Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The life and Adventures of Robinson Crusoe, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)
Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

Даниъл Дефо. Животът и приключенията на Робинзон Крузо

Второ издание. Издателство „Ариадна“, 2002

Превод от английски: Огняна Иванова, 2001

Преводът е направен по първото английско издание, съобразен с поправките в третото издание.

Художник на корицата: Александър Алексов

Художествено оформление: Богдан Мавродинов

Редактор: Красимира Абаджиева

Коректор: Рада Ботушарова

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

XXI глава
Робинзон посещава разбития кораб и прибира от него много запаси. Отново обмисля напускане на острова. Той има забележителна мечта.

Чувствата се задвижват от някакви скрити механизми, които започват да действат, когато нещо се появи пред очите ни, а дори ако не се намира пред очите ни, все пак съществува в съзнанието ни по силата на нашето въображение и стремително понася душата ни към такова неистово и неудържимо сливане с предмета на въжделенията ни, че липсата му става непоносима.

Толкова силно бе желанието ми поне един човек да се беше спасил! „О, поне един да бе останал, поне един да бе останал!“ — повторих аз, струва ми се, най-малко хиляда пъти и ме обземаше такова вълнение, че когато изричах тези думи, здраво стисках юмруци, пръстите ми се забиваха в дланите и ако държах нещо меко, сигурно неволно щях да го смачкам. Конвулсивно стисках зъби с такава сила, че известно време не можех да си отворя устата.

Но да оставим на естествоизпитателите да обясняват тези неща, причините за тях и проявленията им. Единственото, с което бих могъл да им помогна, е да опиша състоянието си, което изненада и мен самия — макар че нямах представа какво го бе породило, несъмнено то бе последствие от пламенното ми желание и силно възбуденото ми въображение, понеже съзнавах каква утеха щеше да бъде, ако можех да разговарям с някой свой християнски събрат.

Но не било писано това да се случи нито на мене, нито на тях, а може би на всички ни заедно. До последния си ден на острова не узнах дали се беше спасил човек от този кораб, само дето няколко дни след бурята имах нещастието да видя трупа на млад юнга, изхвърлен на брега в онази част на острова, край която бе станало корабокрушението. Беше без горни дрехи, само по моряшка куртка, дълга до коленете, платнени гащи и синя памучна риза. По нищо не можех да отгатна от каква народност е — в джобовете му имаше само две монети по осем реала и лула, която беше за мене десет пъти по-скъпа от парите.

Морето се успокои и аз твърдо реших да стигна с лодката си до пострадалия кораб, защото не се съмнявах, че ще намеря на него полезни неща, но не това ме караше да бързам, а мисълта, че не е изключено на борда да е останало някое живо същество, което не само че можеше да бъде спасено от смъртта, но със спасяването му бих облекчил живота си безкрайно много. Това предположение така ме обсеби, че нямаше да имам мира нито денем, нито нощем, докато не отидех с лодката си до кораба. И понеже оставях всичко друго на Божието провидение, струваше ми се, че чувството с такава сила е завладяло съзнанието ми, че не мога да не му се поддам, и следователно то представлява невидимо напътствие, в което трябва да се вслушам, за да не си навредя.

Все още под силното впечатление от това чувство аз побързах да се върна в крепостта и се приготвих за път. Взех доста хляб, голяма делва с прясна вода, компас, за да се ориентирам, бутилка ром (запасите ми от него още бяха големи) и кошница, пълна със стафиди. И като се натоварих с всичко необходимо, слязох на брега при лодката, изгребах водата от нея, пуснах я в морето, прехвърлих вътре товара си и се върнах у дома да взема още неща. Втория път пренесох голям чувал с ориз, чадъра, който закрепвах да ми пази сянка, още една голяма делва с прясна вода и около две дузини от малките ми хлебчета (от ечемичените питки) — повече, отколкото бях взел преди, както и кана козе мляко, а също така и сирене. С много труд и пот прехвърлих всичко това в лодката и като се молех Бог да напътва начинанието ми, потеглих. Гребах покрай брега, докато стигнах най-отдалечената точка на острова от тази страна — на североизток. Пред мене беше океанът — имах ли достатъчно смелост, или не? Гледах бързите течения в далечината, които се спускаха към острова от двете му страни, и при спомена за опасността, в която бях попаднал преди, те ми се видяха направо ужасни и сърцето спря да бие в гърдите ми, защото си представях, че ако лодката бъде повлечена към някое течение, ще бъда отнесен далече в океана, откъдето няма да мога да се върна и никога отново не ще зърна острова, а излезеше ли и най-леката буря, щях да бъда безвъзвратно загубен.

Тези мисли толкова ме потиснаха, че започнах да се отказвам от намерението си и като вкарах лодката в устието на малка рекичка, измъкнах се навън и седнах на едно ниско възвишение, много угрижен и обезпокоен, разкъсван между страха и желанието да потегля. И докато размишлявах, видях, че наближава приливът и прибоят се засилва, поради което за много часове оттук нататък отплаването ми ставаше неосъществимо. При това положение ми хрумна да се изкача на най-високото място, което мога да намеря, и да наблюдавам, ако е възможно, как се променят теченията по време на прилива, за да преценя дали ако бъда отнесен в някаква посока, не бих могъл да разчитам да се върна по друг път, като използвам същите бързи течения. Щом тази мисъл ми влезе в главата, веднага очите ми се спряха на един малък хълм с подходящо разположение, така че от него да има изглед към морето и в двете посоки. Оттам щяха да се виждат добре приливите, отливите и теченията, а също и накъде да се насоча при завръщането. Така открих, че течението на отлива се образува близо до южната част на острова, докато течението на прилива минава близо до северната част, следователно единственият ми избор беше при завръщането си да плавам покрай северния бряг, и щях да успея.

Насърчен от това наблюдение, реших да потегля на следващата сутрин с началото на отлива. И като се нагласих, прекарах нощта в кануто, завит с големия шинел, за който споменах, а на зазоряване вдигнах котва. Първо се насочих леко на север към открито море, докато течението не започна да ми помага — понеже завиваше на изток, понесе ме с голяма бързина, но все пак не толкова стремително, колкото ме носеше преди южното течение, което въобще не ми позволи да управлявам лодката. Така, използвайки греблото вместо витло, без време полетях като стрела право към мястото на корабокрушението и след по-малко от два часа стигнах до него.

Съзрях печална гледка: корабът, испански — ако се съди по направата му, — беше загазил здравата, заклещен между две скали. Кърмата и цялата му задна част бяха станали на трески от бурята, а бакът, който стърчеше сред скалите, се бе разбил с голяма сила. Гротмачтата и фокмачтата бяха отплавали в морето, т.е. бяха счупени до основи, но бушпритът беше оцелял, а носовата част изглеждаше напълно запазена. Когато стигнах по-наблизо, на палубата се появи куче и като ме видя, започна да скимти и да вие. Щом му заговорих, то се хвърли в морето, доплува до мене и аз го прибрах в лодката. Изглеждаше полумъртво от глад и жажда. Дадох му една от питките и то я изгълта като кръвожаден вълк, който е изкарал две седмици без храна в снега. После дадох на клетото животно да пие и ако го бях оставил, щеше да поема вода, докато се пръсне.

След това се качих на палубата и първото, което видяха очите ми, бяха труповете на двама удавници в готварницата, сиреч в бака, вкопчили се един в друг. Като размислих, реших (и вероятно съм бил прав), че когато корабът е заседнал, поради бурята вълните са били толкова големи, че непрестанно са го заливали и моряците са загинали — водата непрекъснато е нахлувала и те са се удавили, както ако бяха паднали от кораба. Освен кучето на кораба нямаше никакво друго живо същество и всичките хранителни запаси, които видях, бяха съсипани от морето. По-навътре в трюма имаше няколко бурета с алкохол (дали с вино или с ракия, не зная), които забелязах, когато водата се оттегляше, но бяха твърде големи, за да ги измъкна. Попаднаха ми и няколко сандъка, сигурно собственост на моряци, и пренесох два от тях в лодката, без да проверявам какво има вътре.

Ако кърмата не се беше разбила и беше оцеляла наместо носовата част на кораба, сигурен съм, че плаването ми до него щеше да си струва, защото намереното в сандъците ми даде повод да допускам, че на борда е имало цяло богатство. А по курса, който бе поел, съдех, че сигурно е плавал от Буенос Айрес или река Рио де ла Плата в южната част на Америка оттатък Бразилия към Хавана и Мексиканския залив, а оттам може би към Испания. Без съмнение е носил товар от скъпи стоки, които обаче не са били от полза за никого по време на бедствието, а какво бе станало с екипажа, нямах представа.

Освен сандъците намерих и малко буре с алкохол (около двайсет галона), което с много труд прехвърлих в лодката. В една каюта имаше няколко мускета и голяма барутница с около четири фунта барут в нея. Що се отнася до мускетите, нямах нужда от тях, затова ги оставих, но барутницата взех. Взех една лопатка за въглища и маша, от които имах изключително голяма нужда, както и два малки месингови котела, медна съдина за варене на шоколад и една скара. Отплавах към дома с всичко това и с кучето, защото приливът започваше, и още същата нощ към един часа стигнах до острова, уморен и отпаднал до крайна степен.

Пренощувах в лодката, за да се съвзема, а на сутринта реших да не пренасям всичко, което бях взел, в крепостта си, а да го складирам в новата си пещера. След като се подкрепих, свалих целия товар на брега и започнах да го разглеждам подробно. Открих, че в бурето има някакъв ром, но не такъв, какъвто правеха в Бразилия — с една дума, съвсем не го биваше; когато обаче отворих сандъците, намерих вътре неща, които ми бяха от голяма полза. Например в единия имаше красиво сандъче с необикновени на вид бутилки, пълни с изискани и скъпи питиета. Всяка съдържаше около три пинти и запушалките бяха сребърни. Намерих и много вкусни сукадес, сиреч захаросани плодове в два добре запушени буркана, така че солената вода не бе проникнала вътре, и още два, развалени от водата. Намерих и няколко много хубави ризи, които ми бяха добре дошли, както и двайсетина бели ленени кърпи и шарени шалчета. Кърпите също ми свършиха добра работа, тъй като беше приятно да бърша с тях лицето си в горещи дни. Освен това, като стигнах до чекмеджето на сандъка, намерих три големи вързопа с монети от по осем реала, общо около хиляда и сто парчета, а в единия вързоп имаше шест златни дублона и малки кюлчета злато, увити в хартия. Предполагам, че общото им тегло бе около фунт.

В другия сандък, който бях взел, намерих дрехи, които обаче не струваха. По всичко си личеше, че сандъкът е принадлежал на помощник-канонера, така че единственият барут, който открих вътре, фин и специално приготвен, бе насипан в три малки стъкленици и сигурно с него са зареждали ловджийските си пушки. Като цяло отиването до кораба ми донесе много малко истински необходими неща — например нямаше никакъв начин да оползотворя парите, за мен те имаха толкова стойност, колкото калта под краката ми и бих дал всичките за три-четири чифта английски обуща и чорапи, от които изпитвах остра нужда и каквито не бях обувал от дълги години. Наистина сега разполагах с два чифта обуща, които свалих от краката на двамата удавници на кораба, а в един от сандъците намерих още два чифта и много им се зарадвах, но те не бяха нито толкова удобни, нито толкова трайни, колкото нашите английски обуща, и по-скоро биха могли да се нарекат пантофи. В сандъка на моряка намерих и около петдесет монети от по осем реала, но нямаше злато. Предполагам, че собственикът му е бил по-беден от другия, явно с офицерска длъжност.

Все пак обаче примъкнах парите у дома в пещерата и ги складирах при останалите, които бях взел от нашия кораб, но колко жалко — както вече казах, — че не получих като свой дял другата част на кораба, защото съм сигурен, че щях да натоваря няколко пъти лодката си с пари, а ако се случеше да се добера до Англия, парите щяха да си стоят на това сигурно място, докато се завърна и ги взема.

След като разтоварих всичко на брега и го пренесох, за да го прибера, отново се качих на лодката, подкарах я с греблата покрай брега към стария й пристан и там я оставих. После по най-прекия път се върнах в жилището си, където не заварих нищо обезпокоително или тревожно. Постепенно си отдъхнах, започнах да живея по стария начин и да се грижа за домакинството си. Не мина много време и вече заживях, кажи-речи, без главоболия, само дето проявявах повече предпазливост от преди — по-често наблюдавах околността и излизах вън от къщи малко по-рядко. Движех се без всякакъв страх само когато посещавах източната част на острова, защото бях почти сигурен, че диваците никога не ходят там, поради което тръгвах без да вземам извънредно много предпазни мерки и не се товарех с оръжието, което винаги носех, когато отивах в другата част на острова.

Близо две години подир това живях по същия начин, но проклетата ми глава, която винаги ми напомняше, че съществува, за да прави нещастно тялото ми, беше пълна в течение на тези две години с планове и замисли как при възможност да се измъкна от острова. Понякога ми хрумваше да предприема ново пътуване до мястото на корабокрушението, макар че гласът на здравия разум ме съветваше да не рискувам, защото няма да намеря там нищо полезно; искаше ми се да отплавам в една или в друга посока и съм дълбоко убеден, че ако разполагах с лодката, с която бях избягал от Сале, щях да се осмеля да го сторя и да поема накъдето ми видят очите, без да знам крайната си цел.

Всеки миг от моя живот може да служи за поука на хората, поразени от общата за цялото човечество напаст, от която (знам го от опит) произтичаха половината ми злочестини — имам предвид случаите, когато човек не се задоволява с положението, което му е предопределено от Господ и от природата. Да оставим първобитните условия на съществуванието ми и отличния съвет на баща ми, на който се противопоставих и извърших, така да се каже, първоначалния си грях. Последвалите грешки от същия род обаче бяха причината да изпадна в сегашното си окаяно положение, защото ако провидението, което така великодушно ме бе направило плантатор в Бразилия, ме беше благословило със скромни желания и аз се бях задоволил да продължавам малко по малко в същия дух, подир толкова години (имам предвид времето, което бях прекарал дотогава на острова) можех да бъда един от най-големите бразилски плантатори. Нещо повече: убеден съм, че след като за краткия си престой в онази страна бях постигнал така много, ако бях останал, сигурно щях да преуспея и да натрупам поне сто хиляди мойдора[1]. Защо ми трябваше да напускам сигурното си щастие, добре уредената си плантация, която се развиваше и преуспяваше, и да потеглям с кораб, за да докарам негри от Гвинея? Ако бяхме проявили търпение, след време щяхме толкова да се замогнем, че без усилия да си купим негри в самата Бразилия от онези, за които доставянето им е основно занимание. И макар че щяхме да се поохарчим, иначе пък се спестяваха пари, които в никакъв случай не струваха излагането на подобна голяма опасност.

Но такава обикновено е съдбата на буйните глави, докато размислите върху младежкото безразсъдство обикновено се появяват в по-зряла възраст, или когато скъпо платим за своя дългогодишен опит — същото ставаше сега и с мене, но при все това направените грешки така дълбоко се бяха вкоренили в характера ми, че не можех да се задоволя с положението си, а непрекъснато разсъждавах какви начини и възможности имам да се измъкна от това място. И за да зарадвам читателя, като разкажа останалата част от моята история, може би няма да е излишно, ако изложа донякъде първите си хрумвания по въпроса за моя глупав план за бягство: какво предприех и кое ме накара да постъпя така.

Представете си следната картина: аз съм се завърнал в своята крепост след последното пътуване (до мястото на корабокрушението); фрегатата ми е закотвена на сигурно място и отново съм започнал да водя дотогавашния си живот. Вярно, че разполагах с повече богатство от преди, но това въобще не ме правеше по-богат, защото можех да го използвам толкова, колкото са го използвали перуанските индианци преди идването на испанците.

Това се случи през една мартенска нощ по време на дъждовния период, на двайсет и четвъртата година, откакто кракът ми бе стъпил на този остров на усамотението. Лежах в кревата, тоест в хамака; бях буден, в много добро здраве, нищо не ме измъчваше, настроението ми беше хубаво, не изпитвах телесни притеснения; нещо повече — не изпитвах и душевни притеснения, поне не повече от обикновено. Ала никак не можех да затворя очи, тоест да се унеса, и така изкарах нощта без да мигна, а правех ето какво…

Не е възможно, пък и не е нужно да изброявам онзи безкраен сонм от мисли, които вихрено извървяха великия път на мозъка — паметта ми — в течение на тази нощ. Прехвърлих през ума си цялата история на своя живот в намалени размери (тоест в съкратен вид, както би могло да се каже) отпреди идването ми на острова до тази част от моя живот, която прекарах на него. Като разсъждавах върху положението, в което попаднах, откакто стъпих на този бряг, сравнявах щастието, съпътстващо всичките ми дела в първите години на моето заселничество, със сегашния си живот, изпълнен с опасения, страх и безпокойство подир мига, когато видях отпечатъка на човешки крак в пясъка. Не че не вярвах, че диваците бяха идвали на острова през цялото това време — понякога на брега дори може да са се събирали по няколкостотин души, но това и през ум не ми беше минавало, поради което не бях имал причини да се притеснявам. Бях живял напълно доволен, макар опасността да е била същата, щастлив в своето неведение — така, сякаш никога не съм бил заплашван от опасност. Всичко това измести размислите ми в много полезна насока, най-вече в смисъл колко безкрайно добро е онова провидение, което при своите напътствия към човечеството му дава такива тесни граници на погледа и знанията за нещата, та човек не забелязва заобикалящите го хиляди опасности, сред които върви и така запазва ясното си съзнание и бодрия си дух; живее тихо и безметежно, понеже събитията са скрити от очите му, и въобще не усеща опасностите, които го заобикалят.

След като тези разсъждения ме занимаваха известно време, започнах сериозно да се замислям върху истинската опасност, която ме заплашваше години наред тъкмо на този остров: бях вървял из него с чувство на най-голяма сигурност и всичкото възможно спокойствие, докато само един хребет, едно високо дърво или приближаването на нощта ме е деляло от най-грозната гибел, сиреч да попадна в ръцете на канибалите и диваците, които щяха да имат същите намерения към мене, каквито аз имах към козите или костенурките, и нямаше да сметнат за някакво престъпление това да ме убият и изядат, както аз изяждах дивия гълъб или дъждосвиреца. Ще се оклеветя несправедливо, ако не кажа, че искрено благодарях на великия си закрилник и с голямо смирение признавах, че дължа необяснимите си избавления на неговото покровителство, защото иначе бездруго щях да попадна в безжалостните людоедски ръце.

Когато тези мисли ме напуснаха, известно време умът ми бе зает с разсъждения за природата на тези клети създания (имам предвид диваците) и за това как така изобщо е било възможно мъдрият Отец на всичко в света да остави някои свои създания отдадени на подобна безчовечност, или по-скоро на нещо по-низко и от жестокостта, а именно да изяждат себеподобните си. Но понеже стигнах (по това време) до безплодни заключения, хрумна ми да проверя коя част на света обитаваха тези изчадия, на какво разстояние от острова беше мястото, от което идваха, защо се осмеляваха толкова да се отдалечават от дома си, какви лодки използваха и защо да не наглася нещата и работата си така, че и аз да успея да отида дотам, както те идваха тук.

Нито за миг не си направих труда да си представя как ще трябва да постъпя, когато стигна там — какво щеше да ми се случи, ако попаднех в ръцете на диваците, или как щях да избягам от тях, ако посегнеха на живота ми. Нещо повече, дори не си помислих как така щях да стигна до брега им без някой от тях да ме нападне, при което да бъда лишен от възможността за избавление; а ако не попаднех в ръцете им, как щях да осигурявам прехраната си и накъде щях да тръгна. Казвам ви, че нито една от тези мисли дори не ми дойде наум, защото съзнанието ми бе изцяло погълнато от плановете да се добера с лодката си до голямата суша. Смятах, че се намирам във възможно най-окаяното положение и по-лоша от него може да бъде само смъртта; а ако стигнех до крайбрежието, можех да намеря помощ, или пък щях да се спусна по брега (както направих в Африка), докато стигна до населени места, където да ми помогнат; в края на краищата можех да попадна на християнски кораб, който да ме прибере, а в най-лошия случай щях да умра и така всичките ми злочестини отведнъж да свършат. Моля ви да обърнете внимание, че тези размисли бяха плод на един болен мозък и на изчерпило се търпение, защото наистина бях стигнал до отчаяние поради непрекъснатите беди и разочарованията, които ме чакаха на пострадалия кораб, и то тъкмо когато бях толкова близко до мига да постигна най-желаното, сиреч да намеря човек, с когото да общувам, и да получа сведения за мястото, където се намирам, както и за възможните начини да се избавя. Тези мисли ме доведоха до невероятна възбуда. Сякаш за момента се сложи край на всичкото ми душевно спокойствие и смиреното ми приемане на съдбата и аз очаквах да ми бъде даден знак за благоразположението на небето — стана така, че нямах сили да насоча мислите си към нищо друго освен към плановете да предприема пътуване до крайбрежието, които ме завладяха толкова неудържимо и страстно, че не можех да устоя на това желание.

След като прекарах два и повече часа в това възбудено състояние, в което мислите ме връхлитаха така стремително, че дори кръвта ми закипя, а ударите на сърцето ми зачестиха като при треска, и то само защото не бях на себе си от изключителното вълнение, природата, която сякаш се бе уморила и изтощила дори само от мисълта за това мое намерение, ми изпрати дълбок сън. Човек би си помислил, че трябваше да ми се присъни точно този план, но не ми се яви нито той, нито нещо, свързано с него. Просто сънувах, че както обикновено, излизам сутринта от крепостта си и виждам две канута, от които на брега слизат единайсет дивака, водещи друг дивак, когото се готвят да убият и да изядат. Изведнъж дивакът, когото се готвеха да убият, скочи и хукна да спасява живота си и насън ми се стори, че дотича до гъстата горичка пред укреплението ми, за да се скрие. И понеже видях, че е сам и не се сетих, че го гонят, аз му се показах и като му се усмихнах, го насърчих. Тогава той коленичи пред мене и сякаш ме молеше да му помогна, при което аз му посочих стълбата, накарах го да се качи по нея и го заведох в пещерата, където той стана мой слуга. И щом се сдобих с този човек аз си рекох: „Сега спокойно мога да потегля към континента, защото този приятел ще ми служи за водач, ще ми казва какво да правя, кога да ходя за храна и кога — не, от страх да не бъда изяден; къде е безопасно и от какво да се пазя.“ Събудих се с тази мисъл и до такава степен бях под радостното впечатление от избавлението, което получих насън, че разочарованието ми, когато се сепнах и разбрах, че това не е станало наяве, бе също така прекомерно и ме хвърли в много голямо униние.

При все това обаче стигнах до заключението, че единственият път, по който можех да направя опит за напускане на острова, беше при възможност да намеря някой дивак — при възможност от пленниците, осъдени да бъдат изядени, и доведени на острова, за да бъдат убити. Но в този план все още се криеше едно затруднение — нямаше да осъществя замисъла си, без да нападна цялото им сборище и да ги избия до крак, а така щях да направя отчаян опит, който можеше да не се увенчае с успех. От друга страна, имах много скрупули дали такава постъпка е оправдана и сърцето ми се свиваше при мисълта, че ще пролея толкова кръв, макар и за да се избавя. Няма нужда да повтарям доводите, които ми дойдоха наум против това, понеже вече съм ги споменавал. Сега можех да изтъкна нови причини, а именно, че тези хора застрашаваха живота ми и при възможност щяха да ме изядат; че да спася живота си от тази смърт бе стремеж към самосъхранение в най-висша степен, и щях да действам при самозащита, все едно че те наистина ме нападаха, и тям подобни, но въпреки това, въпреки че имах с какво да подкрепя правотата си, мисълта, че ще пролея човешка кръв, за да се спася, ми се виждаше направо ужасна, и дълго време по никой начин не можех да свикна с нея.

Накрая обаче, разкъсван от множество вътрешни противоречия и големи затруднения как да постъпя (защото доводите „за“ и „против“ дълго време се бориха в съзнанието ми), най-после силното ми желание да се спася надделя над всичко и аз реших, ако е възможно, да заловя някой дивак на всяка цена. Следващата ми работа бе да намисля как да стане това и този въпрос извънредно много ме затрудни. И понеже не можах да се спра на подходящ начин, който да обещава успех, реших да започна наблюдение и когато видя диваците да слизат на брега, да предоставя другото на случая, като предприема стъпки, съответстващи на обстановката, пък да става каквото ще.

С тези решения наум залових се да излизам и да дебна колкото може по-често, всъщност толкова често, че новото ми занимание истински ми дотегна, защото прекарах в очакване повече от година и половина, и през по-голямата част от това време обикалях западния и източния край на острова почти всеки ден и гледах дали не се задава някое кану, но напразно. Това много ме обезсърчи и започнах доста да се безпокоя, макар че не бих казал, че в случая желанието ми да изпълня своя замисъл намаля, както бе станало попреди. Колкото повече се отлагаше изпълнението му, толкова по-силно ставаше желанието ми. С една дума, докато в началото много внимавах да не попадна пред очите на диваците, за да не ме видят, сега беше наопаки: гледах да им изляза насреща.

Нещо повече — представях си, че ако това се случи, ще мога да се оправя с един, а дори и с двама-трима диваци: щях да ги превърна изцяло в свои роби, за да изпълняват всичките ми нареждания, и по всяко време можех да се предпазя, ако замислеха нещо против мене. Доста дълго се залъгвах с такива приятни мисли, но всичките ми мечти и планове се провалиха, защото също така дълго не се появиха никакви диваци.

Бележки

[1] Старинна португ. златна монета, в обръщение и в Англия. — Б.пр