Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (53)

52

Нагазиха във водата, а слабият лъч на фенерчето зашари напред и назад по ниския таван. Въздушната струя продължаваше да се носи леко насреща им. Това притесни Д’Агоста. Звярът би могъл да се приближи откъм гърба им, без да усетят задушливата воня.

Той спря за момент, за да изчака Бейли да го настигне.

— Лейтенант — каза кметът, леко задъхан, — сигурен ли сте, че оттук има изход?

— Разчитам единствено на агент Пендергаст, сър. Той има чертежи. Но съм дяволски сигурен, че не бива да се връщаме назад.

Закрачиха отново напред. От иззидания под формата на рибена кост таван се отцеждаха тъмни мазни капки. Мазилката по стените беше напукана. Всички мълчаха, само една жена тихичко хлипаше.

— Извинете, лейтенант — чу се мъжки глас.

Беше дългият младок Смитбек.

— Да?

— Искам да ви попитам нещо?

— Давай.

— Как се чувствате в момент, когато сте отговорен за живота на четирийсет души, включително и за живота на кмета на Ню Йорк?

— Какво? — Д’Агоста спря и погледна през рамо. — Само не ми казвай, че сред нас има и някакъв проклет журналист!

— Вижте, аз… — започна Смитбек.

— Обади се в управлението и си уреди среща с мен.

Д’Агоста насочи светлината напред и видя разклонението на тунела. Тръгна по десния коридор, както му каза Пендергаст. Имаше лек наклон и водата потече по-бързо, като мокреше крачолите му. Раната на главата му пулсираше. Щом групата се изниза иззад завоя, той с облекчение установи, че вятърът вече не духа в лицата им.

Водната струя довлече подпухналия труп на умрял плъх, който се заблъска между краката на хората като билярдна топка. Някой извика и се опита да го изрита, но никой не протестира.

— Бейли — извика Д’Агоста назад.

— Да?

— Виждаш ли нещо?

— Пръв ще го научиш, ако се случи.

— Добре. Ще се обадя горе, за да разбера какво става с тока.

Извади радиостанцията.

— Кофи?

„Чувам те. Пендергаст току-що изключи връзката. Къде сте?“

— Под подземието. Пендергаст има чертежи. Насочва ни по радиото. Кога ще пуснат осветлението?

„Д’Агоста, не върши глупости! Той ще ви изтрепе до един. По всичко изглежда, че скоро няма да възстановим електрозахранването. Върнете се в Небесната зала и чакайте там. След броени минути през покрива влиза спецекип.“

— Тогава би трябвало да знаеш, че Райт, Кътбърт и директорката за връзки с обществеността вероятно са някъде горе на четвъртия етаж. Това е единственият друг изход, към който води това стълбище.

„Какви ги приказваш? Не ги ли взехте със себе си?“

— Не пожелаха да тръгнат с нас. Райт реши на своя глава. Другите двама тръгнаха с него.

„Значи са имали повече мозък от вас. Кметът добре ли е? Дай ми да говоря с него.“

Д’Агоста подаде радиостанцията.

„Добре ли сте, сър?“ — притеснено попита Кофи.

— В сигурните ръце на лейтенанта сме.

„Категорично смятам, че трябва да се върнете в Небесната зала и да изчакате помощ. Изпращаме спецекип да ви спаси.“

— Напълно се доверявам на лейтенант Д’Агоста. Както би трябвало да постъпите и вие.

„Да, разбира се, сър. Бъдете сигурен, че ще ви измъкна невредим оттам, сър.“

— Кофи!

„Сър?“

— Тук има четирийсетина души освен мен. Не го забравяйте.

„Но аз само искам да ви уверя, сър, че полагаме изключителни…“

— Кофи! Мисля, че не ме разбрахте. Животът на всеки човек тук заслужава всички ваши усилия.

„Да, сър.“

Кметът върна радиостанцията на Д’Агоста.

— Аз ли греша, или този Кофи е пълен идиот? — измърмори той.

Д’Агоста напъха радиото в калъфа и продължи надолу по коридора. Скоро спря и насочи лъча на фенерчето към изпречилото се в мрака пред тях препятствие. Беше затворена метална врата. Мазната вода изтичаше през скарата в долната й част. Той се приближи. Приличаше на вратата в края на стълбището: дебела, двойно облицована, осеяна с ръждиви нитове. Беше заключена със стар зеленясал меден катинар, закачен върху дебела халка. Д’Агоста сграбчи халката и дръпна, но тя не помръдна.

— Пендергаст? — обади се Д’Агоста.

„Чувам те.“

— Подминахме първото разклонение, но стигнахме до заключена метална врата.

„Заключена врата? Между първото и второто разклонение?“

— Да.

„И завихте по десния коридор?“

— Да.

„Един момент.“

Чу се някакво шумолене.

„Винсент, върнете се до разклонението и тръгнете по левия тунел. Побързай.“

Д’Агоста се обърна.

— Бейли! Връщаме се до предното разклонение. Всички да тръгват. С бърза крачка!

Всички се обърнаха уморено и зашляпаха с мърморене през мастиленочерната вода.

— Чакайте! — чу се гласът на Бейли отпред. — За Бога, лейтенант, подушваш ли това?

— Не — отговори Д’Агоста и добави наум „Мамка му!“, щом долови смрадливото зловоние. — Бейли, ще се наложи да се посбием! Идвам напред. Стреляй по кучия син!

 

 

Кътбърт беше седнал пред работната маса и почукваше разсеяно по ожуления й плот с гумичката на един молив. Райт седеше неподвижен в далечния край на масата, отпуснал глава върху ръцете си. Рикман се беше надигнала на пръсти пред едно прозорче и насочваше лъча на фенерчето през решетката от външната страна на стъклото, като включваше и изключваше светлината.

Кратък проблясък очерта стройния й силует, след което се чу тътен на гръмотевица.

— Вали като из ведро — каза тя. — Не виждам нищичко.

— И теб никой не те вижда — с отпаднал глас измърмори Кътбърт. — Само изтощаваш батерията. Може да ни потрябва по-късно.

Рикман въздъхна шумно и изключи фенерчето. Помещението отново потъна в мрак.

— Чудя се какво е направил с трупа на Монтегю — обади се глухо Райт. — Изял ли го е?

Смехът му разцепи тъмнината.

Кътбърт продължи да почуква с молива.

— Изял го е! С малко къри и ориз може би! Пилаф Монтегю!

Райт отново се изкикоти.

Кътбърт се изправи, посегна към директора и измъкна магнума от колана му. Преброи патроните и го пъхна под своя колан.

— Върни ми го веднага! — настоя Райт.

Кътбърт не каза нищо.

— Ти си грубиян, Ян. Винаги си бил грубиян, ограничен завистлив грубиян. Първото, което ще направя в понеделник сутрин, е да те уволня. Всъщност вече си уволнен. — Райт се надигна неуверено. — Чуваш ли ме, уволнен си?

Кътбърт се беше изправил пред централната врата на лабораторията и се ослушваше напрегнато.

— Какво, има? — попита тревожно Рикман.

Кътбърт рязко вдигна ръка.

Тишина.

Най-после той се извърна от вратата.

— Стори ми се, че чух нещо. — Погледна към Рикман. — Лавиния? Би ли дошла за момент?

— Какво има?

Кътбърт я дръпна настрана.

— Подай ми фенерчето — каза той. — Сега слушай. Не искам да те тревожа, но ако се случи нещо…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го тя почти шепнешком.

— Онова, което уби всички тези хора, все още е на свобода. Не съм уверен, че сме в безопасност.

— А вратата! Уинстън каза, че е дебела пет сантиметра.

— Знам. Може би всичко ще е наред. Но вратите на изложбата бяха още по-дебели… Бих искал да предприема някои предпазни мерки.

Той се обърна към директора.

Райт го изгледа с помътени очи.

— Уволнен! Освободи бюрото си до пет часа в понеделник.

Кътбърт сграбчи Райт и го премести насила в един от столовете. С помощта на Рикман избутаха масата пред дъбовата врата на лабораторията.

— Това все пак ще го позабави — каза Кътбърт и изтупа сакото си. — Достатъчно, за да го улуча няколко пъти, ако имам късмет. Забележим ли нещо обезпокоително, искам да влезеш през задната врата в Залата на динозаврите и да се скриеш. След като долу защитните врати са спуснати, към залата няма никакъв достъп. Това означава, че между теб и онова там ще има цели две врати. — Кътбърт отново се огледа неспокойно. — Междувременно нека се опитаме да счупим този прозорец. Така все пак някой може би ще чуе виковете ни.

Райт се изкикоти.

— Не можеш да счупиш стъклото, не можеш, не можеш! Устойчиво е на удар.

Кътбърт обиколи лабораторията и най-накрая намери парче желязо. Опита се да го напъха вертикално между пречките на решетката, но то отскочи от стъклото и се изплъзна от ръцете му.

— По дяволите! — измърмори той, разтривайки дланите си. — Можем да счупим прозореца с изстрел — добави той. — Имаш ли скрити патрони някъде?

— Вече не разговарям с теб — отсече Райт.

Кътбърт отвори шкафа и затършува в тъмното.

— Няма нищо — каза след малко той. — Не можем да си позволим да хабим патрони за прозореца. Останали са само пет.

— Нищо, нищо, нищо. Не казваше ли същото и крал Лир?

Кътбърт въздъхна тежко и седна. В стаята отново надвисна тишина, нарушавана единствено от вятъра и дъжда. И от тътена на далечните гръмотевици.

 

 

Пендергаст намали звука на радиостанцията и се обърна към Марго.

— Д’Агоста е в беда. Трябва да побързаме.

— Оставете ме тук — тихо каза Фрок. — Само ще ви забавя.

— Много любезно от ваша страна — отговори Пендергаст. — Но се нуждаем от вашия ум.

Той пристъпи предпазливо в коридора и зашари с лъча на фенерчето си в двете посоки. Подаде сигнал, че всичко е чисто, и тръгнаха по коридора. Марго тикаше количката колкото й беше възможно по-бързо.

Докато се придвижваха напред, Фрок прошепваше от време на време кратки наставления. Пендергаст спираше на всяко разклонение с насочено фенерче да се ослуша и да помирише въздуха. След няколко минути пое дръжките на количката от ръцете на Марго, която не възрази. След поредния ъгъл се озоваха пред вратата на зоната за сигурност.

Марго се помоли безмълвно за стотен път планът й да се окаже спасителен, а не гибелен за тях — включително и за групата под подземието, — осъждайки ги на ужасяваща смърт.

— Третата вдясно! — извика Фрок, щом навлязоха в зоната. — Марго, помниш ли комбинацията?

Тя я набра, натисна лоста и вратата се открехна. Пендергаст приближи и приклекна до малкия сандък.

— Чакайте — каза Марго.

Пендергаст спря и повдигна въпросително вежди.

— Внимавайте миризмата да не се просмуче във вас — добави тя. — Увийте влакната в сакото си.

Пендергаст се поколеба.

— Ето — обади се Фрок. — Използвайте кърпата ми, за да ги хванете.

Пендергаст я огледа.

— Е — каза примирено той, — щом професорът жертва стодоларовата си кърпичка, и аз мога да пожертвам сакото си.

Извади радиостанцията и бележника си, напъха ги под колана на панталоните и съблече сакото си.

— Откога агентите на ФБР започнаха да носят ръчно ушити костюми на Армани? — шеговито подхвърли Марго.

— Откакто дипломираните студентки по етнофармакология започнаха да разбират от мода — отговори Пендергаст и разстла сакото си на пода.

Отдели внимателно сноп влакна и ги постави върху сакото. След това добави още няколко снопа. Накрая напъха носната кърпа в един от ръкавите, нагъна сакото на руло и завърза двата ръкава.

— Ще ни трябва канап, с който да го влачим — каза Марго.

— Виждам някакъв шнур до далечния сандък — посочи Фрок.

Пендергаст завърза сакото и повлече вързопа по пода.

— Хубаво сако беше! Жалко че отдавна не са почиствали пода. — После се обърна към Марго. — Миризмата дали ще е достатъчна, за да го подмами?

Фрок кимна енергично.

— Според екстраполатора обонянието му е значително по-остро от нашето. Не забравяйте, че е проследило сандъците чак до това хранилище.

— И сте убеден, че… храната, която е погълнало тази вечер, не го е заситила?

— Господин Пендергаст, човешките хормони са недостатъчен заместител. Убедени сме, че създанието живее благодарение на това растение. — Фрок отново кимна. — Ако долови миризма на голямо количество влакна, ще ги открие.

— Тогава да тръгваме — каза Пендергаст и повдигна внимателно вързопа. — Достъпът до долното ниво е на неколкостотин метра оттук. Ако сте прав, от сега нататък се излагаме на значителна опасност. Създанието ще се насочи към нас.

Побутвайки количката пред себе си, Марго последва агента в коридора. Той затвори вратата и групичката забърза обратно сред тишината на Старото подземие.