Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (27)

XXV глава
Робинзон освобождава един испанец. Петкан открива своя баща. Подготовка за освобождаването на другите испанци. Пристигане на английски кораб.

Вече нямах нито миг за губене, защото деветнайсет от проклетите изчадия седяха вкупом на земята, а двама току-що се бяха запътили да заколят клетата християнска душа и сигурно щяха да пренесат пленника къс по къс до огъня. Тъкмо се бяха навели да развържат краката му, и аз се обърнах към Петкан:

— Сега, Петкане — рекох му аз, — прави каквото ти казвам!

Петкан кимна и тогава аз добавих:

— Повтаряй съвсем същото, което правя аз, и гледай да не сбъркаш в нещо!

След което оставих един мускет и една ловджийска пушка на земята и Петкан стори същото със своите оръжия. С другия мускет се прицелих в диваците и накарах Петкан също да се прицели. Попитах го дали е готов и той ми отговори утвърдително.

— Тогава стреляй! — казах му аз и в същия миг дадох изстрел.

Петкан се прицели много по-добре от мен, поради което в тази страна, където стреля, уби двама диваци и рани още трима; а аз убих един и раних двама от моята страна. Можете да не се съмнявате, че настъпи ужасна суматоха — всички, които не бяха улучени, скочиха на крака и отначало не знаеха накъде да побегнат или да гледат, защото нямаха представа от каква посока идва гибелта. Както го бях помолил, Петкан не отместваше поглед от мене, за да следи какво правя, така че когато подир първия изстрел оставих мускета и грабнах ловджийската пушка, той стори същото.

— Готов ли си, Петкане? — попитах го аз.

— Да — отвърна той.

— В Божието име да стреляме тогава!

С тези думи аз отново стрелях по зашеметените изчадия, стреля и Петкан. И понеже сега пушките ни бяха заредени с дребни сачми, или както казвах аз, с дребни куршуми, видяхме, че падат само двама, но ранените бяха толкова много, че хукнаха напосоки и пищяха като обезумели, целите в кръв и повечето с тежки рани, така че скоро нови трима се строполиха на земята, макар да не бяха умрели.

— А сега, Петкане — казах аз, като оставих използваната пушка и взех мускета, който все още беше зареден, — следвай ме!

И при тези думи изскочих от гората и излязох на открито, а Петкан вървеше по петите ми. Щом разбрах, че диваците са ме видели, започнах да крещя с цяло гърло, като накарах Петкан да прави същото. И като тичах с все сила (което между другото съвсем не беше голяма бързина, понеже бях натоварен с оръжията), насочих се право към клетата жертва, която, както казах, лежеше на пясъчния бряг между мястото, където седяха диваците, и морето. Двамата касапи, които се канеха да накълцат човека, явно се бяха стреснали още при първия изстрел, бяха изоставили работата си и сега ужасно уплашени тичаха към морето и скочиха в едно от канутата, а други трима също се отправиха нататък. Обърнах се към Петкан и му дадох знак да излезе напред и да стреля по тях. Той веднага ме разбра и като претича около четирийсет ярда, за да се приближи, стреля по тях и аз си помислих, че ги е убил до един, защото видях как вкупом падат в дъното на лодката, но скоро двама от тях бързо се вдигнаха. Все пак другите двама бяха убити, а третият — ранен, затова лежеше в лодката и го помислих за умрял.

Докато слугата ми Петкан стреляше по тях, аз извадих ножа си и прерязах тръстиковите върви, за да освободя ръцете и краката на клетата жертва, и когато го повдигнах, попитах го на португалски що за човек е. Той ми отвърна на латински: „Christianus“^[1], но беше толкова слаб и отпаднал, че нито можеше да се изправи, нито да говори. Извадих шишето от джоба си и му го подадох, като му обясних, че трябва да пие, и той го стори. След това му дадох парче хляб и той го изяде, а после го попитах какъв е по народност и той ми отговори: „Espagniole“^[2]. А когато малко се посъвзе, даде ми да разбера с всевъзможни знаци колко безкрайно ми е благодарен за избавлението си.

— Сеньор — казах аз с всичкия испански, който успях да скалъпя, — ще поговорим по-късно, защото сега предстои битка, и ако са ви останали някакви сили, вземете този пищов и сабята и започвайте!

Той пое оръжията с голяма благодарност и щом вече бяха в ръцете му, те сякаш му вдъхнаха нов живот: пленникът се спусна върху убийците си като хала и миг по-късно направи двамина от тях на пестил. Истината е, че понеже цялата работа изненада окаяните създания, те така се бяха уплашили от изстрелите, че от потрес и страх бяха изпопадали по земята и както телата им не можеха да окажат съпротива на изстрелите, така и те не бяха в състояние да помислят за собственото си бягство — това стана и с петимата в лодката, по които стреля Петкан: трима се строполиха от раните си, но другите двама — от уплаха.

Държах пушката си в ръка, без да стрелям, защото беше единственото ми оръжие, след като дадох на испанеца пищова и сабята. Затова извиках Петкан и го накарах да изтича до дървото, откъдето бяхме стреляли най-напред, и да донесе оставените там използвани вече пушки. Той много бързо отиде и се върна, при което му връчих мускета си, а аз седнах да заредя другите оръжия, като казах на Петкан и испанеца да дойдат щом им потрябват. Докато се занимавах с тази работа, започна свирепа схватка — някакъв дивак се втурна към испанеца с един от големите дървени мечове в ръка — същото оръжие, с което щеше да убие пленника, ако не бях предотвратил това. Испанецът, който беше по-храбър и смел, отколкото можете да си представите, макар и отпаднал, доста дълго се би с индианеца и му нанесе две големи рани на главата, но дивакът пък беше як и жилав, поради което го притисна на тясно и испанецът падна на земята (от слабост), а дивакът се мъчеше да изтръгне от ръката му моята сабя. Тогава испанецът, макар и паднал отдолу, съобрази и пусна сабята, а наместо това измъкна пищова от колана си, опря го в тялото на дивака, стреля и го уби на място още преди аз да стигна до там, за да му помогна.

Петкан, оставен на воля, преследваше бягащите изчадия, стиснал в ръка не друго оръжие, а брадвичката си. Така довърши тримата, които, както вече споменах, паднаха ранени при първия изстрел, а също и всички, които му се изпречиха на пътя. А испанецът, като дойде да вземе оръжие и аз му дадох едната ловджийска пушка, тръгна подир двама диваци и ги рани, но понеже не можеше да тича, и двамата се скриха в гората, където Петкан се втурна да ги преследва и уби единия. Другият обаче, макар да бе ранен, се оказа твърде пъргав за Петкан, хвърли се в морето и заплува с все сила към онези в кануто. От всичките двайсет и един дивака само тези тримата, от които единият бе ранен и не знаехме дали ще умре, успяха да ни се изплъзнат. Равносметката за останалите беше следната:

Трима убити при първия изстрел от дървото.

Двама убити със следващия изстрел.

Двама убити от Петкан в лодката.

Двама първоначално ранени, убити впоследствие.

Един убит впоследствие в гората.

Трима убити от испанеца.

Четирима убити измежду нападалите по земята ранени или убити от Петкан в гонитба.

Четирима изплъзнали се с лодката, от които единият ранен, ако не и убит.

Всичко двайсет и един.

Диваците в кануто гребяха с все сила, за да се измъкнат вън от обсега на изстрелите ни, и макар Петкан да стреля два-три пъти по тях, според мене не улучи. Той беше готов да вземем едното от канутата и да тръгнем подире им; аз също истински се притеснявах от бягството им, защото щяха да съобщят за случилото се на своите сънародници, след което можеха да пристигнат двеста-триста души с канута и да ни унищожат просто поради численото си превъзходство, затова се съгласих да ги преследваме по море. Изтичах до едното кану, скочих вътре и повиках Петкан, но тутакси видях, че на дъното на лодката лежи още едно клето създание, с вързани ръце и крака като испанеца, готово за заколение и полумъртво от страх, защото не разбираше какво става, тъй като не можеше да погледне през борда. Човекът беше стегнат с вървите толкова здраво през врата и ходилата, че направо береше душа.

Веднага прерязах усуканите тръстикови стъбла, с които беше вързан, и понечих да го изправя, но той не можеше нито да се държи на крака, нито да говори; успя само да простене жално, сякаш все още смяташе, че го освобождават, за да го убият.

Когато дойде Петкан, помолих го да обясни на дивака, че е спасен, и като извадих шишето, казах на Петкан да му даде една глътка, която го съживи заедно с вестта за спасението му и човекът седна. Всеки би се развълнувал до сълзи от последвалата гледка — когато Петкан се приближи до индианеца, за да говори с него и се взря в лицето му, мигом се хвърли да го целува, да го прегръща и милва, плачеше, смееше се, крещеше, подскачаше и танцуваше, пееше и после отново плачеше, кършеше ръце, удряше се с юмруци по лицето и главата, после пак пееше и подскачаше, като в пристъп на лудост. Доста време мина, докато го накарам да ми отговори какво става, но накрая Петкан дойде на себе си и ми обясни, че това бил баща му.

Не ми е лесно да изразя вълнението си като свидетел на голямото въодушевление и синовните чувства, обзели клетия дивак, когато съзря баща си, спасен от сигурна смърт; нито пък бих могъл да опиша и половината от чудатите прояви на обичта му впоследствие, защото Петкан непрестанно току влизаше, току излизаше от лодката. Когато отиваше при баща си, сядаше до него, прегръщаше го, притискаше главата му до гърдите си и в продължение на половин час го милваше; после вземаше в скута си ту ръцете, ту краката му, сковани и изтръпнали от врязалите се върви, и ги търкаше и разтриваше. Като разбрах какво прави, дадох му да ги разтрива с ром от шишето, което много помогна.

Тази случка сложи край на плана за преследването на туземното кану, което вече почти се бе скрило от погледа, и имахме късмет, че стана така, защото два часа по-късно излезе страшно силен вятър (а диваците сигурно не бяха изминали и четвърт от пътя си), който продължи да духа все така цяла нощ, при това от северозапад, обратно на посоката, в която се движеха, така че според мене лодката им положително щеше да потъне и въобще нямаше да стигнат до родния бряг.

Но да се върна към Петкан. Той беше толкова зает с грижите за баща си, че сърце не ми даваше да го откъсна от него, но след време, когато реших, че вече може да го остави за малко сам, извиках го при мене и той дойде, като подскачаше и се смееше, щастлив донемайкъде. Попитах го дали е дал хляб на баща си. Той поклати глава и отвърна:

— Не, грозно куче сам изял целия.

Тогава извадих една питка от торбичката, която носех за тази цел; дадох му и да отпие от рома, но Петкан отказа и го занесе на баща си. Дадох да му занесе и шепа сухо грозде, понеже бях пъхнал в джоба си две-три чепки. Щом ги връчи на баща си, Петкан веднага изскочи от лодката и хукна сякаш обладан от зъл дух — в живота си не съм виждал по-бързоног човек, тичаше като стрела. Повтарям, Петкан тичаше толкова бързо, че според мене само след миг се изгуби от погледа и макар да виках и да крещях подире му, все едно, той изчезна и го видях да се връща едва след четвърт час, въпреки че се движеше далеч по-бавно от преди; щом наближи, разбрах, че е забавил крачки, защото държи нещо в ръце.

Когато дойде при мене, стана ясно, че е ходил чак у дома, за да донесе на баща си пръстен съд с прясна вода; беше взел и още две питки. Хлябът даде на мене, а с водата напои баща си, но понеже бях много жаден, и аз отпих една глътка. Водата съживи баща му повече от всичкия ром или алкохол, който му бях предложил, защото човекът просто умираше от жажда.

След като бащата на Петкан пи, викнах да попитам дали е останала още вода. Петкан ми отговори утвърдително и аз го помолих да я даде на клетия испанец, който имаше нужда от вода не по-малко от баща му. Изпратих на испанеца и от питките, които Петкан донесе, защото човекът наистина беше много отпаднал и лежеше в зеленината под сянката на едно дърво — крайниците му бяха съвсем вдървени и подути от грубите върви, с които го бяха пристегнали. Когато видях, че при идването на Петкан той сяда, отпива от водата, взема хляба и започва да яде, отидох при него и му дадох шепа стафиди. Човекът ме погледна право в очите с най-голямото признание и благодарност, които може да изрази едно лице, но беше толкова слаб, особено след изтощителната битка, че не можеше да се изправи на крака — направи два-три опита, но краката наистина не го държаха, защото глезените се бяха подули и го боляха. Тогава му казах да не мърда и накарах Петкан да разтърка глезените му с ром, както беше разтрил баща си.

Забелязах, че през цялото това време, на всеки две минути, или дори по-често, клетото предано същество обръщаше глава, за да види дали баща му седи на същото място и в същото положение, в което го беше оставило. И като не го видя в един миг, Петкан стана и без да каже нито дума, се затича нататък с такава бързина, че човек не бе сигурен дали нозете му докосват земята. Но когато стигна там, видя, че баща му просто се е отпуснал, за да отмори крайниците си, затова слугата ми скоро се върна при мене, след което убедих испанеца да позволи Петкан да му помогне да стане на крака, ако е възможно, и да го подкрепя, за да отидат до лодката, а после и у дома, където да се погрижа за него. Петкан обаче, тъй като беше як и силен, направо взе испанеца на гръб, отнесе го до лодката, внимателно го сложи на ръба така, че да стъпи в кануто, а после го прехвърли вътре, настани го близо до баща си, тутакси слезе, отблъсна лодката и я подкара с греблата покрай брега по-бързо, отколкото аз вървях, макар че духаше доста силен вятър. Стигнаха успешно до потока и там Петкан ги остави и изтича да премести и другото кану. Когато минаваше покрай мене, заговорих го и го попитах къде отива.

— Отива вземе още лодка — отговори той и полетя като вятър.

Положително не е имало по-бързоног човек, нито по-бърз кон, защото почти веднага, след като стигнах до потока, Петкан докара и второто кану, прехвърли ме с него през потока и после отиде да помогне на нечаканите ни гости да излязат от лодката, но нито един от двамата не можеше да върви и Петкан се чудеше какво да прави.

Трябваше да помогна, затова напрегнах мисълта си и след като накарах Петкан да ги остави на брега, а самият той да дойде при мене, скоро направих нещо като носилка, на която да сложим и двамата, а после ги вдигнахме и потеглихме. Но когато стигнахме до външната стена на моята крепост, изпаднахме в още по-затруднено положение от преди, защото не виждахме начин да ги прехвърлим отвъд. Аз обаче твърдо бях решил да не се предавам и отново се залових за работа. След около два часа заедно с Петкан бяхме построили чудесна колиба, покрита със стари корабни платна, над която се спускаха клони, тъй като мястото беше между външната ограда и гората от млади дървета, които бях посадил. Направих и легла от подръчни средства, по-точно от оризова слама, с по едно одеяло за постелка и едно за завивка.

Сега островът ми беше населен и според мене вече имах достатъчно поданици — често се забавлявах, като си мислех, че приличам на истински крал. Първо, понеже всичко наоколо беше само моя собственост, значи имах неоспоримото право на държава. Второ, хората ми се намираха в пълно подчинение: аз бях абсолютен господар и законодател; всички ми дължаха живота си и бяха готови в случай на нужда да се пожертват заради мене. Забележително беше също така, че и тримата ми поданици изповядваха различни религии: слугата ми Петкан беше протестант, баща му — езичник и людоед, а испанецът — католик; в моята държава аз обаче позволявах свобода на вероизповеданието. Но това между другото.

Веднага щом настаних избавените пленници, като им осигурих подслон и място, където да отдъхнат, започнах да мисля как да се погрижа за прехраната им. Най-напред поръчах на Петкан да хване едно годиначе от стадото ми, за да го заколим. Взех бутовете и като ги нарязах на дребни късове, накарах Петкан да се залови с готвенето. Сварихме и задушихме месото и се получи много вкусно ядене — супа с месо, в която бях добавил също малко ечемик и ориз. Сготвих всичко вътре, защото вече не палех огън отсам най-близката ограда, след което занесох яденето в новата колиба и като сложих трапезата, седнах, нахраних се заедно с останалите и доколкото можах ги успокоих и насърчих. Петкан ми служеше за преводач главно за баща си, но всъщност и за испанеца, защото испанецът говореше езика на диваците доста добре.

След като обядвахме, или по-скоро вечеряхме, накарах Петкан да отиде с едното кану и да донесе мускетите и другите ни оръжия, които в бързината бяхме оставили на бойното поле, а на следващия ден му поръчах да отиде и да погребе труповете на диваците, защото лежаха на открито и скоро щяха да започнат да се разлагат от слънцето. Накарах го също така да закопае остатъците от варварското пиршество, които, както знаех, бяха доста, а самият аз не можех и да си помисля да го сторя. Нещо повече, щеше да ми бъде непоносимо дори да ги гледам, ако се случеше да мина оттам. Петкан изпълни нарежданията ми точно и заличи всички следи от пребиваването на диваците, така че следващия път, когато отидох там, познах мястото само по края на гората, която стигаше до него.

След това започнах по малко да разговарям с двамата си нови поданици. Отначало използвах Петкан — исках да попита баща си какво мисли за избягалите с кану диваци и дали трябва да очакваме, че ще се завърнат с толкова големи подкрепления, та да не можем да им устоим. Най-напред старецът отговори, че според него няма как диваците в лодката да не са загинали по време на бурята, която се разрази вечерта, когато отплаваха; че положително са се удавили или лодката е била отнесена на юг към други брегове, а в такъв случай, ако не са се удавили, то положително са били изядени. Не знаеше обаче как биха постъпили, ако се доберяха живи до сушата, но все пак според него така се били уплашили от начина, по който ги нападнахме — от шума и бълващите огън пушки, та сигурно щели да кажат на хората си, че останалите са загинали от гръм и мълния, а не от човешка ръка, а ние двамата — Петкан и аз, не сме човеци с оръжие, а пратени от небето духове или бесове, които са дошли да ги унищожат. Каза, че бил сигурен в това, защото диваците си го подвиквали един на друг на своя език, понеже не можели да проумеят, че човек е в състояние да изпраща огнени стрели и гръмотевичен тътен и да убива отдалече, без да си вдига ръката, както бе станало. Излезе, че старият дивак имаше право, защото както научих по-късно от другаде, след този случай диваците вече не смеели да идват на острова — толкова се уплашили от разказите на четиримата (които, както се оказа, се бяха спасили от бурята), та започнали да вярват, че всеки, който отиде на този омагьосан остров, ще бъде поразен с огън от боговете.

Първоначално аз не знаех това, поради което доста дълго живях в непрекъснати опасения и винаги нащрек — и аз, и цялото ми войнство, но понеже вече бяхме четирима, смелостта ми стигаше да изляза по всяко време в открит бой насред полето и срещу сто диваци.

Ала тъй като не се появиха повече канута, скоро страхът от идването на диваците поотслабна и аз започнах да се връщам към предишните си мисли за едно плаване до континента, особено когато бащата на Петкан също ме увери, че ако го направя, мога да разчитам на добро отношение от страна на неговия народ.

Тези мисли обаче бяха леко разколебани след един сериозен разговор с испанеца, от когото научих, че има общо още шестнайсет негови сънародници и португалци, претърпели корабокрушение и спасили се на тези брегове. Наистина, те живеели в мир с диваците, но страдали от извънредно големи лишения, липсвало им дори най-необходимото. Разпитах го за подробностите около тяхното плаване и разбрах, че става дума за испански кораб, тръгнал от Рио де ла Плата за Хавана с намерение да закара там товар главно от кожи и сребро, а да вземе за Рио де ла Плата каквито европейски стоки се намерят в Хавана. На борда имало петима португалски моряци, които спасили от друго корабокрушение; петима от собствените им хора се удавили при този случай, а останалите живи преминали през безкрайно много опасности и рискове и стигнали полумъртви от глад на канибалския бряг, където всеки миг очаквали да бъдат изядени.

Каза ми, че имали някакви оръжия, но те не можели да им послужат за нищо, тъй като не разполагали нито с барут, нито със сачми, понеже почти всичкият им барут се намокрил при бурята, а малкото, което останало, те използвали още щом стъпили на брега, за да си осигурят храна.

Попитах го какво според него щеше да им се случи там и дали не замислят план за бягство. Той отговори, че много пъти обсъждали положението си, но понеже не разполагали нито с плавателен съд, нито със сечива, за да го построят, пък и нямали никакви провизии, съветите винаги приключвали със сълзи и отчаяние.

Попитах го как според него те биха приели предложение от моя страна, което да клони към бягство, и дали, ако всички още са там, това би било осъществимо. Казах му направо, че ако оставя живота си в техни ръце, ще изпитвам страх най-вече да не проявят подлост и да не бъда изигран, тъй като благодарността не е добродетел, присъща на човешката природа, пък и хората невинаги предприемат постъпки съобразно задълженията, които са им се наложили: те по-скоро мислят за облагите, които очакват да получат. Казах му, че ще бъде истинско мъчение, ако аз стана причина те да се избавят, а впоследствие ме заведат като пленник в Нова Испания, където всеки англичанин става жертвено агне независимо от нуждата или злочестината, която го е довела там, и че предпочитам да бъда предаден на диваците и да ме изядат жив, вместо да попадна в безжалостните лапи на кюретата и да бъда изправен пред инквизицията. Добавих, че като оставим това настрани, убеден съм, че ако всички те са там, ще бъде възможно, като разполагаме с толкова много хора, да построим достатъчно голяма лодка, която да побере всички ни и да стигнем или на юг до Бразилия, или до островите и испанския бряг на север; но ако след като им дам оръжие в ръцете, за отплата те ме закарат насилствено при своите, може да пострадам независимо от проявената към тях добрина и да изпадна в по-голямо бедствие от преди.

Той ми отговори с голяма доза искреност и разсъдливост, че те се намират в толкова окаяно положение и така чувствително го усещат, че според него биха отхвърлили, мисълта да злоупотребят с човек, допринесъл за тяхното избавление, и че ако нямам нищо против, той ще отиде при тях заедно със стареца и ще разговаря по този въпрос, след което ще се върне и ще ми донесе техния отговор; че ще им постави условия, скрепени с тържествена клетва да ми се подчиняват безпрекословно като на водач и капитан, и да се врекат пред Светото писание и Евангелието да ми бъдат предани и да се отправят към онази християнска страна, за която получат съгласието ми, а не към друга; и да се съобразяват изцяло и точно с моите нареждания, докато не се доберем здрави и читави до страната, която аз съм имал предвид; и че за тази цел ще ми представи собственоръчно приготвено от тях споразумение.

После ми каза, че той пръв ще се закълне да не се отделя от мен до края на живота си, докато аз не му го наредя; и че ще ме подкрепя до последната си капка кръв, ако се случи сънародниците му да нарушат спогодбата.

Каза ми, че всички те са много почтени и честни хора, попаднали във възможно най-голямата злочестина — без оръжие, дрехи и храна, разчитащи само на милосърдието и волята на диваците, изгубили всяка надежда да се завърнат някога в родината си, затова е сигурен, че ако се заема с избавлението им, те ще ми останат верни до гроб.

Получил тези уверения, аз реших да рискувам и да ги освободя, ако е възможно, и се съгласих да изпратя на преговори стария дивак и испанеца. Ала когато приготвихме всичко за отплаването им, сам испанецът започна да се противи — в това, от една страна, имате толкова благоразумие, а от друга — толкова искреност, че аз не можах да не приема доводите му и по негов съвет отложих избавлението на другарите му най-малко за половин година. Ето каква беше причината: испанецът беше тук вече от около месец и през това време имаше възможност да наблюдава по какъв начин с помощта на провидението аз се грижа за прехраната си. Естествено, беше видял с какви запаси от ечемик и ориз разполагам — количеството беше повече от достатъчно за мене, но не съвсем достатъчно за семейството ми, вече наброяващо четирима души (освен ако не се внимаваше много с продуктите); в никакъв случай обаче нямаше да стигне, ако дойдеха неговите сънародници, от които според думите му четиринайсет бяха останали живи. Съвсем пък нямаше да ни стигне, за да се запасим с храна, ако си направехме плавателен съд и потеглехме за някоя от християнските колонии на Америка. Поради това ми каза, че е за предпочитане да му позволя, заедно с останалите двама, да прекопаят и засеят още земя — толкова, за колкото може да се отдели семе, и да изчакаме още една реколта, за да имаме запаси от зърно, когато дойдат сънародниците му — изпитанието на недоимъка може да доведе до препирни и те да решат, че вместо да се избавят, са попаднали от едно затруднение на друго.

— Нали знаете — припомни ми той, — макар чедата на Израел отначало да са се радвали, че са избавени от египетското робство, когато останали без хляб в пустинята, възроптали дори против Господ, че ги е избавил.

Предпазливостта му беше толкова навременна, а съветът му — толкова смислен, че не можех да не приема на драго сърце предложението му, а проявата му на преданост много ми допадна. Затова четиримата се заехме да копаем усърдно, доколкото ни бе възможно с дървените сечива, с които разполагахме, и след около месец, тъкмо когато настъпи времето за сеитба, бяхме почистили и обработили толкова земя, че засяхме двайсет и два бушела ечемик и шестнайсет гърнета ориз — а това всъщност беше цялото ни излишно зърно. Така че не оставихме достатъчно ечемик и за собствената си храна през шестте месеца, когато щяхме да очакваме реколтата (сиреч от времето, когато отделихме настрани зърно за посев), защото толкова е необходимо, за да узреят класовете по тия места.

Тъй като вече представлявахме достатъчно голямо общество и числеността ни стигаше, за да прогони у нас страха от диваците, в случай че дойдеха, освен ако не бяха извънредно много на брой, ние свободно се движехме из целия остров винаги, когато ни се налагаше и понеже изцяло бяхме погълнати от мисълта за бягство или за избавление, не беше възможно (поне за мене) да не прехвърлям през ума си начините за постигането му. За целта белязах няколко дървета, които ми се сториха подходящи за намеренията ни, и накарах Петкан и баща му да ги отсекат, при което изложих на испанеца мислите си по този въпрос и той се зае да наглежда и насочва работата им. Разказах им с какви непрестанни мъки бях нарязал едно дърво на отделни дъски, и ги накарах да сторят същото, докато не се получиха десетина големи дъски от здрав дъб, широки почти две стъпки, дълги трийсет и пет стъпки и дебели от два до четири инча. Можете да си представите какъв огромен труд беше хвърлен.

По същото време намислих да увелича, доколкото е възможно, стадото си от питомни кози. За тази цел един ден накарах испанеца да излезе на лов с Петкан, а на другия ден аз излязох с него — редувахме се. По този начин уловихме повече от двайсет ярета, които да растат заедно с останалите; винаги, когато убивахме майката, запазвахме малките и ги добавяхме към стадото. Преди всичко обаче, тъй като наближаваше времето за сушене на грозде, по мое настояване окачихме на слънце такова огромно количество, че ако това ставаше в Аликант, където произвеждат стафиди, щяхме да напълним шейсет или осемдесет бъчви. Заедно с хляба това бе главният ни запас и представляваше чудесно препитание, уверявам ви, защото стафидите са много хранителни.

Дойде време за жътва и реколтата беше съвсем добра — макар че друг път бях получавал много повече зърно, сегашното стигаше за целта: от засетите двайсет и два бушела ечемик получихме след огрухването над двеста и двайсет бушела; подобно беше и съотношението на ориза. Тези запаси доволно щяха да стигнат до следващата реколта дори ако на острова дойдеха всичките шестнайсет испанци, а ако се подготвехме за плаването, можехме да се запасим с храна в такова изобилие, че да отпътуваме за която и да е част на света, сиреч за Америка.

След като прибрахме от полето полученото зърно, заехме се с кошничарство — трябваха ни големи кошове, в които да го държим. Испанецът се справяше с тази работа много сръчно и умело и често ме укоряваше, че не съм направил по същия начин някои защитни съоръжения, но аз не виждах подобна нужда.

Сега, когато разполагахме с достатъчно припаси за всичките гости, които очаквах, разреших на испанеца да се отправи към континента, за да види какво става с другарите му, останали там. Дадох му строго нареждане в писмена форма да не довежда нито един моряк, който най-напред не се закълне пред него и пред стария дивак, че по никакъв начин няма да наврежда, да влиза в бой или да напада човека, когото завари на острова, който е бил така добър да ги повика, за да ги избави; всички те да го подкрепят и да го защитават от такива опити и на всяка крачка изцяло да му се повинуват и да се покоряват на неговите заповеди; това да се напише и да се потвърди с подписите им. Как обаче щяха да го направят, след като знаех, че не разполагат нито с перо, нито с мастило, беше въпрос, който въобще не си зададохме.

Получили такива указания, испанецът и старият дивак — бащата на Петкан, потеглиха с едното от канутата, с които бяха пристигнали, или по-скоро бяха доведени като пленници, за да бъдат изядени от диваците.

На всекиго дадох мускет с кремъчна запалка и с по осем заряда барут и сачми, като им вмених в дълг да ги спастрят добре и да ги използват само в случай на крайна нужда.

Тези приготовления ми създадоха радост, защото от двайсет и седем години и няколко дни това бяха първите стъпки, които предприемах за своето избавление. Запасих ги с хляб и сушено грозде, които щяха да стигнат на двамата за дълго, а на другарите им — за около осем дни. Пожелах им успешно плаване и ги изпратих, като се уговорихме какъв знак ще сложат на лодката още преди да достигнат брега при завръщането си, за да ги разпозная отдалече.

Потеглиха при силен попътен вятър по време на пълнолунието, според изчисленията ми през месец октомври. Не зная точния ден, защото след като веднъж бях изгубил нишката, не можах да възстановя пресмятанията си; дори броят на годините не бях отбелязвал чак толкова старателно, та да съм сигурен, че няма грешка; но когато по-късно проверих записките си, открих, че правилно съм преброявал годините.

Очаквах завръщането им след не по-малко от осем дни, но през това време се намеси едно странно и непредвидено събитие, което може би няма равно на себе си в историята. Една сутрин, когато спях дълбоко в бърлогата си, слугата ми Петкан пристигна тичешком, като викаше високо:

— Господарю, господарю, те дошли!

Скочих и без да се замислям за опасността, излязох навън в мига, когато се облякох, и тръгнах през някогашната горичка, чиито фиданки вече се бяха превърнали в огромни дървета. Повтарям — без да се замислям за опасността, излязох невъоръжен, което бе противно на навиците ми. Когато хвърлих поглед към морето, тутакси се изненадах, защото на около левга и половина от брега съзрях лодка, поела курс към брега с издуто триъгълно платно (което наричат кливер); духаше доста силен попътен вятър и скоро си дадох сметка, че лодката не иде откъм континента, а откъм най-южната точка на острова. Поради това извиках Петкан и го накарах да се скрие, тъй като това не бяха хората, които очаквахме, и не се знаеше дали са приятели, или врагове.

Следващото, което направих, беше да отида и да си взема далекогледа, за да си изясня що за хора са; изнесох също така стълбата и се покатерих до върха на хълма (както правех винаги, когато имах някакви страхове), откъдето можех да виждам по-добре, без опасност да бъда забелязан.

В мига, когато стъпих на върха, видях кораб, хвърлил котва на около две левги и половина в югоизточна посока от мене, на не повече от левга и половина от брега. По всичко си личеше, че корабът е английски, лодката също — беше от дългите корабни лодки.

Не е възможно да изразя какъв смут ме обзе, макар че изпитах неописуема радост да видя кораб, при това управляван, както имах причини да смятам, от мои сънародници, и следователно — приятели; при все това ме измъчваха тайни съмнения — нямам представа откъде се появиха, но нещо ми говореше, че трябва да бъда нащрек. На първо място задавах си въпроса каква работа може да има един английски кораб в тази част на света, извън пътя на английските търговски кораби; знаех също, че напоследък нямаше бури, за да са изпаднали в бедствено положение и да бъдат отнесени насам; ако това наистина бяха англичани, не съществуваше голяма вероятност да са дошли тук с добри намерения, затова по-разумно беше да продължа да живея както досега, вместо да попадам в ръцете на разбойници и убийци.

Нито един човек не бива да пренебрегва тайните знаци и предупреждения, които понякога получава по отношение на опасностите, дори ако му се струва, че изглеждат съвсем неоснователни. Убеден съм, че между хората, които обръщат внимание какво се случва, малко са онези, които могат да отрекат, че са ни давани знаци и предупреждения; не можем да се съмняваме, че тези знамения са определен начин да ни се разкрие невидимият свят, един вид общуване с духове; а щом като в тях личи склонността да бъдем предпазвани от опасности, не трябва ли да приемаме, че ги получаваме от благоразположен източник (без значение дали е по-висш, по-нисш или съвсем незначителен), че те се появяват за наше добро?

Настоящият въпрос съдържа изобилие от доказателства за уместността на тези мои разсъждения, защото, ако тайното предупреждение не ме бе накарало да проявя предпазливост, независимо че изникна неизвестно откъде, щях да бъда безвъзвратно погубен и да изпадна в далеч по-лошо положение от преди, както ще разберете подир малко.

Скоро след като започнах наблюдението видях, че лодката приближава брега, сякаш хората в нея търсеха устие на поток, към което да се насочат, за да слязат по-лесно на сушата. Ала понеже не стигнаха достатъчно далече, не видяха малкото заливче, където някога бях спирал със саловете, а изтеглиха лодката си върху пясъчната ивица на около половин миля от мене, което бе щастливо обстоятелство, защото в противен случай щяха да слязат на брега току пред вратата ми, така да се каже, след което бързо щяха да ме прогонят от крепостта и може би щяха да оплячкосат всичко, което притежавах.

Когато слязоха на брега, напълно се уверих, че са англичани, поне повечето от тях; един-двама ми се видяха холандци, но се оказа, че съм сгрешил. Бяха всичко единайсет души, при това открих, че трима от тях са без оръжие и, както ми се стори, са вързани — когато първите трима-четирима скочиха на брега, изведоха тези трима от лодката като пленници.

Забелязах настойчивите молби, мъката и отчаянието в жестовете на единия от неволниците — обзет от твърде силно вълнение, той стигаше до крайност; що се отнася до другите двама, виждах как от време на време вдигат ръце и изглеждат угрижени, но не в такава степен като първия.

Тази гледка направо ме слиса — не знаех как да си я обясня. Петкан ми извика на английски, доколкото владееше езика:

— О, господарю! Ти виждаш английски човековци изяждат пленник толкова добре, колкото диваци!

— Е, Петкане, да не би да мислиш, че те се канят да ги изядат? — попитах аз.

— Да, ще ги изядат — отговори Петкан.

— Не, не, Петкане — възпротивих се аз, — боя се, че наистина ще ги убият, но можеш да бъдеш сигурен, че няма да ги изядат.

През цялото това време аз изобщо не мислех какво точно се случва, защото стоях и треперех от ужаса на гледката в очакване всеки миг да убият тримата пленници. Нещо повече — щом видях, че един от злодеите вдига ръка и замахва с голямата сабя — с широкия и извит моряшки нож, за да посече единия от клетниците, кръвта, която течеше в мен, сякаш замръзна в жилите ми, тъй като очаквах всеки миг човекът да се строполи мъртъв.

Какво не бих дал тогава да бяха тук моят испанец и дивакът, който бе тръгнал с него, или пък да можех да се промъкна незабелязано до пришелците на изстрел разстояние и да се опитам да спася тримата мъже, защото не забелязах да имат оръжие… Хрумна ми обаче нещо друго.

След като видях възмутителното държание на безочливите моряци към тримата пленници, видях ги също как тичат насам-натам, сякаш искат да разгледат околността. Видях, че и тримата мъже бяха оставени да се движат свободно, но всички те седяха на земята много угрижени и правеха впечатление на хора, обзети от отчаяние.

Това ми напомни как се оглеждах, когато за пръв път попаднах на този бряг; как реших, че съм безвъзвратно загубен, как се озъртах с обезумял поглед, какви ужасни опасения ме измъчваха и как прекарах цялата нощ в клоните на едно дърво от страх да не ме разкъсат дивите зверове.

Така, както през тази нощ аз нямах представа, че по волята на провидението поради бурята и прилива корабът ще се приближи до сушата и аз ще си осигуря запасите, които оттогава насам ми позволиха да се изхранвам и да преживявам, така и тези трима самотни клетници нямаха представа колко сигурно е тяхното избавление и оцеляване, колко близко е до тях и как в действителност те се намират в безопасно и благоприятно положение тъкмо когато смятат, че са в безизходица и няма надежда.

Толкова малко прозираме от света пред нас, а толкова много причини имаме да се уповаваме с радост на великия Създател на света, който не оставя чедата си да попаднат в такава непоправима беда, та и при най-лошите обстоятелства да нямат нищо, за което да бъдат благодарни! Защото понякога те са по-близо до своето избавление, отколкото си представят; нещо повече: дори получават избавлението си сякаш със същите средства, довели до злочестината им.