Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (56)

55

Кътбърт отново провери вратата. Беше заключена и масивна. Включи фенерчето и го насочи към Райт, който седеше отпуснат в стола си и мрачно гледаше към пода. Кътбърт угаси светлината. Във въздуха се усещаше силна миризма на уиски. Единствено барабаненето на дъжда по непристъпния прозорец нарушаваше тишината.

— Какво ще правим с Райт? — тихо попита той.

— Не се притеснявай — с категоричен тон отговори Рикман. — Ще съобщим на пресата, че е болен, и ще го откараме в болницата, а след това ще обявим пресконференция за утре следобед…

— Нямах предвид това. Говоря за момента. Ако звярът се появи тук.

— Моля те, Ян, не говори така. Плашиш ме. Не мога да си представя, че животното ще го направи. Доколкото ни е известно, то обитава подземието вече години наред. Защо да се качва точно сега?

— Не знам — отговори Кътбърт. — Тъкмо това ме безпокои.

Той отново провери пистолета. Пет изстрела.

След това се приближи до Райт и разтърси рамото му.

— Уинстън?

— Още ли си тук? — попита директорът и вдигна помътен поглед.

— Уинстън, искам двамата с Лавиния да отидете в Залата на динозаврите. Хайде.

Райт отблъсна ръката му.

— Тук се чувствам отлично. Може би ще подремна.

— В такъв случай върви по дяволите — отвърна Кътбърт и седна на един стол срещу вратата.

Чу се някакъв шум — потракване — зад вратата, сякаш някой натисна дръжката на бравата, после я пусна.

Кътбърт скочи и стисна пистолета. Приближи се до вратата и се ослуша.

— Чувам нещо — прошепна той. — Иди в Залата на динозаврите, Лавиния.

— Страх ме е — тихо отвърна тя. — Моля те, не ме карай да ходя сама там.

— Направи, каквото ти казах.

Рикман се приближи до вратата в дъното и я отвори, но остана на мястото си.

— Върви.

— Ян… — умолително промълви Рикман.

От мястото си Кътбърт виждаше огромните скелети на динозаврите, които се извисяваха в мрака. Масивните черни ребра и зейнали челюсти внезапно проблеснаха, осветени от синкавата светлина на светкавица.

— Влизай вътре, проклета жено!

Кътбърт се извърна и отново се ослуша. Нещо като че ли се търкаше по вратата. Той се наведе и прилепи ухо към гладкото дърво. Може би полъх на вятъра.

Нещо го блъсна с колосална сила навътре в стаята. Чу писъка на Рикман откъм Залата на динозаврите.

Райт се надигна неуверено.

— Какво беше това? — измърмори той.

Превъзмогнал болката в главата си, Кътбърт грабна пистолета от пода, изправи се и хукна към един отдалечен ъгъл, изкрещявайки на Райт:

— Бягай в Залата на динозаврите!

Райт тежко се стовари върху стола си.

— Каква е тази отвратителна воня? — попита той.

Вратата се разтресе от нов мощен удар и трясъкът на разцепено дърво отекна като изстрел. Кътбърт инстинктивно натисна спусъка, пистолетът изтрещя и от тавана се посипа мазилка. Мигновено наведе дулото с разтреперана ръка. „Глупак, изхабих един куршум!“ Искаше му се повече да разбира от оръжия. Повдигна пистолета и се опита да се прицели, но ръцете му се тресяха неконтролируемо. „Трябва да се успокоя — мина му през ума. — Поеми няколко пъти дълбоко въздух. Прицели се точно. Четири изстрела.“

В стаята отново се възцари тишина. Райт не помръдваше, сякаш се беше вкаменил върху стола.

— Уинстън, идиот такъв! — изсъска Кътбърт. — Върви в залата!

— Щом настояваш — измърмори Райт и се затътри към вратата.

Изглежда най-после се беше уплашил достатъчно, за да се размърда.

Кътбърт отново чу тихо шумолене зад вратата и проскърцване на дърво. Онова нещо отвън я натискаше. Разнесе се оглушителен трясък и вратата се разцепи, а едно парче дърво полетя към средата на стаята. Масата отскочи встрани. През зейналия отвор откъм мрачния коридор се протегна някаква лапа с три нокътя и сграбчи разцепеното дърво. Чу се нов трясък и останалата част от вратата изчезна в тъмнината. Кътбърт забеляза тъмен силует на входа.

Райт залитна през вратата на Залата на динозаврите и връхлетя върху застаналата на входа Рикман, която хлипаше неудържимо.

— Застреляй го, Ян, моля те, убий го! — изпищя тя.

Кътбърт изчака, насочи дулото, задържа дъх. „Четири изстрела.“

 

 

Командирът на спецекипа лазеше като котка по покрива на фона на черното като индиго небе и следваше напътствията на застаналия на улицата под него инструктор. Кофи стоеше до него под една брезентова мушама. И двамата държаха гумирани водонепромокаеми радиостанции.

— Дъгаут до Червен. Придвижи се още метър и половина на изток — каза по радиото инструкторът, взирайки се нагоре през телескопа за нощно виждане. — Почти стигна.

Той оглеждаше разстланата върху масата и покрита с плексигласово стъкло скица на музея, върху която с червена линия беше отбелязан маршрутът на спецекипа.

Тъмният силует се придвижи внимателно по покрития с плочи покрив на фона на потрепващите светлинки на Горен Уест Сайд. Отдолу върху водното огледало на река Хъдсън проблясваха като редици от ярки кристали отраженията от фаровете на линейките по алеята към музея и на високите жилищни сгради по Ривърсайд Драйв.

— Точно там — каза инструкторът. — Това е мястото, Червен.

Кофи видя, че командирът приклекна и бързо започна да нагласява взривовете. Екипът му чакаше на стотина метра зад него, а непосредствено зад тях бяха застанали медицинските работници. Наблизо зави сирена.

„Готово“ — докладва командирът. Изправи се и внимателно запристъпва назад, размотавайки кабела.

— Взривявай, когато си готов — обади се Кофи.

Видя, че всички на покрива залегнаха. Блесна кратък взрив и миг по-късно чу трясъка. Командирът изчака още малко и пристъпи напред.

„Червен до Дъгаут. Имаме отвор.“

— Влизайте — разпореди Кофи.

Спецекипът се спусна през дупката на покрива, последван от медицински екип.

„Вътре сме — докладва командирът. — Намираме се в коридора на петия етаж и продължаваме според указанията.“

Кофи зачака нетърпеливо. Погледна часовника си: девет и петнайсет. Стояха заклещени и безпомощни тук — най-дългите деветдесет минути в живота му. Натрапчивото привидение на мъртвия и изкормен кмет не го оставяше на мира.

„Намираме се пред аварийната врата на пети етаж, сектор четиринайсет. Готови сме да поставим взрива.“

— Действайте — каза Кофи.

„Поставяме взривовете.“

Д’Агоста и групата му не бяха се обаждали повече от час и половина. Господи, ако нещо се случи с кмета, никой няма да се интересува чия е вината! Ще стоварят всичко върху него. В този град постъпваха по този начин. Беше положил такива усилия, за да стигне дотук, беше внимавал за всяка своя крачка, а сега копелетата щяха да му отнемат абсолютно всичко. Пендергаст е виновен. Ако не се бъркаше в работата на другите…

„Взривовете са поставени.“

— Взривявай, когато си готов — повтори Кофи.

Пендергаст беше оплескал всичко, не той. Пое командването едва вчера! Може би все пак няма да обвинят него. Особено ако Пендергаст не е наоколо. Този кучи син можеше да надприказва всеки.

Тишината се проточи. Под подгизналия брезент Кофи не чу никакъв взрив.

„Червен до Дъгаут. Имаме проход“ — докладва командирът.

— Продължавайте. Влезте и убийте кучия син!

„Както вече обсъдихме, сър, първата ни задача е да евакуираме ранените“ — отвърна с категоричен тон командирът.

— Знам! Само побързайте, за Бога!

Кофи яростно удари бутона на радиостанцията.

 

 

Командирът слезе от последното стъпало и се огледа внимателно, преди да даде знак на екипите да го последват. Мрачните силуети закрачиха един след друг, вдигнали газовите маски над челата си. Тъмните им униформи се сливаха с околния мрак. Оръжията на всички бяха с натъкнати ножове. Най-отзад нисък набит полицай носеше 40-милиметров гранатомет, обемисто оръжие, което приличаше на бременен автомат.

— Достигнахме четвъртия етаж — предаде командирът. — Включваме инфрачервен прожектор. Точно пред нас е Залата на дребните маймуни.

Инструкторът подаде указания:

„Продължете на юг през залата и след тринайсет метра завийте на запад — след още седем метра ще стигнете до врата.“

Командирът извади малка черна кутия от колана си и натисна един бутон. Рубинен лазерен лъч с дебелина на молив прониза мрака. Зашари наоколо с лъча, докато на екранчето се появи необходимото разстояние. Придвижи се напред, после повтори процедурата, насочвайки лазерния лъч към западната стена.

— Червен до Дъгаут. Виждам врата.

„Добре. Продължавайте.“

Командирът се приближи до вратата и подаде знак на останалите да го последват.

— Вратата е заключена. Поставяме взрив.

Няколко души светкавично прикрепиха две пластмасови устройства към бравата и отстъпиха назад, размотавайки кабел.

— Взривът е поставен.

Чу се глух тътен и вратата зейна отворена.

„Люкът би трябвало да е точно пред вас в средата на помещението“ — насочи го инструкторът.

Хората от екипа отместиха няколко кулиси и люкът се показа. Командирът отключи закопчалките, хвана желязната халка и повдигна капака. Облъхна го спарен въздух. Той се наведе напред. В Небесната зала отдолу цареше абсолютно спокойствие.

— Намерихме отвора — докладва командирът. — Всичко изглежда нормално.

„Добре — чу се гласът на Кофи. — Заключете всички входове на залата. Медицинският екип да евакуира ранените. Бързо.“

— Прието, Дъгаут.

След това заговори инструкторът:

„Разбийте горния пласт на мазилката в центъра на северната стена. Зад него ще откриете дебела греда, за която да завържете въжетата.“

— Разбрано.

„Внимавайте. Височината е двайсет метра.“

Командирът и хората му разбиха мазилката, прикрепиха две вериги към гредата, закачиха карабини, скрипец и такелаж. Един от екипа закачи въжена стълба за едната верига и я пусна през отвора.

Командирът се приведе още веднъж и насочи лъча на мощния си прожектор към тънещата в мрак зала.

— Тук Червен. Долу виждам няколко трупа — докладва той.

„Някаква следа от съществото?“ — попита Кофи.

— Никаква. Струва ми се, че труповете са десетина-дванайсет, а може и повече. Въжената стълба е спусната.

„Какво още чакате?“

Командирът се обърна към медицинския екип.

— Ще подадем сигнал, когато сме готови. Започнете да спускате сглобяемите носилки. Ще ги измъкваме един по един.

Той хвана въжената стълба и се заспуска надолу, олюлявайки се над ширналото се празно пространство. И останалите се спуснаха бързо един след друг. Двама се дръпнаха встрани, за да осигурят прикритие със стрелба при необходимост, а други двама поставиха триножници със закачени върху тях халогенни лампи, които свързаха със спуснатите с въжета преносими генератори. Много скоро централната част на залата грейна от светлина.

— Блокирайте всички входове и изходи! — извика командирът. — Медицинският екип да се спусне!

„Докладвай!“ — изкрещя Кофи по радиостанцията.

— Блокирахме всички врати към залата. Няма никаква следа от животно. Медицинският екип в момента се спуска.

„Добре. Трябва да откриете и да убиете съществото и да установите местонахождението на групата на кмета. Предполагаме, че са се спуснали по стълбището през служебната зона.“

— Прието, Дъгаут — отговори командирът.

Щом изключи радиостанцията, той чу глух изстрел.

— Червен до Дъгаут. Току-що чухме изстрел от пистолет. Като че ли стреляха някъде над нас.

„Проследете го, по дяволите! — изкрещя Кофи. — Вземи хората си и го проследете!“

Командирът се обърна към бойците.

— Червен две, Червен три, приключвате и оставате тук. Вземете гранатомета. Останалите тръгват с мен.