Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Маршрут 666 (60)

58

Сноу облегна схванатия си гръб на тухлената стена и започна да сваля плавниците. Край нея вече бяха подредени бутилките и тежестите. Понечи да смъкне и гумирания сак, но после си спомни заповедта на командира да го стори едва след приключването на мисията. Неопреновите ботуши коварно се хлъзгаха по влажната площадка. Дръпна маската и сбърчи нос от вонята, която го посрещна. Очите му се насълзиха и той забързано примигна. Хайде, адаптирай се, заповяда си и напълни гърдите си със застоялия въздух. Знаеше, че оттук нататък ще се придвижват пеша.

Наоколо тюлените смъкваха маски и плавници, ровеха в непромокаемите си торби, приготвяха снаряжението. Командирът Рачлън запали малка факла и я затъкна в някаква пукнатина на стената. Тя засъска, обливайки помещението с червеникава светлина.

— Включете радиостанциите — разпореди се той. — Връзка ще се осъществява само в случай на опасност, на аварийната честота. През останалото време искам пълно радиомълчание. Помнете, че всеки екип е снабден с резервно количество експлозив. Ако някой от първите екипи не успее да изпълни задачата си, следващият ще го стори, независимо от причините.

Погледна още един път непромокаемата карта, нави я на руло и затъкна в халката на колата си.

— „Делта“ — обърна се той към Донован. — Вие оставате в резерв. Чакате тук, на сборния пункт, и ни охранявате тила. Ако някой от екипите се провали, веднага го замествате. „Бета“, вие тръгвате по този тунел, „Гама“ — по най-далечния. След приблизително петстотин метра и двата свършват с вертикални шахти. Там залагате експлозивите и се връщате обратно. Всички трябва да сме тук в 23,20, защото след това ще бъде късно. — Обърна се и втренчи изпитателен поглед в лицето на Сноу: — Добре ли си, драги?

Сноу кимна.

Кимна и командирът.

— В такъв случай, да тръгваме. Бийчъм, ти си с мене.

Сноу гледаше как трите екипа изчезват в мрака с тихо поджвакване на ботушите, сенките им подскачаха по мокрите стени. Слушалките на радиостанцията стягаха черепа му. Звуците заглъхнаха, погълнати от тъмните отводнителни тунели, сърцето му се сви от неясно предчувствие за заплаха.

Донован тръгна да разучава пещерата, облицована със стари тухли и изгнили подпори. След няколко минути се върна при подреденото снаряжение, призрачно под светлината от факлата.

— Смърди, ама яко! — констатира той и клекна до него.

Сноу не си направи труда да потвърждава очевидното.

— За цивилен плуваш доста прилично — подхвърли тюленът и небрежно намести колана си. Явно представянето на полицейския леководолаз по време на операцията го беше впечатлило дотолкова, че да разговаря с него без да губи достойнството си. — Ти си оня, дето измъкна двата скелета от Клоаката, нали?

— Аха — предпазливо потвърди Сноу, питайки се какво ли е чул Донован.

— Малко е гадничко да изравяш трупове, а? — ухили се онзи.

А не е ли гадничко да трепеш Виетконг или да минираш задника на някой нещастник? — отвърна с мислен въпрос Сноу, а на глас каза:

— Не винаги изравяме трупове. Тогава имахме задачата да търсим пратка хероин, захвърлена от моста.

— Хероин, а? Сигурно тамошната риба здраво се е надрусала и бая време е лежала в тинята…

Сноу се засмя пресилено, но бързо млъкна, ужасен от изкуствените звуци, които излетяха от гърлото му. Какво ти става, бе човек? Дръж се спокойно, като Донован.

— Бас държа, че поне от два века насам в Клоаката не се е мяркала жива риба — въздъхна той.

— Тук си прав — отбеляза Донован и отново се изправи. — Не ти завиждам за работата, човече. Предпочитам една седмица в ареста пред пет минути в тези лайна!

Очите му се насочиха към харпуна в ръцете на Сноу, по устните му пробяга усмивка.

— Я по-добре да ти дам истинско оръжие, може да ти потрябва — промърмори той, бръкна в една от големите торби и измъкна автомат със зловещ наглед метален цилиндър, прикрепен под цевта. — Стрелял ли си с М–16?

— Само веднъж, по време на екскурзията по случай завършването на школата — призна Сноу. — Момчетата от тактическия отряд бяха домъкнали няколко…

По лицето на тюлена се изписа изненада, примесена с насмешка.

— Тъй значи — изхили се. — Екскурзия по повод завършването… Бас държа, че мама ти е приготвила кутия със сандвичи! — Подхвърли оръжието на Сноу и добави няколко резервни пълнителя. — Съдържат по трийсет патрона. На автоматична свършват за две секунди, така че внимавай със спусъка. Не е последна дума на техниката, но е надеждно оръжие. — Подаде му и обемиста брезентова торбичка с обяснението: — Това са мунициите за вградения гранатомет, модел ХМ–148, предният спусък е за него. Вътре има две 40-милиметрови, но ще ги използваш само ако те обземат прекомерни амбиции…

— Какво значи „лампа“? — внезапно попита Сноу.

Обилно намацаното лице на тюлена се разтегна в широка усмивка.

— Мисля, че няма лошо, ако ти кажа — промърмори той. — Тъй викаме на нещастника, на когото се пада да отговаря за БМФ.

— Какво е това БМФ? — с недоумение го изгледа Сноу.

— Бели магнезиеви факли. Задължителна част от оборудването при нощни операции, включително и секретните като тази. Тъпо, ама неотменимо правило! Тия неща обаче са супер яки! Развинтваш капачката, за да активираш детонатора, мяташ я колкото можеш по-далече и получаваш светлина, равна на половин милион свещи. Но имат и един малък недостатък, ако разбираш какво ти казвам… Един случаен куршум в това нещо на врата ти, дори да е 22-ри калибър, и бум! Сиреч, ставаш „лампа“… — Изсмя се и пак се насочи към снаряжението край стената.

Сноу притеснено се размърда, опитвайки се да държи опасната гумена раница на максимално разстояние от тялото си. Тишината се проточи няколко безкрайни минути, чуваше се единствено припукването на факлата. После от мрака отново долетя хихикането на Донован.

— Ела да погледнеш, човече! Някакво откачено копеле се е разхождало тук босо!

Сноу остави пушката на земята и тръгна към стената. Там, на няколко сантиметра от нея, личаха ясни отпечатъци от боси крака. При това скорошни, защото калта по ръбовете още не беше засъхнала.

— Откачено и бая едро! — довърши мисълта си Донован и пак се захили: — Най-малко номер петдесет и втори!

Сноу се взря в необикновено широките отпечатъци и страхът му нарасна. Долови някакъв далечен шум, заглушаван от хихикането на Донован.

— Какво е това? — вдигна рязко глава.

— Кое? — попита Донован, отпусна се на колене и започна да пристяга колана си.

— Не е ли време да запалим факлите?

— Не чух нищо — поклати глава тюленът.

— Ама аз чух! — отвърна с разтуптяно сърце Сноу.

Донован се ослуша, но тишината беше пълна, нищо не я нарушаваше.

— Гадничко местенце — отсъди той. — От тези, на които започват да ти се причуват разни неща!

— Мисля, че трябва да съобщим на командира.

— Та да ни откъсне главите! — въздъхна Донован и погледна часовника си. — Пълна тишина в ефира, забрави ли? Операциите са на хвърлей място оттук. Ще се върнат най-много до десет минути, след което ще кажем сбогом на тоя кенеф.

Факлата примигна и угасна в момента, в който ядно се изплю в калта.

— Да пукнеш дано! — изруга тюленът. — Сноу, я ми подай една от торбата в краката ти.

От мрака долетя глух тътен, който бавно се преля в приглушено стакато от изстрели. Сякаш се промъкваше по стените под формата на някаква вибрация, засилваше се и заглъхваше като далечна буря.

Сноу по-скоро усети, отколкото видя как командосът скача на крака и натиска копчето на радиостанцията.

— Командир, екип „Алфа“, чувате ли ме? — изсъска той.

Отговори му припукването на статично електричество, последвано от силен трясък.

— Това беше граната, мамка му! „Алфа“! „Бета“! Обадете се!

Земята отново се разтресе.

— Сноу, приготви оръжието си! — разнесе се команда в мрака, последвана от мазното прищракване на изтеглен затвор. — Явно нещата се сговняват! „Алфа“, чувате ли ме?

— Тук командирът — надви пукането гласът на Рачлън. — Загубихме връзка с „Гама“. Останете на изчакване.

— Разбрано — отвърна Донован.

Последва кратка, наситена с напрежение тишина и гласът на командира долетя отново:

— „Делта“, изглежда „Гама“ среща някакви трудности при поставянето на зарядите. Тръгнете натам с дублиращия запас. Ние свършихме тук и тръгваме към „Бета“.

— Слушам! — Светна лампа и Донован напрегнато изръмжа: — Хайде, тръгваме! Налага се да заложим зарядите на „Гама“. — Закачи фенера на специалната халка в колана си и хукна леко приведен напред, стиснал автомата в ръце. Сноу си пое дъх и го последва. Подът беше осеян с нови стъпки на боси крака, които бяха толкова многобройни и объркани, че почти скриваха отпечатъците от ботушите на екип „Гама“. С усилие преглътна буцата, която внезапно заседна в гърлото му.

След известно време Донован намали темпото и спря пред нещо като старо отклонение, препречено с колове.

— Не може да е далеч от тук — измърмори той, изключи светлината и се ослуша.

— А те къде са? — чу гласа си Сноу, но не се изненада от липсата на отговор.

— Върнахме се на сборния пункт — прозвуча в слушалките му гласът на Рачлън. — Повтарям: зарядите са заложени. Тръгваме към „Бета“.

— Хайде! — напрегнато подхвърли Донован и се понесе напред, после изведнъж се закова на място. — Хей, усещаш ли тази миризма?

Сноу отвори уста да отговори, но вонята го връхлетя с такава сила, че побърза да я затвори. Инстинктивно отскочи назад. Тежката миризма на влажна пръст почти удавяше смрадта от канала. Сред нея се долавяше и странното, леко сладникаво ухание на касапница.

Донован тръсна глава и понечи да продължи напред, но в същия миг от слушалките долетя гласът на Рачлън:

— … нападат ни! Хвърляй факлите!…

„Дали чух добре“, запита се Сноу, тъй като командирът беше произнесъл тези думи с каменно спокойствие. Радиостанцията изпращя, после се разнесе пукот като от автоматична стрелба.

— „Алфа“, чувате ли ме? — изрева Донован. — Приемам!

— Това е засада — обади се Рачлън. — Нападат ни. Не можем да открием „Бета“. Зареждаме на тяхното място. Бийчъм! Там! — Екна силна експлозия. Електронната буря бе прорязана от най-разнообразни шумове: викове, последвани от остър писък, твърде дълбок и гърлен, за да бъде човешки. Стените отново потръпнаха от далечната стрелба.

— „Делта“… — проби гласът на Рачлън — … обградени…

— От кого сте обградени? — изкрещя Донован. — Искате ли помощ?

Нова стрелба и силен рев.

— „Алфа“! — повтори Донован. — Искате ли помощ!

— Господи! Колко са много… Бийчъм, какво е това… — Гласът на командира потъна в електронен пукот. Изведнъж всичко замлъкна и застаналият като вкопан в земята Сноу помисли, че радиостанцията е излязла от строя. Но в следващия миг от нея се разнесе вледеняващ сърцето писък, придружен от острия пукот на разкъсан неопрен.

— „Алфа“, обадете се! — извика Донован, извърна се към Сноу и подхвърли: — Каналът си е включен… Командире, тук „Делта“, обадете се!

Отговори му пукот на статично електричество, примесен с мазно жвакане на рядка кал.

Донован направи безуспешен опит да смени честотата, после извърна глава към Сноу.

— Хайде! — заповяда той и стисна автомата в ръцете си.

— Къде? — попита Сноу с надебелял от ужас език.

— Да дублираме зарядите на „Гама“.

— Ти луд ли си, бе! — изсъска леководолазът. — Не чу ли какво става там? Трябва да се омитаме оттук, при това веднага!

Донован го измери с тежък поглед, чертите му се вкамениха.

— Ще заредим вместо „Гама“, приятелю. — Тихият му глас издаваше непоколебима решителност, примесена с нотка на заплаха. — Задачата трябва да бъде изпълнена.

— Ами командирът? — преглътна Сноу.

— Първо ще изпълним задачата — заяви Донован, без да отмества очи от лицето му.

Разбрал, че няма място за спорове, Сноу стисна автоматичната карабина и тръгна след партньора си в мрака. Не след дълго в дъното на тунела се появи слаба светлина, отблясъците й заиграха по влажните тухли на стената.

— Приготви оръжието! — напрегнато прошепна Донован.

Сноу предпазливо излезе иззад завоя и изведнъж се закова на място. Тунелът свършваше на няколко метра по-нататък. От сляпата стена стърчаха железни стъпала, водещи към широка тръба на тавана.

— Мили Боже! — простена Донован.

Догарящата край стената факла съскаше и пропукваше, но светлината й беше достатъчна за картината, която се разкри пред очите им. Сноу стреснато се огледа. Стените на тунела бяха надупчени от куршуми, а в ъгъла зееше огромна, обгорена дупка. В калта до догарящата факла се виждаха две безформени купчини, край които бяха разхвърляни оръжие и снаряжение. Тънки облачета барут бавно се издигаха в неподвижния въздух.

Донован се стрелна напред, наведе се над по-близката купчина, после бързо отскочи. Сноу успя да зърне разрязан от шията до пъпа неопренов костюм и кърваво чуканче на мястото на главата.

— И Кемпиън е така — мрачно процеди Донован, хвърлил поглед към другия тюлен. — Що за зверове могат да им причинят подобно нещо?!

Сноу затвори очи и задиша учестено, опитвайки се на всяка цена да запази самообладание.

— Които и да са били, измъкнали са се оттам — добави Донован и махна към отвора над главата си. — Сноу, я подай онази торба с пълнители.

Сноу се подчини. Но брезентовата торбичка почти се изплъзна от ръката му, напоена с кръв и микроскопични парченца човешка плът.

— Ей тук ще заложа зарядите — промърмори Донован и започна да вади калъпи С–4 от собствения си сак. — А през това време ти наблюдавай пътя за оттегляне!

Сноу стисна автомата, обърна гръб на партньора си и впери поглед в завоя на тунела, слабо осветен от догарящата факла. Радиостанцията припука, после издаде странен звук — сякаш нещо тежко се влачеше в калта, придружено от мокро гъргорене.

Сетне слушалките утихнаха. С периферното си зрение Сноу долови как Донован вкарва детонатора в приличащия на калъп сапун експлозив и наглася часовниковия механизъм.

— Двадесет и три и петдесет и пет — каза той. — Това ни дава почти половин час, за да намерим командира на отряда и да се изпарим оттук. — Наведе се и издърпа верижките със служебните номера от обезглавените трупове на другарите си. Тикна ги в гумираната торбичка на колана си и изръмжа: — Хайде, мърдай!

Но едва направили няколко крачки, зад гърба им се разнесе драскане, придружено от странна кашлица. Сноу светкавично се завъртя и видя как от тръбата на тавана изскочиха няколко неясни фигури, които безшумно се приземиха до телата на убитите тюлени. На главите им имаше ниско надвиснали качулки, а телата им бяха покрити с широки пелерини.

— Да се махаме! — викна Донован и хукна към завоя.

Сноу панически го последва. Профучаха под полуразрушената арка на стария тунел, в стремеж час по-скоро да избягат от чудовищната сцена. После, точно на завоя, Донован се подхлъзна и започна да се търкаля презглава в рядката кал.

— Заеми позиция! — изкрещя той, а ръцете му светкавично измъкнаха една факла и вдигнаха автомата.

Сноу се обърна и видя приведените сенки, които се носеха след тях с невероятна лекота. Ослепителният взрив на факлата сякаш ги спря, но в следващия миг те отново се понесоха напред. В движенията им имаше нещо животинско и хищно, от което кръвта му се вледени, а показалецът му неволно потърси спусъка. Оръжието на Донован издаде оглушителен трясък, изпод късата цев излетя огнения пламък на първата граната. Миг по-късно стените на тунела се разтърсиха от мощен взрив. Автоматът в ръцете му заподскача и той някак отстрани си даде сметка, че стреля с пълна сила, а гъстата мрежа на куршумите пронизва мрака. Бързо отмести пръст от спусъка, но в същия момент иззад завоя изскочи нова сянка. Това го накара отново да се прицели. Главата на нападателя се отметна назад и за частица от секундата той успя да зърне абсурдно сбръчкано лице с грозно увиснали торбички плът, които напълно скриваха чертите му. Тресна нов изстрел и кошмарното видение изчезна в пламъците и дима от поредната граната на Донован.

Дулото на собственото му оръжие престана да подскача, а ударникът зачука на метал. Извади нов пълнител и го щракна на мястото на празния, който издрънча в краката му. Напрегнато приведени напред, двамата зачакаха с готови оръжия. Ехото от стрелбата бавно заглъхваше в дъното на големия тунел, което си оставаше пусто.

Така изтече цяла минута, после Донован напълни дробовете си с въздух и кратко заповяда:

— Назад към сборния пункт!

Обърнаха се и тръгнаха по обратния път. Донован включи прожектора и насочи червеникавия му лъч напред. Дишайки тежко, Сноу закрачи редом с него. Някъде в мрака ги чакаха сборният пункт, мунициите и пътят към спасението. Бавно си даде сметка, че разпокъсаните му мисли са насочени само в една посока — към пътя, който щеше да ги изведе на повърхността, далеч от преживените ужаси. Не беше в състояние да мисли за нищо друго и по-добре, защото…

После се блъсна в гърба на Донован, който неочаквано се беше заковал на място. Успя да запази равновесие и вдигна глава, за да потърси причината.

Фенерчето осветяваше съществата, препречили тунела пред тях. Десет, може би дванадесет, те стояха абсолютно неподвижни в зловонния въздух. В ръцете на част от тях се полюшваха някакви странни предмети, окачени на дълги тънки върви. Сноу напрегна взор, в душата му се смесиха любопитство, отвращение и ужас.

— Пресвета майко! — простена той. — Какво ще правим сега?

— Ще си пробием път — спокойно отвърна Донован и вдигна оръжието си.