Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (22)

XX глава
Друго посещение на диваците. Робинзон ги наблюдава да танцуват. Той вижда пореден разбит кораб.

Настъпи месец декември от двайсет и третата ми година тук, както казах по-горе, и понеже започна южното слънцестоене (защото не мога да нарека това време „зима“), трябваше да прибера реколтата, поради което прекарвах доста време вън от къщи. Излязох много рано една сутрин, още преди да се развидели напълно, и с учудване забелязах светлина на брега — гореше някакъв огън на около две мили от мене към онзи край на брега, който бях забелязал, че се посещава от диваци. За съжаление беше не от другата, а от моята страна на острова.

Направо се втрещих от тази гледка, спрях като истукан край горичката пред оградата и не смеех да продължа нататък, за да не ме връхлетят изневиделица, но и останал вътре, не се успокоих, защото се опасявах, че ако диваците тръгнат из острова, могат да открият нивите ми — къде ожънати, къде не; да видят някоя друга следа от работата ми или подобренията, които правя, и тутакси да разберат, че на това място живеят хора, след което нямаше начин да се откажат да ме търсят, докато не ме намерят, отчаян до крайност, аз се върнах право в крепостта, прибрах стълбата след себе си и се постарах, доколкото бе възможно, да придам на всичко див и естествен вид.

След това започнах да се подготвям за положение на отбрана. Заредих всичките си оръдия (както наричах мускетите, които бях вдигнал на платформи в най-външната ограда) и всичките си пищови, твърдо решен да се защитавам до последния си дъх, без да забравям, че изцяло съм се оставил на Божието милосърдие и че отправям горещи молби към Бога да ме избави от ръцете на диваците. В това положение издържах два часа, след което обаче изпитах безпокойство, защото не знаех какво става навън, а нямах съгледвачи, които да изпратя за сведения.

Поседях така още известно време, потънал в размисъл как да постъпя, докато вече не издържах да бъда в неведение. Опрях стълбата на скалата, там, където имаше плоска издатина, както вече писах изкачих се и като вдигнах стълбата, отново я закрепих на скалата и се изкачих така до върха на хълма. Извадих далекогледа си, който носех за целта, легнах по корем на земята и започнах да търся мястото. След малко открих, че там има поне девет голи дивака, насядали около своя малък огън — не за да се топлят, защото нямаше нужда от това, тъй като времето бе изключително горещо, а, предполагам, за да си приготвят дивашко ястие от човешкото месо, което бяха донесли със себе си — във вид на живо същество или не, нямах представа.

Бяха пристигнали с две канута, сега изтеглени на брега, и понеже всичко ставаше по време на отлив, имах чувството, че чакат да започне приливът, за да си тръгнат. Трудно може да си представи човек какъв смут всели в душата ми тази гледка, особено като видях, че са дошли на моята страна от острова, при това толкова близко до мене. Но когато си дадох сметка, че винаги идват според приливите и отливите, постепенно престанах да се тревожа, като си казах, че бих могъл без всякакви опасения да излизам по време на отлив, стига да не са се появили дотогава. Направих това заключение и излязох да прибирам реколтата си вече по-спокоен.

Както предполагах, така и стана: щом течението пое западна посока, видях, че всички се качиха на лодките, заработиха с греблата и отплаваха. Трябва да спомена също, че около час и нещо преди да си тръгнат, диваците започнаха да танцуват и с далекогледа успях да различа разположението и движенията им; понеже ги виждах много ясно, нямаше как да не забележа, че са чисто голи, без да са прикрити с каквото и да е, но дали бяха мъже или жени, не успях да разбера.

Веднага, щом видях, че се натоварват на лодките и потеглят, взех две пушки на рамо, затъкнах в колана си два пищова и окачих отстрани сабята си, след което с най-голямата бързина, на която бях способен, отидох до хълма, откъдето за пръв път бях открил присъствието на диваците. Когато стигнах там (след не по-малко от два часа, тъй като не можех да тичам, натоварен с оръжията), разбрах, че на това място са спирали още три канута, защото като погледнах към морето, ги видях на път за крайбрежието.

Тази гледка ми се стори ужасна, особено когато слязох на брега и видях страшните следи, останали от мрачното дивашко занимание, сиреч кръв, кости и недоядено човешко месо, което тези изчадия бяха разкъсвали и поглъщали сред радост и веселие. Гледката ме възмути толкова много, че започнах да си представям как ще погубя следващите диваци, които се появяват, независимо какви са и колко са на брой.

Ясно ми беше, че те не правеха често подобни посещения на острова, защото изминаха над петнайсет месеца, преди някой от тях отново да се появи на този бряг — с една дума, за цялото това време нито видях диваци, нито забелязах следи или други признаци да са идвали. Що се отнася до дъждовните периоди, тогава те положително не предприемаха пътувания или поне не стигаха толкова далече. И все пак през всички тези месеци живях в безпокойство поради непрекъснатите ми опасения, че могат да ме изненадат. Оттук вадя заключението, че да очакваш една злина е по-лошо, отколкото да страдаш от нея, особено ако няма начин да се отърсиш от страховете на очакването.

През цялото това време духът ми бе склонен към убийство и вместо да се занимавам с нещо по-добро, часове наред кроях планове как още следващия път, когато видя диваците, ще се промъкна незабелязано и ще ги нападна, особено ако са разделени на две групи, както последния път. И през ум не ми мина, че ако убиех една група, да речем, от десет-дванайсет души, трябваше още на следващия ден, на следващата седмица или на следващия месец да убия нова група диваци, после още, и така ad infinitum^[1], докато накрая и аз щях да стана убиец като людоедите, дори по-голям убиец от тях.

Прекарвах дните си в състояние на голяма обърканост и безпокойство, като очаквах все някой ден да попадна в ръцете на тези безжалостни изчадия, и ако се осмелявах да изляза навън, непрекъснато се оглеждах и проявявах възможно най-голямата предпазливост. Тогава с радост открих какво щастие е, че разполагам със стадото питомни кози, защото по никой начин не смеех да стрелям с пушката, особено близо до тази част на острова, която диваците обикновено посещаваха, защото се боях да не ги уплаша — избягаха ли от мен, положително щяха да се завърнат след няколко дни, само че с двеста-триста канута, а после знаех какво ме очаква.

При все това измина повече от година и три месеца преди отново да видя някакви диваци — чак тогава пак ги забелязах, както скоро ще разкажа. Вярно, че може да бяха идвали веднъж-дваж, но или не се бяха задържали дълго, или не ги бях усетил. През месец май на двайсет и четвъртата ми година на острова (доколкото можех да пресметна) преживях много странна среща с тях. Но за това — като му дойде времето.

Душевният ми смут през този промеждутък от петнайсет-шестнайсет месеца беше извънредно голям. Спях неспокойно, непрекъснато сънувах кошмари и често се стрясках посред нощ. Понеже денем умът ми бе зает с грижи, нощем често сънувах как убивам диваците и си намирах оправдания, че го върша. Но нека засега оставя това настрани. Беше средата на май, струва ми се, на шестнайсетия ден от месеца, доколкото може да се вярва на дървения ми календар (защото продължавах да отбелязвам дните на онзи стълб). Та така, на шестнайсети май се изви силна буря с ураганен вятър и с много светкавици и гръмотевици, която продължи целия ден. Времето през нощта беше също отвратително. Не зная точно по какъв случай четях Библията, погълнат дълбоко от мисли за тогавашното си положение, когато ме стресна оръдеен изстрел, както ми се стори, откъм морето.

Веднага реших, че това трябва да е кораб в беда и че го придружава негов другар, тоест втори кораб, на който дават знак с оръдията, че са изпаднали в беда и се нуждаят от помощ. В този миг запазих дотам присъствие на духа, че си помислих: макар да не мога да им помогна, може би те ще могат да ми помогнат. Затова събрах всичките сухи дърва, които ми бяха под ръка, и направих прилично голяма клада на хълма. Понеже дървата бяха сухи, пламнаха бързо и макар че духаше много силен вятър, кладата продължи да гори. Бях сигурен, че ако изобщо има кораб в морето, непременно ще я забележат и няма съмнение, че стана така, защото щом огънят лумна, чух нов оръдеен изстрел, последван от още няколко, всички от една и съща посока. Цяла нощ поддържах огъня, а когато настъпи утрото и се развидели, съзрях нещо далече в морето — дали платно, или корпус на кораб, не можех да кажа; дори далекогледът не ми помогна при голямото разстояние, пък и времето не се беше оправило съвсем и навътре в морето имаше лека мъгла.

Цял ден току поглеждах нататък, но не забелязах никакво движение, поради което реших, че това е кораб, хвърлил котва, и понеже нямах търпение да проверя дали съм прав, грабнах пушката си и хукнах към южната част на острова — към скалите, където някога ме бе отнесло течението. Докато стигна там, времето се оправи напълно и за мое голямо съжаление видях съвсем ясно разбития кораб, изхвърлен през нощта върху подводните скали, открити от мене при обиколката с лодката — скалите, които спираха силното течение и така се образуваше противоположно течение, или водовъртеж, и бяха станали причина да изляза от най-отчаяното и безнадеждно положение, в което бях изпадал през живота си.

Ето как спасението за едни е гибел за други — изглежда, че хората от кораба, каквито и да бяха, не са имали представа за напълно скритите под водата скали и са били отнесени към тях през нощта при силен източен и североизточен вятър. Ако бяха видели острова (а по всичко си личеше, че не е било така), мисля, че положително щяха да се опитат да стигнат до спасителния бряг с лодките си. Какво ли не предположих, когато си спомних как стреляха с оръдията в очакване на помощ, особено след като бяха видели (както бях убеден) огъня, запален от мене. Най-напред си представих, че като са видели пламъците, може да са се качили на лодката си с намерението да стигнат до брега, но понеже морето е било много бурно, сигурно ги е отнесло встрани. После си представих, че още преди това са останали без лодка, както често става: вълните така заливат кораба, че в много случаи моряците са принудени да пробият или счупят лодката, а понякога и да я изхвърлят в морето собственоръчно. Представих си, че може също така корабите да са били няколко, при сигнала за бедствие да са се притекли на помощ, да са прибрали екипажа и да са отплавали. Друг път си казвах, че всички са се натоварили в лодката, но течението, в което бях попаднал и аз, ги е отнесло далече в океана, където са осъдени на страдания и гибел — може би точно в този миг ги спохождаше мисълта за гладна смърт и положението им беше такова, че бяха готови да изядат ближния си.

В най-добрия случай това просто бяха догадки, понеже в положението, в което се намирах, можех само да мисля за злочестината на клетниците и да ги окайвам, което поне оказа някакво благотворно въздействие върху мене, тъй като ми даваше нови и нови основания да благодаря на Бога, че дарява с толкова щастие и спокойствие самотния ми живот и че вече два кораба претърпяваха корабокрушение в тази час на света, а от всички моряци само аз бях спасен от смърт. И отново ще отбележа поуката от това: много редки са случаите, когато Божието провидение ни отрежда да изпаднем толкова ниско или да изпитаме такива големи страдания, та да не намираме нищо, за което да му бъдем благодарни и да не съзнаваме, че други се намират в още по-тежко положение от нас.

Сигурно такава е била участта на моряците и нямах никакъв повод да се съмнявам, че не е възможно да са се спасили. Не откривах разумни доводи в подкрепа на предположението, че не са загинали веднага, колкото и да желаех и да очаквах противното. Единствената друга възможност беше да са били прибрани от кораб, който е плавал заедно с техния, но това бе само възможност, нищо повече, защото не бях забелязал ни най-малките признаци или изгледи да е било така.

Не съм в състояние да опиша с каквито и да е думи силните желания и копнежи, от които бе обзета душата ми в този миг. Понякога възкликвах: „О, да бяха останали поне един-двама!“ Дори само един да беше оцелял от корабокрушението и да се беше спасил на този бряг, щях да си имам другар, щях да си имам един събрат, който да ми говори и с когото да разговарям! За пръв път през времето на самотния си живот толкова горещо и неудържимо жадувах да общувам със себеподобни и дълбоко съжалявах, че това не ми е отредено.