Нора Робъртс
Празник в смъртта (16)

Шестнайсета глава

— Много си досадна, Далас. — Фийни вдигна ръка, сякаш да прогони Ив, която надничаше иззад рамото му. — Престани да ме притесняваш.

— Извинявай — промърмори тя, но не се отдръпна. — Колко време ще ти отнеме програмирането?

— Два пъти повече от нормалното, ако продължаваш да ми висиш над главата.

— Добре де, няма да ти преча. — Тя се приближи до прозореца и промърмори: — Вали ту сняг, ту дъжд. Предполагам, че в по-късните часове движението по улиците ще стане невъзможно.

— По това време на годината винаги има задръствания. Проклетите туристи са завладели града. Снощи бях решил да купя последните подаръци. Жена ми все ми опява за един от онези… модерните пуловери. Ама като влязох в универсалния магазин, се изплаших. Клиентите се нахвърляха върху стоките като вълци върху мъртва сърна. За нищо на света няма да се върна там.

— Много по-лесно е да правиш покупките си чрез компютър.

— Не ме учи какво да правя. Опитах и това, но без успех — всички са стигнали до моята идея и гледат да се възползват от специалните коледни намаления. Обаче си знам, че ако жената не намери под елхата поне дузина подаръци, ще ме изгони от брачното ни легло поне до пролетта.

— Дузина ли? — Ив се извърна и смаяно го изгледа. — Нима не й купуваш само един?

— Скъпа Далас, личи си, че си младоженка. Един подарък не означава нищо. Важно е количеството, приятелко.

— Направо ме уби.

— Не се притеснявай, до Коледа остават още няколко дни… Готово, справих се с програмирането.

Ив забрави проблемите с подаръците и се спусна към него.

— Пусни го.

— Сега… Това е гласът на човека, който се е обаждал по видеотелефона.

Добър ден. Търся господин или госпожа Кейтс.

— Паузите са на местата, където „изрязах“ другите гласове — обясни Фийни.

Добър ден, госпожо Кейтс. Обажда се Николас Клос. Интересувам се кога ще е готова огърлицата, която поръчах.

— Мисля, че това е достатъчно, за да го сравня с гласа на Хофман.

— Акцентът е неясен — замислено каза Ив. — Предполагам, че нарочно говори така, за да ни подведе. Имаш ли запис на гласа на Руди?

— Сега ще го чуеш. Направен е по време на разпита.

Съветваме нашите клиенти да се срещат с партньорите си на обществени места…

— Сега ще сравним двата записа. Компютърът отчита всичко, не можеш да го излъжеш като престориш гласа си, както не можеш да промениш отпечатъците от пръстите си. Компютър, премини към обект А.

Работя…

Ив слушаше записа на обаждането и наблюдаваше разноцветните графики на монитора.

— Раздели екрана — обърна се към Фийни — и съпостави записа от разпита.

— Изчакай. — Ирландецът даде нарежданията си на компютъра, сетне се намръщи. — Ще бъдеш разочарована.

— Защо?

— Погледни — графиките не съвпадат, Далас. Гласовете принадлежат на различни хора.

— Да му се не види! — Ив нервно разроши косата си и разочаровано въздъхна. — Чакай да помисля. Ами ако онзи е използвал устройство, което да промени гласа му, докато е разговарял по видеотелефона?

— Вече ти казах, че не можеш да измамиш компютъра. Ще проверя тази възможност и ще отстраня „електронната маскировка“, ако я открия. Но съм готов да се подпиша, че чуваме различни гласове. — Той печално я изгледа. — Съжалявам, Далас. Май ще се наложи да започнем от нула.

— Прав си. — Ив потърка клепачите си. — Все пак провери и онази възможност. Какво ще кажеш да сравним лицата на мнимия Дядо Коледа и на Руди?

— Заловил съм се и с това, но става много бавно.

— Дано да откриеш нещо. Ще се свържа с Майра, дано да е изготвила профила на Хофман.

Ив се обади на психиатърката, опитвайки се да спести време. Отговориха й, че доктор Майра вече си е отишла, но е изпратила по електронната поща доклада си; лейтенант Далас ще го получи в канцеларията си.

Докато вървеше към стаята си, Ив размишляваше върху резултатите, които беше получил Фийни.

Убиецът не беше глупав. Може би се е досетил, че могат да разпознаят гласа му и е накарал някого да се обади на бижутера.

Предположението изглеждаше невероятно, но от този човек можеше да се очаква всичко.

Отвори вратата на миниатюрната си канцелария и дочу как някой се изсмя. Влезе и онемя от учудване, като видя сътрудничката си оживено да разговаря с Чарлс Мънроу.

— Пийбоди, какво правиш?

Сътрудничката й смутено скочи на крака и запелтечи:

— Чарлс… тоест господин Мънроу… искаше да…

— Овладей хормоните си, полицай. Чарлс, какво търсиш тук?

— Радвам се да те видя, Далас. — Той стана от единствения стол, който беше в окаяно състояние. — Очарователната ти сътрудничка беше така любезна да ми прави компания, докато те чаках.

— Тя винаги е любезна с красивите мъже. Какво имаш да ми кажеш?

— Може би не е важно, но… — Младият мъж сви рамене. — Преди няколко часа ми се обади една от жените, с които компютърът ме е „чифтосал“. Оплака се, че човекът, с когото трябвало да прекара двата почивни дни, се отказал в последния момент. Предложи ми да заминем заедно, въпреки че при предишните ни срещи не се получи нищо…

— Радвам се за теб — нетърпеливо го прекъсна Ив. — Но едва ли съм най-добрият съветник, когато става въпрос за жени.

— С тях се справям и сам. — Сякаш, за да докаже твърдението си, Чарлс намигна на Пийбоди и тя се изчерви от удоволствие. — Но да се върнем към моя разказ. Бях решил да се възползвам от предложението на онази дама, но за всеки случай започнах да я разпитвам, за да разбера накъде бие…

— Премини към същността на въпроса.

Красавецът се приведе и заяви:

— Приятно ми е да те държа под напрежение, лейтенант Сладурче. — Двамата не обърнаха внимание на Пийбоди, която се изкиска, щом чу непочтителното обръщение. — Мацката взе да ми разказва как се скарала с гаджето си. Буквално ме засипа с подробности, осведоми ме, че онзи мръсник й изневерявал с някаква червенокоса. Отгоре на всичко си бил въобразил, че може да изкупи вината си, като снощи й изпратил подарък по Дядо Коледа.

Ив рязко вдигна глава.

— Продължавай.

— Ето, че привлякох вниманието ти. — Той доволно се усмихна. — Моята събеседничка ми разказа как снощи около десет някой позвънил на вратата й. Погледнала през шпионката и видяла белобрад старец с червена мантия, който държал голяма кутия, опакована със сребриста хартия. — Чарлс поклати глава. — Като чух това, сърцето ми така затуптя, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми. А мацката продължаваше да бърбори как решила да не отваря и да не приема жалкия подарък, с който онзи мерзавец искал отново да спечели благоволението й.

— Не го е пуснала да влезе — прошепна Ив.

— Тя дори не осъзнаваше, че това е спасило живота й.

— Случайно да знаеш каква е по професия?

— Балерина.

— Съвпада… — промълви Ив. — Дай ми името и адреса й.

— Черил Залата, живее на Двайсет и осма улица. Не знам номера.

— Ще я намерим.

— Слушай, не знам дали съм постъпил правилно, но й казах истината. Току-що бяха излъчили интервюто ти с Надин Фарст, затова реших, че вече не съм длъжен да пазя в тайна похожденията на мнимия Дядо Коледа. Помолих Черил да включи телевизора си, сетне й съобщих всичко, което знаех. Тя здравата се паникьоса и заяви, че незабавно ще напусне града. Ето защо се съмнявам, че ще я намерите.

— Ако е избягала, ще взема разрешение да обискирам жилището й. Правилно си постъпил, Чарлс — продължи тя. — Ако Черил не беше научила новината от телевизията, може би щеше да размисли и следващия път да отвори вратата. Благодаря, че дойде да ме уведомиш.

— За теб съм готов на всичко, лейтенант. — Той стана. — Ще ме държиш ли в течение?

— Гледай телевизия и ще научиш всичко.

— Голяма хитруша си… Имате ли нещо против да ме изпратите, госпожице? — Младият мъж ослепително се усмихна на Пийбоди. — Чувствам се като замаян.

— С удоволствие. Разрешавате ли, лейтенант?

— Върви, върви… — разсеяно промърмори Ив, която вече четеше доклада на доктор Майра. Онова, което психиатърката беше написала, толкова я обезсърчи, че дори не забеляза дългото отсъствие на сътрудничката си, която се върна едва след двайсет минути.

— Докладът й напълно оправдава Хофман — отчаяно се обърна тя към Пийбоди и уморено потърка челото си. — Не мога да го обвиня в нищо. Според Майра той не притежава психиката на престъпник и изобщо не е склонен към насилие. Руди е лукав, интелигентен, страда от различни мании и е сексуално ограничен, но не е убиецът, когото търсим. По дяволите! Щом адвокатът му получи копие от заключението на психиатърката, онзи гадняр Руди ще ми се изплъзне.

— Все още ли мислиш, че той е престъпникът?

— Вече не знам какво да мисля. — Тя реши да не се поддава на отчаянието си. — Ще започнем от самото начало. Отново ще разпитаме всички…

 

 

Разбира се и този път Ив закъсня да се прибере у дома. Наближаваше девет, когато на бегом се изкачи по стълбите, водещи към спалнята на другия етаж. Както обикновено Съмърсет бе успял да я вбеси. Беше я посрещнал с надменен поглед и с думите, че й остават само петнайсет минути да се приведе в приличен вид.

Настроението й не се подобри, когато нахлу в спалнята и завари Рурк да се облича.

— Ще успея — измърмори и се втурна в банята.

— Говориш така, сякаш не сме поканили гости, а ти предстои да се явиш на някакво състезание — промълви Рурк, който я беше последвал. Доставяше му удоволствие да я наблюдава, докато се събличаше. — Не бързай.

— Не искам да закъснявам и да давам повод на онзи тъпак да злослови по мой адрес. — Тя застана под душа и нареди водата да се загрее до четирийсет градуса.

— Не си длъжна да се съобразяваш с мнението на Съмърсет. — Рурк се облегна на стената и загледа съпругата си. Помисли си, че дори като взима душ, тя действа бързо и ефикасно и не губи време. — Освен това на подобни тържества гостите винаги закъсняват.

— И моята работа изостава. — Ив изля шампоан върху косата си и гневно възкликна, когато гъстата течност попадна в окото й. — Обвиненията срещу главния заподозрян отпаднаха, трябва да започна от самото начало. — Излезе изпод душа, пристъпи към кабинката за изсушаване, сетне спря. — По дяволите, какво каза Трина? Дали трябваше да нанасям онази гадост върху мокра или върху суха коса?

Рурк се досети каква е „гадостта“, за която съпругата му говори. Взе от полицата някаква тубичка и изстиска част от съдържанието й върху дланта си.

— Позволи на мен…

Искаше й се да замърка като котка под галещите му пръсти, но присви очи и възкликна:

— Не ме закачай, приятелче. Нямам време за теб.

— За какво намекваш, скъпа? — Той взе шишенце, съдържащо лосион за тяло. — Само ти помагам да се приготвиш. — Започна да втрива гъстата течност, прокарвайки длани по раменете й, по гърдите й. — Изглеждаш ми доста притеснена.

— Престани… — Тя затвори очи и въздъхна, когато усети ръцете му върху задните си части. — Струва ми се, че пропусна нещо.

— Ах, колко съм небрежен. — Рурк наведе глава и игриво захапа шията й. — Искаш ли наистина да закъснееш за празненството?

— Да, но няма да се поддам на изкушението. — Изтръгна се от ръцете му и влезе в кабинката, като му подхвърли: — Все пак не забравяй докъде си стигнал.

— Жалко, че не се прибра двайсет минути по-рано. — Рурк реши, че страстта му няма да се охлади като наблюдава съпругата си, затова се върна в спалнята.

— Само да се гримирам и съм готова. — Ив се втурна към огледалото, без да си направи труда да облече халата си. — С какво ли трябва да се издокарам за такъв прием?

— Купил съм ти рокля.

Тя преустанови неуспешните си опити да намаже миглите си с туш и се намръщи.

— От къде на къде? Нима аз избирам костюмите ти?

— Скъпа, престани. Тази мисъл ме ужасява.

Ив се засмя.

— Признавам, че примерът беше неподходящ, но не ми хрумна друг. — Тя разреса с пръсти късата си коса, влезе в спалнята и завари Рурк да оглежда някаква творение на Леонардо, което с по-голямо въображение би могло да мине за рокля. — Няма да ме накараш да облека това, нали?

— Мейвис донесе роклята още снощи. Създадена е от Леонардо специално за теб.

Ив подозрително огледа двете парчета сребрист плат, които се съединяваха с тънки, блестящи лентички. Подобни лентички служеха за презрамки, а задното парче плат беше много по-дълго от другото.

— Защо да не посрещна гостите гола — резултатът ще бъде горе-долу еднакъв.

— Облечи роклята. Искам да видя как ти стои.

— Какво да облека под нея?

— Нищо, скъпа моя — засмя се той.

— Боже мой. — Ив намръщено посегна към дрехата.

Меката тъкан се спускаше като водопад и нежно прилепваше към закръглените й форми, страничните прорези разкриваха гладката й кожа.

— Скъпа Ив! — Рурк взе ръката й и целуна дланта й, при което краката й се подкосиха. — Понякога си толкова красива, че направо онемявам. — Подаде й обеците с крушовидни диаманти и добави: — Сложи ги, мисля, че ще подхождат на тоалета ти.

— Подаряваш ли ми ги, или съм забравила, че са мои?

— Купих ти ги преди няколко месеца. Няма да получиш никакви подаръци преди Коледа.

Тя си постави обеците и примирено въздъхна, когато Рурк избра подходящи обувки.

— Тази… рокля няма джобове, където да скрия комуникатора си. Не забравяй, че непрекъснато трябва да поддържам връзка с управлението.

— Заповядай, прибери го. — Рурк й подаде изключително малка вечерна чантичка.

— Трябва ли да нося още нещо?

— Не, прекрасна си. — Той се усмихна като дочу звънеца, сигнализиращ, че колата с първите гости се приближава към къщата. — Този път си съвсем точна. Изгарям от нетърпение да се изфукам с красивата ми съпруга.

— Говориш така, сякаш съм породисто куче — гневно промърмори тя и го накара да се разсмее.

 

 

След час всички гости бяха пристигнали. В огромната, ярко осветена бална зала ехтеше музика. Ив се огледа и мислено благодари на Рурк, че никога не я занимава с подготовката на грандиозните празненства, които обичаше да устройва.

Дългите маси бяха отрупани със сребърни подноси с най-отбрани деликатеси: пушена шунка от Вирджиния, желирани патици, доставени направо от Франция, крехко телешко от Монтана. И още омари, пъстърви и стриди, които се ловяха на планетата Сайлъс. Пресни зеленчуци допълваха украсата. На една маса се издигаше еднометрова шоколадова торта във формата на елха, а под нея бяха подредени сладкиши, които биха накарали дори политически затворник да прекъсне гладната си стачка.

Ив се питаше дали някога ще престане да се учудва от невероятните способности и таланти на човека, за когото се беше омъжила.

До двете срещуположни стени на залата се издигаха огромни елхи, украсени с бели лампички и сребърни звезди. През високите прозорци не се виждаше обгърнатият в зимна мъгла град; върху тях се проектираше холограмна зимна сцена. Влюбени двойки се пързаляха с кънки по сребърно езеро, дечица се спускаха по заснежения хълм с червени шейни.

Само Рурк можеше да се досети за подобни подробности, които придаваха още по-приказен вид на цялата сцена.

— Здрасти, сладурче. Не се ли страхуваш, че ако си сама, ще се загубиш в този дворец?

Ив усети нечия ръка върху задните си части, извърна глава и строго изгледа нахалника, който се оказа Макнаб.

Младежът пламна, пребледня като мъртвец, сетне отново се изчерви.

— Махни ръката си от задника ми, Макнаб.

Той побърза да се подчини, сякаш беше опарил дланта си.

— Божичко! Мамка му! Извинете. Не ви познах. — Младежът смутено пъхна ръка в джоба си. — Не знаех, че сте вие… Помислих си… Изглеждате… — Той смутено замълча.

— Мисля, че детектив Макнаб се опитва да ти направи комплимент. — Рурк се приближи и се поддаде на изкушението строго да изгледа изплашения младеж. — Прав ли съм, Иан?

— Да. Тоест…

— Иска ми се да вярвам, че наистина не е знаел чий задник опипва, иначе щях да го убия. — Той протегна ръка и подръпна екстравагантната червена вратовръзка на Макнаб. — И то още сега.

— Бъди спокоен, отдавна щях да съм се справила с него — заяви Ив. — Май имаш нужда от едно силно питие, детектив.

— Да, лейтенант. Точно така.

— Рурк, погрижи се за нашия гост. Майра току-що дойде. Искам да поговоря с нея.

— С удоволствие. — Рурк приятелски прегърна младежа, но стисна рамото му по-силно от необходимото.

Ив започна да си пробива път сред множеството. Струваше й се странно, че присъстващите на подобни тържества винаги изгаряха от желание да разговарят и то на съвсем банални теми. Въпреки че бързаше да разговаря с Майра, спря изумена, забелязвайки Пийбоди под ръка с Чарлс Мънроу. Сътрудничката й изглеждаше ослепителна в широките панталони от някаква златиста тъкан и тесен жакет без ръкави.

— Пийбоди!

— Добър вечер, лейтенант. Домът ви изглежда като вълшебен дворец.

— Знам. — Ив гневно изгледа младия мъж: — Добър вечер, Мънроу.

— Напълно съм съгласен с мнението на Дилия, лейтенант.

— Не си спомням да съм те канила.

Пийбоди се изчерви и смотолеви:

— В поканата пишеше, че мога да доведа приятеля си.

— Нима този тук ти е гадже? — попита Ив, без да откъсва поглед от лицето на Чарлс.

— Наистина съм приятел на Дилия. — За миг усмивката му помръкна и той понижи глас. — Тя знае каква е… професията ми.

— Правиш ли й намаление като на всички други ченгета?

— Лейтенант! — гневно възкликна Пийбоди и пристъпи към нея.

— Няма нищо, скъпа — промърмори Чарлс и я хвана за рамото. — Слушай, Далас, надявах се да прекарам една приятна вечер в компанията на привлекателна жена, от която се възхищавам. Но ако присъствието ми в този дом е нежелателно, веднага ще напусна.

— Извини ме за секунда — обърна се към него Пийбоди, после хвана началничката си под ръка.

— Какво си въобразяваш! — смаяно изсъска Ив.

— Вие какво си въобразявате! — Пийбоди я поведе към едно уединено кътче. — Не съм длъжна да ви докладвам какво правя през свободното си време, а вие нямате право да ме злепоставяте.

— Почакай…

— Не съм свършила! — По-късно Пийбоди с потръпване щеше да си спомни за изуменото изражение на Ив, ала в момента беше прекалено разгневена, за да го забележи. — Какво върша през свободното си време изобщо не ви засяга. Нямате право да ми попречите, ако реша да танцувам върху масата в някой бар или да платя на шестима мъже, за да правим групов секс всяка неделя. А ако искам да изляза с един интересен и привлекателен мъж, който ме харесва, това също си е моя работа.

— Исках само…

— Не ме прекъсвайте — процеди Пийбоди. — Запомнете, че съм ваша подчинена и можете да ме командвате само когато съм на работа. Ако с Чарлс сме нежелани гости и натрапници, веднага ще напуснем дома ви.

Пийбоди се обърна и понечи да се отдалечи, но Ив я хвана за китката и престорено спокойно промълви:

— Не си отивай. Извини ме, задето се намесих в личния ти живот. Дано да не съм развалила настроението ти. Пожелавам ви приятно прекарване на вечерта.

Почувства се невероятно засегната от думите на сътрудничката си. Когато откри Майра, още не беше успяла да се овладее.

— Може ли да поговорим насаме? Знам, че не е редно да те занимавам със служебни въпроси, но този не търпи отлагане.

— Разбира се. — Майра се разтревожи от потъмнелите й очи и пребледнялото й лице. — Какво се е случило, Ив?

— Искам да бъдем насаме — повтори по-младата жена, опитвайки се да прикрие чувствата си. — Предлагам да отидем в библиотеката.

Щом влязоха в просторното помещение, психиатърката възкликна от удоволствие и плесна с ръце.

— Тук е прекрасно! Какви невероятни съкровища са събрани в тази стая! Почти не останаха хора, които изпитват наслада, когато държат истинска книга. Много по-приятно е да седнеш с книга пред камината, отколкото да четеш текста, изписан на монитора.

— Рурк си пада по книгите. — Ив затвори вратата. — Става въпрос за теста на Руди. Не съм съгласна с някои заключения.

— Така и предполагах. — Майра обиколи помещението, с възхищение докосвайки няколко книги, сетне се настани на коженото кресло и приглади полата на елегантния си розов костюм.

— Хофман не е убиецът, когото търсиш, нито чудовище, каквото искаш да го изкараш.

— Не става въпрос какво искам, а…

— Сексуалната му връзка със собствената му сестра те тревожи, не можеш да се примириш с нея — прекъсна я Майра. — Смяташ, че тя е негова жертва, също както ти си била жертва на баща ти. Но има голяма разлика, Ив. Пайпър не е дете, не е беззащитна и макар брат й да упражнява контрол над нея, не я насилва да има сексуална връзка с него.

— Руди я използва.

— Но и тя прави същото. Използват се взаимно. Съгласна съм, че той страда от маниакална ревност, но е и полово несъзрял. Мисля, че не може да осъществи полов акт с друга жена, освен със сестра си, което е убедително доказателство, че Руди не е убиецът.

— Изнудвали са го, а сега изнудвачът е мъртъв. Мъртъв е и човекът, който е ухажвал Пайпър.

— Имайки предвид всичко това, бях почти убедена, че тестът ще докаже способността му да убива. Ала останах излъгана. Хофман действително е склонен към насилие, когато е възбуден или под заплаха, но винаги действа импулсивно. Неприсъщо му е грижливото планиране, което е необходимо за извършване на убийствата, които разследваш.

— Според теб не остава нищо друго, освен да го пуснем на свобода — сопна се Ив.

— Кръвосмешението е противозаконно, но трябва да бъде доказано, за да се предприемат съответните наказателни мерки. Но мисля, че не това те смущава. Внушила си си, че трябва да накажеш Хофман и да освободиш сестра му от тиранията му.

— Не става въпрос за моето желание…

— Знам, скъпа. — Сърцето на Майра се късаше. Тя хвана ръката на Ив. — Престани да се самонаказваш.

— Едва сега осъзнавам, че заподозрях Руди, защото изпитвах отвращение към него. — Ив внезапно се почувства безкрайно уморена и седна до Майра. — И точно заради това навярно съм пропуснала най-важната улика, която да ми помогне да заловя убиеца.

— Действала си съвсем правилно. Ето че Хофман отпадна от списъка на заподозрените.

— Загубих много време. Пренебрегнах интуицията си, която ми подсказваше, че Руди е невинен. Защото всеки път, когато разговарях с Пайпър, ми се натрапваше една и съща мисъл — че същото щеше да се случи и с мен, ако не бях убила онова чудовище. — Закри лицето си с длани, сетне машинално разроши късата си коса. — Господи, обърках всичко!

— Сподели тревогите си с мен.

— Няма смисъл.

— Довери ми се, миличка. — Майра нежно я помилва по страната.

— Изпитвам паника дори от наближаващите празници. Нямам представа с какви подаръци да зарадвам близките си хора, нито как да се държа…

— Това ли било? — Психиатърката се поусмихна и поклати глава. — Предколедното пазаруване изнервя дори най-спокойните хора. Реакцията ти е съвсем нормална.

— За първи път не съм сама, имам съпруг и приятели, на които държа и които да зарадвам с подходящ подарък.

— Лаская се от мисълта, че съм сред твоите приятели. — Майра отново я погали. — Когато дойде при мен, ми се стори разтревожена. Какво се е случило?

— Ами… ядосах се на Пийбоди. — Тя отново скочи на крака. — Представи си, тази вечер кавалер й е едно жиголо. Не отричам, че младежът е красив и елегантен, но… по дяволите, та той е като проститутка!

— Навярно те тревожи фактът, че изпитваш симпатия към него и същевременно го презираш заради професията му.

— Притеснявам се за Пийбоди. Чарлс твърди, че иска да има сериозна връзка с нея, а онази глупачка му вярва и ми се разсърди, задето се бъркам в личните й дела.

— Животът не е низ от удоволствия, скъпа моя; непрекъснато възникват конфликти и проблеми, а ти си прекалено чувствителна и тежко ги преживяваш. Ако Пийбоди е реагирала по-остро, то е защото на света няма човек, от когото да се възхищава и когото да уважава повече от теб.

— Боже мой, каква бъркотия.

— Да бъдеш обичана означава да носиш голяма отговорност. Сигурна съм, че ще се сдобриш със сътрудничката си, защото много държиш на нея.

— Започвам да подозирам, че има прекалено много хора, на които държа.

Мониторът на стената просветна, появи се намръщеното лице на Съмърсет.

— Лейтенант, не е учтиво да оставяте гостите си.

— Майната ти! — Изруга го Ив, а доктор Майра едва сподави смеха си. — Поне към този досадник никога няма да изпитвам топли чувства… Съжалявам, че ти отнех толкова време. Действително съм лоша домакиня.

— Радвам се, че ми се довери.

— Слушай… — Ив понечи да пъхне ръце в джобовете си, но се досети, че е с елегантна вечерна рокля и въздъхна. — Ще останеш ли тук още малко? Трябва да взема нещо от кабинета си.

— Добре. Мога ли да разгледам книгите?

— Разбира се. — Ив взе асансьора, за да не губи време с изкачване на стълбите. Върна се след около две минути и завари доктор Майра да чете някаква книга.

— „Джейн Еър“ — въздъхна психиатърката и върна томчето на полицата. — Чела съм този роман в младостта си. Толкова е романтичен…

— Вземи книгата, Рурк няма да се разсърди, че си заела томче от скъпоценната му библиотека.

— Купила съм си „Джейн Еър“, но все не ми остава време да я препрочета. Все пак благодаря за предложението.

— Исках да ти поднеса коледния подарък. Знам, че до празника остават още няколко дни, но може би няма да се видим дотогава. — Ив й поднесе красиво опакованата кутия и се почувства ужасно неловко.

— О, колко си мила! — Лицето на Майра засия. — Мога ли да го отворя още сега?

— Разбира се, нали така е редно? — Тя нетърпеливо затропа с крак, докато психоложката предпазливо развърза панделката и се залови да разгръща хартията.

— Всички у дома ми се подиграват заради този навик — засмя се Майра. — Но сърце не ми дава да разкъсам красива опаковка. Прибирам хартията и панделките в едно чекмедже… и забравям повторно да ги използвам. Ала… — Тя онемя от изненада, когато отвори кутията и видя парфюма. — Какъв великолепен подарък, скъпа. О, дори името ми е гравирано на шишенцето!

— Ароматът е създаден специално за теб. Описах външността ти и някои черти на характера ти, след което определиха какъв парфюм ще ти подхожда.

— Шарлот… — измърмори Майра. — Не предполагах, че знаеш името ми.

— Ами… сигурно съм чула някой да го споменава.

Психиатърката почувства, че се просълзява.

— Трогната съм от вниманието ти. — Остави шишенцето и прегърна по-младата жена. — Много ти благодаря.

Ив поруменя от удоволствие и смущение.

— Радвам се, че ти хареса. Нали разбираш… досега не съм купувала подарък на близък човек.

— Справила си се прекрасно. — Тя се отдръпна и обгърна с длани лицето на Ив. — Много те обичам. А сега ме извини — трябва да оправя грима си… имам навик да си поплаквам, когато ми поднесат коледните подаръци. — Погали по-младата жена по страната и добави: — Върви да танцуваш със съпруга си, изпий няколко чаши шампанско. Забавлявай се и не се тревожи — до утре светът няма да изчезне.

— Трябва да попреча на убиеца да вземе нова жертва.

— Сигурна съм, че ще успееш. Но тази нощ е твоя — наслаждавай се на живота заедно с Рурк.