Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The life and Adventures of Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

Даниъл Дефо. Животът и приключенията на Робинзон Крузо

Второ издание. Издателство „Ариадна“, 2002

Превод от английски: Огняна Иванова, 2001

Преводът е направен по първото английско издание, съобразен с поправките в третото издание.

Художник на корицата: Александър Алексов

Художествено оформление: Богдан Мавродинов

Редактор: Красимира Абаджиева

Коректор: Рада Ботушарова

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

IV глава
Робинзон — плантатор в Бразилия. Подготовка на ново плаване и последвало корабокрушение.

Плаването ни до Бразилия беше много успешно — след около двайсет и два дни пристигнахме в залива Тодуш-уш-Сантуш (Всех святих). Ето че аз отново се бях избавил от възможно най-мизерните условия за съществуване, а какво щях да направя със себе си занапред, трябваше тепърва да решавам.

Никога няма да забравя великодушното отношение на капитана към мене — не искаше да вземе никакви пари за пътуването, даде ми двайсет дуката за леопардовата, а четирийсет — за лъвската кожа, които пазех в лодката, и нареди всичкото ми имущество, взето на кораба, да ми бъде върнато до последно; купи онези вещи, които предложих за продан (например флотския сандък с бутилките, две от пушките и останалото от буцата восък, след като си бях правил свещи); с една дума, накрая разполагах с хиляда двеста и двайсет реала за всичките стоки. Така замогнал се, слязох на бразилския бряг.

Не след дълго бях препоръчан в дома на един човек, добър и честен като капитана, който притежаваше „енженьо“ (ще рече плантация и рафинерия за захар). Известно време живях при него и се запознах с начина, по който отглеждат захарната тръстика и произвеждат захар. Като видях колко добре живеят плантаторите и как изневиделица забогатяват, наумих си, ако получа разрешение, да се заселя там и да стана плантатор като всички, а същевременно бях намислил да намеря начин, по който да ми бъде изпратена сумата, оставена в Лондон. С тази цел си набавих документ за поданство и закупих толкова земя, за колкото ми стигаха парите, след което направих план на плантацията и бъдещото ми жилище — такива, каквито биха подхождали на състоянието, което очаквах да получа от Англия.

Съсед ми беше един португалец от Лисабон, но с родители англичани; казваше се Уелс и се намираше горе-долу в същото положение, в което бях и аз. Наричам го „съсед“, тъй като плантацията му беше редом с моята и доста се сближихме. И двамата не разполагахме с много средства и около две години се занимавахме със земеделие по-скоро за да се прехранваме, отколкото за друго. Получавахме добра реколта и постепенно работата потръгна: на третата година засяхме по малко тютюн и всеки отдели голямо парче земя, където да отглежда захарна тръстика на следващата година. И двамата обаче имахме нужда от работна ръка и аз за сетен път разбрах, че съм сбъркал, като съм се разделил с Ксури, слугата си.

Уви! Какво чудно имаше в това, че съм сбъркал, след като винаги бърках? Не ми оставаше нищо друго, освен да продължавам нататък — намерил си бях занимание, което съвсем не отговаряше на природата ми и представляваше пълна противоположност на живота, който ми допадаше и заради който бях напуснал бащиния дом, без изобщо да се вслушам в добрите съвети. И все пак нали вече навлизах в златната среда, една по-висша степен на по-нисшия начин на живот, а тъкмо такъв бе съветът на баща ми? Ако продължавах така, по-добре да си бях стоял у дома, вместо да се измъчвам, като скитам по света. Често си казвах: можех да върша това и в Англия, сред приятели, а не на пет хиляди мили оттам сред непознати хора и диваци в пустошта — толкова далече, та да не получавам никакви вести от която и да е част на света, където поне са чували за мене.

Ето така гледах на положението си — изпитвах извънредно голямо съжаление. Нямаше с кого другиго да разговарям освен от време на време със съседа си; единственото, което вършех, беше да работя с двете си ръце — затова често казвах, че живея точно като човек, изхвърлен от вълните на пустинен остров, където е сам-самичък. Ала колко е справедливо (и трябва да накара всички хора да се замислят) това, че когато човек сравнява настоящото си положение с някои по-лоши случаи, небето го заставя да заеме другото място, където от опит се убеждава, че преди е бил щастлив. Та, казвам, много е справедливо, след като си представях мислено един истински самотен живот на напълно пустинен остров, той да стане мой жребий, защото твърде често и незаслужено го бях сравнявал с живота, воден от мен тогава; а ако бях продължил да живея по същия начин, по всяка вероятност щях изключително много да се замогна и да забогатея.

До известна степен бях взел решение и по-нататък да се занимавам с плантацията, когато дойде време скъпият ми приятел (капитанът на кораба, който ме прибра в морето), да тръгне в обратен път. Корабът бе направил престой близо три месеца, за да го натоварят и да се подготви за пътуването, и когато казах на капитана, че в Лондон имам скътани малко спестявания, той ми даде следния приятелски и искрен съвет: „Сеньор инглезе — (каза ми той, защото винаги така ме наричаше), — ако ми дадеш препоръчителни писма и законно пълномощно и заръчаш на човека, който пази парите ти в Лондон, да закупи и препрати в Лисабон на хора, които аз му посоча, стоки, подходящи за тази страна, при завръщането си, ако е дал Господ, ще ти ги докарам; но тъй като всички човешки дела са изложени на опасността от промени и злополуки, бих ти препоръчал да се разпоредиш само за сто лири, които са, както каза, половината от парите, и да поемеш като начало този риск; а ако всичко завърши благополучно, можеш да се разпоредиш по същия начин и за останалите пари. Ако ли пък те сполети неуспех, ще разполагаш с втората половина, към която да прибегнеш, за да се снабдиш с необходимото.“

Този съвет бе толкова разумен и изглеждаше толкова приятелски, та нямаше как да не се почувствам убеден, че това е най-добрата стъпка, която бих могъл да предприема; ето защо съответно подготвих писма до дамата, на която бях оставил парите, заедно с пълномощно за португалския капитан, както той бе пожелал.

Подробно описах на вдовицата на английския капитан всичките си премеждия, робството, бягството, срещата си с португалския капитан в морето, човечното му отношение и положението, в което се намирах в сегашния момент, като й дадох всички други необходими указания за моите спестявания; а когато честният капитан стигнал в Лисабон, той намерил начин посредством някакви английски търговци там да препрати на един лондонски търговец не само разпорежданията ми, но и подробно описание на моите преживелици, пък онзи от своя страна успешно ги представил на вдовицата. При това положение тя не само че дала парите, но и от собствения си джоб изпратила на португалския капитан доста добра сума като дар за човечното му и милосърдно отношение към мен.

Лондонският търговец вложил стоте лири в английски стоки, каквито му бил посочил капитанът, и му ги изпратил право в Лисабон, а капитанът успешно ми ги докара в Бразилия; беше се погрижил (без да е получил указания от мен, тъй като бях твърде начинаещ в работата, за да се сетя за това) между тях да има всякакви сечива, железарски и други материали, които да ми послужат в плантацията и които се оказаха много необходими.

Когато получих тази пратка, реших, че съдбата ми се е усмихнала, защото се изненадах и зарадвах; а моят любезен пълномощник капитанът бе употребил петте лири, които дамата му бе изпратила в дар, за да купи и да ми докара слуга, нает за шест години служба; и не пожела да приеме никакво възнаграждение освен малко тютюн, който не можа да ми откаже, тъй като бе мое собствено производство.

Това обаче не беше всичко: понеже доставеният товар се състоеше изцяло от английски тъкани — платно, сукно, плюш и други особено ценни стоки, търсени в Бразилия, намерих начин да ги продам с много голяма печалба, затова бих могъл да кажа, че получих четири пъти по-голяма сума от парите, вложени в първата ми сделка, и вече безкрайно бях задминал клетия си съсед — имам предвид по отношение на напредъка в плантацията, защото първото нещо, което сторих, беше да си купя един роб негър и да си наема слуга европеец (освен онзи, искам да кажа, когото капитанът ми докара от Лисабон).

Често обаче тъкмо когато човек се отнася немарливо към благосъстоянието си, то се превръща в най-големия му неуспех; така стана и с мене. И следващата година продължих да имам голяма сполука с плантацията. Получих петдесет големи бали тютюн от собствената си земя — повече, отколкото бях разменил за най-необходими неща със съседите си; и петдесетте бали, всяка от които тежеше над сто фунта, бяха изсушени и складирани настрани в очакване да се завърнат корабите от Лисабон. Сега, когато работата ми се разрастваше и се замогвах, в главата ми се появиха всякакви планове за начинания, надхвърлящи възможностите ми — точно по такива причини и най-добрите умове често се провалят в сделките.

Да бях останал в положението, в което се намирах тогава, щеше да има почва за всички радости, които можеха да ме споходят, и за които моят баща така убедително ми препоръчваше тих, уединен живот — според неговите благоразумни описания тъкмо с радости беше пълен животът на човека от средна ръка; но мене ме привличаха други неща и отново ми предстоеше по своя воля да стана причинител на всичките си злочестини, най-вече за да задълбоча грешката си и да удвоя размислите за същността си, тъй като при бъдещите си нещастия щях да разполагам с достатъчно време за това; докарах си всички последвали несполуки само защото явно и упорито държах на глупавото си хрумване да се скитам по чужди земи и защото твърдо исках да го осъществя, противно на най-ясните изгледи, показващи кое е доброто за мен, стига да осъществя онези планове и предприема онези стъпки в живота, отредени ми от природата и провидението, и да изпълня дълга си.

След като веднъж бях сторил обратното, като напуснах родителите си, вече не можех да намеря мира — не можех да не тръгна, да не изоставя щастливите изгледи да стана богат и да преуспея в новото си начинание, плантацията; можех само да следвам това необмислено и прекомерно силно желание да се издигна по-бързо, отколкото позволяваше състоянието на нещата; по този начин аз отново се хвърлих в най-дълбоките бездни на човешката злочестина, каквито може да се изпречат на пътя ни и които изобщо не са съвместими с живота и с човешкото здраве.

Но нека сега постепенно се върна към подробностите от първата част на моя разказ. Сигурно предполагате, че след като бях живял вече почти четири години в Бразилия, където плантацията ми процъфтяваше и се замогвах успешно, не само че бях научил езика, но и бях завързал познанства и приятелства сред другарите ми — плантатори, както и сред търговците в Сао Салвадор, нашето пристанище; и че в разговори с тях често им описвах двете си пътешествия до гвинейския бряг, начините за търгуване с негрите там, колко лесно се правят сделки на брега и как срещу дреболии, като мъниста, играчки, ножове, ножици, брадвички, парчета стъкло и тям подобни, можеш да получиш не само злато на прах, лют червен пипер, слонски бивни и така нататък, но и негри за работа в Бразилия, и то много на брой.

Плантаторите винаги изслушваха внимателно моите разкази на тези теми, особено когато станеше дума за купуването на негри, което по онова време не само че не беше широко разпространена търговия, но доколкото изобщо съществуваше, се извършваше посредством асиентос (разрешения от кралете на Испания и Португалия) само от привилегировани търговци, така че се закупуваха малко негри, които при това струваха много скъпо.

Случи се, че бях приказвал доста разпалено за тези неща в компанията на няколко търговци и плантатори; на другата сутрин трима от тях ме посетиха и ми съобщиха, че са размишлявали много върху нашия разговор от предишната вечер и че са дошли да ми направят поверително предложение; след като се увериха, че ще го запазя в тайна, те ми казаха, че възнамеряват да стегнат един кораб за пътуване до Гвинея, защото всички те имат плантации, както имам и аз, а главното им затруднение е липсата на работна ръка; че такава търговия не може да се върши непрекъснато, тъй като няма законен начин да продадат негрите, когато ги докарат; затова искали да направят само едно пътуване, да стоварят тайно негрите на брега и да ги разпределят за собствените си плантации; с една дума, въпросът беше дали съм съгласен да замина с кораба и да се заема със сделката на гвинейския бряг. При това бяха решили да получа своя дял от негрите, равен на техните, без да влагам никакви средства в начинанието.

Трябва да се признае, че това бе справедливо предложение, стига да бе направено на човек без дом и грижи за собствена плантация, която по честен начин е на път да се превърне в твърде солидно предприятие с добри възможности за търговия. След като бях положил такова начало и се бях установил там, нищо не ми оставаше, освен да продължа в същия дух още три-четири години, да си прибера другите сто лири от Англия и с тази малка добавка състоянието ми щеше да възлиза на не по-малко от три-четири хиляди фунта стерлинги, като при това щеше да нараства; затова едно подобно пътуване беше най-нелепата и пагубна мисъл, която би могла да хрумне на човек в моето положение.

Но аз, роден да се самоунищожавам, не бях в състояние да отклоня предложението, така както не можах да се удържа от първите си планове да се скитам, когато баща ми напразно ми даваше добри съвети. С една дума, аз им отговорих, че от все сърце съм съгласен, стига те да се заемат да наглеждат плантацията в мое отсъствие и да се разпоредят с нея според указанията ми, ако претърпя несполука. Всички те поеха отговорността да го правят и се заловиха да уреждат книжата (договорите) в този смисъл, а аз подготвих официално завещание как да се разпоредят с плантацията ми в случай на смърт, като посочвах, както и досега, капитана на кораба, спасил живота ми, за мой единствен наследник, но го задължавах да се разпореди със собствеността ми според указанията в завещанието: половината да остави за себе си, а останалото да изпрати по кораб в Англия.

Накратко, взех всички възможни предпазни мерки, за да запазя имуществото си и плантацията: само да бях проявил поне наполовина такова благоразумие по отношение на собствената си сигурност, и да бях преценил какво би трябвало и какво не би трябвало да правя, положително нямаше да изоставя едно толкова сполучливо начинание, да се откажа от вероятните изгледи за охолен живот и да тръгна на пътешествие по море, криещо обичайните опасности, дори ако оставим настрана личните ми причини да очаквам, че ще ме сполетят нещастия.

Не разполагах обаче с време и се подчиних сляпо на това, което ми диктуваше моето увлечение, а не на разума си; и така, щом корабът бе подготвен, щом приключиха с товаренето му и съдружниците ми в това плаване уредиха всичко, както се бяхме споразумели, аз тръгнах на път на 1 септември 1659 година, лош час за мене, тъй като на същия ден преди осем години бях напуснал баща си и майка си и бях отишъл в Хъл, опълчил се срещу техните повели и проявил глупост по отношение на собствения си интерес.

Корабът имаше вместимост около сто и двайсет тона, беше с шест оръдия и с четиринайсет души екипаж освен капитана, прислужника му и мене; в трюмовете нямаше голям товар от стоки, а само такива маловажни неща, които ставаха за търговия с негрите: мъниста, парчета стъкло, мидени черупки и разни дреболии, най-вече огледалца, ножове, ножици, брадвички и тям подобни.

Същия ден, когато се качих на борда, корабът потегли от нашия бряг в северна посока с намерението по обиколен път да се спусне към африканския бряг, когато стигне 10-12° северна ширина — изглежда, в ония години това беше обичайният морски път. Случихме много хубаво време, само дето докато плавахме покрай бразилския бряг, имаше извънредно големи горещини; след това стигнахме до нос Сао Аугущину, откъдето тръгнахме към открито море, докато загубихме от погледа си сушата, и се насочихме така, сякаш крайната ни цел бе остров Фернанду ди Нороня, като поддържахме курс на североизток и север, докато тези острови останаха на изток от нас; по този начин пресякохме екватора след около дванайсет дни и според последните ни пресмятания се намирахме на 7°22’ северна ширина, когато съвсем неочаквано бяхме връхлетени от силно торнадо — ураган, който се появи от югоизток, придвижи се на северозапад и накрая се разрази на североизток, откъдето задуха с такава ужасна сила, че цели дванайсет дни бяхме безсилни да направим каквото и да е, тласкани напред и стремително преследвани от вятъра, като се оставихме да ни носи натам, накъдето му сочеха съдбата и яростта на бурята; няма защо да казвам, че през всеки от тези дванайсет дни очаквах морето да ни погълне, пък и нямаше човек на кораба, който да се надяваше да се отърве жив.

Изпаднахме в беда — не само че ураганът беше ужасен, но и един моряк умря от калентура, а друг моряк, както и прислужникът на капитана, бяха пометени от палубата в морето. Към дванайсетия ден времето малко се оправи, капитанът изчисли, доколкото можеше, местоположението ни и установи, че се намираме на около 11° северна ширина, но сме се отдалечили на запад с още 22° от дължината на нос Сао Аугущину, така че сме достигнали бреговете на Гвиана, тоест северната част на Бразилия, оттатък река Амазонка, близо до реката на име Ориноко, наричана обикновено Великата река; тогава той се допита до мен за курса, който се готвеше да поеме — тъй като корабът течеше и бе силно повреден, искаше тутакси да го насочи към бразилския бряг.

Аз бях твърдо против, затова заедно разгледахме картите на южноамериканското крайбрежие и стигнахме до заключението, че докато не попаднем в окръжението на Карибските острови, няма обитаема земя, към която да се отправим; затова решихме да тръгнем по посока на Барбадос и понеже отивахме в открито море, щяхме да избегнем теченията, които биха ни отнесли в Мексиканския залив, и лесно можехме да достигнем целта (така поне се надявахме) за около петнайсет дни; не бяхме в състояние да плаваме до африканския бряг, без да потърсим някаква помощ — както за кораба, така и за себе си.

С този план наум променихме курса и се насочихме на северозапад и запад, за да се доберем до някой от нашите, английски острови, където се надявах да получим подкрепа, но друго ни било писано: когато се намирахме на 12°18’ северна ширина, връхлетя ни нова буря, която ни отнесе стремително, както и първата, на запад, и ни тласна толкова далече от всякакви оживени търговски пътища, че ако морето бе проявило благосклонност и всички ние бяхме оцелели, по-скоро щяхме да бъдем разкъсани и изядени от диваци, отколкото отново да се завърнем някога в родината си.

Повторно бяхме изпаднали в беда и вятърът продължи да бушува, а рано сутринта се чу викът на един от моряците: „Земя!“ Едва успяхме да изтичаме на палубата, обзети от надежда, че ще разберем в кой край на света се намираме, когато корабът заседна в пясъчна плитчина и след миг, тъй като спря да се движи, вълните го заляха с такава сила, че всички очаквахме тутакси да загинем, и веднага се принудихме да се скрием в тесните си каюти, за да намерим убежище от пяната и пръските.

Не е лесно за човек, който не е изпадал в такова положение, да проумее само по описания сковаващия ужас, който обзема хората при подобни обстоятелства: нямахме представа къде се намираме, нито коя е сушата, където бяхме изхвърлени — дали е континентът, или е остров, дали е обитаемо място, или не; и тъй като яростният вятър не стихваше, макар че бе понамалял в сравнение с началото, не хранехме особени надежди, че корабът ще удържи повече от няколко минути, преди да стане на трески, освен ако по някакво чудо вятърът не сменеше посоката си. С две думи, стояхме и се гледахме, като очаквахме смъртта да ни споходи всеки миг, и всеки от нас се държеше в съответствие с чувството, че се готви за отвъдното, защото в случая не ни оставаше друго; в момента утехата ни — при това единствената — беше, че противно на очакванията ни корабът все още е цял, а капитанът съобщи, че вятърът започва да отслабва.

Ала макар да смятахме, че вятърът наистина отслабва, корабът, попаднал на пясъчната плитчина, затъваше твърде бързо, за да се надяваме, че бихме могли да го измъкнем, и всъщност се оказахме в ужасно положение — не ни оставаше нищо друго, освен да мислим кой е най-добрият начин да се опитаме да се спасим; докато не се разрази бурята, на кърмата ни имаше лодка, но тя още в началото се разби, като се блъсна о кормилото, а след това се откъсна от въжетата и сигурно потъна или бе отнесена далече в морето, затова не можехме да разчитаме на нея за избавлението си; на палубата имаше и друга лодка, но се съмнявахме дали ще успеем да я спуснем във водата. Както и да е, място за спорове нямаше, тъй като очаквахме корабът да се натроши всеки миг, а някой каза, че всъщност вече е започнал да се разбива.

Бедата бе надвиснала над нас и тогава помощник-капитанът се добра до лодката и подкрепен от останалите, я прехвърли през борда; всички се качихме в нея и се отблъснахме; единайсет души на брой, ние се оставихме на Божието милосърдие и на развълнуваното море, защото макар че вятърът бе значително утихнал, около брега имаше ужасно големи вълни и спокойно можеше да се каже, че това е Den Wild Zee, както холандците наричат морето по време на буря.

Положението ни беше направо плачевно, защото всички ясно разбирахме, че при такова силно вълнение лодката няма да издържи и в крайна сметка всички ще се удавим. Колкото до това да си стъкмим платно, нямаше от какво, пък и дори и да имаше, нямаше да успеем да се справим, защото бяхме залегнали и гребяхме към сушата, макар и с натежали сърца, като хора, които са на път да бъде изпълнена смъртната им присъда: всички знаехме, че щом лодката се приближи до брега, прибоят ще я разбие на хиляди тресчици. Все пак душите ни безкрайно пламенно се уповаваха на Бога и понеже вятърът ни тласкаше към брега, бързахме да ускорим със собствените си ръце своето унищожение и с все сила се мъчехме да стигнем до сушата.

А какъв бе брегът — скалист или пясъчен, стръмен или полегат — нямахме представа; единствената ни вяра, в която разсъдъкът можеше да открие поне сянка от надежда, беше случайно да излезем на някой залив или в устието на река, където да имаме късмет и да вмъкнем лодката; или пък да попаднем в закътано от сушата място, където морето е спокойно. Нищо такова обаче не се появяваше, затова пък колкото повече се приближавахме до брега, толкова по-страшна ни се виждаше сушата — по-страшна дори и от морето.

След като гребахме (или по-скоро се носихме по вълните) около левга и половина, както ни се стори, една свирепа вълна, голяма колкото планина, се понесе към кърмата ни и стана ясно, че трябва да очакваме coup de gracel[1]. С две думи, вълната ни връхлетя с такава ярост, че лодката тутакси се преобърна; при това хората се пръснаха в различни страни — далече и от лодката, далече и един от друг; едва успяхме да кажем: „Господи, помилуй!“, когато морето ни погълна.

Неописуеми са обърканите мисли, които минаха през главата ми, когато потънах във водата, защото, макар да плувах много добре, не можех да се измъкна дори и за да си поема въздух от вълните, които ме тласкаха, или по-скоро ме влачеха надалече към брега, а след като загубиха силата си и се оттеглиха, аз останах да лежа изхвърлен почти на сушата, ала полумъртъв от водата, която бях нагълтал. Все още бях на себе си, пък и не бях останал съвсем без дъх, затова като видях, че съм по-близо до брега, отколкото предполагах, станах и се помъчих да се добера до сушата колкото може по-бързо, преди да се появи друга вълна, която да ме отнесе обратно в морето. Скоро обаче разбрах, че не е възможно да избегна това, тъй като морето ме следваше по петите, високо колкото голям хълм и разярено като враг, с когото нямах нито начин, нито сили да се боря. Гледах само да задържа въздуха си, по възможност да се издигна над водата и да плувам, като пазя дъха си и ако мога, да се насоча към брега; най-много се страхувах, че както прииждащото море ме отнася близо до брега, така оттеглящите се вълни могат да ме завлекат обратно в морето.

Вълната, която ме връхлетя, ме потопи на двайсет-трийсет стъпки във водата и усетих, че бързо ме отнася със страхотна сила към брега; въпреки това сдържах дъха си и си наложих да плувам в същата посока, като се напрегнах до крайност. Щях да се пръсна от сдържания въздух, но усетих, че се издигам нагоре — за мое голямо облекчение главата и ръцете ми изскочиха на повърхността, и макар че успях да остана в това положение не повече от две секунди, изпитах голямо облекчение, защото отново си поех дъх и събрах смелост. Доста време водата ме покриваше, но все пак не толкова дълго, та да остана без въздух, а когато усетих, че вълната губи силата си и се връща назад, заплувах срещу оттичащата се вода и отново усетих твърда почва под краката си. Известно време останах неподвижно, за да се съвзема, докато вълната се връщаше обратно, а после си плюх на петите и затичах с все сила, доколкото я имах, към сушата. Но и сега не се отървах от яростта на морето, което продължаваше да ме следва, и тъй като брегът беше много полегат, на два пъти вълните отново ме отнасяха.

Последният от тези два пъти можеше лесно да се окаже пагубен за мене, защото след като морето ме беше влачило, както преди, бях изхвърлен, или по-скоро запратен срещу една скала, и то с такава сила, че останах да лежа безчувствен и с нищо не можех да си помогна и да се спася, защото ударът, който попадна в хълбока и в гърдите, ме остави почти без дъх и ако вълната се беше върнала веднага, щях да се удавя в морето; но аз се окопитих малко преди вълните отново да ме залеят и като видях, че отново ще потъна във водата, реших да се уловя здраво за една издатина в скалата и при възможност да задържа въздуха си, докато вълната отново се оттегли. Понеже бях вече по-близо до сушата, вълните не бяха толкова високи колкото преди и аз успях да се задържа, докато водата понамаля, а после се пуснах по друга вълна, която ме отнесе толкова близо до брега, че макар следващата вълна да ме заля, не ме повлече така, че да ме отнесе; а с вълната подир нея вече достигнах сушата, където за моя голяма радост се изкатерих по крайбрежните канари и седнах на тревата, далече от опасността и напълно недосегаем за морето.

Вече се намирах на сушата, останал невредим, и започнах да се съвземам и да благодаря на Бога, че животът ми бе спасен в случай, когато само преди няколко мига почти нямаше място за надежда. Струва ми се, че е невъзможно човек да изрази как ликува и се възражда избавената му душа, ако преди миг е бил, така да се каже, с единия крак в гроба; вече не се учудвам, че е прието, когато престъпникът с примка на шията получи помилване точно преди да увисне на бесилката, това да стане в присъствието на лекар (казвам ви, не се учудвам!), който да му пусне кръв в мига, когато чуе известието, защото иначе изненадата може да прогони душата от тялото и да го довърши.

Защото радостите неочаквани, подобно мъката, в началото ни смайват.

Тръгнах напосоки по брега, като размахвах ръце и цялото ми същество (ако мога така да се изразя) бе обсебено от чувството, че съм се избавил; правех хиляди жестове и движения, които не съм в състояние да опиша; размишлявах за всичките си другари, които се бяха издавили, за това, че не се спаси нито една душа извън моята. Колкото до останалите, повече не ги видях — от тях нямаше и следа освен три шапки, една барета и две обувки, но никакви хора.

Погледнах към заседналия кораб — вълните се разбиваха о него и се пенеха, а морето така се надигаше, че едва виждах палубата. Намираше се толкова далеч, че си рекох: „Боже! Нима е възможно да съм стигнал до брега?!“

След като успокоих мислите си с тази утешителна страна от моето положение, започнах да се оглеждам, за да видя на какво място съм попаднал и какво следва да направя по-нататък, при което скоро открих, че утешението ме напуска, защото излизаше, че избавлението ми е ужасно: бях мокър до кости, нямах дрехи, за да се преоблека, нямах и нищо за ядене или пиене, за да се подкрепя, а пред мене не се разкриваха други изгледи, освен да умра от глад или да бъда разкъсан от дивите зверове; и особено много ме опечаляваше фактът, че не разполагам с никакво оръжие — както за да преследвам и убия някое животно за храна, така и за да се защитавам от всеки звяр, който си науми да ме убие, за да се нахрани. С две думи, не притежавах нищо, освен нож, лула и кутия с малко тютюн — това бе всичко, с което разполагах; то ме доведе до ужасно мъчителни размисли, така че известно време тичах без посока като обезумял. Скоро щеше да падне нощта и аз с натежало сърце започнах да преценявам какъв ли ще е моят жребий, ако по тия места има кръвожадни зверове, защото знаех, че те излизат нощем, за да търсят своята плячка.

Единственото средство, което успях да измисля, беше да се покатеря на едно дърво, което растеше наблизо — дебело, храстовидно дърво, приличащо на ела, но с бодли; там реших да остана през цялата нощ, а на следващия ден да видя от каква смърт ми предстои да умра, защото засега не съзирах изгледи за живот; отдалечих се на около двеста ярда от брега, за да потърся прясна вода за пиене, и за моя голяма радост открих вода; след като утолих жаждата си и сдъвках малко тютюн, за да залъжа глада, аз се върнах, покатерих се на дървото и потърсих място, където да се разположа така, че да няма опасност да падна, когато заспя; отрязах си къса пръчка като кривак, за да се защитавам, и след което се наместих, понеже бях напълно изтощен, бързо заспах и спах толкова спокойно, колкото би се случило на малко хора в моето положение; това ми донесе такава отмора, каквато не помня да съм получавал в подобен случай.

Когато се събудих, слънцето отдавна бе изгряло. Времето беше ясно, бурята бе утихнала, така че морето изглеждаше спокойно и без вълнение; но най-много се учудих, че през нощта придошлият прилив бе измъкнал заседналия кораб от пясъците и го бе завлякъл почти до скалата, която вече споменах (тъкмо тя ме израни, когато морето ме запрати върху й); и понеже мястото се намираше на около миля от брега, където бях, а корабът като че ли все още стоеше изправен, реших да се кача на борда и поне да се опитам да спася някои необходими неща, които щяха да ми потрябват.

Бележки

[1] Смъртоносният удар, с който се слага край на мъките на жертвата, (фр.) — Б.пр.