Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (11)

IX глава
Придобиване на нови предмети от втория разбит кораб. Боледуване и страдания.

1 май.

На сутринта, когато хвърлих поглед към брега, забелязах, че морето се е оттеглило далече и е изхвърлило нещо, което изглеждаше много голямо, неочаквано голямо. Заприлича ми на бъчва и когато го доближих, видях малко буре и няколко дъски от разбития кораб, довлечени на брега от урагана. Като потърсих с очи кораба, стори ми се, че се подава от морето повече, отколкото преди. Разгледах бурето, изхвърлено на брега, и скоро открих, че е пълно с барут, който обаче се бе втвърдил и станал на камък от водата. Все пак засега претърколих бурето по-далече от морето, а самият аз тръгнах по пясъка и се доближих до разбития кораб, доколкото можах, за да видя няма ли още бурета. Когато стигнах до останките от кораба, открих, че работата е съвсем друга. Носовата част, дотогава потънала в пясъка, сега се бе издигнала с цели шест стъпки, а поломената кърма, която бурното море бе отделило от корпуса скоро след като бях тършувал из нея, се оказа отнесена и преобърната на една страна; върху палубата, граничеща с кърмата, имаше натрупан толкова много пясък, че там, където преди изминавах последната четвърт миля до кораба с плуване, сега при отлив спокойно стигах вървешком. Отначало се изненадах, но скоро заключих, че сигурно това се дължи на станалото земетресение, и тъй като от силата му корабът се беше разбил още повече, всеки ден намирах нови неща, отвлечени от водата и подети от вятъра и вълните, които постепенно ги изхвърляха на брега.

Случилото се напълно отклони мислите ми от плана да преместя жилището си и се заех с всички сили, особено този ден, да търся начин да проникна в кораба, но излезе, че не можех да разчитам на подобно нещо, защото целият трюм бе задръстен с пясък. Все пак, понеже се бях научил да не изпадам в отчаяние пред нищо, реших да прибера от корпуса всичко, което би могло да бъде разглобено — все щеше да ми послужи.

3 май.

Залових се на работа с триона и отрязах парче греда, което според мене крепеше в едната страна квартердека, задната част от горната палуба, а когато свърших с гредата, изчистих, доколкото бе възможно, пясъка там, където се беше натрупал най-много, но понеже започваше приливът, наложи се да прекъсна за известно време.

4 май.

Отидох за риба, но между уловените нямаше нито една, която да се осмеля да опитам, ала тъкмо когато това занимание ми дотегна и се канех да се откажа, хванах делфинче. Бях използвал за въдицата си дълго парче от въже, но нямах кукички. При все това често улавях доста риба — колкото ми се искаше — и я използвах за храна след като я изсушех на слънце.

5 май.

Поработих на разбития кораб. Срязах на две още една греда и взех от борда три големи чамови дъски, които вързах заедно и пуснах по прилива, за да ги захвърли на брега.

6 май.

Работих на разбития кораб. Извадих няколко винта, както и други железарии. Хвърлих много труд и се върнах у дома толкова уморен, че дори си помислих да се откажа от това начинание.

7 май.

Отново отидох на разбития кораб, но вече не възнамерявах да работя. Открих, че след като бях прерязал гредите, корабът се бе разпаднал от собствената си тежест и на места частите почти се бяха отделили една от друга, а вътрешността на трюма направо зееше, така че можах добре да я разгледам, но тя почти изцяло бе запълнена с вода и пясък.

8 май.

Отидох на кораба, като носех със себе си лост, за да разкъртя палубата, която вече беше над водата и пясъка. Откъртих две дъски и ги закарах до брега по време на прилива. Оставих лоста на палубата до следващия ден.

9 май.

Отидох на кораба и с помощта на лоста пробих път към трюма, където напипах няколко бурета. Поочистих около тях с лоста, но не успях да ги отворя. Напипах и навитите на топ листа английско олово, но не успях дори да ги помръдна — толкова тежаха, че не можеше да се извадят.

10, 11, 12, 13,14 май.

Всеки ден ходих на кораба и пренесох доста голямо количество парчета дърво, дъски, както и двеста-триста фунта железарии.

15 май.

Взех със себе си две брадвички, за да проверя дали не бих могъл да отрежа парче от листата олово, като използвам едната за клин, а другата за чук, но понеже над оловния топ имаше около стъпка и половина вода, не можех да замахна, за да се забие брадвичката.

16 май.

През нощта излезе силен вятър и корабът, изглежда, се бе разпаднал още повече поради голямото вълнение. Аз обаче се застоях толкова дълго в гората да дебна диви гълъби, за да си набавя храна, че приливът ми попречи да отида до кораба този ден.

17 май.

Видях, че морето е изхвърлило на брега отломки от кораба, но се намираха доста далече, на не по-малко от две мили. Все пак реших да проверя точно за какво става въпрос, но открих, че е част от носа и прекалено много тежи, за да я пренеса.

24 май.

Всеки ден до днес работих на разбития кораб и с доста големи усилия успях да разхлабя с лоста някои неща дотолкова, че при първия прилив няколко бурета и два моряшки сандъка изплаваха отгоре, но понеже вятърът духаше откъм брега, отнесе ги в обратна посока и при отлива на сушата останаха само парчета дърво и една голяма бъчва, в която още имаше свинско месо от Бразилия, но то се беше развалило от солената вода и пясъка.

Продължих да се занимавам с все същата работа до 15 юни, с изключение на времето, което отделях за търсенето на храна, а него винаги избирах да бъде тогава, когато не съм зает, или когато е започнал приливът, и гледах да свърша, щом започне отливът. Досега бях събрал достатъчно греди, дъски и железа и можех да направя една прилична лодка, стига да знаех как; при това пренесох на няколко пъти и на части почти сто фунта от оловото.

16 юни.

Когато слязох на брега, попаднах на голяма костенурка — морска костенурка, първата, която виждах. Дължах това само на лошия си късмет — не че мястото беше неподходящо или костенурки се срещаха рядко: по-късно установих, че ако се бях разположил от другата страна на острова, можех да улавям стотици на ден, но сигурно щях скъпо да заплатя за това.

17 юни.

Прекарах времето си в приготвяне на костенурката. Намерих в нея шейсет яйца, а месото ми се стори най-вкусното и приятно месо, което съм слагал в уста през целия си живот, понеже откакто бях попаднал на това ужасно място се бе случвало да ям само козе и птиче месо.

18 юни.

Целия ден валя и аз си стоях вътре. Стори ми се, че този път дъждът е студен и ми стана малко хладно, макар да знаех, че е необичайно за тази географска ширина.

19 юни.

Много съм зле и ме тресе, сякаш че навън се е застудило.

20 юни.

Цяла нощ не мигнах, имам силни болки в главата и съм трескав.

21 юни.

Много съм зле и се уплаших почти до смърт при мисълта в какво жалко положение се намирам — болен съм, а не мога да разчитам на помощ. За пръв път от бурята след отплаването от Хъл насам се молих на Бога, но направо не зная какво говорех или защо го правех, толкова объркани бяха разсъжденията ми.

22 юни.

Малко по-добре съм, но изпитвам мрачни опасения от болестта.

23 юни.

Отново съм много зле — отначало ми е студено и целият се треса, а после започва страшно да ме боли глава.

24 юни.

Чувствам се доста по-добре.

25 юни.

Имах много силен пристъп на треска, държа ме седем часа — първо разтрисане, после огън, след което леко се изпотих.

26 юни.

По-добре съм, и понеже нямах никаква храна, взех пушката и излязох навън, но усетих, че съм много отпаднал. Все пак убих една коза, завлякох я у дома с много мъка, опекох част от месото и ядох. На драго сърце бих си сготвил задушено и супа, но не разполагам с никаква съдина.

27 юни.

Отново пристъп на треска, при това толкова силен, че целия ден лежах — нито ядох, нито пих. Насмалко да умра от жажда, но бях така отпаднал, че нямах сили да стана и да си донеса вода. Отново се молих на Бога, но главата ми бе замаяна, а в миговете на просветление дотолкова се обърквах, че изобщо не знаех какво да кажа, само лежах и виках: „Господи, погрижи се за мене; Господи, пожали ме; Господи, имай милост!“ Предполагам, че съм правил това в продължение на два-три часа, докато пристъпът премина. После съм заспал и се събудих чак късно през нощта и тогава усетих, че се чувствам доста по-добре, но съм отпаднал и ме мъчи жажда. Никъде в жилището обаче нямах вода, затова се принудих да лежа до сутринта и отново се унесох. И тогава, когато заспах за втори път, сънувах ужасен кошмар.

Струваше ми се, че седя на онова място оттатък оградата, където бях, когато след земетресението се разрази буря. Видях, че от един голям черен облак към земята се спуска човек, обгърнат от ярки, огнени пламъци. Целият пламтеше толкова ярко, че трудно задържах очите си на него, а изражението му беше така неизразимо ужасно, че нямам думи да го опиша. Когато докосна земята с нозете си, стори ми се, че тя потрепери точно както бе станало преди земетресението и със страх забелязах, че навсякъде из въздуха проблясват огнени светкавици. Веднага щом стъпи на земята, човекът се запъти към мене, стиснал в ръка дълго копие — оръжие, с което да ме убие. Когато стигна някакво възвишение, все още далече от мене, той ми заговори — чух толкова страшен глас, че е невъзможно да предам ужаса, който внушаваше; мога само да кажа, че единственото, което разбрах, беше следното: „Понеже виждам, че всички тези неща не те тласнаха към покаяние, сега ти ще умреш“, и като изрече това, стори ми се, че вдига копието, което държеше, за да ме убие.

Никой, на когото някога се случи да прочете моя разказ, не би могъл да очаква, че ще бъда в състояние да опиша с какви страхове изпълни душата ми това ужасно видение (искам да кажа, независимо че всичко беше сън — значи дори насън подобни страхове не ме напускаха); също така ми е невъзможно да опиша какъв отпечатък остави това върху разсъдъка ми, когато се събудих и открих, че просто съм сънувал.

Уви! Аз нямах никакви богословски познания — каквото бях научил посредством добронамерените напътствия на баща си, се бе заличило в паметта ми при непрекъснатия поток от събития през осемте години на морски неблагополучия и постоянното общуване само с хора като мене, заблудени и нечестиви до най-последна степен. Не си спомням през всичкото това време да ми е идвала наум и една мисъл, с която поне да съм обръщал поглед нагоре, към Бога, или да съм се взирал в себе си, за да размисля върху собствените си постъпки; бях изцяло обладан от някаква душевна леност, без устрем към доброто или съзнание за злото, и се бях превърнал в едно от най-закоравелите, затъпели и нечестиви същества, каквито, знае се, са простите моряци; те не изпитват никакви чувства — нито се боят от Бога, когато ги заплашва опасност, нито са Му благодарни, когато получат избавление.

Лесно бихте се уверили в това от разказа ми, който се отнася за вече отминали мои преживелици, особено когато добавя, че независимо от купищата злополучия, сполетели ме до този ден, и през ум не ми мина, че това е Божията ръка, или чисто и просто е наказание за греха ми — заради непокорното държание към баща ми, или заради сегашните ми грехове, които бяха големи; не ми хрумна, че това е наказание за нечестивия ми живот като цяло. Когато предприех безразсъдното пътуване до пустинния африкански бряг, нито веднъж не си помислих какво ще стане с мен, нито веднъж не отправих молба към Бога да ми посочи пътя, който да поема, или да ме предпази от опасността, която явно ме заплашваше отвсякъде, както и от кръвожадните зверове и свирепите туземци. Не си и помислях за Бога и провидението, постъпвах като истински скот само според законите на природата, а предписанията на здравия разум следвах рядко или почти никога.

Когато португалският капитан ме намери в морето и ме спаси и с мен се отнесоха добре, честно и почтено, а също така и великодушно, в мислите ми нямаше и сянка от благодарност. Когато отново преживях корабокрушение, съсипан и изложен на опасността да се удавя край този остров, съвсем не изпитах угризения на съвестта, нито погледнах на това като на възмездие; просто си повтарях, че съм злочест клетник, роден за вечни страдания. Вярно, че когато първом попаднах на острова и разбрах, че всички моряци от кораба са се удавили, а аз съм се отървал, бях обзет от някакво възторжено изумление, душата ми ликуваше и ако Божията милост ме бе споходила, това можеше да прерасне в истинска благодарност, но всичко свърши още щом започна, с един обикновен изблик на радост; може да се каже, че просто бях щастлив, дето оцелях, но ни най-малко не размишлявах каква небивала доброта бе проявила ръката, запазила ме невредим и избрала тъкмо мен да оцелея, а всички останали да погинат; не си зададох въпроса защо провидението е проявило такова милосърдие към мене — както моряците, добрали се здрави и читави до брега след корабокрушение, аз изпитвах присъщата им обикновена радост, която те скоро удавят напълно в купата с пунш и почти мигновено забравят за случилото се; и останалата част от живота ми бе все в този дух. Дори когато по-късно след съответни разсъждения успявах да осъзная положението си (че съм изхвърлен на този ужасен остров, далече от пътищата на човешкия род, без всякаква надежда за помощ и изгледи за спасение), щом видях, че има някакъв начин да преживявам, че няма да страдам от лишения и да умра от глад, тутакси престанах да изпитвам чувството, че страдам: с леко сърце се заех да върша неща, с които да си осигуря безопасност и препитание, и далеч не се измъчвах от мисълта, че положението ми се дължи на небесно възмездие, сиреч на Божията ръка, която ме наказва — това минаваше през ума ми много рядко.

Поникването на зърното, както отбелязах в дневника си, отначало имаше известно въздействие върху мене — когато започнах да го възприемам сериозно при мисълта, че се дължи на някакво чудо, но веднага щом тази мисъл бе изместена от съзнанието ми, напълно избледня и впечатлението, което ми бе направила, както вече обясних. Да вземем земетресението (макар че нищо не е по-ужасно по своята природа, нито изявява по-непосредствено невидимата сила, която единствено ръководи подобни явления); още щом се съвзех от първоначалната уплаха, усещането, което ме бе обзело, също избледня. Не чувствах присъствието на Бога или неговото възмездие, а още по-малко съзнавах, че постигналата ме страдалческа съдба се дължи на неговата ръка — възприемах всичко това не по-различно от миговете на най-голямо благоденствие в моя живот.

Ала сега, когато не бях вече здрав и пред очите ми бавно изникваше картината на една злочеста смърт, когато духът ми взе да изнемогва под игото на тежка болест, а тялото ми се изтощи от силните пристъпи на треска, съвестта ми взе да се събужда от дългия си сън и аз започнах да се укорявам за живота, който бях водил, защото с необичайната си нечестивост явно бях предизвикал Бог да ми отсъди необичайни удари на съдбата и да се отнесе към мен по особено отмъстителен начин. Тези разсъждения ме гнетяха през втория или третия ден на моето боледуване и поради силната треска, придружена от мъчителни угризения на съвестта, от мене се изтръгнаха думи, с които се молех на Бога, макар че не бих могъл да кажа дали молитвата ми бе изпълнена с искания, или с надежди; по-скоро това бе просто гласът на страха и страданието; мислите ми бяха объркани, съзнанието ми — изпълнено с чувство за вина, а ужасът, че ще умра в такова окаяно положение, помътваше разсъдъка ми и задълбочаваше опасенията ми. Не съм в състояние да си представя какво е могла да изрече устата ми при подобно душевно вълнение, най-вероятно това са били възклицания, като: „Боже! Има ли по-злочесто създание от мене? Щом съм толкова болен, положително ще умра без да ми бъде помогнато, и какво ще стане с мене тогава?!“ След което сълзите рукваха от очите ми и доста време не можех да кажа нищо повече.

В този промеждутък ми дойде наум добрият съвет, който ми бе дал баща ми, а сетне и пророчеството му, споменато в началото на моя разказ, а именно: че ако предприема тази глупава стъпка, ще се лиша от Божията благословия и в бъдеще, когато няма да има кой да ми подаде ръка, за да се съвзема, ще осъзная, че съм пренебрегнал Божия съвет. „Ето — казах си аз на глас, — дойде време да се сбъднат думите на баща ми: стигна ме небесното възмездие и няма кой да ми помогне или да ме чуе. Отхвърлих напътствията на провидението, които милостиво поставяха живота ми в такова положение и състояние, та да получа възможността да бъда щастлив и безгрижен, но аз нито пожелах сам да го проумея, нито го възприех като благословия посредством родителите си. Оставих ги да оплакват моето безразсъдство, а сега аз самият оплаквам последствията от него; отказах помощта и подкрепата на хората, готови да ми осигурят по-високо място на този свят, а те щяха да облекчат живота ми, и ето че сега трябва да се боря с премеждия, които са толкова големи, та дори самата природа изпитва затруднения с тях, и няма кой да ме подкрепи, да ми помогне, да ме утеши и да ме посъветва.“ И тогава извиках: „Господи, помогни ми, защото съм в голяма беда!“

Това беше първата молитва (ако мога да я нарека така), която отправях от много години насам. Но нека се върна към дневника си.