Нора Робъртс
Празник в смъртта (6)

Шеста глава

На Пето авеню цареше обичайното празнично оживление. Забързани минувачи се блъскаха по тротоарите, на светофарите и пред огромните витрини; всички изгаряха от желание да влязат в магазините и да похарчат парите си за подаръци.

Някои вече се бяха натоварили като мулета и с лакти си пробиваха път, напразно опитвайки се да намерят свободно такси.

Рекламните хеликоптери насърчаваха и без това почти умопобърканите хора към по-безразсъдни покупки, като непрекъснато обявяваха разпродажби на стоки, „без които потребителят не можел да живее“.

— Имам чувството, че всички са полудели — отбеляза Ив, докато наблюдаваше разразилата се битка за места в огромния автобус, пътуващ към центъра на град.

— Самата вие купихте нещо само преди половин час.

— Да, но постъпих като разумен и цивилизован човек и не се блъсках по магазините.

Пийбоди вдигна рамене и заяви:

— Харесва ми предпразничната суматоха.

— В такъв случай ще те ощастливя. След малко ще слезем от колата.

— Тук ли?

— По-бързо ще се придвижим пеша. — Ив паркира близо до пресечката на Пето авеню с 51 улица. — Бижутерският магазин е само на няколко преки оттук.

Пийбоди си запробива път през тълпата и настигна началничката си едва на ъгъла. След няколко секунди носът й почервеня от мразовития вятър, който фучеше из улицата като буйна река през каньон.

— Мразя празниците — промърмори Ив. — Повечето от тези хора дори не живеят в Ню Йорк. Но всяка година през декември идват от най-затънтените краища на страната и задръстват улиците.

— Не забравяйте, че оставят парите си в нашия град.

— И предизвикват закъсненията на превозните средства, пътнотранспортни произшествия, повишаване на престъпността. Опитай се вечер около шест да се добереш до който и да било район на града. Преживяването е кошмарно. — Тя свъси вежди, когато я лъхна миризмата на печено месо, идващо от подвижния павилион на ъгъла.

Внезапно се разнесе вик. Ив видя как крадец с въздушни кънки нападна две жени, грабна чантите им и се понесе сред множеството.

— Лейтенант, видяхте ли какво се случи?

— Да. — Ив забеляза победоносната усмивка на крадеца, който ловко се промушваше сред минувачите и набираше скорост, докато те изплашено отскачаха встрани.

Той се приведе, извъртя се, сетне се насочи вдясно от Ив. За миг очите им се срещнаха — неговите искряха от възбуда, нейните блестяха като стомана. Тя замахна и го удари с юмрук. Ако улицата беше празна, навярно младежът щеше да отхвръкне поне на три метра. Ала сега се блъсна в групичка хора, падна по гръб и вирна крака. От носа му бликна кръв, очите му се забелиха.

— Пийбоди, потърси кварталното ченге — нека се занимае с този боклук. — Ив раздвижи пръстите си, които я наболяваха след силния удар, изпъна рамене и машинално сложи крак върху гърдите на крадеца, когато той изстена и се размърда. — Знаеш ли, сега се чувствам много по-добре.

 

 

По-късно Ив осъзна, че залавянето на крадеца е било най-вълнуващият момент през целия й ден. Посещението при бижутера се оказа безрезултатно. Нито той, нито намръщеният му помощник си спомняха за клиент, който да е платил в брой за шнолата. „Как искате да си спомням всеки клиент в тази навалица“ — оплака се собственикът на магазина, докато помощникът му маркираше покупките с бързината и точността на сметачна машина.

Ив го посъветва да напрегне паметта си и да се свърже с нея, когато си спомни нещо. Накрая тя успя да разгневи още повече сътрудничката си като купи екзотична обеца за любовника на Мейвис. Престори се, че не забелязва негодуванието й и й каза:

— Вземи автобуса, върни се у нас и помогни на Макнаб.

— Предпочитам да ме пребиете.

— Дръж се като голямо момиче, Пийбоди. Отивам в управлението. Трябва да рапортувам на Уитни какво сме предприели и какви резултати сме постигнали, сетне ще се срещна с Майра и ще я помоля да състави психологически профил на престъпника.

— Може би пътьом ще купите още няколко подаръка.

Ив спря до колата и изгледа сътрудничката си.

— За какво намекваш?

— Не намеквам, а ви го казах право в очите.

— Дано да откриеш един и същи човек между кандидатите на Холи и Грийнбалм, в противен случай ще ни се наложи да разпитаме доста „самотни сърца“.

Докато Пийбоди си пробиваше път през навалицата, за да вземе автобуса от Шесто авеню, Ив потегли с колата в противоположната посока и по видеотелефона уговори да се срещне с командира и с доктор Майра.

Прослуша записите на обажданията, долови притеснението в гласа на Надин и се смили над нея.

— Престани да скимтиш, Надин.

— Далас, къде беше досега?

— Охранявах града, за да спиш спокойно.

— Слушай, обаждаш се тъкмо навреме. Все още имам възможност да включа някаква информация в обедните новини. Какво ново около теб?

— Току-що арестувах някакъв крадец, който вилнееше на Пето авеню.

— Не си играй с мен. Притисната съм до стената. Каква е връзката между двете убийства?

— Какви убийства? По това време на годината моргата е препълнена с трупове. Очевидно Коледните празници стимулират престъпниците…

Репортерката нетърпеливо я прекъсна:

— Говоря за убийствата на Холи и Грийнбалм. Били са удушени. Разбрах, че си натоварена с разследването на двата случая, и че жертвите са били изнасилени. Вярно ли е?

— В момента не мога да потвърдя, нито да отрека подобна информация.

— Убиецът ги е изнасилил.

— Не коментирам.

— По дяволите, защо ми правиш въртели?

— В момента положението е много сериозно, Надин. Опитвам се да попреча на престъпника да извърши ново убийство и хич не ме е грижа за рейтинга на Канал 75.

— Мислех, че сме приятелки.

— Действително те смятам за приятелка и обещавам, че щом стане възможно, първа ще научиш всичко.

Лицето на репортерката грейна.

— Ще изпълниш ли обещанието си?

— Да. А сега ще те помоля да прекъснем — искам линията да е свободна, защото всеки момент могат да ме потърсят.

— Спомняш ли си, че ми обеща интервю? Предлагам да бъда в кабинета ти точно в един.

— Няма да стане. Ще те уведомя къде и кога ще се срещнем, но днес нямам време за теб — заяви Ив и си каза, че сега времето е най-важният фактор. Знаеше, че Надин Фарст може да проведе собствено разследване и то по-бързо от когото и да било. — Между другото, виждаш ли се с някой мъж напоследък?

— Какво означава „виждаш ли се“? Питаш ме дали излизам или дали се чукам с някого, така ли? В момента нямам приятел.

— Хрумвало ли ти е да се възползваш от услугите на агенция за запознанства?

— Обиждаш ме. — Репортерката запърха с мигли, вдигна ръка и огледа маникюра си. — Мисля, че сама мога да си намеря гадже.

— Не исках да те засегна. Просто ми хрумна, че не е зле да опиташ. Казват, че подобни агенции били много популярни. — Тя замълча и видя как очите на репортерката заблестяха.

— Права си, може би ще те послушам. Благодаря за съвета. Трябва да прекъсна. Имам емисия в пет.

— Още нещо. Трябва ли да ти купя коледен подарък?

Репортерката повдигна вежди и широко се усмихна.

— Непременно.

— Да му се не види, точно от това се страхувах. — Ив се намръщи, прекъсна връзката и вкара колата в гаража на полицейското управление.

Преди да се яви при командира, си купи от автомата шоколадче и кутия кока-кола. Набързо изяде шоколадчето и изгълта напитката, а когато влезе в кабинета на Уитни, почувства, че й се повдига.

— До къде стигна разследването, лейтенант?

— Макнаб от компютърния отдел и сътрудничката ми работят в дома ми, сър. Получих от агенцията имената на мъжете, избрани от компютъра като най-подходящи за двете жертви. Надяваме се в двата списъка да фигурира едно и също име. Още не сме открили откъде са купени шнолата и брошката, но установихме марката на козметичните средства, използвани от убиеца.

Командирът кимна. Беше едър, широкоплещест мъж с мургаво лице и уморени очи. През прозореца зад него се виждаше градът и различните въздухоплавателни съдове, които летяха над небостъргачите. Ив знаеше, че ако пристъпи до прозореца, ще съзре някъде долу улицата, изпълнена със забързани минувачи. С хора, които беше длъжна да защитава от престъпниците.

Както обикновено тя си помисли, че предпочита миниатюрната си канцелария с прозорче, през което се виждаше само късче небе.

— Известно ли ти е колко туристи и хора, дошли специално да напазаруват, посещават града ни през седмиците преди Коледа?

— Не, сър.

— Днес сутринта кметът ми съобщи точната цифра. Всъщност ми се обади да ме уведоми, че не бива да позволим на серийния убиец да подплаши и прогони хората, дошли да похарчат парите си в Ню Йорк. — Уитни печално се усмихна. — Изобщо не го притесняваше фактът, че има опасност други жени да бъдат изнасилени и удушени. Тревожеше се какво ще се случи, ако медиите раздухат историята за престъпника, преоблечен като Дядо Коледа.

— Засега репортерите не знаят нищо.

— Но не след дълго ще го научат. — Уитни се облегна на стола и втренчено изгледа младата жена.

— Разполагаме с един-два дни. Някой е подшушнал на Надин Фарст от Канал 75, че убитите жени са били изнасилени, но тя още няма пълна информация.

— Дано да успеем да държим медиите на разстояние. Кога смяташ, че престъпникът ще продължи изпълнението на плана си?

— Мисля, че ще действа още довечера или най-късно утре.

„Не можем да му попречим“ — мислено добави тя и изражението на Уитни й подсказа, че е прочел мислите й.

— Доколкото разбрах, агенцията за запознанства е единственото общо между убитите жени.

— Засега знаем само това, сър. Нямаме сведения, че жертвите са се познавали. Живеели са в различни квартали, движели са се в различни среди, дори физически са били напълно различни. — Замълча за миг, но след като командирът не проговори, тя забързано продължи: — Все пак съм убедена, че престъпникът преследва определена цел — да убие дванайсет жени до края на годината. Остават му по-малко от две седмици, затова не бива да губи време.

— Ти също.

— Да, сър. Убедена съм, че той набелязва жертвите си чрез агенцията „Лично за вас“. Открихме, че козметичните средства, които е използвал за „разкрасяване“ на убитите, се продават само в няколко козметични салона. — Тя въздъхна. — Знаел е, че лесно ще открием произхода на гримовете, ето защо нарочно е оставил шнолата и брошката. Това предполага, че се чувства недосегаем и че умело е прикрил следите си. Ако за двайсет и четири часа не открием името на човек, който е свързан едновременно с Холи и Грийнбалм, може би именно медиите ще ни помогнат, ще бъдат нашата най-добра защита.

— Какво предлагаш да им съобщим? „Ако забележите пълничък човек в костюм на Дядо Коледа, повикайте първия срещнат полицай.“ — Той се изправи и удари с юмрук по бюрото. — Открийте по-бързо връзката между двете жени, лейтенант. Не искам вместо подаръци да имам под елхата си дванайсет трупа!

Когато излезе от кабинета на Уитни, Ив извади комуникатора си.

— Макнаб, ще ме зарадваш ли?

— Правя всичко възможно, лейтенант. — Младежът отхапа от огромно парче сладкиш с ананас. — Засега съм „елиминирал“ бившия съпруг на първата жертва. В нощта на убийството е бил на бейзболен мач с трима приятели. Пийбоди ще разговаря с тримата, но алибито му изглежда солидно. Проверих и в компютрите на билетните центрове — оказа се, че повече от две години той не е пътувал до Източното крайбрежие.

— Един заподозрян по-малко — въздъхна Ив и ловко скочи на стъпалото на ескалатора. — Давай нататък.

— Нито един от „кандидатите“ на Хол и не фигурира в списъка на мъжете, избрани за Грийнбалм, но за всеки случай проверявам пръстовите отпечатъци, за да се уверя, че не се опитват да ни измамят.

— Браво на теб.

— Двама от „кандидатите“ на Холи изглежда са невинни, но все пак искам някой да потвърди алибитата им. Сега започвам да се занимавам с Грийнбалм.

— Първо се заеми с козметичните средства. — Тя машинално приглади косата си, слезе от ескалатора и се качи на асансьора. — Ще се чуем след два часа.

Прекоси малкото фоайе и влезе в кабинета на психиатърката. Секретарката отсъстваше, а доктор Майра се взираше в монитора на компютъра и отхапваше от сандвича си.

Ив се възхищаваше от нея. Доктор Майра забелязваше всичко, дори наглед незначителните подробности; беше успяла да разгадае тайната на Ив, която самата тя несъзнателно се бе опитвала да потисне.

Ив не знаеше защо я чувства толкова близка. Прекланяше се пред способностите й, въпреки че на моменти проницателността на психиатърката я караше да се чувства неловко.

Майра беше дребничка, изящна жена с мека кестенява коса, която падаше на вълни и обрамчваше красивото й лице. Обикновено носеше елегантни костюми в бежово, сиво и черно. За Ив тя беше олицетворение на истинска дама.

На пръв поглед никой не би предположил, че тази елегантна жена, която никога не повишаваше глас, се занимава със слабоумни, с престъпници и хора, склонни към сексуални извращения.

Съставените от нея психологически профили на умопобъркани и убийци оказваха неоценима помощ на нюйоркската полиция.

Ив застана на прага и почака по-възрастната жена да я забележи. Доктор Майра се обърна и сините й очи приветливо заблестяха.

— Не исках да те прекъсвам, но секретарката я нямаше…

— Има обедна почивка. Влез и затвори вратата. Очаквах те.

Ив смутено промълви:

— Не исках да прекъсвам обяда ти.

— Ченгетата и лекарите нямат определено време за обедна почивка. Хапват на крак и продължават работата си. Между другото, гладна ли си?

— Не съм. — Повдигаше й се от шоколадчето, което беше изяла и тя се питаше от кога ли автоматът не е зареждан с пресни закуски.

Въпреки отказа й, Майра поръча на автоготвача да приготви чай. Ив вече се беше примирила с този ритуал. Насила пиеше ароматната отвара, за да не обиди психиатърката.

— Запознах се с данните и сведенията, които си ми изпратила, както и с рапортите ти по двата случая. До утре ще подготвя пълния профил на престъпника.

— Какво можеш да ми кажеш днес?

— Може би някои малки подробности, които сама не си проумяла. — Майра се настани в дълбокото кресло, подобно на онези в салона на Саймън.

Забеляза, че посетителката е прекалено бледа, а лицето й изглежда изпито. Не беше виждала Ив от преждевременното й завръщане на работа и веднага разбра, че по-младата жена не е трябвало да прекъсва отпуската си. Ала тя не изрази на глас мнението си, а предпочете да опише престъпника.

— Лицето, което търсите, най-вероятно е от мъжки пол, на възраст между трийсет и петдесет и пет. Той е умен, умее да се владее и умело планира начинанията си. Обича да бъде центъра на внимание и смята, че го заслужава. Претендира да бъде добър актьор, може би по някакъв начин е свързан с тази професия.

— Спомням си как погледна към камерата и намигна, сякаш се наслаждаваше на ролята си.

— Точно така — кимна Майра. — Преоблича се като Дядо Коледа и оставя „подаръци“ на местопрестъплението не само за да подведе, но и заради иронията в цялата ситуация. Питам се дали вижда ирония в жестокостта си. — Тя въздъхна и отпи от чая си, като съжали, че не е добавила витамини към напитката на Ив. — Не изключвам подобна възможност. За него това е сцена, представление, което подготвя с най-големи подробности. Страхливец е, но е много предпазлив.

— Всички убийци са страхливци — заяви Ив, а психиатърката наклони глава.

— Навярно мислиш така, защото според теб отнемането на човешки живот не е оправдано, освен когато защитаваш друг живот. За теб извършването на убийство е върховна проява на малодушие. Но в този случай бих казала, че престъпникът осъзнава слабостта си. Бърза да упои жертвите си не за да им спести страданията, а защото се бои, че ако се съпротивляват, ще бъде победен. После „подрежда“ сцената. Привързва жените към леглото, преди да разреже дрехите им. Не ги съблича в пристъп на гняв и здраво ги завързва, след което предприема следващата стъпка. Сега жертвите му са безпомощни и му принадлежат.

— После ги изнасилва.

— Да, след като са завързани, голи и безпомощни. Той знае, че ако са свободни, ще го отблъснат. Много жени са го отблъсквали, ала сега може да прави каквото си пожелае. Иска жертвите му да го наблюдават, да знаят, че са във властта му и че въпреки усилията си никога не ще му се изплъзнат.

Думите й накараха Ив да се почувства още по-зле. Ужасяващите спомени нахлуха в съзнанието й.

— Онзи, който изнасилва, винаги иска да докаже превъзходството си.

— Така е. — Майра разбираше какво мисли и чувства по-младата жена и копнееше окуражаващо да докосне ръката й. Но точно заради това не го стори. — Удушава ги, защото това е нещо като продължение на половия акт. Обвива пръсти около шиите им… такъв интимен жест. — Тя се поусмихна и отбеляза: — Предполагам, че сама си стигнала до същите заключения и че не ти казвам нищо ново.

— Няма значение. Важното е, че потвърждаваш преценката ми за него.

— В такъв случай ще продължа. Гирляндата, шнолата и брошката са допълнителен реквизит в представлението. Каква ирония — той дарява подаръци на самия себе си. Може би коледната тема има особено значение за него или пък той просто е привлечен от символиката.

— Как мислиш, защо е съборил елхата на Мариана Холи и е счупил играчките? — Майра само повдигна вежди, а Ив сви рамене. — Може би чрез унищожаването на дръвчето се е стремял към заличаване на празника и на душевната чистота, символизирана от ангелите.

— Напълно типично е за човек с подобни убеждения.

— Ами бижутата и татуировките?

— Той е романтик.

— Романтик ли?

— Точно така. Нарича всяка жертва своята най-голяма любов, оставя им подарък и отделя време да ги разкраси, преди да ги остави. Ако не стори всичко това, удоволствието му няма да е пълно.

— Мислиш ли, че ги е познавал?

— Да. Не съм сигурна, че те са го познавали. Но престъпникът внимателно ги е наблюдавал, спрял се е именно на тях и докато е обладавал всяка, тя е била най-голямата му любов. Той не осакатява и не обезобразява — добави тя и се приведе, — а украсява. Може би го прави с любов. Ала след като бъде сексуално удовлетворен, жената вече не го интересува. Напръсква трупа с дезинфектант, за да не остави никакви следи. Сетне грижливо се измива, заличавайки всички улики. Когато си тръгва, тържествува, защото е победил. Време е да се подготви за следващата жертва.

— Холи и Грийнбалм са били напълно различни по външност, начин на живот, навици, професии…

— Все пак са имали нещо общо — намеси се Майра. — И двете в определен момент от живота си са били толкова самотни, че са платили, за да им намерят приятел.

— Най-голямата им любов. — Ив отмести чашата си, без да е отпила от чая.

— Дано напълно да си се възстановила… — Майра се питаше как да я задържи.

— Добре съм.

Психиатърката виждаше състоянието й, но беше решила да не спори.

— Трябваше да използваш цялата си отпуска по болест след тежкото нараняване.

— Чувствам се по-добре, когато работя.

— Обичаш да се самозаблуждаваш, нали? — Майра отново се усмихна. — Подготви ли се за празниците?

Ив едва се сдържа да не потръпне.

— Купих подаръци за няколко души…

— Навярно е много трудно да намериш нещо подходящо за Рурк.

— Позна.

— Сигурна съм, че ще му поднесеш най-хубавия подарък. Никой не го познава по-добре от теб.

— Понякога ми се струва, че съм омъжена за съвсем непознат човек. — Промълви Ив и импулсивно добави: — Напълно е завладян от духа на празника — организира грандиозно тържество, поръчал е поне петдесет коледни дръвчета. Мислех, че ще си разменим по някой скромен подарък и ще приключим цялата дандания.

— И двамата сте били лишени от детство, за което всеки от нас пази щастливи спомени: вълнението и очакването преди празника, коледната утрин и пакетите с подаръци под елхата. Навярно Рурк иска да компенсира тази липса. — Майра се засмя. — Доколкото го познавам, ще организира незабравимо посрещане на Коледа.

— Но защо е било необходимо да поръчва да изсекат цяла елхова гора?

— Скъпа, не е ли по-добре да очакваш с вълнение изненадите, които ще ти бъдат поднесени? Това ще бъде дар за теб и съпруга ти.

— Имам ли избор, след като съм омъжена за Рурк? — Ив се изправи. — Благодаря, че ми отдели толкова време.

— Още нещо. — Майра също стана. — Засега престъпникът представлява опасност само за набелязаната от него жертва. Сигурна съм, че няма да убива безразборно или без предварително обмислен план. Но не мога да предскажа дали внезапно няма да промени поведението си и какво би могло да предизвика промяната.

— Имам известни предположения. Ще поддържам връзка с теб.

 

 

Когато отвори вратата на кабинета в дома си, завари Пийбоди и Макнаб да седят пред компютъра й и да се зъбят един на друг като злобни кучета, които се бият за кокал.

По принцип подобна гледка би развеселила Ив, но сега усили раздразнението й.

— Престанете — сопна им се тя, а двамата скочиха и застанаха мирно, въпреки че лицата им останаха изкривени от злоба. — Рапортувайте за резултатите.

Двамата заговориха едновременно, при което търпението й напълно се изчерпа и тя изкрещя. Макнаб и Пийбоди стреснато замълчаха.

— Започни ти, Пийбоди.

По-младата жена тържествуващо изгледа младежа.

— Двама от „кандидатите“ на Холи и един от тези на Грийнбалм са купили цялата козметична серия — от балсам за тяло до спирала за мигли. Вторият от списъка на Холи е купил моливи за вежди и два вида червило. Установихме марката на червилото, използвано при Грийнбалм — нарича се „Купидон“. И тримата мъже са купили същия цвят.

— Тук възникна проблем. — Макнаб вдигна пръст като учител, който прекъсва ученика зубрач. — Червилото „Купидон“ и кафявата спирала за мигли винаги се дават като безплатни мостри. — Той посочи към кутията, която бяха връчили на Ив. — Ще ги видите и тук.

— Невъзможно е да открием всички, на които са раздадени мостри — намеси се с леден тон Пийбоди. — Вече имаме трима души, с които да започнем.

— Очните сенки „Лондонска мъгла“, които убиецът е използвал при гримирането на Холи, са много скъпи и не се раздават безплатно. Могат да се купят отделно или с комплекта „Делукс“. Предлагам да тръгнем по тази следа.

— Може би онзи мръсник е задигнал сенките, докато е купувал останалите козметични средства — сопна се Пийбоди и се обърна към Макнаб: — Вероятно ще предложиш да проследим всеки крадец в този град.

— Мисля, че най-важното в момента е да открием имената на хората, които са купили въпросната марка сенки — отвърна младежът.

Двамата бяха готови да се сбият, но Ив се приближи и заяви:

— Ако някой от вас проговори, ще изяде такъв плесник, че ще го запомни за цял живот. И двамата сте прави. Ще разпитаме „кандидатите“ и ще проверим онези, които са купили сенките. Пийбоди, чакай ме при колата.

Сътрудничката й хвърли към Макнаб поглед, изпълнен с омраза и презрение, сетне безмълвно се отдалечи с изпънати рамене, сякаш беше глътнала бастун. Щом излезе, Макнаб решително пъхна ръце в джобовете си и понечи да каже нещо, но се отказа, щом видя заплашителния поглед на Ив.

— Искам отново да провериш чрез компютъра всички клиенти, както и персонала на „Лично за вас“ — каза му тя. — Открий имената на хората, купили очните сенки и се постарай да разбереш колко еднакви козметични продукта са използвани при двете жертви. — Повдигна вежда и добави: — Кажи „слушам, лейтенант Далас“.

Младежът тежко въздъхна, после промърмори:

— Слушам, лейтенант Далас.

— И престани да се мръщиш — подметна му тя на излизане.

— Жени… — прошепна Макнаб и внезапно долови някакво движение. Извърна глава и видя Рурк, който беше отворил вратата между двата кабинета и усмихнато го наблюдаваше.

— Прекрасни създания са, нали? — Рурк се приближи до него.

— Не съм на същото мнение.

— Ще бъдеш герой в очите им, ако успееш да разбереш името на онзи, който е купил сенките. — Той небрежно прегледа списъците и материалите, които бяха строго поверителни. — Установих, че имам един-два свободни часа. Искаш ли да ти помогна?

— Ами… — Младежът погледна към вратата.

— Не се притеснявай, мога да се справя с лейтенанта. — Рурк потри ръце и се залови за работа.

 

 

Дони Рей Майкъл носеше протрита кафява хавлия, пред носа му беше прокарана халка с изумруд. Очите му бяха мръснокафяви, косата му — сламеноруса, а дъхът му вонеше.

Огледа значката на Ив, оригна се така, че за малко не повали младата жена, и се почеса под мишницата.

— Какво искате?

— Ти ли си Дони Рей? Ще ми отделиш ли няколко минути?

— Имам време колко щеш, ама трябва да знам какво искате.

— Ще ти кажа като влезем и след като си направиш гаргара с цял галон освежител на дъха.

— О… — Той се изчерви и отстъпи крачка назад. — Бях заспал и не очаквах гости. И то ченгета. — Рей покани неканените посетителки да влязат, сетне се отдалечи по късия коридор.

Апартаментът напомняше кочина — на пода се въргаляха празни и полупразни кутийки с храна за вкъщи, компютърни дискове. Пепелниците бяха препълнени, навсякъде бяха разхвърляни мръсни дрехи. В ъгъла на изтърбушеното канапе стояха музикална уредба и лъскав саксофон.

Ив долови миризмата на кромид лук и на наркотик, който обикновено се пушеше.

— Мисля, че ако извършим обиск, ще открием доста нарушения на закона — обърна се тя към Пийбоди.

— Подозирате, че е пушил наркотик, нали?

— Абсолютно… — Ив отмести с крак някакъв парцал, който някога е бил долна фланелка. — Не усещаш ли как вони?

Пийбоди промърмори:

— Долавям само миризмата на лук и пот.

— Значи обонянието ти не е наред.

Дони Рей отново се появи; погледът му беше отчасти прояснен, а лицето му бе зачервено от студената вода, с която се беше наплискал.

— Извинете, че жилището е в такъв безпорядък. Пуснал съм дроида в едногодишна отпуска. За какво съм ви притрябвал?

— Познаваш ли Мариана Холи?

— Мариана ли? — Той озадачено сбърчи чело. — Хабер си нямам. Трябва ли да я познавам?

— Компютърът на „Лично за вас“ ви е определил като подходящ кандидат за нея.

— О, агенцията за запознанства… — Той изрита купчина мръсни дрехи и се изтегна на креслото. — Потърсих услугите им преди няколко месеца… бях изпаднал в криза, нали разбираш. — Поусмихна се, сетне сви рамене. — Тази Мариана беше едра червенокоса мадама… не, онази се казваше Таня. Работата помежду ни потръгна, ама тя взе, че замина за някакво забравено от бога градче. Сигурно вече е пукнала от скука.

— Мариана е стройна, зеленоока брюнетка.

— Да бе, сега се сетих. Беше адски мила, въпреки че между нас нищо не се получи. Веднъж дойде в клуба, където свирех, пийнахме по чашка. Защо ме разпитваш за нея?

— Нима не гледаш телевизия? Не четеш ли вестници?

— Хич не ми е до това, щом има постоянна работа. В момента свиря с една група в „Импайър“. През последните три седмици бачкаме от десет до четири сутринта.

— Нямаш ли почивен ден?

— Разбира се — цели два. Ако надуваш свирката без почивка, започваш да звучиш кофти.

— Работиш ли във вторник?

— В понеделник и вторник почивам. — Внезапно осъзна, че го разпитват и враждебно изгледа Ив. — Какво се е случило?

— Мариана Холи е била убита във вторник вечерта. Имаш ли алиби за периода от девет до полунощ?

— Мамка му! Убили са Мариана. — Той скочи, препъна се в някаква кутия и закрачи из стаята. — Кофти работа. Тя беше много мила.

— Искаше ли ти се Мариана да бъде най-голямата ти любов?

Дони се закова на място. Ив с интерес отбеляза, че младият мъж не изглеждаше изплашен и разгневен, а дълбоко потресен.

— Слушай, вече ти казах, че само веднъж съм се срещал с нея. Изпихме по чаша, поговорихме си, опитах се да я навия да си легне с мен, но тя не пожела… Харесах я… всеки на мое място би я харесал. — Притисна клепачите си с пръсти, после отново разроши косата си. — Това беше преди шест месеца, може би дори повече. Не съм я виждал оттогава. Какво се е случило с нея?

— Първо ми кажи къде беше вторник вечерта.

— Във вторник ли? — Дони разсеяно потърка страната си. — Да пукна, ако си спомням. Сигурно съм се отбил в няколко клуба… чакай да си помисля. — Затвори очи и няколко пъти вдишва и издишва, сякаш правеше йогистки упражнения. — Във вторник наминах в „Крейзи Чарли“ да послушам новия им оркестър.

— Сам ли отиде там?

— Отначало бяхме цяла компания. Представа си нямам кой дойде с мен в клуба. Бях се натряскал като мотика.

— Кажи ми за кого купи пълната серия козметични продукти „Природна красота“? Не ми приличаш на момче, дето се гримира.

— Какво? — Той озадачено я изгледа, сетне отново се излегна на креслото. — Какво е туй чудо „Природна красота“?

— Би трябвало да знаеш, след като си дал повече от две хиляди долара за цялата серия. Става въпрос за козметични средства, Дони Рей.

— Козметични средства ли? — Той разроши косата си, която щръкна във всички посоки. — О, сетих се. Купих онези щуротии за майка ми по случай рождения й ден.

— Хвърлил си два бона за подарък на майка ти, така ли? — Ив се огледа, сякаш да му подскаже, че не вярва толкова богат човек да живее в подобна дупка.

— Мама е върхът. Старият ни заряза, когато бях много малък. Тя работеше на сто места, за да плаща наема и уроците ми по музика. — Дони кимна към саксофона и продължи: — Сега изкарвам адски добри пари и помагам на мама с наема на къщата в Кънектикът. Мечтата ми се сбъдна — тя живее в хубав дом, намиращ се в хубав квартал. Тази кочина… — той небрежно махна с ръка — изобщо не ме интересува. Идвам тук само да спя.

— Какво ще кажеш още сега да се обадя на майка ти и я попитам какво си й подарил за последния й рожден ден?

— Обади се, щом настояваш. — Дони посочи видеотелефона върху масичката. — Номерът й е програмиран. Обаче не й казвай, че си ченге, щото ще си изкара ангелите. Излъжи я, че правиш някакво проучване.

— Пийбоди, свали си униформената куртка и се обади на майка му. — Ив излезе от обсега на монитора и приседна на дръжката на другото кресло. — Руди ли изготви характеристиката ти?

— Не, въпреки че първоначално разговарях с него. Имам чувството, че той приема всички желаещи — нещо като прослушване. После някакъв индивид се зае с консултацията. Разпита ме към какви развлечения проявявам интерес, за какво мечтая, какъв е любимият ми цвят. Подложиха ме и на медицински преглед, за да се уверят, че не съм заразен…

— Нима не откриха следи от тревата, дето пушиш?

Дони се престори на изненадан.

— Не, бях „чист“.

— Обзалагам се, че майка ти мечтае да бъдеш добро момче…

— Госпожа Майкъл потвърди, че за рождения й ден Дони Рей й е подарил пълната серия козметични продукти „Природна красота“. — Пийбоди облече куртката си и се усмихна на младия човек. — Каза ми, че е възхитена от подаръка.

— Мама е много красива, нали?

— Да.

— Няма по-добра от нея.

— Същото каза и тя за теб.

— За Коледа съм й купил диамантени обеци. Е, камъните са много малки, ама мама страшно ще се зарадва. — Интересът му към Пийбоди очевидно се беше повишил, след като я беше разгледал без куртката, която прикриваше формите й. — Хей, била ли си в „Импайър“?

— Още не.

— Трябва да се отбиеш някоя вечер. Оркестърът ни си го бива.

— Може би ще дойда… — Пийбоди забеляза намръщеното лице на началничката си и смутено се изкашля. — Благодаря за съдействието, господин Майкъл.

— Обещай ми да направиш нещо заради майка си — обърна се Ив към него, преди да си тръгнат. — Почисти тази кочина и престани да се друсаш.

— Непременно ще те послушам. — Дони Рей намигна на Пийбоди, преди да затвори вратата.

— Не бива да флиртуваш със заподозрените, Пийбоди.

— Той не е заподозрян. Освен това е много симпатичен.

— Обвинението срещу него ще отпадне едва когато потвърдим алибито му. Освен това младежът е истинско прасе.

— Симпатично прасе… лейтенант.

— Предстоят ни още два разпита. Опитай се да овладееш хормоните си.

— Слушам, лейтенант. — Пийбоди се качи в колата и въздъхна. — Чувствам се толкова добре, когато съм под тяхна власт.