Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (31)

30

Вратата рязко се отвори и Хейуърд влезе в малката канцелария с пълна уста. Преглътна последната хапка риба тон и обяви:

— Току-що се обади капитан Уокси. Вика ви долу, в отделението за разпити. Пипнали са го.

— Кого? — попита Дагоста и вдигна глава от набодения с карфици плот за издирвани лица, който бе заменил задигнатата от Уокси карта.

— Как кого? — изви вежди сержантът. — Убиеца имитатор, естествено.

— Без майтап? — изгледа я той, после грабна сакото си от закачалката и се стрелна към вратата.

— В най-затънтените пущинаци на Сентрал Парк, точно където предполагал капитанът — обясни Хейуърд, докато прекосяваха оперативната зала и се насочваха към асансьора. — Един от патрулните чул шумотевица в храстите и отишъл до провери. Мръсникът току-що бил наръгал някакъв скитник и се готвел да му резне главата.

— Как е разбрал, че възнамерява точно това?

— Питайте капитан Уокси — сви рамене сержантът.

— Оръжието?

— Ръчно изработен нож, груба работа — скептично обясни тя. — Точно такъв, какъвто търсят.

Вратата на асансьора се плъзна и пред очите им изплува мършавата фигура на Пендъргаст. Веждите му въпросително се повдигнаха.

— Убиецът е долу, в стаите за разпит — информира го Дагоста. — Уокси наредил да ме повикат.

— Ти да видиш! — промърмори агентът на ФБР, пропусна ги да влязат и натисна бутона за втория етаж. — Значи сме там. Изгарям от любопитство да зърна що за птица е пипнал нашият капитан.

Отделението за разпити в сградата на Полис Плаза №1 представляваше мрачен коридор с бетонни стени, от двете страни на който се точеха боядисани в сиво стаички с тежки метални врати. Дежурният натисна бутона за отваряне и ги насочи към стената за наблюдение на килия №9. Пред стъкления панел се беше настанил Уокси, удобно изтегнат в стола. Чул стъпките им, той се обърна. Появата на Пендъргаст отбеляза с недоволна гримаса, на Дагоста само изсумтя, а на Хейуърд изобщо не обърна внимание.

— Пропя ли? — попита Дагоста.

— Не е спрял — изгрухтя дебелият капитан. — Но засега дрънка само глупости. Нарича се Джефри и толкоз. Ама скоро ще го изцедим. Помислих си, че ще пожелаеш да му зададеш няколко въпроса — великодушно добави той, доволен от триумфа.

Мъжът оттатък стъклото имаше раздърпани дрехи и див поглед. Устните му мърдаха с трескава бързина, някак гротескна на фона на скованата фигура.

— Тоя? — възкликна недоверчиво Дагоста.

— Точно той.

— Струва ми се прекалено дребен за това, което е свършил.

— Сигурно е ял доста бой, затова не е пораснал — направи гримаса Уокси.

Дагоста се наведе и включи микрофоните. От репродуктора над стъклото потече пълноводен порой от ругатни и проклятия. Лейтенантът послуша известно време, после изключи уредбата и попита:

— Оръжието на престъплението?

— Ръчна изработка — сви рамене Уокси. — Къс стомана, набит в дърво, увито в плат и някакви лепенки. Трудно е да се каже какво точно представлява. Трябва да изчакаме мнението на криминолозите.

— Стомана значи — подхвърли Пендъргаст.

— Аха, стомана.

— Не камък.

— Вече ви казах, че е стомана. Ако искате, можете да я видите.

— О, ще я видим — промърмори Дагоста и се дръпна от стъклото. — Но сега искам да чуя какво ще изпее това приятелче. — Обърна се и тръгна към вратата, следван по петите от Пендъргаст.

Номер девет не се отличаваше по нищо от хилядите килии за разпит в полицейските участъци, пръснати из цялата страна. Заподозреният беше окован с белезници за стола отвъд изподрасканата дървена маса в средата, а пред нея имаше още няколко стола, на един от които седеше отегчен следовател, приведен над записващото устройство и абсолютно равнодушен към пороя от ругатни, който го заливаше. Двама въоръжени полицаи бяха изправени един срещу друг, а страничните стени бяха заети от две черно-бели фотографии с многократно увеличение. На едната се виждаше сгърченото обезглавено тяло на Никълъс Битърман, проснато в тоалетната на Белведере, а от другата гледаше усмихнатата физиономия на Памела Уишър, станала популярна в цялата страна благодарение на „Поуст“. Монтираната на тавана видеокамера безстрастно регистрираше хода на разпита.

Дагоста седна до следователя, вдъхвайки познатата миризма на килията, наситена с пот, страх и мръсни чорапи. Уокси внимателно се настани до него, а Хейуърд се изправи до по-близкия униформен полицай. Пендъргаст се облегна на вратата и небрежно скръсти ръкавите на безупречния си тъмен костюм.

Задържаният млъкна при появата им и започна да ги оглежда изпод сплъстените кичури мръсна коса, покриващи челото му. Очите му светнаха в мига, в който ги спря върху Хейуърд, после продължиха нататък.

После огледът свърши.

— К’во си ме зяпнал, бе? — изръмжа скитникът и впери злобен поглед в лицето на Дагоста.

— Знам ли? — сви рамене лейтенантът. — Сигурно чакам да ми разкажеш нещо.

— Майната ти!

Дагоста въздъхна.

— Знаеш ли си правата?

— Тая свинкя до тебе ми ги прочете — ухили се онзи, разкривайки два реда ситни и мръсни зъби. — Не ми трябва адвокат да ме държи за ръчичката.

— Хей, дръж си устата! — почервеня Уокси.

— Ти дръж твоята, дебелак! Като не забравяш и тлъстия си задник! — Арестантът се разкикоти и намигна на Хейуърд, която не успя да сдържи усмивката си.

Май така я карат от началото на разпита, въздъхна Дагоста.

— Какво се случи в парка? — попита той.

— Списък ли искаш? Първо на първо, тоя тип се беше наврял на моето място за спане. Второ на второ, започна да ми съска като някаква египетска змия. Трето, беше отвратителна гад, лишена от Божията благословия. Четвърто…

— Ясно, ясно! — размаха ръце Уокси. — Разкажи за другите.

Джефри млъкна.

— Хайде, пей! — притисна го Уокси. — Кого още?

— Много са — неохотно промърмори скитникът. — Който ме ебава, си го получава! — После се наведе над масата и заплашително изръмжа: — И ти трябва да си пазиш тлъстите джуки, дебелак!

Дагоста докосна рамото на капитана и бързо попита:

— Кого още си оправил?

— О, те ме познават! — зловещо се ухили онзи. — Всички знаят кой е Джефри Херувимчето.

— Разкажи за Памела Уишър, Джефри! — заповяда Уокси. — И хич не се опитвай да отричаш!

Около мътните очи на скитника се появи мрежа от ситни бръчици.

— Нищо не отричам! — изръмжа той. — Онези боклуци не показаха нужното уважение и си го заслужиха!

— А какво направи с главите им? — напрегнато попита Уокси.

— К’ви глави? — заекна Джефри и учудено се облещи.

— Късно е да отричаш!

— Глави, значи? Ами трябва да съм ги изял!

Уокси стрелна Дагоста с многозначителен поглед и бързо продължи:

— Разкажи за оня от замъка Белведере, Ник Битърман!

— А, тоя си го биваше — ухили се Джефри и се залюля заедно със стола. — Двулична гадина, без капчица уважение. Враг, мамка му!

— Враг ли? — намръщи се Дагоста.

— Най-големият!

— Май се е наложило да се бориш с тъмните сили, а? — подхвърли съчувствено Пендъргаст. Това бяха първите му думи откакто влязоха в килията.

— Аха! — кимна арестантът и още по-силно се залюля.

— Използва електрическата си кожа, нали?

Люлеенето рязко спря.

— И огнения си поглед — добави Пендъргаст, отлепи гръб от вратата и бавно се приближи към масата, без да сваля очи от човека зад нея.

Джефри също не отместваше поглед от лицето му.

— Кой си ти? — тихо и някак задъхано попита той.

Агентът направи драматична пауза.

— Кит Смарт — тихо рече, без да отделя пронизителния си поглед от лицето на арестувания.

Дагоста остана смаян от промяната. Лицето на Джефри пребледня, очите му гледаха като хипнотизирани, устните му безмълвно помръдваха. Така изтекоха няколко секунди, после от устата му излетя див вик на ужас, а тялото му се оттласна назад с такава сила, че столът се прекатури. Хейуърд и униформените се втурнаха да го укротят.

— За Бога, Пендъргаст! — скочи на крака Уокси. — Какво толкова му казахте?!

— Май това, което трябваше — промърмори агентът и се обърна към Хейуърд: — Направете необходимото да го успокоите. Мисля, че капитан Уокси може да го поеме оттук нататък.

 

 

— Кой е всъщност тоя тип? — попита Дагоста, докато асансьорът ги връщаше обратно в отдел „Убийства“.

— Не съм сигурен за името му — сви рамене Пендъргаст.

— Но със сигурност не е Джефри, нито пък Джофри. И не е човекът, когото търсим.

— Кажи го на Уокси.

— Това, което току-що наблюдавахме, се нарича параноидна шизофрения, обременена от множествени личностни отклонения — меко обясни Пендъргаст. — Вероятно забеляза как този човек се люшкаше между различни личности. В един момент е див и необуздан — роля, която за нас е крайно неубедителна. В следващия момент се превъплъщава в убиеца — друга, доста по-опасна роля. Чу го, нали? „Започна да ми съска като някаква египетска змия…“ А после се нарече Джефри Херувимчето.

— Чух го, разбира се — кимна Дагоста. — Говореше така, сякаш току-що са му връчили Десетте Божи заповеди.

— Точно така. Аз също забелязах, че дрънканиците му имат структурата на писаното слово. А след това осъзнах, че цитира стар стих от Кристофър Смарт, който носи заглавието „Jublilate Agno“.

— Не съм го чувал.

— Неизвестна творба на малко известен автор — леко се усмихна Пендъргаст. — Но трябва да я прочетеш, защото има изключително силно въздействие. Авторът я създал в състояние на умопомрачение, докато лежал в затвора за длъжници. Един дълъг пасаж е посветен на котката му Джофри, която според него преживяла метаморфозата на пеперудите.

— Добре де, но какво общо има това с нашия гласовит приятел долу?

— Той явно се идентифицира с тази котка.

— С котката? — изгледа го скептично Дагоста.

— Защо не? Кит Смарт го е правил. Имам предвид истинския Кит Смарт, разбира се… Изключително впечатляващ образ на метаморфозата. По всяка вероятност нещастникът е бил учен или любител поет, преди да се побърка. Извършил е убийство, разбира се, но това е станало по нещастно стечение на обстоятелствата. Но колкото до другото… — Пендъргаст махна с ръка. — По всичко личи, че той не е човекът, когото търсим.

— Прав си, най-вече заради отношението му към снимките — подкрепи го Дагоста. Всички добри следователи знаят, че изображението на жертвата или някоя вещ от местопрестъплението привличат като магнит погледа на убиеца, но този този Джофри изобщо не беше погледнал снимките на стената.

— Именно.

Вратите на асансьора се отвориха с тихо съскане и малката групичка пресече оперативната зала към остъклената кутийка на лейтенанта.

— За подобно заключение говори и фактът, че това убийство няма нищо общо със светкавичната бързина при останалите — добави Пендъргаст. — А невротичното идентифициране на тоя тип със споменатата поема свърши останалото. — Отвори вратата, изчака Дагоста да си седне на мястото и продължи: — Но нека загърбим тази неприятна история. Какво стана с проучването, за което помолих?

— Трябва да е дошло със сутрешната поща — промърмори Дагоста, разрови купчината на бюрото си и измъкна лист принтерна хартия. — Ето го… Осемдесет и пет на сто от жертвите са мъже. Деветдесет и двама са жители на Манхатън, включително и временните…

— Интересуват ме общите за всички жертви признаци.

— Аха, добре… — Нова пауза. — Фамилиите на всички започват с букви, различни от И, С, Ю, В и З.

Пендъргаст само се усмихна.

— Всички са над дванадесет и под петдесет и шест годишни. Никоя от жертвите не е родена през ноември.

— Продължавай.

— Май това е всичко. — Дагоста прехвърли още няколко разпечатки и промърмори: — Аха, ето още нещо интересно. Никое от убийствата не е извършено при пълнолуние.

— Това трябва да го запомня — изправи гръб Пендъргаст. — Друго?

— Това е всичко.

— Благодаря. — Фигурата на агента отново потъна в стола. — Пълна оскъдица, Винсънт. Трябва ни точна информация и проверени факти. Но аз не мога да чакам повече.

Недоумението в очите на Дагоста бързо се смени с подозрение.

— Не ми казвай, че пак ще слизаш долу!

— Разбира се, че ще го направя. Явно капитан Уокси ще се вкопчи във версията, че това е убиецът, което означава прибиране на допълнителните патрули и спад на бдителността. Отлични условия за нови убийства.

— Къде мислиш да се насочиш?

— Към Дяволския етаж.

— Стига, Пендъргаст! — изръмжа Дагоста. — Как ще стигнеш там, като дори не си сигурен, че такова място съществува? Разполагаш единствено с приказките на онзи смахнат.

— Което никак не е малко, защото вярвам на Мефисто — отвърна Пендъргаст. — Бих добавил, че разполагам и с друга информация. Получих я от Ал Даймънд, работил преди време в градския кадастър. Той твърди, че това, което наричаме Дяволски етаж, представлява система от тунели, изградена в началото на миналия век от най-богатите фамилии в града. Била замислена като частна линия, но не се получило и няколко години по-късно тунелите били зазидани. Все пак успях да възстановя схемата им, макар и приблизително. — Агентът взе един маркер от бюрото и пристъпи към картата с карфиците. Постави точка на кръстовището между Парк Авеню и Четиридесет и пета улица, изтегли линия до Пето авеню, оттам към Гранд Арми Плаза, а след това диагонал през Сентрал Парк, към северния му край. Отстъпи крачка назад и хвърли развеселен поглед на озадачения лейтенант.

Дагоста се вторачи в картата. С изключение на няколко зони в парка, всички бели и червени карфици стърчаха в близост до линията, очертана от Пендъргаст.

— Пресвета Бгородице! — изстена той.

— Имаш пълно право да я споменаваш — кимна Пендъргаст. — Според Даймънд тунелите южно и северно от парка са запечатани. Което означава, че аз ще се спусна в онези, които лежат точно под него.

— И аз ще дойда! — отсече Дагоста и започна да рови за пура в чекмеджето на бюрото си.

— Съжалявам, Винсънт, но трябва да останеш тук, защото колегите явно ще свалят гарда. Пък и искам да помогнеш на Марго Грийн да изясни дейността на Кавакита. Все още не сме наясно каква е ролята му във всичко това. Този път мисля да действам незабелязано, а това означава, че двама са много и ще бъдат разкрити далеч по-лесно. — Завъртя капачката на маркера и я чукна с нокът. — Но ако можеш да се лишиш за известно време от компанията на сержант Хейуърд, с удоволствие бих се възползвал от специалните й познания.

— За Бога, Пендъргаст — мрачно въздъхна Дагоста и остави пурата. — Това е страшно дълго спускане и няма да те има през цялата нощ!

— Ако не и повече — отвърна агентът и сложи маркера на бюрото. — В случай, че след седемдесет и два часа не чуеш нищо за мен… — замълча, после на лицето му изплува широка усмивка, а пръстите му докоснаха рамото на лейтенанта. — Би било глупаво да се организира спасителна акция…

— А храна?

Върху лицето на Пендъргаст се изписа престорена изненада.

— Нима забрави превъзходното заешко au vin на шиш? — Засмя се на гримасата му и успокоително подхвърли: — Не се бой, лейтенант. Ще се заредя с всичко необходимо: храна, карти…

— Пътешествие до центъра на Земята, а? — поклати глава Дагоста.

— Точно така. До известна степен се чувствам като пътешественик, тръгнал да открива непознати земи, населени с неизвестни племена. Странното е, че тези земи са тук, под краката ни. Cui ci sono dei mostri, приятелю. Да се надяваме, че ще избягна срещата с dei mostri. А нашата приятелка Хейуърд ще ме изпрати.

Пендъргаст замълча за миг, потънал в мисли. После кимна за сбогом и напусна канцеларията. Черната коприна на костюма му матово проблесна под луминесцентните лампи на оперативната зала. Последният велик пътешественик.