Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (18)

XVI глава
Робинзон събира стадо кози. Неговият дневник. Неговите навици и начин на живеене. Повишаване на благоденствието му.

Понеже обитавах острова вече от единайсет години и, както казах, барутът и сачмите ми намаляваха, залових се да изуча изкуството да залагам капани и примки за козите и да видя дали не мога да ги хващам живи; най-много ми се искаше да уловя женска, която скоро ще се окози.

За целта заложих примки по тези места, където ходеха стадата, и смятам, че в тях неведнъж се хващаха животни, но нямах тел, а въжетата, които използвах, не бяха здрави, така че все намирах примките скъсани и примамката — изядена.

Накрая реших да опитам с ями — изкопах няколко дълбоки ями в земята (там, където козите търсеха храна), а вътре сложих капани, също саморъчно направени от мен, към които прикрепих големи тежести. На няколко пъти слагах в ямите класове ечемик и сух ориз, без да залагам капана, и после се уверявах, че козите са влизали, защото примамката беше изядена и се виждаха следи от копита. Накрая една нощ заложих три капана и когато отидох на следващата сутрин, заварих ги здрави — в първия имаше голям стар козел, а във втория — три ярета, едно мъжко и две женски.

Що се отнася до козела, не знаех какво да го правя — толкова беше свиреп, че не смеех да сляза в ямата и да го доближа, сиреч да се опитам да го измъкна жив, както си бях наумил. Можех да го убия, но друго бях намислил и целта ми не беше такава. Затова взех, че го пуснах, а той хукна, явно обезумял от страх; тогава обаче бях забравил нещо, което си припомних по-късно: че от глад и лъвът става кротък като агънце. Ако бях оставил козела три-четири дни без храна, а после му бях занесъл вода, за да пие и малко зърно, щеше да бъде кротък като яретата, защото тези животни са много умни и послушни, когато се отнасяш добре с тях.

Както и да е, пуснах го, тъй като този път не ми хрумна нищо по-добро, а после слязох при трите ярета и ги извадих едно по едно, навързах ги заедно и с известни затруднения успях да ги отведа у дома.

Доста време мина, преди да започнат да се хранят, но като им хвърлих от вкусното зърно, те не се удържаха и постепенно взеха да се укротяват. Беше ми ясно, че ако очаквам да си набавям козе месо и когато остана без барут и сачми, единственият начин е да отглеждам кози и да имам нещо като стадо у дома.

Скоро обаче се сетих, че питомните кози не бива да се събират с дивите, иначе непременно ще подивеят, като пораснат, а единственият начин успешно да го предотвратя, бе да ги прибера в нещо като кошара, добре оградена или с жив плет, или с колове, та онези, които са вътре, да не могат да излизат, а онези отвън — да влизат.

Това начинание беше твърде непосилно за двете ми ръце, но аз виждах, че няма друг изход, освен да го предприема и първата ми работа беше да намеря подходящо място, тоест някъде, където има растителност, за да пасат, вода, за да пият, и сянка, за да ги пази от слънцето.

Хората, които имат представа от подобни кошари, ще си кажат, че съм проявил много малко изобретателност в избора на подходящо място за тази цел, след като се спрях на обикновена ливада, тоест савана (така наричат откритите тревни пространства в западните колонии), където имаше две-три изворчета с прясна вода, а в единия край растеше гъста гора. Повтарям, те биха се усмихнали на моите пресмятания, ако научеха, че започнах да ограждам това парче земя по такъв начин, че дължината на живия плет или на наредените колове трябва да имаше най-малко две мили. Но безумието да правя такава ограда далеч не е толкова голямо, защото и десет мили да беше обиколката й, щях да имам време да я довърша. Не прецених обаче, че в тази голяма кошара козите ми ще бъдат толкова диви, колкото и ако разполагаха с целия остров, и че при такова пространство ще трябва да ги преследвам, ако изобщо искам да хвана някоя.

Започнах да глася плета и ми се струва, че вече бях оградил около петдесет ярда, когато това ми дойде наум. Веднага спрях и като начало реших да оградя място с дължина около сто и петдесет ярда и ширина сто ярда, където щяха да се поберат всичките кози, които можех да уловя в най-скоро време, а когато стадото ми се увеличеше, щях да разширя кошарата.

В това имаше известна предвидливост, затова се залових за работа на драго сърце. Първата кошара ми отне около три месеца, а докато я завърша, държах трите ярета да пасат вързани в най-хубавата част на поляната, като гледах да се приближавам колкото може повече до тях, когато ги храня. Много често им носех ечемичени класове или шепа ориз и те ядяха от ръката ми, така че като приключих с плета и ги отвързах, те ме следваха по петите и врещяха, за да им дам зърно.

Така постигнах целта си и след около година и половина имах стадо от близо дванайсет кози и ярета, а след още две години животните бяха вече четирийсет и три, без да броим онези, които заклах за ядене. По-късно оградих няколко места, свързани с вратички, където да ги вкарвам и да ги храня, за да мога лесно да ги ловя.

Това обаче не беше всичко, защото сега не само че имах козе месо, когато си поискам, но се сдобих и с мляко — първоначално не бях и помислил за това нещо, но когато се сетих впоследствие, бях приятно изненадан. Започнах да доя козите и понякога получавах един-два галона мляко дневно. И понеже природата, която дава храна на всяко създание, по естествен път му повелява как да постъпи с нея, аз, който никога през живота си не бях доил крава, а още по-малко коза, нито пък бях виждал как се получава млякото или се прави сиренето, след безброй много усилия и безплодни опити най-после успях да направя дори масло и сирене и оттогава нататък те никога не ми липсваха.

Какво милосърдие може да прояви нашият велик Създател към своите творения, дори към онези, на които им се струва, че са напълно изгубени! Как само съумява да облекчи и най-тежките превратности на съдбата и да ни даде основание да го възхваляваме дори за тъмниците и затворите! Каква трапеза бе приготвена за мене тук, в пустинята, където отначало не очаквах нищо освен гладна смърт!

Един стоик би се усмихнал, ако ме видеше как сядам да се храня заедно с малкото си домочадие: аз бях височество, господар и владетел на целия остров; имах пълна власт над живота на всичките си поданици — можех да коля и беся, да осъждам и помилвам, и сред поданиците ми нямаше бунтовно настроени.

Само да ме видеше как се хранех като истински крал, при това съвсем сам, заобиколен от слугите си! Единствено на Пол, понеже ми беше любимец, позволявах да разговаря с мене. Кучето ми, вече престаряло и оглупяло, не си бе намерило на острова другар в живота и сега стоеше от дясната ми страна, а двете котки, в единия и в другия край на масата, чакаха да проявя нарочно благоволение, за да получат от ръката ми някоя хапка.

Това обаче бяха други две котки, а не онези, които първоначално донесох от кораба. Корабните котки умряха и аз собственоръчно ги погребах близо до жилището си. Ала едната се беше събрала кой знае с каква твар и сегашните котки бяха единствените, останали от котилото й, защото другите се разбягаха, подивяха и след време започнаха да ми създават неприятности, тъй като често влизаха в къщата и отмъкваха храна. Накрая се принудих да стрелям по тях и убих доста много, след което ме оставиха на мира. Така живеех, заобиколен от внимание и разкош. Може да се каже, че единственото, което ми липсваше, беше човешкото общество, но след още известно време щях и това да имам, и то в повече от необходимото.

Както вече посочих, все ми се искаше да използвам лодката, макар че нямах никакво желание да се излагам на опасности. Затова понякога седях и размишлявах по какъв начин да я докарам до моята страна на острова, а друг път бях направо доволен, че не е тук. И все пак душата ми се измъчваше от странно безпокойство — щеше ми се да отида до онзи нос, където, както вече казах, при последното си пътуване се изкачих на хълма, за да огледам крайбрежието и посоката на онова течение, за да реша какво да направя. Това мое желание се засилваше с всеки изминал ден и накрая реших да тръгна натам пешком, като следвам извивките на брега. Така и направих. В Англия обаче човек с моя вид или би уплашил хората, или би предизвикал голям смях и понеже често се спирах, за да се оглеждам, не можех да се въздържа и се усмихвах при мисълта за едно пътуване през Йоркшир с такава свита и в такива одежди. С удоволствие ще ви опиша след малко как изглеждах.

На главата си имах висока безформена шапка, ушита от козя кожа, с периферия, увиснала отзад — както за да ме пази от слънцето, така и за да пречи на дъжда да ми влиза във врата. По тия места нищо не е по-вредно от дъжда, намокрил тялото през дрехите.

Бях облечен с палто от козя кожа, чиито поли стигаха до средата на бедрата ми, и със също такива панталони до коленете — измайсторени от кожата на толкова стар козел, че дългите косми висяха от двете страни и достигаха средата на прасците ми. Нямах чорапи и обувки, но си бях ушил и нещо за краката — просто не знам как да го нарека, приличаше на полуботуши, преплащащи се отгоре и вързани отстрани като гамаши; имаше дивашки вид, както между впрочем изглеждаха и всичките ми одежди.

Препасан бях с широк колан от изсушена козя кожа, с кожени върви вместо тока, с нещо като петелки на хълбоците, от които вместо меч и кама висяха трионче и брадвичка — от едната и от другата страна. Втори колан, не толкова широк, който също се връзваше, минаваше през дясното ми рамо, а в края му, под лявата ми мишница, висяха две торбички, също от кожа — в едната слагах барута, в другата — сачмите. На гърба си носех кошница, на рамо — пушка, а над главата си държах огромен, нескопосан, грозен чадър от кози кожи, но в крайна сметка само пушката бе по-необходима от него. Що се отнася до лицето ми, цветът му не ме оприличаваше чак дотам на мулат, колкото можеше да се очаква от човек, който никак не се пази, когато живее на деветдесет градуса от екватора. Бях оставил преди време брадата си да порасне, докато стана дълга към половин лакът, но понеже не ми липсваха ножици и бръсначи, бях я намалил много и сега растеше главно над горната ми устна, като я подрязах така, че се получиха големи мохамедански мустаци, каквито бях виждал да си пускат някои турци в Сале — само турците го правеха, не и маврите. Няма да кажа, че мустаците ми бяха достатъчно дълги, за да си закачам на тях шапката, но все пак дължината и формата им бяха чудовищни и в Англия направо биха плашили хората.

Всичко това обаче е маловажно. Що се отнася до фигурата ми, в нея нямаше нищо забележително и затова ще приключа с тази част. В този си вид тръгнах отново на пътешествие, продължило пет-шест дни. Най-напред вървях покрай морския бряг право към мястото, където първоначално хвърлих котва и се изкатерих по скалите. Понеже сега не се мъчех с лодка, стигнах по сушата по-близко до същата височина, на която се бях изкачил тогава, когато оглеждах докъде се простира скалистият риф, който се наложи да заобиколя с лодката, и както вече казах, с учудване бях видял, че морето е гладко и спокойно, няма вълни, повърхността е неподвижна и течението е не по-голямо, отколкото на други места.

Тогава съвсем не успях да разбера как става това, ето защо бях решил да го наблюдавам известно време. Сега обаче установих какво се получава, а именно: приливът, тоест покачването на водата, идва от западна посока и като се слива с водите на някаква голяма река на брега, става причина да се образува течението, а в зависимост от това дали вятърът духа с по-голяма сила от запад или от север, течението се приближава или се отдалечава от брега. След като се въртях из околността до здрачаване, отново се изкачих на скалите и понеже приливът бе започнал, различих ясно, както и преди, течението, само че сега минаваше по-далече, на около половин левга от брега, докато в моя случай се спускаше съвсем до брега и повлече лодката, в която бях — нещо, което не би станало в друго време.

Това наблюдение ме убеди, че единственото, което мога да направя, за да заобиколя отново острова с лодка, е да следя приливите и отливите, но когато си наумих да извърша това на дело, такъв ужас връхлетя душата ми при спомена за опасността, на която се бях изложил, че вече не можех търпеливо да обмислям плана си. Тъкмо обратното: взех решение, което ми носеше по-голяма сигурност, макар че изискваше повече усилия. Щях да си построя, или по-скоро да си направя, нова пирога, тоест кану, за да използвам една лодка за източната и една — за западната страна на острова.

Трябва да знаете, че плантациите ми на острова бяха, така да се каже, две: едната в подножието на скалата — малкото оградено укрепление със заслона, зад които се намираше пещерата; по това време я бях разширил и разполагах с няколко помещения, свързани едно с друго. В най-голямото и най-сухото от тях, което имаше изход с врата извън укрепителната стена оттатък мястото, където оградата стигаше до скалата, бях сложил купища големи глинени съдове, за които вече споменах, и четиринайсет-петнайсет големи коша, всеки от които побираше по пет-шест бушела, и в тях трупах запасите си, най-вече зърното — или още на класове, или това, което вече бях очистил от плявата.

Що се отнася до оградата, тя бе направена по стария начин — с дълги пръти, тоест колове, които се вкорениха, превърнаха се в дървета и толкова пораснаха и се разклониха за това време, че напълно скриваха мястото от погледа и не си личеше то да е обитавано.

Близо до жилището ми, но малко по-нататък, където бе по-ниско, бяха двете ми нивички, които старателно прекопавах и засявах, и старателно прибирах реколтата, когато му дойдеше времето, а винаги, щом получех повече зърно, можех да добавя ново парче земя, също толкова подходящо.

Освен това и във второто си имение вече имах сносна плантация. Най-напред направих заслон — така го нарекох — и го поддържах добре, тоест гледах плетът, който го заобикаля, навсякъде да бъде еднакъв, а стълбата винаги да стои от вътрешната страна.

Поддържах дърветата — отначало не по-големи от коловете, те вече бяха много заякнали и се извисяваха, а аз ги подкастрях отгоре, за да растат настрани, стволовете им да наедреят, а клоните да се преплетат, за да правят по-хубава сянка, и постигнах своето. В средата на мястото винаги имаше навес, който представляваше парче корабно платно, вързано за колове, побити за тази цел. Никога не се яви нужда да ги поправям или подменям. Под този покрив за легло ми служеше постелка от кожи на убити от мен животни и разни други меки неща, а отгоре метнах взето от кораба одеяло, с каквито застилат койките, както и един голям шинел, с който да се завивам. И винаги, когато се случеше да отсъствам от главната си квартира, преспивах в своята лятна къща.

Кошарите за добитъка, сиреч за козите, се намираха редом. И понеже невероятно много се бях измъчил, за да оградя от край до край мястото, все се притеснявах дали плетът е в добро състояние, та козите да не могат да се измъкнат. Успокоих се едва когато с безкрайно прилежание забих нагъсто малки колове от външната стена на оградата — толкова близко един до друг, че по-скоро направих зид, отколкото жив плет. Почти нямаше място, където човек да може да си пъхне ръката, а когато коловете пуснаха корени и пораснаха, през следващия дъждовен период се превърнаха в стена, по-здрава и от зид.

Това е свидетелство в моя полза — че не мързелувах и не жалех сили, за да доведа докрай всичко, което ми се виждаше необходимо, та да си създам удобства. Прецених, че ако отглеждам опитомени кози, винаги ще имам под ръка (дори ако пребиваването ми на острова продължи четирийсет години) жив източник на месо, мляко, масло и сирене, а запазването на стадото зависи единствено от това да направя кошарите толкова съвършени, та животните със сигурност да се задържат заедно. И с метода, който използвах, се оказа, че съм постигнал това твърде успешно: когато малките фиданки започнаха да растат, на места ги бях засадил толкова нагъсто, че се наложи да ги поразредя.

На същото място вирееше и гроздето, от което си приготвях запасите от стафиди за зимата. Винаги съумявах да положа много старание и да ги запазя, понеже бяха най-хубавото и най-вкусното нещо от храната ми. Не само че бяха вкусни, бяха и целебни, полезни, засищаха и даваха сили до такава степен, че повече не може.

Тъй като заслонът се намираше на половината път между жилището ми и мястото, където бях оставил лодката, обикновено се спирах и преспивах там, преди да продължа. Често ходех до лодката — поддържах и нея, и всичко, необходимо за плаване, в много добър вид. Понякога излизах в морето да се поразвлека, но вече не предприемах опасни пътешествия, отдалечавах се от брега най-много на малко повече от хвърлей камък, понеже страшно се боях да не бъда отвлечен неусетно от теченията или ветровете, или да не ми се случи някакво друго премеждие. Вече обаче стигам до нова картина от моя живот.