Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (45)

44

Капитан Уокси излезе от старата каменна сграда на участъка при Сентрал Парк и с бърза крачка пое по алеята, която чезнеше в гората на север. Вляво, на крачка след него вървеше полицаят, който му придадоха от участъка, а отдясно ситнеше Стан Дъфи, главният ВиК инженер на общината. Очевидно обзет от нетърпение, той бързо ги изпревари и обърна глава.

— Хей, я по-полека — изпуфтя задъхано Уокси. — Това да не ти е маратон!

— Мразя да се мотая из парка по това време! — оплака се с писклив гласец Дъфи. — Особено пък след всичките тия убийства напоследък! Още преди половин час трябваше да сте в участъка!

— На север от Четиридесет и втора цари пълен хаос — задъхано се оправда Уокси. — Невероятно задръстване, предизвикано от онова женище Уишър, което без предупреждение е повело на поход огромна тълпа народ! — Мрачно поклати глава: — Да се чуди човек откъде се взеха толкова хора! Задръстили са целия район около южната част на Сентрал Парк, а на всичкото отгоре продължават да се стичат и по Пето авеню! Без разрешение, без предупреждение! Ако бях на мястото на кмета, досега да съм ги заключил всичките!

Вдясно изникна лятната естрада: огромна и пуста раковина, цялата в графити. Истински рай за всевъзможни престъпници. Дъфи й хвърли кос поглед и ускори крачка.

Не след дълго стигнаха езерото, което опираше в Ийст Драйв. Някъде отвъд него долиташе невъобразима глъчка от човешки гласове, весели подвиквания и хор от клаксони. Уокси погледна часовника си: осем и половина. По план отварянето на отводнителните шлюзове трябваше да започне в девет без четвърт. Неволно ускори крачка, тъй като времето беше малко.

Водонапорната кула на Главния резервоар стърчеше на около четиристотин метра южно от езерото. Между дърветата вече се мяркаше каменната й фасада. Над вратата светеше мъждива крушка, под която се виждаше табелата на градската служба по водоснабдяване. Забави ход и пропусна Дъфи пред себе си. Инженерът извади връзка ключове и тежката метална врата се отвори с протяжно скърцане. Озоваха се в помещение с каменни стени, в което имаше една-две прашни работни маси и купчина стари, отдавна излезли от употреба хидрометрични прибори. В далечния край се виждаше модерен десктоп с няколко работещи монитора и периферни устройства, който изглеждаше доста странно в тази занемарена обстановка.

Дъфи старателно затвори вратата и превъртя ключа, след което бързо се насочи към компютъра. Ръката му се плъзна под масата и измъкна обемисто ръководство, което тежеше поне седем-осем кила.

— Никога досега не съм правил подобно нещо — неспокойно промърмори той.

— Зарежи тези глупости и се залавяй за работа! — отсече Уокси.

Дъфи го дари с неприязнен поглед, понечи да каже нещо, но после се отказа и започна да прелиства дебелия наръчник. Минута по-късно седна на столчето и придърпа клавиатурата. На централния монитор се изписа серия от команди.

— Как работи това нещо? — попита Уокси и пристъпи от крак на крак. Влагата в каменното помещение моментално активира ревматизма в ставите му.

— Съвсем просто — обясни Дъфи. — Главният резервоар се пълни от естествения пад на водата. Макар че езерото изглежда доста голямо, водата в него стига на Манхатън едва за три дни. На практика изпълнява ролята на междинен резервоар, който регулира пиковите параметри на потреблението. — Пръстът му леко почука по клавиатурата. — А тази система тук е програмирана така, че да предвижда въпросните параметри и съответно да регулира притока на вода в съоръжението. Прави го с помощта на шлюзове, някои от които се намират чак в Сторм Кинг Маунтън, на сто и шейсет километра оттук. Програмата разполага с данни за потреблението през последните две десетилетия, сравнява ги със синоптичната прогноза и съответно контролира дебита.

Каменната крепост явно възвърна словоохотливостта му.

— Разбира се, понякога се получават и отклонения — продължи той. — При по-ниски стойности на потреблението компютърът отваря главния шлюз и излишъците от вода се източват през канализацията. И обратно — при повишено потребление, системата включва допълнителни водоизточници и компенсира спада в нивото.

— Тъй ли? — отегчено подхвърли Уокси, който бързо изгуби интерес към обясненията на специалиста.

— Сега ще премина на ръчно управление — обяви все така оживено Дъфи. — Това означава блокиране на системата, която ще спре да взема автоматичните си решения. Възнамерявам да отворя главния шлюз, а това означава и включване на допълнителните водоизточници. Нивото на Главния резервоар бързо ще се повиши и той ще излее излишъка в канализационната система. Просто и елегантно решение. За изпълнението му е достатъчно да въведа няколко команди: Задавам времето — точно 12:00, определям количеството на изпуснатата вода — 7 милиона кубически метра, след което системата се връща на автоматичен режим.

— Значи резервоарът няма да се опразни, а? — попита Уокси.

— Няма, капитане — усмихна се снизходително Дъфи. — Не искаме да преминем на сух режим, нали? Повярвайте, всичко ще бъде изпълнено с минимални загуби. Нивото в резервоара ще спадне с не повече от три метра. Системата е невероятна, въпреки че е проектирана преди повече от век. Дължим това на група изключително прозорливи инженери, които са предвидили дори днешните нужди на големия град. — Усмивката бавно изчезна от лицето му. — Но въпреки това никой никога не е предприемал толкова мащабна операция като днешната. Сигурен ли сте, че наистина трябва да го направим? Отварянето на всички шлюзове едновременно… хм… Мисля, че можем да очакваме доста висока приливна вълна…

— Нали чу заповедта? — изръмжа Уокси и разтърка месестия си нос. — Действай и гледай да не сгафиш нещо.

— Няма такава опасност.

Уокси сложи ръка върху рамото му.

— Няма, разбира се. Защото ако има, още утре ще заемеш длъжността младши оператор на входящия шлюз с лайната на цял Ню Йорк, които текат към пречиствателната в устието на Хъдзън.

— Оставете заплахите капитане! — нервно се засмя Дъфи и отново зачука по клавиатурата.

Уокси закрачи напред-назад под безучастния поглед на униформеното ченге, изправено до вратата.

— За колко време ще изтече водата? — не издържа в крайна сметка той.

— За около осем минути.

— Стига бе! — зяпна Уокси. — Седем милиона кубика за осем минути!

— Доколкото съм осведомен, целта на операцията е максимално силна струя, която да наводни всички тунели под Сентрал Парк, нали така?

Уокси кимна.

— Това може да стане за осем минути, при стопроцентово натоварване на системата. Разбира се, за подготовка на всички хидравлични системи ще бъдат необходими около три часа, дори малко повече. После нещата са прости — изпускаме водата от Главния резервоар, след което започваме да го пълним отново от всички източници едновременно. По този начин нивото ще спадне минимално, но трябва да се внимава. Ако притокът рязко надвиши оттока, паркът ще се окаже наводнен, при това сериозно…

— Дано знаеш какво правиш — разтревожено го изгледа Уокси. — Искам всичко да мине гладко, според плана — никакво забавяне, никакви наводнения!

Тракането на клавишите заглъхна.

— Престанете да се притеснявате — погледна го Дъфи, вдигнал пръст над някакъв символ. — Забавяне няма да има, но дано не си промените решението, защото натисна ли тоя клавиш, нещата тръгват и дори Господ не може да ги спре. Нали разбирате, че…

— Натисни най-после шибания клавиш! — нетърпеливо нареди Уокси.

Дъфи се подчини с драматичен жест и се обърна да го погледне:

— Готово. Сега само чудо може да спре потопа. Но ако случайно не знаете, чудесата в Ню Йорк отдавна са забранени.