Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (8)

VI глава
Робинзон пренася всичките свои богатства, провизии и т.н. в своя заслон. Тъга в самота. Утешителни размисли.

Пренесох в ограденото и укрепено място всичките си богатства: всичките продукти, оръжието и припасите, които вече изброих. Издигнах голям заслон и за да ме предпазва от дъждовете, които в един от сезоните тук са много силни, го направих двоен — отвътре по-малък заслон, а върху него по-голям, покрит с голямо парче насмолен брезент, което бях скътал между платната.

Оттогава вече спях не на постелката, която си бях пренесъл на брега, а в хамак и той бе много удобен, тъй като принадлежеше на помощник-капитана.

В този заслон внесох всичките продукти и онова, което би могло да се развали от влагата. След като по този начин прибрах имуществото си, преградих и входа, който досега стоеше отворен — както казах, влизах и излизах с помощта на малка стълба.

Когато свърших и това, започнах да копая в скалата; пренесох през заслона цялата пръст и камъните, които извадих, и ги наредих терасовидно от вътрешната страна на оградата, така че равнището се повдигна с около стъпка и половина, а отзад, досами заслона, разполагах и с пещера, която служеше за мазе на къщата ми.

Хвърлих много сили в продължение на доста дни, докато завърша всичко докрай, затова трябва да се върна назад към някои други неща, за които се случваше да си мисля. По същото време, когато съставих плана да построя заслона и да изкопая пещерата, от един черен и кълбест облак рукна проливен дъжд и изведнъж блесна светкавица, последвана от силен гръмотевичен тътен — както става обикновено. Изумих се не толкова от светкавицата, колкото от една мисъл, която пробягна в съзнанието ми с бързината на самата светкавица: барутът! Сърцето ми се сви, щом се сетих, че пороят за миг може да унищожи всичкия ми барут, а от него изцяло зависеше не само сигурността, но и прехраната ми. Далеч не бях толкова обезпокоен от опасността, в която се намирах самият аз, макар че ако барутът бе пламнал, никога нямаше да узная от какво съм загинал.

Това ме порази толкова силно, че след като бурята премина, оставих настрани всичките си начинания, строежа и укрепленията и се заех да шия торби и да правя сандъчета, за да разделя на части барута и да го държа в малки количества на разни места с надеждата, че каквото и да се случи, може и да не пламне отведнъж, пък и да не бъде възможно отделните количества да се подпалят едно от друго. Приключих тази работа след около две седмици и мисля, че разделих барута, който беше всичко на всичко около двеста и четирийсет фунта, на не по-малко от сто части. Що се отнася до бурето, което се бе намокрило, смятах, че от него не ме заплашва опасност, затова го сложих в изкопаната пещера, която ми хрумна да наричам своя „кухня“, докато вързопите и сандъчетата скрих из дупки в скалите така, че да бъдат на сухо, като отбелязах много внимателно къде ги слагам.

Докато се занимавах с това, в промеждутъците излизах всеки ден поне по веднъж на лов — както за разнообразие, така и за да видя дали няма да убия дивеч, подходящ за храна; при това исках да се запозная колкото може по-отблизо с това, което се среща из острова. Първия път, когато излязох, веднага установих, че на острова има кози, което много ме зарадва, но после изпитах известно разочарование, тъй като те бяха толкова боязливи, толкова лукави и толкова бързоноги, че да се приближи човек до тях бе най-трудното нещо на света. Но това не ме обезсърчи — не се съмнявах, че рано или късно ще застрелям някоя коза, както и стана съвсем скоро, защото след като понаучих къде обитават, се скрих и ги причаках. Бях забелязал, че когато се намирам в някоя долина, дори ако бяха по скалите, те побягваха, сякаш силно изплашени: но ако бяха слезли за храна в долината, а аз стоях на някоя скала, те не ми обръщаха внимание, от което заключих, че поради особеното разположение на очите си животните могат да насочват погледа си надолу, но им представлява усилие да забелязват предмети, намиращи се над тях. Затова по-късно винаги предприемах следното: изкатервах се най-напред на някоя скала, за да бъда нависоко, след което добре се прицелвах. Първия път, когато стрелях по тези твари, убих коза, чието яре тъкмо бозаеше, и това много ме наскърби; но когато майката се строполи, ярето остана като заковано до нея, докато аз не се приближих и не взех козата. Нещо повече, след като метнах козата на рамене и я понесох, ярето вървя по петите ми чак до оградата на моето жилище, при което аз оставих на земята майката, а него взех и го пренесох през укреплението, като се надявах да го опитомя и отгледам, ала то отказваше да се храни, поради което ми се наложи да го заколя и да го изям. Използвах месото на козата и малкото й дълго време, тъй като се хранех оскъдно и гледах по възможност да пестя продуктите (особено сухарите).

След като си направих жилище, разбрах, че в никакъв случай не мога да остана без място, където да паля огън и да трупам дърва за огрев, затова, когато му дойде времето, подробно ще опиша какво предприех, как разширих пещерата и какви удобства си създадох. Сега обаче трябва поне малко да разкажа за себе си и за мислите си относно живота, които, както може да се предположи, не бяха малко.

Положението, в което се намирах, ми изглеждаше безизходно, защото, както казах, бях попаднал на този остров не само вследствие на силната буря, която ни отклони далече от посоката на замисленото пътуване, на няколкостотин левги от често използваните морски пътища; имах причини да смятам, че това се дължеше и на небесна повеля, според която трябваше да завърша земния си път тъкмо на това пустинно място и по този безнадежден начин. При тази мисъл по лицето ми започваха да се стичат сълзи, а понякога сам си възразявах, като си казвах, че няма защо провидението да съсипва докрай едно свое създание, да го прави напълно нещастно, без всякаква надежда за помощ, съвсем сломено, защото разумът едва ли е в състояние да изпита благодарност, когато се отрежда такъв живот.

Ала винаги, когато ми дойдеха подобни мисли, нещо тутакси ме караше да се усъмня в тях и да се почувствам виновен. Особено го усетих един ден, когато вървях с пушка в ръка по брега — бях потънал в униние поради положението, в което се намирах, когато в съзнанието ми, така да се каже, се появи възражение в обратен смисъл, а именно: „Вярно, че си изпаднал в безнадеждно положение, имаш право; бъди обаче така добър и си припомни къде се намират останалите. Нали в лодката бяхте единайсет души? Къде са десет от тях? Защо се спаси ти, а не те? Защо тъкмо ти беше предопределен за това? Там ли е по-добре, или тук?“, при което аз посочих морските дълбини. Всяко злощастие трябва да се разглежда откъм своята добра страна, а не само откъм най-лошото, което го съпровожда.

После ми дойде наум с колко много неща всъщност разполагам и в какво положение щях да се окажа в противен случай, защото човек има такъв късмет веднъж на сто хиляди пъти: нали морето отнесе кораба от мястото, където бе заседнал отначало, и го довлече близо до брега, та аз имах време да измъкна всичко от него! А какво ли щеше да бъде положението ми, ако бях останал да живея при условията, при които първоначално бях изхвърлен на брега — без жизненонеобходими неща, както и без необходимото, за да се сдобия с тях, да си ги набавя? И най-вече, казах аз гласно (макар да говорех на себе си), как щях да се чувствам без пушка, без барут, без сечива, с които да измайсторя това-онова или да работя, без дрехи, постелки и завивки, без убежище, без всякакъв изглед да се подслоня? А след като сега разполагах с всичко това в достатъчно количество, съществуваше добра възможност да преживявам така, че да оцелея и без пушка, когато се свършат припасите ми; наистина имаше начини да намирам прехрана до края на дните си, защото още от самото начало бях обмислил какво да предприема, ако неочаквано изпадна в беда, и то не само за бъдеще, когато щях да остана без барут и сачми, но дори и ако се разболеех или отпаднех тялом.

Признавам — тогава не ми дойде наум, че всичкият ми барут може да избухне изведнъж, тоест да се подпали от някоя светкавица, и затова толкова се изумих, когато това ми хрумна по време на гръмотевичната буря, както споменах малко по-горе.

А сега, понеже ми предстои да разкажа тъжната история на едно съществувание, прекарано безмълвно, каквото вероятно светът дотогава не бе познавал, ще започна от самото начало и още вървя подред. Пресметнах, че съм попаднал на този ужасен остров по начина, който вече описах, на трийсети септември, когато слънцето, за Англия в своето есенно равноденствие, тук се намираше почти над главата ми. Затова, като направих изчисления, прецених, че се намирам на 9°22’ северно от екватора.