Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (11)

10

Д’Агоста изпитваше огромно желание двойният чили-чизбургер в стомаха му да го няма. Не че го притесняваше — засега, — но усещането не беше твърде приятно.

Помещението беше просмукано с характерната за подобни места миризма. Всъщност вонеше. Никакви дезинфекционни средства на света не биха могли да прикрият миризмата на смърт. Не помагаше и това, че стените на Службата за съдебна медицина бяха боядисани в зелен цвят като от повръщано. Нито пък празната в момента огромна носилка на колела, спряла като неканен гост под ярките прожектори в залата за аутопсии.

Мислите му бяха прекъснати от влизането на едра жена и двама мъже. Д’Агоста забеляза елегантните очила и русите кичури, които се показваха изпод хирургическата шапчица. Жената приближи и подаде ръка, присвила в професионална усмивка начервените си устни.

— Доктор Живиц — представи се тя и стисна ръката му със смазваща сила. — Вие трябва да сте Д’Агоста. Това е асистентът ми доктор Фред Грос. — Живиц посочи нисък мършав мъж. — А това е нашият фотограф Делбърт Смит.

Делбърт кимна, притискайки един „4×5 Диърдорф“ към гърдите си.

— Вероятно често идвате тук, доктор Живиц? — попита Д’Агоста, изпитал неочаквано желание да каже нещо, каквото и да било, само и само да поотложи неизбежното.

— Нюйоркската служба за съдебна медицина е моят дом, когато не съм си у дома — отвърна с все същата усмивка Живиц. — Моята област е — как да се изразя — специалната експертиза. Независимо за кого. Свършваме си работата и изпращаме резултатите. След това научавам от вестниците за какво става дума. — Тя го изгледа преценяващо. — Виждали сте подобни неща, нали?

— О, да — отвърна Д’Агоста. — Непрекъснато.

Бургерът в стомаха му сякаш беше от олово. Защо не помисли по-рано каква е програмата му след обяд, преди да се натъпче като прасе?

— Това е добре. — Живиц разлисти бележника си. — Да видим имаме ли родителското съгласие. Добре. Всичко изглежда наред. Фред, започни с 5-Б.

Тя нахлузи един след друг три чифта каучукови ръкавици, постави си маска и очила и облече пластмасова престилка. Същото направи и Д’Агоста.

Грос изтика носилката до хладилната камера и извади 5-Б. Неопределената форма в пластмасовия чувал се стори странна на Д’Агоста с необичайната си изпъкналост в единия край. Грос плъзна таблата с трупа върху носилката, премести я под осветлението, провери закачената на палеца на крака табелка и включи спирачката. Накрая постави кофа от неръждаема стомана под изходната тръба на носилката.

Живиц се занимаваше с увисналия над трупа микрофон.

— Проба, едно, две, три… Фред, Фред, този микрофон въобще не работи.

Фред се приведе на командния пулт.

— Не разбирам защо, всичко е наред.

Д’Агоста се изкашля.

— Не е включен — обади се той.

Последва кратко мълчание.

— Е — каза Живиц, — слава Богу, че сред нас има човек, който не е учен. Ако имате някакви въпроси или коментари, господин Д’Агоста, моля ви да обявявате името си и да говорите ясно към микрофона. Ясно ли е? Всичко се записва. Първо ще направя описание на трупа и след това ще се заемем с разрязването.

— Ясно — отвърна глухо Д’Агоста.

„Разрязване“. Беше свикнал да оглежда проснати на местопрестъплението трупове. Но когато почнеха да ги кълцат и да отстраняват пластовете… така и не можа да свикне с всичко това.

— Готови ли сме да започнем? Добре. Тук са доктор Матилда Живиц и доктор Фредерик Грос, денят е понеделник, двайсет и седми март, два часа и петдесет минути след обяд. Тук е и детективски сержант…

— Лейтенант Винсент.

— Лейтенант Винсент Д’Агоста от нюйоркското полицейско управление. Пред нас е…

Фред прочете надписа върху табелката:

— Уилям Хауърд Бриджмен, номер 33–А45.

— Свалям калъфа.

Твърдата пластмаса изпука. Надвисна кратка тишина. В съзнанието на Д’Агоста възникна гледката с изкорменото куче. „Номерът е да не се замисляш. Не мисли за своята Вини, чийто осми рожден ден е другата седмица“.

Живиц пое дълбоко въздух.

— Пред нас е труп на мъж… на момче от бялата раса, възраст около… ммм, дванайсет-тринайсет, височина… височината не мога да определя, тъй като е обезглавено. Вероятно метър и петдесет? Тегло около четиридесет килограма. Това е твърде приблизително. Състоянието на трупа е такова, че не виждам други характерни белези. Цветът на очите и чертите на лицето не могат да се определят заради масивната травма върху главата.

Никакви предишни рани или белези по стъпалата, краката и гениталиите. Фред, ако обичаш, почисти коремната област… Благодаря! Налице са неопределен брой разкъсвания върху лявата предна гръдна област под ъгъл сто и деветдесет градуса през ребрата, гръдната кост, завършващи в дясната част на коремната област. Масивна рана с дължина около шестдесет и широчина тридесет сантиметра. Малкото и голямото ребро изглеждат отделени от външната гръдна кухина и вътрешностите са изкормени в значителна степен. Гръдната кост е разцепена и гръдният кош е отворен. Масивен кръвоизлив в областта на аортата… трудно е да се установи преди почистване и подробен оглед… Фред, почисти края на гръдната кухина. От вътрешните органи ясно се виждат стомахът, тънките и дебелите черва. Ретроперитонеалните органи изглеждат на местата си… Изтрий врата, Фред. Във вратната област се забелязват следи от наранявания, няколко контузии, вероятно кръвотечение и възможна гръбначна дислокация. Преминавам към главата… Боже милостиви!

Фред се изкашля сред възцарилата се тишина.

— Главата е отсечена между аксиалния израстък и атласа. Цялата тилна и половината от теменната област на черепа са раздробени или по-скоро строшени и отстранени по необясним начин, като на мястото им зее отвор с приблизителен диаметър двадесет и пет сантиметра. Черепът е празен. Целият мозък като че ли е изпаднал или е изваден през отвора… Мозъкът, или по-скоро онова, което е останало от него, се намира в легенче вдясно от главата, но липсват каквито и да било следи от първоначалното му положение спрямо трупа.

— Открихме го на парчета близо до трупа — обади се Д’Агоста.

— Благодаря, лейтенант. Но къде е останалата част?

— Намерихме само това.

— Не. Нещо липсва. Направихте ли подробно описание на местопрестъплението?

— Разбира се — отвърна Д’Агоста, полагайки усилия да превъзмогне раздразнението си.

— Мозъкът е сериозно травмиран. Фред, подай ми скалпел две и напречен разширител, Мозъкът е прерязан по продължение на продълговатия мозък. Понсът на Вароли е запазен, но разкъсан. Върху малкия мозък личат повърхностни разкъсвания, но е запазен цял. Налице са незначителни следи от кръвоизливи, което подсказва травма след настъпване на смъртта. Главният мозък е напълно прекъснат от гръбначния, а самият той е разполовен и… погледни, Фред, няма никакъв таламус. И никаква хипофиза. Ето това е, което липсва.

— Какво е то? — попита Д’Агоста.

Насили се да погледне по-отблизо. Поставеният в легенче от неръждаема стомана мозък представляваше по-скоро някаква пихтиеста каша, отколкото твърде тяло. Той извърна глава. Бейзбол. Мисли си за бейзбол. Подаване, удар с бухалката…

— Таламуса и хипоталамуса. Телесните регулатори.

— Телесните регулатори — повтори Д’Агоста.

— Хипоталамусът регулира телесната температура, кръвното налягане, сърдечния пулс и метаболизма на мазнините и въглехидратите. Както и цикъла сън-будуване. Предполагаме, че контролира центровете за удоволствие и болка. Много сложен орган, лейтенант.

Тя го изгледа втренчено в очакване на следващия въпрос.

— Как осъществява всичко това? — принуди се да попита той.

— Хормони. Отделя стотици регулаторни хормони в мозъка и кръвния поток.

— Аха — отвърна Д’Агоста.

Той отстъпи назад. Бейзболната топка се извиси към центъра на игрището, централният защитник я върна обратно, вдигната ръкавица…

— Ела да погледнеш това, Фред — възкликна Живиц.

Фред се приведе над легенчето.

— Прилича на… Всъщност не знам…

— Хайде, Фред! — настоя Живиц.

— Ами, прилича почти на… — Фред направи пауза. — Като че ли е отхапано парче.

— Точно така. Фотограф! — Делбърт изтича. — Заснеми това.

По същия начин изглежда парче кекс, отхапано и изплюто от децата ми.

Д’Агоста се наведе напред, но не забеляза нищо особено в сивкавата кървава пихтия.

— Напомня полукръгла човешка захапка, но е по-едра и по-нащърбена от нормалното. Ще вземем разрез. Да направим проверка за наличието на слюнчени ензими, Фред — за всеки случай. Отнеси това в лабораторията и им кажи да го замразят и разрежат тук, тук и тук. Пет разреза на всяко. Да оцветят поне едно с еозинофил. Да оцветят едно със слюнчен активен ензим. И всичко останало, за което се досетите ти или те.

Щом Фред излезе, Живиц продължи:

— Разрязвам главния мозък наполовина. Задният дял е контузен при изваждането от черепа. Снимай. Върху повърхността личат три успоредни рани или белези на приблизително разстояние четири милиметра с дълбочина около сантиметър. Разтварям първата рана. Снимай. Лейтенант, виждате ли, че на повърхността следите са широки, а навътре се стесняват? Какво мислите?

— Не знам — отвърна Д’Агоста, надничайки малко по-отблизо.

„Просто един мъртъв мозък“, мина му през ума.

— Може би дълги нокти? Изострени към върха? Имате ли предвид потенциален убиец психопат?

Фред се върна от лабораторията и двамата продължиха работата си върху мозъка, което на Д’Агоста му се видя цяла вечност. Най-после Живиц нареди на Фред да го постави в хладилника.

— Сега ще направя оглед на ръцете — каза в микрофона тя.

Свали пластмасовата торбичка от дясната ръка и я разтвори внимателно. След това я повдигна и завъртя, оглеждайки ноктите.

— Под палеца, показалеца и безименния има чужда тъкан. Фред, три вдлъбнати предметни стъкла.

— Той е момче — обади се Д’Агоста. — Нормално е да има мръсно под ноктите.

— Може би, лейтенант — отвърна Живиц.

Тя изстърга материал изпод нокътя на всеки пръст поотделно и го постави във вдлъбнатините.

— Фред, стереообектива? Искам да ги огледам.

Живиц нагласи предметното стъкло на статива, надникна през окуляра и фокусира.

— Нормална на вид мръсотия под нокътя на палеца. Същото и при останалите. Фред, пълен анализ — за всеки случай.

По лявата ръка нямаше нищо особено.

— Сега — продължи Живиц — ще огледам надлъжната рана върху предната част на трупа. Дел, снимай тук, тук и тук и всичко, което сметнеш, че ще покаже най-добре раната. Крупни планове на местата на проникването. Убиецът сякаш е направил този У-образен разрез специално за нас, не мислите ли, лейтенант?

— Да — промълви Д’Агоста, преглъщайки с усилие.

Последваха няколко светкавици.

— Форцепс — разпореди Живиц. — Точно над лявото зърно започват три разкъсвания на гръдния кош, проникват навътре и разкъсват мускула. Ще отворя и ще огледам първата рана. Отваряй, Фред… Оглеждам раната. Откривам неопределена чужда материя. Фред, непромокаем плик? Напомня плат, може би от ризата на жертвата. Снимка.

Светкавицата изцъка, тя вдигна нагоре малко парченце, напомнящо окървавена марля, и го пусна в плика. Известно време продължи да оглежда, без да каже нищо.

— В дълбочината на мускула има друго парче чужда материя на около четири сантиметра точно под дясното зърно. Закрепено върху реброто. Изглежда твърдо. Снимка. Постави флагче, Фред.

Тя го измъкна и го вдигна нагоре — някакъв кървав къс на върха на издължения форцепс.

Д’Агоста се престраши да се приближи.

— Какво е това? Може би е добре да го изплакнем и да го огледаме?

Тя го погледна бегла усмивка.

— Фред, донеси ми стъкленица с дестилирана вода.

После пусна предмета и при разбъркването водата се оцвети в кафеникаво червено.

— Запази водата, ще проверим дали има още нещо в нея — каза тя и вдигна находката си срещу светлината.

— Исусе Христе! — промълви Д’Агоста. — Това е нокът. Шибан нокът.

Живиц се извърна към помощника си.

— Това ще е най-пикантният момент от записа, нали, Фред?