все някой е оцелял… — Видя изражението на Дагоста и гласът му заглъхна. В тунела се възцари тежка тишина.

— Хей, да изчезваме оттук! — сепна се Сноу. — Още двайсет кила С–4 ще гръмнат всеки момент!

Марго се запрепъва в полумрака, изпълнена с желание да попие с цялото си тяло твърдостта на каменистия под. Напрегна волята си до крайност, за да прогони кошмарните картини от Кристалния павилион, запечатали се дълбоко в съзнанието й. Даваше си сметка, че ако не го стори, няма да бъде в състояние да направи дори една крачка.

Тунелът направи широк завой. Фигурите на Сноу и Дагоста изчезнаха в някакво обширно затъмнено пространство.

Дишането на Смитбек зад гърба й изведнъж стана разпокъсано и тя се огледа. По пода на тунела се търкаляха обезобразените трупове на десетина Бръчкави. Качулката на един от тях беше паднала, разкривайки матовата, напластена кожа на отвратителното и в смъртта лице.

— Поразително! — възкликна Смитбек. — Безспорни белези на влечуго, но човешките черти все още преобладават. Тоя тук явно е бил в началния стадий на метаморфозата, която би го превърнала в стопроцентов Мбвун. Странното е, че при едни тази метаморфоза е в по-напреднал стадий, отколкото при други. Това несъмнено доказва подобренията и фината настройка, осъществени от Кавакита. Жалко, че нямаме време за по-задълбочено изследване.

Стъпките им звучно закънтяха в обширното тъмно пространство, в което бяха изчезнали мъжете пред тях. В плитката вода лежаха още няколко неподвижни тела.

— Това е сборният пункт — обяви Сноу и зарови в акуратно подредените край стената торби и раници. В гласа му се долови тревога: — Разполагаме с достатъчно кислородни апарати и маски, но никакви костюми. Трябва веднага да изчезваме, защото гръмнат ли зарядите, таванът ще се срути върху нас!

— На вас дължим спасението си, доктор Грийн — обади се Пендъргаст и й подаде комплект кислородни бутилки. — Оказахте се абсолютно права и благодарение на вашия витамин успяхме да се измъкнем от проклетия павилион. Най-тържествено обещавам, че ще получите покана за всяка друга екскурзия от подобен характер!

— Благодаря, тази ми стига — отвърна Марго, нахлузвайки чифт плавници на краката си.

Агентът на ФБР се обърна към Сноу:

— Каква е стратегията на оттеглянето?

— Ние проникнахме през пречиствателната станция на Хъдзън, но за съжаление няма начин да се върнем по същия път — рече водолазът, докато премяташе кислородния апарат през раменете си и закрепваше каишките на фенерчето към челото си. — По план трябваше да излезем през северното разклонение на Западния страничен, а оттам — в канала под Сто двадесет и пета.

— Има ли начин да ни заведете дотам? — попита Пендъргаст, помагайки на репортера да закрепи кислородните бутилки на гърба си.

— Мисля, че има — кимна водолазът, ровейки в купчината лицеви маски. — Успях да хвърля един поглед на картите, които носеше командирът. Трябва да следваме същия маршрут обратно до първия преливник. Там, вместо да се спуснем към пречиствателната станция, ще поемем нагоре, по отводнителната шахта, която се свързва със Страничния. Това означава доста продължително плуване, при това с безкрайно внимание, защото ще се натъкнем на много шлюзове и спомагателни шахти. Хлътнем ли в някоя от тях… — Гласът му пресекна.

— Ясно — кимна Пендъргаст, борейки се със собствения си комплект кислородни бутилки. — Господин Смитбек, доктор Грийн, имате ли някакви познания за леководолазната екипировка?

— В колежа взех един-два урока — промърмори Смитбек, поемайки маската от ръцете му.

— Гмуркала съм се на Бахамите, но само с дихателен апарат — добави на свой ред Марго.

— Принципът е същият — успокои я Пендъргаст. — Ще ви нагласим регулатора и няма страшно. Дишате си нормално и запазвате спокойствие, това е всичко.

— Побързайте! — тревожно подвикна Сноу и затича към далечния край на пещерата, следван от Смитбек и Пендъргаст. Марго пристегна колана си и хукна след тях, преодолявайки парализата на страха, започнала да сковава краката й.

Внезапно агентът рязко спря и се обърна.

— Къде е Винсънт?

Марго механично стори същото. Дагоста стоеше неподвижно в центъра на площадката, а снаряжението беше струпано на безформена купчина в краката му.

— Вие вървете — подвикна той.

В очите на Пендъргаст се появи ням въпрос.

— Не мога да плувам — простичко рече лейтенантът.

До ушите на Марго долетя сподавената ругатня на Сноу. За миг никой не помръдна. После Смитбек направи крачка назад.

— Давай с мен, ще ти помогна — предложи той.

— Вече споменах, че съм израснал в Куинс и не мога да плувам! — сопна се Дагоста. — Ще потъна като камък!

— С този апарат няма да потънеш — успокои го Смитбек, грабна кислородните бутилки и ги закрепи на гърба му. — Ще се държиш за мен и толкоз. Ако се наложи, аз ще плувам и за двамата. Гледаш ме какво правя и всичко ще бъде наред. — Тикна една маска в ръцете му и го побутна към останалите.

Оттатък пещерата ромонеше подземна рекичка, която чезнеше някъде в мрака. Марго гледаше как Сноу и Пендъргаст слагат маските си и потъват в черната вода. Тя стори същото. Захапа мундщука на кислородния регулатор и предпазливо се потопи. След вонята в тунела въздухът от бутилките й се стори манна небесна. Зад гърба й се разнесе шумен плясък. Подкрепян от репортера, Дагоста започна да напредва в гъстата и противно блудкава течност с нещо средно между плуване и безразборно ритане с ръце и крака.

Марго заплува с всички сили след мигащата в мрака лампа на челото на Сноу. Очакваше всеки миг хиляди тонове скална маса да се стовари отгоре им, взривена от зарядите на тюлените. Секунди по-късно настигна двамата мъже в авангарда, които бяха спрели на място.

— Тук ще се потопим — нареди Сноу, измъкнал за миг мундщука от устата си. — Пазете се от всякакви одрасквания и не гълтайте нищо, в името на Всевишния! В дъното на този тунел има една много стара желязна тръба, която ще ни отведе в…

В този миг някъде над главите им се разнесе мощен тътен, който усетиха с всяка фибра на тялото си: нисък и зловещ, нарастващ със светкавична скорост.

— Хей, какво е това? — тревожно се ослуша Смитбек, току-що присъединил се към тях заедно с Дагоста. — Зарядите?

— Не, защото грохотът е постоянен — прошепна в отговор Пендъргаст. — Трябва да са започнали източването на резервоара. За съжаление по-рано от предвиденото…

Замръзнаха в мръсната вода, сякаш омагьосани от страховития тътен на милионите кубически метри вода, устремили се към плетеницата от стари тунели над главите им.

— Тридесет секунди до взривяването на последните заряди — обяви със спокоен глас Пендъргаст и заби очи в часовника си.

Марго чакаше, опитвайки се да успокои дишането си. Даваше си ясна сметка, че ако зарядите избухнат не по планирания начин, след броени минути всички ще бъдат мъртви.

Тунелът се разтърси от силни вибрации, водата сякаш завря. Обсипа ги дъжд от мазилка и парчета бетон. Сноу нагласи маската си, огледа се за последен път и потъна под водата. Смитбек го последва заедно с Дагоста, без да обръща внимание на съпротивата му. Пендъргаст даде знак на Марго, че е следващата. Тя се потопи и заплува между тесните, покрити с ръжда стени на старата тръба, следвайки мъждивата светлинка от фенера на водолаза далеч пред себе си. Отбеляза, че безразборно ритане на Дагоста постепенно преминава в някакъв що-годе ритъм, дължащ се на свикването му с дихателния апарат.

Тунелът стана хоризонтален, последваха два завоя. Марго се обърна да провери дали Пендъргаст ги следва. Ръката му й направи знак да продължава напред, мярнала се за миг сред слаби оранжеви отблясъци.

Мъжете пред нея се плъзнаха покрай някакво разклонение. Старата желязна тръба се вливаше в друга — по-широка и далеч по-нова и лъскава, която чезнеше в далечината. От мястото на връзката започваше друга, по-тясна тръба, насочена право надолу. Сноу посочи напред, после нагоре. Това означаваше, че преливникът към Западния страничен се намира точно пред тях.

Изведнъж отзад се разнесе чудовищен грохот — зловещ и дълбок тътен, който разклати тръбата със застояла вода. Последваха множество силни трусове, в бърза последователност. Марго видя как очите на Сноу се разширяват от ужас под подскачащия лъч на фенерчето. Последните заряди бяха избухнали, затрупвайки завинаги галериите към Дяволския етаж.

Сноу размаха ръце, правейки им знаци да продължават нагоре, към преливника. После Марго усети силно дръпване, сякаш изведнъж се беше появило течение, теглещо я обратно към сборния пункт. Усещането изчезна толкова внезапно, колкото се беше появило, водата изведнъж се сгъсти. За част от секундата изпита странното усещане, че е изпаднала в безтегловност в окото на ураган.

После от старата желязна тръба зад гърба й връхлетя порой от мътна вода под огромно налягане, целият тунел се разтърси. Тялото й силно се блъсна в стената, мундщукът излетя от устата й. Размахала ръце, тя започна да го търси в урагана от мехурчета и всякаква мръсотия. Следващата вълна я запрати към дупката, която зееше под краката й. Някаква непреодолима сила я теглеше надолу, към непроницаемия мрак, въпреки отчаяните й усилия да се задържи. Оглушителният тътен продължаваше да притиска ушите й, равномерен като кръвообращение. Тялото й се блъскаше между стените, жалко листенце във властта на могъщия водовъртеж. В бледата светлина на фенерчето успя да зърне ръката на Пендъргаст — тъничка като на кукла, да се протяга към нея. Изпита чувството, че ги делят стотици километри. В следващия миг връхлетя нова вълна и тесният тунел над главата й се срути с острото скърцане на смачкан метал. Тялото й се стрелна надолу към непрогледния мрак, в ушите й продължаваше да ечи тътенът — равномерен и оглушителен, натежал от смъртна заплаха.