Елън Шрайбер
Танц с вампир (8)

Глава 8
Пещерата на прилепите

Същата нощ, момчето Били и Хенри се бяха разположили в дневната ни и ревностно се занимаваха с вампирския си проект, докато аз правех последни корекции по прическата си.

Чух звънеца да звъни.

— Аз ще отворя! — извиках.

Огледах се на огледалото в коридора. Уверих се, че по зъбите ми няма червило и стегнах черния дантелен пояс около кръста си.

Отворих вратата и видях моето момче мечта, изглеждаше секси в тъмната си свръх голяма черна риза, черни дънки със сребърни шевове и кубинки.

Александър ме придърпа към себе си и ме целуна за здравей.

— Александър дойде! Ще се видим по-късно — извиках, към който и да ме слушаше и затворих входната врата зад мен.

— За късмет момчето Били ще стои вкъщи тази нощ — казах, когато стигнахме до колата на Александър. — Кой пише домашни в петък?

— Няма нищо лошо в това да си прилежен — защити ги Александър като държеше вратата отворена за мен.

— Лошо е когато единия свръхприлежен е брат ми — казах му не съвсем на шега. — Винаги съм искала да имам готин брат. Тайнствен, умен, опасен. А не идиот. Но предполагам, че момчето Били винаги е искал за по-голяма сестра някоя отлична ученичка, така че сме квит.

Седнах в мерцедеса и Александър изкара колата от алеята.

— Руби дойде ли на вечеря миналата вечер? — попитах аз докато проверявах очната си линия в страничното огледало.

— Да. Старият приятел май ще се окаже мечтата на дамите. Става по-трудно да вземам колата му назаем. Даде ми я за тази вечер, но ще излиза с Руби утре вечер.

— Е, къде ме водиш? — попитах го.

— Тайна. И имам изненада за теб, когато стигнем там.

Александър мина през центъра на града и после се отправи към покрайнините на Дулсвил.

— Открих това място миналата нощ — каза той докато обръщаше колата на 180 градуса. — Открих го, когато търсех Валентин. Помислих, че може да се усамотим за няколко минути само ние двамата.

„Само ние двамата“. Откраднат миг, в който най-накрая с Александър да преживеем романтичен антракт на блещукащите звезди и лунна светлина и да не се тревожим за Джагър, Луна, Тревър, Валентин или момчето Били. Мисля, че и двамата чакахме за шанс като този от цяла вечност.

Фаровете на колата осветяваха мъглата, която започна да пълзи по виещия се път, докато най-накрая напълно обгърна колата и изглеждаше сякаш караме през призраци.

Надзърнах през страничния прозорец в далечината. В тъмнината бяла виеща се на талази мъгла обгръщаше безлюдните полета.

Александър отби по един мръсен път. Не можех да различа почти нищо пред нас. Колата се друсаше по пътя, който със сигурност го нямаше отбелязан на никоя карта. Бяхме заобиколени от абсолютна тъмнина и обвити в мъгла поляни.

— Как изобщо виждаш къде сме? — попитах го аз.

Александър изглеждаше напълно уверен в себе си. Спря колата и включи на първа.

— Помислих си, че може да отделим време, за да се насладим на нещо ново — каза, когато слязохме от мерцедеса.

Александър грабна раницата си и я метна през рамо. Хвана ръката ми и ми подаде едно фенерче.

Един до друг тръгнахме през поляната като избутвахме високите треви от пътя ни.

В тъмнината едва успях да различа нещо, което изглеждаше като хълм, докато Александър не ме накара да светна с фенерчето към него.

Хълмът имаше огромен отвор, пещера.

— Мислех, че това е просто градска легенда! — ахнах. Почувствах се сякаш бяхме двама изследователи открили нов континент.

— Чувала съм, че за посвещаване в тайно братство децата изкарали нощта тук никога не са се завърнали — клюкарствах аз. — Но никога не съм предполагала, че наистина съществува.

Хванах се за колана на Александър и го последвах в пещерата. Той можеше да види къде отива в тъмнината, но предвидливо беше взел фенерчето и сега осветяваше пътя заради мен.

Влязохме в чудовищния отвор на пещерата и усетихме влажния й плесенясал мирис и отчетливо хладен въздух. Каменистият под беше мокър и Александър ме водеше като избягваше всякакви изпъкнали ръбове. Прокарах свободната си ръка през стената на пещерата. Някой участъци бяха равни, други изровени и покрити с дупки, а трети покрити с мъх.

Докато Александър ме водеше по-надълбоко в пещерата можех да чуя далечния и успокояващ звук от капеща вода. Когато освети със светлината над нас видях огромния таван отрупан със сталактити, висящи като гигантски вампирски зъби.

Александър ме поведе към сухо място и ми подаде фенерчето. Наблюдавах го докато отвори раницата, извади от нея свещи и ги подреди около нас. Една по една ги запали обграждайки ни с кръг от светлина.

— Това е най-романтичното нещо, което ми се е случвало! — казах му.

От светлината на свещите сталактитите и сталагмитите хвърляха сенки по стените на пещерата, които изглеждаха два пъти по-големи от тях. Страшно ми харесваше.

Александър извади няколко сандвичи и соди от чантата. Пихме, целувахме се и се смяхме.

Докато Александър прибираше опаковките в раницата си чухме плясък на криле над нас и забелязахме няколко летящи прилепа високо горе.

— Те влизат и излизат през нощта за храна — каза Александър.

— Възможно ли е Валентин да е един от тези прилепи?

Александър не отговори.

— Разкажи ми още за Валентин — полюбопитствах, облягайки се назад на лакти.

— Представи си само. Водя красиво момиче в романтична, осветена със свещи пещера, а тя иска да говорим за много по-млад от мен мъж.

— Прав си — прошепнах, флиртувайки. — Нека да поговорим за нас.

— Нека помълчим — каза ми той нежно.

Тогава, една по една Александър изгаси свещите докато не остана да свети само една.

Спря на последната, като се взираше в мен със секси усмивка, докато светлината хвърляше танцуващи сенки по красивото му лице.

— Ще си пожелая нещо.

— Сбъдва се само ако е на торта за рожден ден. Освен това ти ще можеш да виждаш, а аз не. Не е честно.

— Ще си затворя очите, обещавам.

— Не бързай толкова…

Отвързах черния дантелен пояс, който носех като колан на кръста си и хлабаво го завързах около главата му, нежно покривайки очите му.

— Сега сме на равно.

Александър изгаси последната свещ.

Потънахме в пълна тъмнина. Не можех да видя Александър, входа на пещерата или дори собствените си ръце.

Александър целуна обратната страна на дланта ми, бавно прокарвайки си път нагоре по ръката ми докато не достигна шията ми.

Замлъкнах са миг, после попитах:

— Каква е изненадата? Да не би да сме на свещена земя?

— Искаш ли да разбереш? — попита ме той с усмивка. — Изчакай за секунда.

„Изненада…“ — помислих си. — „Каква ли можеше да бъде?“

Почувствах как някой с топла длан хвана шията ми.

И тогава разбрах. Фантазията ми най-накрая щеше да се осъществи. Александър щеше да ме ухапе.

Сърцето ми заби срещу дланта му. Започнах да си представям новия си живот докато ръката му лежеше на най-жизненоважните ми вени.

Мечтата ми беше да се превърна във вампир и Александър да е този, който ще ме преобрази и на който ще принадлежа за цяла вечност. Но докато той докосваше шията ми изведнъж не бях толкова сигурна, че съм готова завинаги да се отдам на тъмнината. Мислите за родителите ми нахлуха. Беше едно да съм аутсайдер в собственото си семейство, защото съм почитателка на готиката, но щеше да е съвсем друго да съм аутсайдер, защото вече не съм смъртна. Нямаше да присъствам на семейните снимки или още по-лошо, нямаше да мога да ги виждам вече, за да запазя новата си самоличност в тайна. Сърцето ми заби толкова бързо, че почти болеше. Сякаш Александър можеше да усети душата ми с дланта си. Но не почувствах облекчение, дори от топлия му допир.

Представях си претенциозна и мрачна готическа церемония на дулсвилското гробище под блестяща лунна светлина с античен свещник и бокал сложени върху затворен ковчег и великолепния ми партньор вампир чакащ ме до средновековен олтар. Щях да държа букет от изсъхнали рози и да съм облечена в зловещо черна секси дантелена рокля, която да се вее зад мен, докато вървя през надгробните плочи. Щяхме да сплетем ръце и да вдигнем тост за съчетанието си, а когато съм готова Александър щеше да ме целуне по шията.

По този начин обаче не си го бях представяла — повратният момент в живота ми да бъде като изненада, на която дори няма да мога да виждам какво се случва.

Като че ли той знаеше точно какво си мислех — всяка моя мисъл преминаваше през ръката му. Кръвта ми кипна. Главата ми започна да се върти и ми се зави свят.

— Александър — нараняваш шията ми.

— Аз не те докосвам по шията — чух го да казва от разстояние. Опитвам се да си намеря раницата.

Аз ахнах. Като че ли времето спря.

Ако Александър не ме докосваше по шията, тогава кой го правеше?

Замаяният ми мозък се върна в реалността.

— Махни се! — извиках. — Остави ме!

Мятах ръце и крака удряйки нещо или някого. Чух как някой се препъна, а след това глухо тупна.

— Александър — извиках. — Не сме сами!

Кой знае кой още се спотайваше в пещерата с нас. Може би на шега Тревър ни беше проследил. Или по лошо група малолетни или скитници обитаваха пещерата. Как биха могли един вампир и смъртната му приятелка да победят банда разярени злодеи или малолетни престъпници, които защитават територията си?

Умът и сърцето ми препускаха стремглаво. Едва успявах да си поема дъх.

— Александър — къде си? Не виждам нищо! — Продължих да се размахвам наоколо, но уцелвах само въздуха.

Точно тогава видях отблясък от светлина. Александър стоеше пред мен, а косата му беше разрошена от махнатата превръзка, с фенерчето в едната ръка и пояса в другата. Изтичах до него и се скрих зад гърба му. Грабнах фенерчето, за да го използвам колкото като оръжие толкова и като източник на светлина.

Сърцето ми продължи така да блъска сякаш иска да изскочи от гърдите ми. Осветих със светлината наоколо. Не видях никого. Бяхме сами.

Чух шум от плясък на криле. Александър посочи нагоре. Насочих светлината към един-единствен прилеп, който висеше над мен, а зелените му очи пронизваха душата ми.

— Александър…

Внезапно прилепът литна към входа на пещерата.

Внимателно тичайки по хлъзгавия скалист под, гаджето ми и аз хукнахме през пещерата след крилатата твар.

Докато стигнем до отвора, прилепът беше изчезнал.

На земята точно до входа на пещерата нещо блестеше на лунната светлина. Александър вдигна блестящия предмет с бледата си ръка.

Беше един празен амулет.