Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Реликвата (22)

21

— Какво става там? — долетя дрезгав глас.

Марго се завъртя рязко и едва не припадна от облекчение.

— Полицай Борегард, там има… — започна тя, но спря насред изречението.

Ф. Борегард връщаше по местата им месинговите стойки, които вратата беше съборила, но вдигна очи при споменаването на името му.

— Ей, ти си момичето, което одеве се опита да влезе! — Полицаят присви очи. — Какво има, госпожице… Само не ми отговаряй, че няма нищо!

— Полицай, там има някакъв… — започна отново Марго, но отново се разколеба.

Полицаят отстъпи назад, скръсти ръце пред гърдите си и зачака. Изведнъж се вторачи в нея с израз на недоумение.

— Какво има, по дяволите? Ей, добре ли сте, госпожице?

Марго се беше превила в пристъп на смях — или плач, не беше сигурна кое от двете — и триеше сълзите от очите си.

Полицаят протегна ръка и я хвана.

— Мисля, че трябва да дойдеш с мен.

Смисълът на думите му — да се озове в пълна с полицаи стая, на които да разказва случилото се отново и отново, нищо чудно да повикат доктор Фрок, а защо не и доктор Райт, отново да тръгне да обикаля изложбените зали — накара Марго да се изправи.

„Само ще ме помислят за луда.“

— О, не, няма нужда — смотолеви тя. — Просто малко се уплаших.

Полицай Борегард не изглеждаше особено убеден.

— Все пак може би трябва да поговориш с лейтенант Д’Агоста.

С другата ръка той извади обемист кожен тефтер от задния си джоб.

— Как се казваш? Трябва да докладвам.

Беше ясно, че няма да я пусне, докато не получи информацията.

— Казвам се Марго Грийн — примири се тя. Завършила съм образованието си тук и работя под ръководството на доктор Фрок. Изпълнявах обещание към Джордж Мориарти — той е уредник на изложбата. Но вие сте прав. Вътре няма никой.

Докато говореше, тя деликатно освободи ръката си и тръгна към Мемориалната зала „Селус“, без да спира да говори. Известно време полицай Борегард продължи да я наблюдава, но накрая вдигна рамене, отвори с рязко движение бележника и започна да записва.

Щом се озова в залата, Марго спря. Не можеше да се върне в кабинета си — беше почти шест часа и полицейският час положително беше влязъл в сила. Не искаше да се прибере… не можеше да се прибере — не веднага…

Спомни си за разпечатката на Мориарти. Притисна лакът към кръста си. Чантата висеше на мястото си — беше я забравила заради преживените изпитания. Постоя известно време на едно място, после тръгна към опустелия информационен център. Вдигна слушалката на един вътрешен телефон и набра. Чу сигнала и глас:

— Мориарти на телефона.

— Джордж — каза тя. — Обажда се Марго Грийн.

— Здрасти, Марго — отвърна Мориарти. — Какво има?

— В Залата на Селус съм — продължи тя. — Току-що излязох от изложбата.

— Моята изложба? — възкликна изненадан Мориарти. — Какво си правила там? Кой те пусна?

— Търсех теб — отговори тя. — Исках да ти дам камерунския материал. Беше ли там?

Усети нов пристъп на паника.

— Не. Би трябвало да е запечатана заради откриването в петък вечерта. Защо?

Марго задиша тежко, опита да се овладее, но ръцете й се разтрепериха и слушалката заудря ухото й.

— Как ти се струва? — попита с любопитство Мориарти.

— Страшничка.

Не успя да овладее истеричния си кикот.

— Привлякохме няколко специалисти да организират осветлението и разположението на експонатите. Доктор Кътбърт дори нае проектанта на Мавзолея на духовете „Фантастичен свят“. Смятат го за най-добрия в света, както знаеш.

Най-после Марго намери сили да заговори.

— Джордж, нещо беше там с мен.

Един пазач в далечния край на залата я беше забелязал и се приближаваше към нея.

— Какво искаш да кажеш с думата „нещо“?

— Тъкмо това!

Внезапно изпита усещането, че отново е там вътре, застанала до ужасяващата статуетка. Усети горчивия вкус на ужас в устата си.

— Хей, престани да крещиш! — обади се Мориарти. — Виж какво, да отидем в „Кокалите“ и да поговорим. Така или иначе и двамата трябва да сме вън от музея. Чувам какво ми казваш, но не го разбирам.

Барът „Кокалите“, както го наричаха всички служители на музея, беше известен на местните жители като „Каменната ласка“. Невпечатляващата му с нищо фасада беше сгушена между две огромни, богато украсени сгради на Седемдесет и втора улица точно срещу южния вход на музея. За разлика от другите обрасли с папрат барове в Горен Уест Сайд, в „Каменната ласка“ не сервираха заешка глава и ароматизирана минерална вода, но човек можеше да си поръча домашна франзела с месо и кана „Харп“ за десет долара.

Служителите на музея го наричаха „Кокалите“, защото съдържателят му Бойлан беше приковал и провесил огромно количество кости навсякъде по стените и във всяко свободно ъгълче. По стените бяха прикрепени невъобразимо количество бедра и пищяли от слонова кост, подредени в спретнати редички като бамбукови рогозки. Целият таван беше покрит с причудливо аранжирани мозайки от кости от стъпала, лопатки и коленни капачета. От всяко възможно кътче надничаха черепи на странни бозайници. Беше пълна мистерия откъде се е снабдил с всички тези кокалаци и някои твърдяха, че нощем нахълтвал в музея.

— Носят ми ги хората — отвръщаше Бойлан, повдигайки рамене.

Естествено беше местенцето да е предпочитано свърталище за служителите на музея.

„Кокалите“ беше претъпкан и двамата трябваше да се промъкнат през тълпата до едно празно сепаре. Марго огледа наоколо и забеляза няколко служители, а между тях и Бил Смитбек. Писателят беше седнал на бара и оживено разговаряше със стройна руса жена.

— Така — извиси глас над шумотевицата Мориарти. — Какво ми разправяше по телефона? Не съм сигурен, че ми стана ясно.

Марго пое дълбоко въздух.

— Слязох в изложбата, за да ти дам разпечатката. Беше тъмно. Вътре имаше нещо. Следеше ме. Преследваше ме.

— Пак същата дума „нещо“. Защо я използваш?

Марго нетърпеливо тръсна глава.

— Не ме карай да обяснявам. Чух шумолене. Като от приглушени стъпки. Бяха така безшумни, така спотайващи се, че аз… — Тя присви рамене, търсейки точните думи. — А и тази странна миризма. Беше ужасяващо.

— Виж, Марго…

В този момент пристигна келнерката и двамата си поръчаха питиета.

— Предназначението на тази изложба е да те полазят тръпки. Ти самата ми каза, че Фрок и някои други я смятат за прекалено сензационна. Мога да си представя какво си преживяла, заключена сама в тъмното…

— С други думи, просто съм си го представила — разсмя се унило Марго. — Нямаш представа как ми се иска да е така.

Питиетата пристигнаха — светла бира за нея и халба „Гинес“ за Мориарти със сантиметър гъста пяна. Той отпи малка глътка и продължи:

— След тези убийства и всички слухове… Сигурно бих реагирал по същия начин.

Вече поуспокоена, Марго попита неуверено:

— Джордж, тази статуетка на котога в изложбата…

— Мбун? Какво за нея?

— Предните й крака са с по три нокътя.

Мориарти остана доволен от бирата си.

— Знам. Великолепно произведение на скулптурата. Една от кулминациите на изложбата. Разбира се, макар да ми е неприятно да го призная, предполагам, че е най-привлекателна заради свързаното с нея проклятие.

Марго също отпи от бирата.

— Джордж, искам да ми разкажеш, колкото е възможно по-подробно всичко, което знаеш за това проклятие.

Над шумните разговори се извиси нечий вик. Марго погледна нагоре и видя Смитбек да изниква от задимения полумрак, помъкнал цял куп бележници. Косата му стърчеше във всевъзможни посоки. Жената, с която разговаряше на бара, беше изчезнала.

— Среща на прокудените — възкликна той. — Този полицейски час е голям тормоз. Господ да ме пази от полицаи и шефове на връзките с обществеността.

Без никой да го е канил, той тръсна бележниците си върху масата и се настани до Марго.

— Чух, че полицаите се канят да разпитат всеки, който работи в района на убийствата — каза той. — Това означава и теб, Марго.

— Аз съм за другата седмица — отвърна тя.

— Не съм чул нищо такова — обади се Мориарти.

Не изглеждаше твърде доволен от появяването на Смитбек.

— Е, горе в таванската си стаичка нямаш причини да се притесняваш — обърна се Смитбек към него. — Музейният звяр вероятно не може да се катери по стълбища.

— Тази вечер си в гадно настроение — отбеляза Марго. — Рикман отново ли ампутира ръкописа ти?

Смитбек продължи да разговаря с Мориарти.

— Всъщност тъкмо ти си човекът, когото исках да срещна. Имам един въпрос към теб.

Келнерката отново се появи и Смитбек й махна с ръка.

— „Макалън“, веднага… Та исках да разбера каква е тази история за статуетката Мбун.

Последва подозрително мълчание. Смитбек изгледа Марго и Мориарти един подир друг.

— Какво толкова казах?

— Тъкмо за Мбун говорехме — колебливо отвърна Марго.

— Наистина? — възкликна Смитбек. — Светът е малък. Както и да е, онова старче австриецът от Залата на бръмбарите Фон Остер ми каза, че чул Рикман да вдига голям шум за Мбун, докато я поставяли в изложбата. Била свързана с някакви деликатни проблеми. Затова направих известно проучване.

Скочът пристигна, Смитбек вдигна високо чашата в безмълвна наздравица и я гаврътна.

— Вече изрових някои нещица — продължи той. — Свързани са с онова племе котога покрай река Горен Ксингу по поречието на Амазонка. Явно са били гадни типове — свръхестествени ритуали, човешки жертвоприношения и всичко останало. Тъй като не са останали кой знае колко следи от древните туземци, антрополозите предположили, че са изчезнали преди няколко века. Останали само митове, разпространявани от местните племена.

— Знам някои неща — започна Мориарти. — Двамата с Марго говорехме тъкмо за това. С тази разлика, че не всеки се е досетил…

— Знам, знам. Задръж за момент.

Мориарти се облегна с раздразнение назад. Беше свикнал да изнася, а не да изслушва лекции.

— Та става дума за онова приятелче Уитлеси. Преди няколко години организирал експедиция до Горен Ксингу, за да открие следи от котога — изделия, останки от древни поселища, каквото и да е. — Смитбек се приведе конспиративно. — Но онова, което Уитлеси не казал на никого, било, че е тръгнал да търси не просто следи от древното племе, а самото племе. Бил убеден, че котога все още съществуват, и почти убеден, че ще ги открие. Разработил нещо, което нарекъл „митологична триангулация“…

Този път Мориарти не се обади.

— Това е способ, при който чрез обозначаване върху карта на точките, където се разпространяват най-много легенди за даден народ или място, се установява къде легендите са най-подробни и последователни й се определя точният център на съответния митичен регион. Именно там по всяка вероятност е източникът на митичните цикли.

Смитбек погледна Мориарти за момент.

— Без майтап — каза той. — Така или иначе, Уитлеси потегля през 1987 г. и изчезва в амазонската джунгла, без някой да го види повече.

— Фон Остер ли ти разказа всичко това? — повдигна вежди Мориарти. — Досадно старче.

— Може да е досадно, но знае безумно много за този музей. — Смитбек огледа празната си чаша със съжаление. — В джунглата явно е избухнал огромен спор и голяма част от членовете на експедицията преждевременно тръгнали обратно. Открили нещо много важно и искали веднага да напуснат, но Уитлеси не се съгласил. Останал заедно с някой си Крокър. Двамата очевидно са загинали в джунглата. Но когато попитах фон Остер за повече подробности за статуетката Мбун, той изведнъж млъкна. — Смитбек се протегна и заоглежда за келнерката. — Май ще трябва да издиря някой от участниците в експедицията.

— Дано имаш късмет — вметна Марго. — Всички са загинали в самолетна катастрофа на връщане.

Смитбек я погледна изпитателно.

— Без майтап? А откъде знаеш?

Марго се поколеба, припомняйки си настояването на Пендергаст за дискретност. След това си спомни за Фрок и как стисна ръката й тази сутрин с невероятна сила. „Не бива да пропуснем тази възможност.“

— Ще ви кажа онова, което знам — продължи бавно тя. — Но трябва да го запазите за себе си. И да се съгласите да ми помогнете по всеки възможен начин.

— Внимавай, Марго! — предупреди Мориарти.

— Да ти помогна? Естествено, никакъв проблем — каза Смитбек. — С какво все пак?

Марго им разказа за срещата си с Пендергаст в зоната за сигурност: за отливката от нокът и раните, за сандъците, за казаното от Кътбърт. След това описа статуетката Мбун, която видя на изложбата — пропускайки паниката и бягството си. Знаеше, че Смитбек няма дай повярва повече от Мориарти.

— Та онова, което попитах Джордж, преди да се появиш — каза накрая тя, — е какво точно знае за проклятието на котога.

Мориарти помръдна рамене.

— Всъщност не много. Според местните легенди племето котога били загадъчна група, шамански култ. Можели да общуват с демони. Имало някакво създание — зъл дух, така да се каже, — което използвали за убийства за отмъщение. Именно Мбун, или Онзи, който пристъпва на четирите. Уитлеси намерил статуетката и някои други изделия, опаковал ги и ги изпратил в музея. Естествено, подобно нарушаване на покоя на свещени предмети е извършвано безброй пъти. Но след като се изгубва в джунглата, а останалата част от експедицията загива при обратния полет… — Той отново присви рамене. — Проклятието.

— А сега умират и хора в музея — промълви Марго.

— Искаш да кажеш, че проклятието на Мбун, историите за музейния звяр и убийствата имат нещо общо? — възкликна Мориарти. — Стига, Марго, не се увличай дотам.

Тя го погледна съсредоточено.

— Нали ти каза, че Кътбърт държал статуетката извън изложбата до последния момент?

— Точно така — съгласи се Мориарти. — Сам се зае с цялата работа над реликвата. Нищо чудно, като имаме предвид ценността й. Колкото до забавянето за изложбата, сигурен съм, че това е идея на Рикман. Вероятно с цел да привлече по-голям интерес.

— Съмнявам се — обади се Смитбек. — Не е в нейния стил. Ако не е нещо друго, опитала се е да попречи на интереса. Предложи й някое скандалче и тя се сгърчва като попаднал в пламък молец.

Той се изкикоти.

— Все пак от какво е продиктуван твоят интерес към всичко това? — попита го Мориарти.

— Смяташ за невъзможно да ме заинтригува някакво потънало в прах старинно изделие?

Най-после Смитбек успя да привлече вниманието на келнерката и поръча по още едно питие.

— Рикман явно няма да ти позволи да пишеш за нея — добави Марго.

Смитбек се навъси.

— Абсолютно вярно. Бих могъл да засегна туземците котога в Ню Йорк. Всъщност заинтересувах се, защото Фон Остер ми каза, че Рикман била много притеснена. Затова реших да поизровя това-онова, някоя мръсотийка, която да ми даде шансове за по-изгодна сделка при следващата ни среща. Нали разбирате: „Тази глава остава или предоставям историята за Уитлеси на списание «Смитсониън»“. Нещо такова.

— Я чакай малко — повиши тон Марго. — Не ти се доверих, за да изкараш повече пари по този начин. Не схващаш ли? Трябва да узнаем повече за тези сандъци. Каквото и да е онова, което убива хора, свързано е с тях. Трябва да разберем как.

— На всяка цена трябва да намерим дневника — каза Смитбек.

— Кътбърт обяви, че е изчезнал — отвърна Марго.

— Проверила ли си секретната база данни? — попита Смитбек. — Там може да има някаква информация. Бих опитал сам, но възможностите ми за достъп са нищожни.

— Моите също — отвърна Марго. — А и днес не ми върви с компютрите.

Тя им разказа за разговора си с Кавакита.

— Мориарти, ти какво ще кажеш? — попита Смитбек. — Нали си компютърен факир? А и като помощник-уредник имаш голям достъп.

— Мисля, че би трябвало да оставите на властите да се занимават с това. — Мориарти се дръпна многозначително назад. — Не е наша работа да се забъркваме.

— Не разбираш ли? — каза с умолителен тон Марго. — Никой не знае за какво говорим. Животът на много хора — може би бъдещето на музея — са поставени на карта.

— Знам, че мотивите ти са благородни, Марго — отвърна Мориарти. — Но не вярвам на Бил.

— Мотивите ми са кристално чисти като момина сълза — възкликна Смитбек. — Рикман щурмува цитаделата на журналистическото право на гласност. Само се опитвам да защитя бастиона.

— Няма ли да е по-лесно да направим онова, което иска Рикман? — попита Мориарти. — Струва ми се, че твоята вендета е твърде детинска. И знаеш ли какво? Няма да успееш.

Пристигнаха питиетата, Смитбек гаврътна своето и възкликна от удоволствие.

— Някой път ще спипам тази кучка — закани се той.