Елън Шрайбер
Танц с вампир (18)

Глава 18
Последно Сбогом

Хенри и Били Момчето играеха шах на мобилния на Хенри, докато аз прелиствах страниците на „Историята на Румъния“, когато измъчения Александър, най-после се появи в гостната, без сакото от костюма си за бала.

Нахвърлих се върху изтощеното ми гадже.

— Как е Валентин? — попитах.

— Почива си — увери ме и сложи ръка на рамото ми.

— Ами ти?

— Аз съм добре — каза той, за да ме успокои.

— Той добре ли е? — поинтересува се Били Момчето.

— Да — отвърна Александър. — Хванахме го точно навреме.

— Какво не му беше наред? — попита Хенри.

— Беше обезводнен. Джеймсън му забърка няколко шейка и сега е по-добре.

Момчетата нетърпеливо се спогледаха.

— Може ли да го видим? — попита Били.

Хенри държеше огледалото в ръката си.

— Да. Бихме искали да го погледнем.

Отправих към Александър многозначителен поглед.

— Момчетата мислят, че Валентин е вампир.

Хенри и Били добиха смутен вид.

— Може би и вие сте обезводнени, момчета — каза Александър замислено. — Сега не трябва да го притесняваме, — продължи гаджето ми. — Но той искаше да ви кажа, че благодари и на двама ви.

— Наистина искаме да го видим — настоя Хенри.

— Става късно — заявих. — Били вече веднъж сгази лука тази седмица.

— Джемисън ще ви закара до вкъщи — каза Александър.

— Готино! — каза брат ми и с приятеля му плеснаха ръце.

Поколебах се за момент. Вечерта на бала беше ли свършила? Докато останалите от Дулсвил щяха да празнуват от ранно утро, аз бях изпратена вкъщи. Разбирах, че идиотската двойка трябваше вече да се мушват по леглата, но аз?

— Всички ли? — опитах да го преосмисля.

Докато Били и Хенри си събираха нещата, Александър ме на страна дръпна до часовника на дядо му.

— Съжалявам, че балната ти вечер трябва да свърши по този начин.

— Нощта тъкмо започна — казах.

— Права си. Моята нощ току-що започна. Валентин не може повече да търси Джагър и Луна сам. Трябва да ги открия за него. Прекарах последните шест месеца в опити да избягам от Максуел. Иронично е, че сега аз ще бъда този, който ще ги търси.

— Мисля, че зная къде са Джагър и Луна — казах гордо.

— Знаеш ли? — попита той.

— В Хипстървил.

— От къде разбра?

— Там е заровена леля им — Мария Максуел. С Хенри търсихме в Интернет.

— Но от къде знаеш, че Джагър е там?

— Проверих. Той току-що бе излязъл от Клуб Ковчег.

— Те са по-близо отколкото предполагах — каза облекчено. — Това са страхотни новини.

Когато достигнахме до прага и идиотите се спуснаха надолу по стъпалата към очакващата ги кола на Джемисън, аз се загледах нагоре към луната, която бавно се скри зад един мъглив облак.

И тогава разбрах какво Александър току-що ми бе казал. Щеше да заведе Валентин в Хипстървил — сега.

Вече знаех, че ми предстои сериозен проблем.

— Когато се дойда пак утре по залез, няма да си тук, нали?

Александър не каза нищо.

Обърнах се и видях как Били и Хенри се качват в колата на Джемисън.

Имах чувството, че в сърцето ми се бе забил сребърен куршум.

— Ще заминеш тази вечер… когато Джемисън се върне.

Александър не отговори. Вместо това, сложи ръка на рамото ми.

— Не е честно. Не искам да напускаш Имението отново. Никога… — продължих.

Една сълза се отрони от окото ми.

— Колко дълго няма да те има? — попитах.

— Колкото отнеме — каза той, опитвайки се да ме успокои, но и неговите очи бяха тъжни.

— Не мога да живея без теб, дори за секунда, още повече след залез — казах, като усещах как сърцето ми се разбива.

— Аз също не мога, но нямам избор. Валентин не може да остане повече тук, за негова, моята и безопасността на всички от Дулсвил.

Знаех, че Александър правеше това, което трябваше. Но това не знаеше, че ми хареса.

— Вземи ме с теб в Хипстървил. Тогава няма да сме разделени и за секунда.

— Трябва да ходиш на училище.

— Уикенд е, а и следващата седмица ще имаме само занималня. Мога да остана при леля Либи. Сигурна съм, че Джемисън може да убеди родителите ми. Много е чаровен.

— Ще ходя на места, за чието съществуване не бива да знаеш. Места, което не са безопасни за смъртни като теб. Най-добре е и за двамата, аз да съм този, който напуска.

Напуска? Бях разбита.

Тогава думите на Валентин от пещерата за тайните мисли на Александър се върнаха в главата ми. Може би чрез напускането, Александър си мислеше, че ще ме защити.

— Не е заради Валентин, нали? — попитах, чувайки как думите едва излизат от гърлото ми. — Заради това, което разкри Валентин в мислите ти.

Александър се обърна към луната.

Очите ми се напълниха със сълзи. Хванах ръката му.

— Радвам се, че жадуваш за мен, по същия начин, по който и аз за теб. Искам да бъдем заедно — в твоя свят.

— Знам, но…

Сложих пръст на устните му.

— Винаги съм мечтала за това. Още от малко момиче. Второто ми име е „Вампир“.

Александър взе ръката ми в своята.

— Никога не съм искал да те излагам на опасности — а това е всичко, което правя откакто те срещнах. Валентин е прав. Заплаха съм за теб — по много начини.

— Никога не съм се чувствала застрашена от теб — само обичана. Ти не си по-голяма заплаха от Тревър.

— Тревър не може да те отведе в Подземния свят. И сега знам, че и ти знаеш, че се боря с… това, че дори обмислям дали да те отведа там… — каза сериозно Александър. — Сега напускам заради Хипстървил, мога поне да съм сигурен, че ще си в безопасност — от Максуел и от мен.

Мрачните очи на Александър стана дори по-тъмни.

— Ще заведеш Валентин в Хипстървил и никога няма да се върнеш — казах.

Александър не отговори.

— Тогава Валентин и Джагър ще получат отмъщението си! Те не използваха нищо повече от клевети срещу нас и получиха точно това, което искаха. Разрушиха теб — и мен!

Сълзите се стичаха надолу по лицето ми.

Стоях на стълбите, чакайки да чуя как вратата хлопва зад мен.

Но не чух нищо. Същото познато присъствие продължаваше да витае около мен, както когато се промъквам в Имението. Усетих топла, нежна ръка на рамото си. Обърнах се и видях Александър, все още стоящ до мен, със сълзи на очи. Готическото ми момче, вампирската ми сродна душа. Стоеше пред мен като Рицар на Нощта.

Взе ръката ми и я допря до устните си.

— Рейвън, знаеш, че не мога да оцелея без мрака, кръвта и ковчега ми.

— Да… — казах сподавено.

— Но откакто се преместих в Имението, узнах и още нещо.

— Да?

— Не мога да оцелея без теб.

Усмихнах се през собствените ми стичащи се сълзи. Хвърлих се в ръцете му и обвих ръце около кръста му.

Александър погали косата ми. Погледнах нагоре към тъмните му, мистериозни очи. Той ме целуна.

— Джеймсън чака — каза нежно. — Ще се върна, преди да съм започнал да ти липсвам.

— Вече ми липсваш.

Използвах цялата си сила, за да се отдръпна от него.

Сълзите продължаваха да се стичат от очите ми, докато тичах към колата, като вече усещах отсъствието му. Александър можеше да отсъства с дни, седмици или дори месеци.

— Защо плачеш? — попита Били Момчето, когато се мушнах в Мерцедеса. — Ще го видиш утре.

Допрях ръка до прозореца. Можех да видя как Александър стои на стълбите на Имението, ръката му също се вдигна към моята, неясният му образ ставаше все по-малък и по-малък докато Джеймсън ни караше към къщи.

Колата мина през портата. Обърнах се. Вратата на Имението беше затворена.

Александър беше изчезнал.