Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The life and Adventures of Robinson Crusoe, 1719 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Огняна Иванова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Векът на Просвещението (XVIII в.)
- Екранизирано
- Линеен сюжет
- Море
- Морска тематика
- Ново време (XVII-XIX в.)
- Пътешествия
- Реализъм
- Робинзон
- Оценка
- 5,3 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Дефо. Животът и приключенията на Робинзон Крузо
Второ издание. Издателство „Ариадна“, 2002
Превод от английски: Огняна Иванова, 2001
Преводът е направен по първото английско издание, съобразен с поправките в третото издание.
Художник на корицата: Александър Алексов
Художествено оформление: Богдан Мавродинов
Редактор: Красимира Абаджиева
Коректор: Рада Ботушарова
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция
V глава
Робинзон попада на самотен остров и се сдобива с различни предмети от разбития кораб. Той установява новия си живот.
Когато слязох от подслона си в дървото, отново се огледах и първото нещо, което видях, беше лодката — лежеше там, където вятърът и морето я бяха изхвърлили на брега, на около две мили вдясно от мене. Вървях по брега дотогава, докато не стигнах срещу нея, но открих, че между мен и лодката има заливче, сиреч проток, с ширина към половин миля, поради което за момента се върнах обратно, тъй като по-важно беше да се добера до кораба, където се надявах, че ще намеря нещо, с което да се подкрепя на първо време.
Малко след пладне видях, че вълнението съвсем е утихнало, а след отлива водата се е оттеглила толкова далече, че можех да стигна на четвърт миля до кораба. Това отново засили мъката ми, защото ми стана ясно, че ако бяхме останали на борда, всички щяхме да оцелеем — тоест щяхме да стигнем в безопасност до брега и аз нямаше да се чувствам толкова нещастен, изцяло лишен от всякакви удобства и сам-саменичък, както бях сега; при тази мисъл от очите ми отново рукнаха сълзи, но тъй като това не ми носеше голяма утеха, реших, ако е възможно, да се добера до кораба. Така че, свалих горните си дрехи — времето беше извънредно горещо — и нагазих в морето, но когато стигнах до кораба, изпаднах в още по-голямо затруднение, защото нямаше как да се кача на борда: корабът бе изхвърлен върху скалите, извисяваше се над водата и не можех да достигна нищо, за което да се хвана. Два пъти обиколих кораба с плуване и втория път открих късо въже — чудно как не го бях забелязал отначало; висеше от носовата част и се спускаше така ниско, че след известни усилия успях да го хвана и благодарение на него се изкатерих на бака. Тогава открих, че дъното е пробито и в трюма е нахлула доста вода, и понеже корабът отчасти бе полегнал върху нанос от твърд пясък, или по-скоро пръст, кърмата му бе повдигната от наноса, докато носът му почти се потапяше във водата; по този начин имаше достъп до задната му част и всичко, което се намираше там, бе сухо. Можете да не се съмнявате — първата ми работа беше да претърся навсякъде и да проверя какво се е съсипало и какво е оцеляло. Веднага установих, че всички продукти на кораба са сухи, недокоснати от водата, и тъй като изпитвах силен глад, влязох в склада и напълних джобовете си със сухари, от които да похапвам, докато се занимавам с други работи, защото нямах време за губене. В общата каюта открих и малко ром, от който отпих голяма глътка, понеже наистина имах нужда да укрепя духа си за това, което ми предстоеше. Сега вече ми липсваше единствено лодка, за да пренеса всевъзможни работи, които според предвижданията ми щяха да ми послужат извънредно много.
Нямаше смисъл да стоя със скръстени ръце и да мечтая за нещо, с което не разполагах. Безизходицата ме направи изобретателен. На кораба имаше няколко запасни реи, две-три рангоутови греди, както и една-две запасни стенги; реших да се заловя с тях — прехвърлих зад борда колкото можах, защото бяха тежки, като предварително ги завързах, та да не бъдат отнесени от морето; когато свърших тази работа, смъкнах се по корпуса и като придърпах въжетата, свързах здраво, доколкото можах, четири от тях и в двата края, за да се получи подобие на сал и като прикрепих две-три къси дъски напреки отгоре, открих, че мога да се движа по тях доста успешно, но че те едва ли ще издържат на по-голяма тежест, понеже отделните дъски са доста леки. Затова отново се хванах на работа — с дърводелския трион разрязах една стенга на три части и с доста мъка и усилия ги прибавих към сала, но надеждата, че така ще се сдобия с най-необходимото, ми даде сили да надмина себе си — в друг случай едва ли бих съумял да се справя.
Сега салът ми стана достатъчно солиден, за да устои на всякаква тежест в рамките на разумното; следващата ми грижа беше какво да натоваря на него и как да го запазя от прибоя, но не отделих много време да разсъждавам върху това. Преди всичко натоварих до една талпите, тоест дъските, които намерих, а когато добре обмислих от какво се нуждая най-много, първом взех три моряшки сандъка, счупих ключалките им и ги изпразних, а после ги спуснах на сала и напълних първия с продукти: хляб, ориз, три пити холандско сирене, пет парчета козя пастърма (основна храна на кораба), малко европейска пшеница, останала от храната на кокошките, които бяхме натоварили (самите птици бяха загинали); държахме също така ечемик и пшеница наедно, но за мое голямо разочарование впоследствие открих, че всичко е изядено или унищожено от плъховете; що се отнася до алкохола, открих няколко каси с бутилки, собственост на нашия шкипер — в тях имаше разни ликьори, както и около пет-шест галона[1] арак[2], които оставих отделно, тъй като нямаше нужда да ги прибирам в сандъка, пък и мястото не стигаше. Докато се занимавах с това, забелязах, че приливът започва, макар че морето още бе много спокойно; с покруса видях, че палтото, ризата и жилетката, оставени от мен на пясъчния бряг, са отнесени; облечен бях само с платнени панталони до колената и по панталони (както и по чорапи) бях доплувал до кораба. Случилото се обаче ме накара да претършувам за дрехи и намерих достатъчно, но взех само колкото ми трябваха на първо време, тъй като имаше други неща, на които бях хвърлил око: най-напред сечива, за да имам с какво да работя на брега, и след доста търсене намерих сандъка на дърводелеца, който наистина си заслужаваше да притежавам — в този миг той беше много по-ценен за мене, отколкото би бил товар злато. Свалих го на сала цял и непокътнат, без да губя време и да проверявам какво има в него, защото, общо взето, знаех какво съдържа.
Следващата ми грижа бе да намеря някакви муниции и оръжие; в голямата каюта имаше две много добри ловджийски пушки и два револвера — побързах най-напред да взема тях, както и няколко барутници, торбички със сачми и две стари, ръждясали саби. Знаех, че на борда има три бурета барут, но нямах представа къде ги бе прибрал канонерът, затова ги открих едва след дълго търсене. Едното се бе намокрило, но двете се бяха запазили сухи и аз ги пренесох заедно с оръжието на сала. Реших, че съм се натоварил доста добре, и започнах да мисля как ще се добера до брега без платно, гребло, или кормило — и най-малкият повей на вятъра можеше да обърне плавателния ми съд.
Три неща ме утешаваха: гладкото, спокойно море, започналият прилив, който стигаше до брега, и вятърът — колкото и лек да беше, — духащ към сушата. При това положение, след като открих две-три счупени гребла, останали от лодката, а също така и други сечива, освен ония в дърводелския сандък (два триона, брадва и чук), натоварих всичко и потеглих. Изминах около миля и салът се справяше много добре, само че се отклоняваше малко встрани от мястото, където бях излязъл на сушата попреди, по което разбрах, че има някакво течение и съответно се надявах, че ще открия заливче или устие, които да използвам като пристан, за да сваля товара си на сушата.
Излезе точно така, както си го представях: пред погледа ми се разкри място, където морето леко се врязваше в сушата и аз установих, че приливът мощно нахлува там, поради което насочих сала, доколкото можах, към средата на водния поток. Тук обаче без малко щях да претърпя ново крушение и ако това ми се беше случило, сигурен съм, че щях да падна духом. Тъй като изобщо не познавах брега, салът ми се натъкна на плитчина и понеже от едната страна не бе заседнал, малко оставаше товарът му да се плъзне към свободния край и оттам да потъне в морето. Положих всички усилия, като подпрях с гръб сандъците, за да ги задържа, но не бях в състояние да побутна сала, пък и не смеех да помръдна от мястото си — крепях сандъците, напрегнал се до крайност, и така стоях около половин час, за което време усилващият се прилив поизравни сала, а малко по-късно, когато водата се надигна още, салът отново започна да плава и аз го отблъснах с греблото, което бях взел, в пролива. Когато навлязох по-навътре, най-после се озовах в устието на една рекичка; отстрани се виждаха бреговете, а силното течение — приливът — се носеше нагоре. Огледах едната и другата страна за подходящо място, където да изляза на сушата, защото не ми се искаше да бъда изхвърлен твърде далече от устието — надявах се скоро да забележа кораб, поради което твърдо бях решил да се разположа колкото може по-близко до морския бряг.
Най-после зърнах скалисто заливче на десния бряг на потока и с много усилия и мъка насочих сала натам, докато накрая дотолкова се приближих, че като се оттласквах с греблото от дъното, успях да вкарам лодката право вътре, но тогава товарът без малко отново щеше да падне във водата, защото брегът бе доста стръмен, направо отвесен и където и да излезех на сушата, салът щеше да се наклони така, че далечният му край да потъне още повече отпреди и товарът отново да бъде застрашен. Единственото, което можех да направя, бе да изчакам, докато приливът достигне най-високата си точка и да крепя сала с греблото като с котва близо до едно по-равно място от сушата, където предполагах, че водата ще се покачи; така и стана. Щом усетих, че е достатъчно дълбоко — около стъпка, — изтиках сала към равното място и там го „закотвих“ — закрепих го, като забих две счупени гребла в земята, за да го подпират от едната и от другата страна. Стоях така, докато водата се оттече и салът с моя товар остана в безопасност на брега.
Следващото, което предприех, бе да разуча околността и да потърся подходящо място, където да се настаня и да складирам имуществото си така, че каквото и да се случи, нищо да не го заплашва. Все още нямах представа дали се намирам на континента, или на остров, има ли обитатели, или е безлюдно, застрашен ли съм от диви зверове, или не. На около миля от мене се издигаше връх, много стръмен и висок, който сякаш беше най-големият сред планинската верига, простираща се на север от него; взех едната ловджийска пушка, единия револвер и една барутница и така въоръжен тръгнах да направя оглед от върха. Когато най-после с много усилия и мъка го изкачих, разбрах в каква голяма беда съм попаднал; намирах се на остров, отвсякъде заобиколен от морето; никъде не се виждаше суша, само в далечината съзрях няколко скали и две островчета, по-малки от моя, на около три мили в западна посока.
Открих също така, че островът, на който бях, представлява пустош и ми се стори основателно да смятам, че е необитаем; сигурно обаче имаше диви зверове, макар да не ги бях видял засега, затова пък видях много птици, но не ми бяха познати и ако ги убивах, нямаше да зная кои стават за ядене и кои не. На обратния път стрелях по някаква голяма птица, на едно дърво в края на гъста гора. Струва ми се, че това е бил първият изстрел по тези места от сътворението на света насам. Щом изстрелът проехтя, от всички краища на гората се вдигнаха безброй и най-различни птици, които крещяха объркано, всяка с характерния си глас, но между тях нямаше нито една, която да разпозная. Що се отнася до тази твар, която убих, реших, че е някакъв вид сокол заради цвета на перушината и клюна, но ноктите й бяха обикновени, не като на граблива птица. Месото й миришеше на мърша и не ставаше за нищо.
Задоволих се с това откритие, върнах се на реката и се залових с работа, за да сваля товара от сала, в което отиде останалата част от деня. Нямах представа как ще прекарам нощта, нито къде бих могъл да отпочина, защото се боях да легна на земята — не знаех дали няма да бъда разкъсан от някой звяр, макар по-късно да открих, че страховете ми са били неоснователни.
Все пак, доколкото можах, се барикадирах със сандъците и дъските, които бях докарал, и си направих нещо като колиба, където да се подслоня. Колкото до храната, още не виждах по какъв начин бих могъл да си я доставям; бях забелязал само две-три животни, приличащи на зайци, които побягнаха от гората, когато стрелях по птицата.
Започнах да се замислям още колко много полезни неща бих могъл да взема от кораба — главно от такелажа, платната и каквото друго би ми послужило на брега, затова реших при възможност да предприема ново пътуване до кораба и тъй като бях сигурен, че при първата буря вятърът ще го направи на трески, реших да разглобя каквото успея и да пренеса до едно нещата, които мога да взема; после „свиках съвет“ — сиреч премислих дали е необходимо да отивам със сала, защото ми се виждаше неудобно. Затова реших да отида по време на отлив, както първия път; така и направих, с тази разлика, че се съблякох, преди да изляза от колибата си, и останах само по карирана риза, платнени долни гащи и обуща.
Качих се на борда както преди, направих втори сал и понеже вече имах опит от първия, този стана по-подвижен, пък и не го претоварих толкова. Така успях да пренеса някои много полезни неща: на първо място сред запасите на дърводелеца бях открил две-три торби с пирони и клинове, голям крик, десет-двайсет брадвички и онова особено важно нещо, което наричат точило. Закрепих добре всичко това, като прибавих и някои от принадлежностите на канонера, на първо място два-три лоста, две бурета с куршуми за мускети, няколко мускета, втора ловна пушка, още малко барут, както и голяма торба, пълна с дребни сачми и голям топ олово на листа. Оловото обаче тежеше толкова много, че не можах да го повдигна и да го прехвърля през борда.
Освен тези неща взех всичките моряшки дрехи, които намерих, както и запасен топсел, хамак и няколко постелки и завивки. Натоварих това на втория сал и за своя голяма радост успях да го закарам непокътнато до брега.
Докато бях далече от сушата, изпитвах известни опасения, че провизиите ми на брега може да са пострадали, но когато се завърнах, не открих следи от никакъв посетител; само на един от сандъците седеше животно, подобно на дива котка, което при появяването ми побягна, но скоро спря недалече. Стоеше много спокойно и с безразличие ме гледаше право в лицето, сякаш си бе наумило да се запознае с мене. Насочих пушката си към него, но то не ме разбра, остана си напълно невъзмутимо и дори не се помръдна. Тогава му подхвърлих парче сухар, макар че съвсем нямах в излишък — запасите ми далеч не бяха големи. Все пак, както казах, отчупих му парче и звярът се приближи, подуши го, след което го изяде. Изглежда му хареса и му се искаше още, но аз му благодарих за вниманието, защото не можех да му отделя повече, и той си тръгна.
Когато свалих и втория товар на брега (при което ми се наложи да отворя големите и тежки бурета и да пренеса барута на части), залових се за работа, за да направя малък заслон с платното и няколко кола от клони, които отсякох за тази цел. Под този заслон пренесох нещата, които можеха да се повредят от дъжда или от слънцето, и натрупах около него всички празни сандъци, за да не ме изненада някое внезапно нападение от страна на хора или зверове.
Когато приключих с това, препречих отвътре входа на заслона с дъски, опрях отвън изправен празен сандък, проснах на земята една от постелките, сложих двата си револвера точно до главата, а пушката редом с мене, и за пръв път се разположих в легло. Цяла нощ спах, без да се помръдна, защото бях много изнурен и угнетен, тъй като предната нощ почти не бях мигнал, а после целия ден работих много усилено — както за да събера нещата от кораба, така и за да ги пренеса на брега.
Разполагах с най-големия склад за всевъзможни вещи, какъвто, струва ми се, е притежавал някога някой самотен човек, но все още не бях доволен, защото мислех, че докато корабът остава в същото положение — изправен, — трябва да измъкна от него всичко, което успея. Затова всеки ден по време на отлив се качвах на борда и винаги се връщах с още нещо. Да речем, третия път, когато отидох, пренесох колкото можах от такелажа, както и всички въженца и канапи, които открих, а също и топ платно за изкърпване на платната в случай на нужда; взех и бурето с мокрия барут. С две думи, пренесох всички платна до едно, само дето ми се наложи да ги нарежа на парчета, за да мога да взема колкото се може повече наведнъж; и без това вече щяха да служат само като платнища, а не като ветрила на кораб.
Още повече се успокоих, когато най-подир, след като бях направил пет-шест такива курса и вече не очаквах да намеря на кораба нищо, което да заслужава вниманието ми, тъкмо тогава, както казах, попаднах на огромна бъчва със сухари, три големи бурета с ром, сандъче захар и буре ситно смляно брашно. Това ме изненада, тъй като не предполагах, че е възможно да открия още някакви продукти, които да не са се намокрили. Тозчас изсипах сухарите от бъчвата и ги опаковах на части в парчетата от платната, които бях нарязал. Накратко казано, успешно пренесох и това на брега.
На следващия ден направих нов курс. Сега, след като бях смъкнал от палубата всичко, което можех да вдигна и пренеса, се заех с корабните въжета. Срязах голямото котвено въже на две парчета, за да мога да ги нося, и по този начин се снабдих с котвено въже, а към него добавих буксирното въже и всички железа, които успях да намеря. След като отсякох останалите реи, както и всичко, което можеше да ми послужи за направата на по-голям сал, натоварих сала с тези тежки неща и отплавах. Сега обаче благосклонността на съдбата започна да ме напуска, защото новият сал се оказа толкова тромав и така претоварен, че след като влязох в малкото устие, където бях спирал дотогава, не успях да насоча сала така умело както преди и той се преобърна. Паднах заедно с товара във водата — не беше кой знае каква беда за мене, защото се намирах близо до брега, но що се отнася до товара, загубих по-голямата част от него — на първо място всички железа, а смятах, че тъкмо те ще ми бъдат от голяма полза. Все пак, когато започна отливът, успях да измъкна на брега повечето от парчетата въже, както и част от железата — направих го с цената на огромни усилия, защото трябваше да се гмуркам във водата, а това много ме изтощаваше. След този случай всеки ден отивах до кораба и пренасях каквото намеря.
Изминаха тринайсет дни, откакто претърпяхме корабокрушение, и за това време бях посещавал кораба единайсет пъти, като успях да взема от него всичко, което може да се вдигне с две ръце, затова съм дълбоко убеден, че ако хубавото време се бе задържало, щях да успея да пренеса и целия кораб парче по парче. Когато обаче се готвех да потегля за дванайсети път, усетих, че излиза вятър. Все пак по време на отлива се качих на борда и макар да смятах, че съм преровил каютата така усърдно, че нищо повече не бих могъл да намеря, открих шкафче — в едно от чекмеджетата му имаше два-три бръснача, големи ножици и десетина-дванайсет хубави ножове и вилици; в друго пък имаше пари, на стойност около трийсет и шест фунта стерлинги, част в европейски и бразилски монети или в реали, някои златни, други сребърни.
Видът на парите ме накара да се усмихна. „О, сладка отрова! — казах си на глас. — Каква полза от тебе? Не можеш да ми послужиш за нищо, не си струва да те пренасям на брега. Един от тези ножове струва колкото цялата купчина пари; не съществува начин да ви използвам, затова си останете тук, за да идете на дъното като творение, чийто живот не заслужава да бъде спасен!“ Когато поразмислих обаче, взех парите, увих ги в парче плат и се опитах да стъкмя нов сал, но докато го правех, видях, че се заоблачава и излиза вятър, а след четвърт час откъм брега се понесе вихър; скоро ми дойде наум, че напразно се мъча да направя сал, след като вятърът духа откъм сушата, че по-скоро трябва да се постарая да се махна, преди да нахлуе отливът, защото в противен случай може изобщо да не стигна до брега. Затова се хвърлих във водата и преплувах пролива между кораба и брега, но дори и това ме затрудни много, отчасти понеже нещата, с които се бях натоварил, тежаха, отчасти поради голямото вълнение: вятърът се усилваше с всеки изминал миг и още преди отливът да достигне връхната си точка, се разрази буря.
Аз обаче вече бях стигнал до малкия си заслон и лежах в него далеч от всякаква опасност и заобиколен от съкровищата си. През цялата нощ духа много силен вятър, а когато на сутринта надникнах навън, що да видя? Корабът беше изчезнал. Това донякъде ме изненада, но бях доволен, защото се утеших с мисълта, че без да губя време и с неотслабващо старание измъкнах от него всичко, което можеше да ми послужи, и че всъщност там останаха много малко неща, които не бих успял да пренеса дори ако имах повече време.
Тогава престанах да мисля за кораба и за нещата в него; след като корабът се бе разбил, морето щеше да изхвърли част от останките му на брега — така и стана; по-късно намирах разни работи, но те не ми послужиха много.
Сега бях обзет единствено от мисълта как да се осигуря срещу нападението на диваци, ако се появяха, или срещу диви зверове, ако обитаваха острова; размишлявах върху множество начини за това, както и какво жилище да си направя — дали да бъде яма в земята или заслон на повърхността, докато, направо казано, се спрях и на двете и може би е редно да опиша на какво точно се спрях и как изглеждаше.
Скоро се убедих, че мястото, където се бях разположил, не подхожда за жилище, най-вече защото се намира в мочурлива низина край морето и ми се струваше, че ще е усойно, още повече че наблизо нямаше прясна вода, затова реших да намеря по-благоприятно и по-удобно кътче.
Съобразих се с няколко неща, които трябваше да имам предвид в моето положение: първо, мястото да е здравословно и да има прясна вода, както току-що споменах; второ, да е предпазено от жаркото слънце; трето, да е защитено от кръвожадни твари — човеци или зверове; четвърто, да бъде с изглед към морето, та ако Господ ми изпрати някой кораб, да разполагам с възможността за избавление, която все още не исках да прокудя от надеждите си.
Докато търсех място, отговарящо на тези условия, открих малка поляна до склона на един висок хълм, който се спускаше към поляната отвесно, като стена на къща, така че нищо не можеше да ме изненада отгоре; отстрани на тази канара имаше падина, издълбана като вход или отвор на пещера, но всъщност в канарата нямаше нито пещера, нито дупка, откъдето да се влиза.
Реших да издигна заслона си на равното място от ливадата, точно пред падината. Поляната, широка не повече от сто ярда[3] и около два пъти по-дълга, започваше точно от входа на заслона, а в края ставаше неравна и се спускаше право към крайбрежната низина. Намираше се откъм северозападния склон на хълма, така че денем бях защитен от горещините, докато слънцето не стигнеше до югозапад, или приблизително там, където в тези краища наближава времето на залеза.
Преди да построя заслона, очертах неправилен полукръг досами падината, на около десет ярда от канарата, което представляваше радиусът му на ширина, и с двойно по-голям радиус на дължина.
В този полукръг забучих два реда яки колци — забих ги дълбоко, докато съвсем престанаха да се клатят; прави като стълбове и изострени на върха, те стърчаха от земята на височина около пет стъпки и половина. Двата реда отстояха един от друг на не повече от шест инча[4].
Взех парчетата въже, които бях нарязал на кораба, и ги наредих едно върху друго в кръга между двата реда колци чак до върховете им, после сложих други колци, високи около две стъпки и половина, от вътрешната страна под ъгъл към първите, та да служат подобно подпори на укрепление. Оградата стана толкова здрава, че нито човек, нито звяр би могъл да се промъкне през нея или да я прескочи. Всичко това ми отне много време и труд, особено докато насека клоните в гората, докато ги пренеса и ги побия.
Не исках в мястото да се влиза през врата, затова използвах малка стълба, стигаща до върха на оградата; когато се намирах вътре, вдигах стълбата след себе си и я прибирах с надеждата, че съм се оградил от света отвсякъде като с крепостна стена, и така прекарах в безопасност нощта, което иначе нямаше да мога да сторя, макар по-късно да се разбра, че не е имало нужда да вземам такива предпазни мерки срещу враговете, от които се боях.