Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (10)

VIII глава
Дневникът на Робинзон. Подробности за стопанството на Робинзон. Шок от земетресение.

ДНЕВНИКЪТ

30 септ. 1659 г.

Аз, клетият Робинзон Крузо, след като претърпях корабокрушение по време на ужасна буря в открито море, стигнах до бряг — до един неприветлив, злочест остров, който нарекох Острова на отчаянието. Всички останали от корабния екипаж се удавиха, а аз самият бях полумъртъв.

Прекарах остатъка от този ден обзет от мъка заради злочестината, която ме бе сполетяла, а именно: нямах храна, нито къща, дрехи или оръжие, нито къде да отида, нито надежда за избавление; виждах пред себе си единствено смърт — или щях да бъда разкъсан от зверове, или убит от диваци, или отнесен в гроба от гладна смърт. Когато падна нощта, подслоних се в клоните на едно дърво, защото се боях от диви животни, но макар да валя през цялата нощ, спах дълбоко.

1 окт.

На сутринта за моя голяма изненада видях, че приливът е довлякъл заседналия кораб много по-близо до брега на острова; като видях кораба изправен и невредим, от една страна, изпитах известно облекчение, защото се надявах, ако вятърът утихне, да се кача на борда и да взема оттам храна и неща от първа необходимост, които да ми бъдат от полза; от друга страна обаче, мъката по загиналите ми другари се засили, защото си представих, че ако бяхме останали на кораба, можехме да го спасим, или най-малкото всички те нямаше да се удавят, а ако моряците се бяха спасили, можехме да построим нов кораб от останките на стария и с него да достигнем някое друго място в света. Прекарах голяма част от деня потънал в смут при тези мисли, но когато накрая след отлива видях, че корабът е, кажи-речи, на сушата, тръгнах по оголилия се пясък и вървях, докъдето можеше, а нататък плувах. Този ден продължи да вали, макар че вятърът спря напълно.

От 1 до 24 окт.

Всички тези дни изцяло посветих на пътувания до кораба, за да пренеса от него каквото бе възможно; при отлив се връщах на брега с натоварен сал. И тези дни много валя, въпреки че в промеждутъците времето бе хубаво. По всичко обаче изглежда, че сега е дъждовният сезон.

20 окт.

Салът се преобърна и всичко, което бе върху него, падна в морето, но понеже се случи на плитко и повечето неща бяха тежки, след отлива успях да събера много от тях.

25 окт.

Цял ден и цяла нощ валя, с внезапни пориви на вятъра, докато накрая задуха по-силно и корабът се разби — изчезна от погледа, и само по време на отлив се виждаха следи от корабокрушението. През целия ден увивах нещата, които бях спасил, за да ги запазя сухи от дъжда.

26 окт.

Почти целия ден обикалях брега и търсех място, където да установя жилището си, при това бях доста загрижен, защото трябваше да си осигуря безопасност от нощни нападения от страна на диви зверове или човеци. Привечер се спрях на едно място в подножието на канара и очертах полукръг, в който да бъде лагерът ми. Реших да го укрепя, като издигна стена или ограда от два реда колове, през които да преплета корабни въжета; а от външната страна да направя насип от пръст.

От 26 до 30 окт.

С цената на много усилия пренесох в новото си жилище взетото от кораба, макар че през една част от времето валеше проливен дъжд.

На 31 сутринта

тръгнах с пушка на обиколка из острова, за да потърся храна и да огледам местността. Убих една коза, а ярето й ме последва до дома, но после убих и него, защото не искаше да се храни.

1 ноем.

Построих заслона си под една канара и за първи път преспах в него. Направих го колкото може по-широк и забих колци, за да вържа хамака си.

2 ноем.

Наредих всички сандъци, дъски и парчета дърво, с които бях построил моите салове, и направих от тях ограда — малко по-навътре от линията, която бях очертал за укреплението.

3 ноем.

Излязох на лов и убих две приличащи на патици птици, чието месо беше много вкусно. Следобед се залових да си направя маса.

4 ноем.

Тази сутрин започнах да разпределям времето си: кога да ходя на лов, кога да спя, кога да почивам; реших всяка сутрин, ако не вали, да обикалям два-три часа с пушка, после докъм единайсет часа да работя, после да се храня с каквото разполагам, от пладне до два часа да спя, понеже по това време е изключително горещо, а привечер отново да работя. Този ден, както и следващите три дни, времето ми за работа бе изцяло запълнено с правенето на маса, защото все още бях несръчен, макар че не след дълго нуждата ме превърна в един съвършен и изкусен майстор — както, смятам, би станало и с всеки друг човек.

5 ноем.

Този ден излязох на обиколка с кучето си и застрелях една дива котка. Кожата й е доста пухкава, но месото не става за нищо. (Одирам всяко животно, което убия, а кожата запазвам.) Когато се връщах от брега, видях най-различни видове морски птици, които са ми непознати. Затова пък се изненадах и дори се уплаших от два-три тюлена, но докато ги гледах и недоумявах какво виждат очите ми, животните влязоха в морето и този път успяха да избягат от мене.

6 ноем.

След утринната си разходка отново се залових с масата и я завърших, макар че не стана както ми се искаше. Не след дълго ми хрумна начин, по който да я оправя.

7 ноем.

Лошото време е към края си.

7, 8, 9.10.

На седми, осми, девети, десети и част от дванайсети ноември (защото единайсети беше неделя) бях изцяло зает с направата на стол и след много усилия успях да го докарам на вид, но нещо не ми харесваше и още докато го правех, на няколко пъти го разглобявах и започвах отначало. Забележка: Скоро престанах да се съобразявам с неделите, защото забравих да ги обозначавам на стълба и вече не знаех кога е делник, кога — празник.

13 ноем.

Днес валя дъжд, от който се почувствах много освежен, а земята се разхлади. Беше придружен обаче със страшни светкавици и гръмотевици, които ужасно ме изплашиха, тъй като се боях да не пламне барутът. Щом спря да вали, реших да разделя барута на колкото може по-малки части, за да го предпазя от избухване.

14, 15, 16 ноем.

Прекарах тези три дни в направата на квадратни сандъчета и кутии, които да побират един или най-много два фунта барут, и след като ги напълних, скрих ги на сигурни места, колкото може по-далече едно от друго. През един от тези дни застрелях голяма птица, която ставаше за ядене, но нямам представа как се нарича.

17 ноем.

На този ден започнах да копая в скалата зад заслона, за да разширя мястото и да ми бъде по-удобно. Забележка: За тази цел ми бяха нужни три неща, с които не разполагах, а именно търнокоп, лизгар и количка или кош; поради това преустанових работата и започнах да мисля с какво да заменя липсващите сечива. Вместо търнокоп използвах железни прътове, които подхождаха, макар да бяха много тежки; след това обаче ми трябваше лизгар или лопата, без които в никакъв случай нямаше да мина, защото само така можех да свърша нещо, ала не знаех кое от двете да се заловя да направя.

18 ноем.

На следващия ден обикалях из гората и открих дърво от този (или почти от този) вид, който в Бразилия наричат „желязно дърво“, защото е изключително твърдо. С много усилия и като без малко не повредих брадвата си, отрязах част от него и го занесох у дома, което доста ме измъчи, понеже дървото беше много тежко. Тъй като дървото бе изключително твърдо, а нямаше друг начин да го обработя, дълго време се занимавах с него, като малко по малко успях да го издълбая във формата на лизгар или лопата и направих дръжката съвсем същата като на лопатите в Англия, само дето в широката част нямаше метална обковка, поради което бързо щеше да се износи. Все пак сечивото ми послужи доста добре за целта, за която ми се наложи да го използвам. Не вярвам обаче някога да е била правена лопата с подобен вид, нито пък за толкова дълго време.

Не бях още съвсем готов, защото ми трябваше количка или кош. Нямаше никакъв начин да оплета кош, понеже не разполагах с клонки, които да са жилави като ракита (поне не бях открил такива досега), а що се отнася до количката, смятах, че мога да я направя изцяло, с изключение на колелото, защото не знаех и нямах никаква представа как да го подхвана; при това не беше във възможностите ми да изработя железните легла за оста, въртяща колелото, така че се отказах. За да пренасям пръстта, изкопавана от пещерата, направих нещо като коритата, с които чираците пренасят хоросан за зидарите.

Справих се с това по-лесно, отколкото с лопатата; и все пак коритото, лопатата и напразните опити да направя количка ми отнеха не по-малко от четири дни — като изключим само задължителната ми утринна разходка с пушка, която рядко пропусках, както и много рядко пропусках да се завърна без нещо, подходящо за ядене.

23 ноем.

Понеже заради правенето на тези сечива останалата ми работа стоеше, щом ги завърших, аз продължих нататък и се трудих всеки ден, през цялото време и с всички сили, поради което в продължение на осемнайсет дни се занимавах с разширяването на пещерата, за да мога удобно да складирам вещите си.

Забележка:

През цялото това време се трудих, за да направя това помещение, сиреч пещера, достатъчно просторно, та да ми служи за склад или килер, за кухня, трапезария и мазе. Що се отнася до преспиването, продължих да използвам заслона, само дето на няколко пъти през дъждовния период валеше толкова силно, че се измокрях до кости. По тези причини по-късно покрих цялото оградено място с дълги стволове, одялани като греди, опрени в края си о скалата. Натрупах върху им сух треволяк и големи листа от дървета и се получи нещо като тръстиков покрив.

10 дек.

Вече си мислех, че работата по пещерата-склад е към края си, когато внезапно (понеже, изглежда, я бях разширил твърде много) едната й страна и част от тавана се срутиха и падна голямо количество пръст — толкова голямо, че се изплаших, и то не без основание: ако в този миг бях отдолу, изобщо нямаше да имам нужда от гробар. Поради тази злополука ми се наложи отново да повторя вече извършена работа, защото трябваше да изнеса навън купа пръст и, което е по-важно, да укрепя тавана, за да съм сигурен, че друг път няма да се срути.

11 дек.

На този ден се залових за работа, както си бях наумил: изправих два стълба и ги забих в земята така, че да подпират тавана, а върху им накръст приковах дъски; приключих всичко на следващия ден. После сложих още стълбове с приковани дъски и по този начин след около седмица таванът бе укрепен, а стълбовете, забити в редове, служеха да разделят помещението на части.

17 дек.

От този ден да 20-то число поставях лавици и забивах пирони по стълбовете, за да окачвам каквото може, и така сложих някакъв ред вътре.

20 дек.

Вече внесох всичко в пещерата и започнах да обзавеждам къщата си. Направих от парчета дъски нещо като полици на шкаф, върху които да си нареждам хранителните припаси, но се оказа, че дъските започват да се свършват. Направих си и още една маса.

24 дек.

Проливен дъжд през цялата нощ и целия ден, не съм си показал носа навън.

 

25 дек.

Вали цял ден.

26 дек.

Не вали. Земята е много по-хладна от преди, което е доста по-приятно.

27 дек.

Застрелях един млад козел, а друг улучих в крака и понеже куцаше, успях да го хвана. Поведох го към дома, вързан с въже. Когато стигнахме, прикрепих дъсчица към крака му, защото беше счупен и го превързах. NB. Така се грижих за козела, че той оживя. Кракът му зарасна добре и стана здрав като преди. Понеже дълго време го лекувах, козелът съвсем се опитоми, започна да пасе на полянката пред вратата и не си отиваше. Тогава за пръв път ми хрумна мисълта да опитомя и отгледам някои животни, за да имам осигурена храна, когато барутът и сачмите ми свършат.

28, 29, 30 дек.

Големи горещини и никакъв полъх на вятъра, затова не се показвах навън, само вечер излизах да търся храна. Прекарвах времето, като подреждах нещата вътре в къщата.

1 януари.

Все още е много горещо. Излизам на лов на ранина и привечер, а през обедните часове се спотайвам. Тази вечер навлязох по-навътре в една от долините, които се намират в средата на острова. Попаднах на голямо стадо кози, но бяха много боязливи и не ме допуснаха наблизо. Реших обаче да отида отново, този път с кучето, и да ги издебна.

2 ян.

Както си бях наумил, на другия ден отидох там с кучето и го насъсках по козите, обаче си бях направил криво сметката, защото животните се обърнаха, готови да нападнат, и кучето разбра на каква опасност е изложено и не ги приближи.

3 ян.

Започнах да строя оградата (стената) и тъй като все още изпитвам страх, че ще бъда нападнат, реших да я направя много дебела и здрава.

 

NB. Понеже по-преди описах оградата, нарочно изпускам същото описание от дневника. Стига и да отбележа, че ми отне доста време, от трети януари до четиринайсети април, докато я направя, дотъкмя и завърша, макар че бе дълга не повече от 24 ярда, защото представляваше полукръг, свързващ място в скалата с друго място на около осем ярда от него, а входът за моята пещера се падаше в средата, отвъд оградата.

 

През цялото това време работех много усилено, понеже дъждовете ме спираха дни наред, а понякога и по цели седмици; смятах обаче, че никога няма да се чувствам напълно в безопасност, докато не завърша стената. Трудно е да се повярва колко непосилна работа се изискваше за всяко нещо, особено за пренасянето на отсечените в гората колове и забиването им в земята, защото ги бях направил много по-големи, отколкото бе необходимо. Когато стената бе завършена и двойно укрепена с прилепен към външната й страна насип, успях да си внуша, че ако на този бряг слезеха хора, по нищо нямаше да разберат, че тук има жилище; при един много показателен случай, за който ще стане дума по-късно, се разбра колко съм бил прав.

През това време редовно обикалях из горите за дивеч — всеки ден, когато не валеше дъжд — и при тези разходки често откривах едно-друго, което ми беше от полза; на първо място един вид гривяци, които си правеха гнезда не по дърветата като другите диви гълъби, а в скални дупки като обикновените гълъби. Взех няколко пиленца с намерението да ги опитомя и отгледам, което и сторих, но когато поотраснаха, те отлетяха, може би най-вече защото бяха гладни, тъй като нямаше с какво да ги храня. Независимо от това често претърсвах гнездата на гълъбите и вземах малките, защото бяха много вкусни. Сега, след като вече се занимавах с уреждане на домакинството си, открих, че ми липсват много неща и отначало ми се виждаше, че не съм в състояние да ги направя, което си беше вярно за някои от тях — например в никакъв случай не можех да изработя каца с обръчи. Както вече споменах, разполагах с едно-две буренца, но изобщо не достигнах съвършенството да ги повторя, като ги гледам, макар че изгубих седмици наред с това занимание: нито можех да закрепя дъната, нито да съединя дъгите така плътно една към друга, че да не пропускат вода. Та и от това се отказах.

На второ място силно усещах липсата на свещи, тъй като още щом се спуснеше мракът, а това обикновено ставаше към седем часа, се принуждавах да си лягам. Спомних си буцата восък, от която си правех свещи по време на африканското ми приключение, но сега не разполагах с подобно нещо; единственото, което можех да сторя по въпроса, беше, че като убиех коза, събирах лойта; направих малка съдинка от пръст, оставих я да се изпече на слънцето, сложих й фитил от някакви кълчища и така се сдобих със светилник, макар че за разлика от свещите той треперливо мъждукаше. Посред тези мъки се случи, като ровех из вещите си, да открия малка торба, в която, както вече споменах, бяха държали храната за кокошките, и то взета не по време на сегашното пътуване, а преди, предполагам, когато корабът е тръгвал от Лисабон. Плъховете бяха нападнали остатъците в торбата, затова открих само люспи и стрити на прах зърна, поради което реших да употребя торбата за нещо друго — струва ми се, за да сложа в нея от барута, който бях разделил на части от страх, че може да се подпали, а може и друго да съм имал наум. Затова изсипах люспите от торбата отстрани на моето укрепление под скалата.

Това стана малко преди големите дъждове, за които разказах неотдавна. Хвърлих боклука, без да му обръщам внимание и дори бях забравил, че съм хвърлил нещо там, но след около месец — горе-долу толкова бе минало забелязах, че от земята се подават някакви зелени стръкчета и реших, че трябва да е растение, на което дотогава не съм обръщал внимание. Мина още време и тогава не само че се изненадах, ами направо се изумих, защото видях десетина-дванайсет стръка изкласил ечемик, още неузрял, и то от същия вид като европейския — не, по-скоро като английския ечемик.

Не е възможно да изразя с думи изумлението и смута, които ме обзеха в този миг. Дотогава в действията ми нямаше и следа от набожност; в главата ми не се въртяха никакви светли мисли, както впрочем и каквито и да е усещания относно това, което ме бе сполетяло — смятах го за чиста случайност, или, както обичаме да казваме, „такъв ми бил късметът“; изобщо не ми идваше наум да се запитам дали това не е пръстът на провидението, или Божията ръка, която предопределя събитията в този свят. Ала след като видях порасналия там ечемик — в климат, за който знаех, че не подхожда за зърнени храни, и особено след като не можех да си представя как се е появил, усетих, че ме обзема изумление и започнах да си внушавам, че Бог е сторил чудо, та е поникнало зърно, без да е било посято, с единствената цел да не умра от глад на дивото, злочесто място.

Усетих пристъп на вълнение, от очите ми бликнаха сълзи на благодарност, че такова чудо на природата се е случило в моя чест; и всичко ми се видя дваж по-необикновено, тъй като забелязах до ечемика покрай скалата още някакви безредно поникнали стръкчета, които се оказаха стъбълца на ориз — познах ги, тъй като на африканския бряг бях виждал как расте оризът.

Не само че всичко ми говореше единствено за намесата на провидението, но и въобще не се съмнявах, че ще открия още такива следи. Обиколих старателно тази част от острова, където вече бях ходил, и огледах земята до всяка скала, като търсех още растения, но нищо не намерих. Накрая изведнъж се сетих, че именно на онова място бях изтръскал торбата от кокошата храна, и тогава престанах да се учудвам: трябва да си призная, че и святото чувство за благодарност към Бога започна да отслабва, след като открих, че всичко е станало по най-обикновен начин; макар че можех да бъда не по-малко благодарен за тази неочаквана и непредвидена намеса на провидението, която все пак беше истинско чудо, защото смятам, че десетината зърна ечемик се бяха запазили, сякаш хвърлени от небесата (докато плъховете бяха изяли всичко останало) тъкмо благодарение на провидението, което се разпорежда и направлява събитията; по същата причина зърната бяха паднали точно на това място, в сянката на високата канара, за да покарат веднага; където и другаде да ги бях хвърлил по това време на годината, стръковете щяха да изгорят от слънцето и да загинат.

Можете да не се съмнявате, че старателно запазих тези ечемичени класове, когато узряха някъде в края на юни. Събрах всяко зрънце и реших да ги засея до едно, с надеждата след време да получа достатъчно голям добив, за да ми замества хляба. Но трябваше да изминат четири години, преди да си позволя да опитам малко от този ечемик, пък и тогава го използвах съвсем пестеливо (което ще разкажа, като му дойде редът), защото напълно се провалих с първия посев, тъй като не бях избрал подходящо време — засях го точно преди сухия сезон и почти не получих реколта, поне не такава, каквато бях очаквал. По-късно ще разкажа и това.

Освен ечемика, както споменах, имаше и двайсет-трийсет стръка ориз, които запазих не по-малко грижливо и се канех да използвам по същия начин и за същата цел, а именно, да си правя хляб, или по-скоро ядене, защото открих как да приготвям ориза без огън, макар че и това стана след време. Но нека се върна към моя дневник.

Тези три-четири месеца, докато строях стената, работих изключително усилено. На 14 април я завърших, като намислих да влизам не през врата, а да се прекачвам по стълба, за да не си личи отвън, че там има жилище.

16 апр.

Направих стълбата, след което се изкачих по нея до върха на стената, вдигнах стълбата след себе си и я прехвърлих от другата страна. Оградил се бях отвсякъде; разполагах с достатъчно място вътре, а отвън можеше да се влезе само ако най-напред се изкатереше стената.

Точно на идния ден, след като бях завършил стената, без малко да стане така, че целият ми труд изведнъж да отиде на вятъра, а аз да загина. Ето какво се случи… Работех в заграденото място, бях зад заслона точно на входа на пещерата, когато внезапно се стреснах от нещо, което наистина беше твърде ужасно: неочаквано от тавана на пещерата започна да се срутва пръст, която се откъртваше от подножието на хълма над главата ми, а два от стълбовете, които бях забил за подпори, взеха застрашително да скърцат. Изплаших се не на шега, но не разсъдих какво всъщност е причина за станалото, само си помислих, че таванът на пещерата пропада, както се беше срутил отчасти преди; от страх да не остана погребан под него, се затичах към стълбата, но понеже си казах, че и там не съм в безопасност, прехвърлих се отвъд оградата, уплашен да не би върху ми да се стоварят отломъци от канарата. Щом като стъпих на твърда земя, веднага разбрах, че е започнало ужасно земетресение, земята под краката ми се разлюля три пъти в продължение на осем минути, и то с такива трусове, които биха съборили и най-здравата сграда на света; голям отломък от върха на канарата, която се намираше на около половин миля от мене по посока на морето, се откъсна с такъв ужасен грохот, какъвто чувах за пръв път в живота си. Забелязах още, че дори морето се развълнува силно от трусовете — предполагам, че под водата те сигурно са били по-мощни, отколкото на сушата.

До такава степен се слисах от земетресението, понеже за пръв път ми се случваше да преживявам подобно нещо, което не познавах дори по чужди разкази, че се вцепених и насмалко не умрях. При движението на земните пластове ми се повдигаше като от морско вълнение, но грохотът от срутващата се скала ме сепна от унеса, в който бях изпаднал, и ме извади от това състояние на вцепененост, а после ме обзе ужас, защото единственото, за което можех да си помисля, беше, че канарата ще се стовари върху заслона и цялото ми домакинство и в миг ще затрупа всичко. Тогава за втори път изпитах пълно отчаяние.

След като третият трус отзвуча и известно време не последва нов трус, започнах да се окопитвам, но все още не можех да събера достатъчно смелост да се прехвърля обратно през оградата от страх, че мога да бъда погребан жив. Седях на земята, без да помръдвам, много унил и печален, и не знаех какво да правя. През цялото това време в ума ми не се появи нито една мисъл за Бога, нищо друго освен обикновеното „Господи, помилуй!“, а когато всичко свърши, дори и това не си казвах.

Докато седях така, видях, че стана мрачно и мъгливо като преди дъжд; малко по-късно лека-полека вятърът се усили, така че след не повече от половин час се разрази страшен ураган. Морето изведнъж закипя, цялото покрито с пяна, вълните заляха от край до край брега, дърветата биваха изтръгвани от корен. Бурята бе ужасна и продължи около три часа, подир което започна да отслабва, и след още два часа настъпи пълно затишие и заваля силен дъжд.

През цялото това време останах седнал на земята с изпълнено от ужас сърце; после внезапно ми хрумна, че вихърът и пороят са следствие от земетресението, което значеше, че самото земетресение е отминало и свършило и че смело мога да се върна в пещерата. При тези мисли усетих, че духът ми се съвзема, пък и дъждът помогна като убедително доказателство, затова се върнах и седнах в заслона, но пороят, който се сипеше, заплашваше да го събори, ето защо влязох в пещерата, макар да изпитвах голям страх и безпокойство, че таванът над главата ми може да се срути.

Поройният дъжд ме подтикна към ново занимание, а именно да издълбая дупка от укреплението навън, през която, водата да се оттича като през канавка, защото иначе пещерата щеше да се наводни. След като бях поседял в пещерата известно време и видях, че не последваха повече трусове, започнах да се поуспокоявам; и тогава, за да подкрепя духа си, от което наистина имах голяма нужда, отидох до малкия си склад и сръбнах от рома, който обаче и в този миг, и по-късно употребявах съвсем пестеливо, тъй като знаех, че когато се свърши, няма откъде да си го набавя.

Дъждът продължи да вали през цялата нощ и през по-голямата част от следващия ден, така че не можех да се показвам навън, но понеже вече бях по-спокоен, започнах да мисля какво е най-доброто, което да направя; след като стигнах до заключението, че този остров е изложен на земетресения, реших, че не бива да живея в пещера, а трябва да обмисля как да си построя малка колиба на открито, която бих могъл да оградя със стена, както тук, и така да бъда в безопасност от диви зверове или човеци; стигнах до заключението, че ако остана където съм, положително ще се случи някой път да бъда жив погребан.

С това наум реших да преместя заслона от мястото, където го бях издигнал, защото бе точно в подножието на урвата под скалата, която при един нов трус положително щеше да се стовари отгоре му. Поради това прекарах следващите два дни — 19 и 20 април — в размисъл къде и как да преместя жилището си.

Страхът, че мога да бъда погребан жив, доведе до това, че завинаги загубих спокойния си сън, а опасенията ми, в случай че останех на открито, неоградено място, бяха почти толкова големи. При това, като се оглеждах и виждах колко добре съм подредил всичко, колко умело съм се скрил и запазил от опасност, мисълта за местене ми ставаше съвсем неприятна.

Междувременно си дадох сметка, че за всичко това ще ми бъде необходимо страшно дълго време и че ще трябва да се примиря със заплахата, на която ме излагаше сегашното ми положение, докато не си построя лагер и не го укрепя така, че да мога спокойно да се преместя. Стигнал до този извод, известно време живях без притеснения и реших да работя с пълна пара, за да издигна стена от колове, въжета и така нататък в полукръг, както преди, и когато я завърша, да построя заслона в заграденото място, но докато стане време да се преместя, без страх да стоя там, където съм. Беше 21 април.

22 април.

На следващата сутрин започнах да размишлявам по какъв начин бих могъл да осъществя плана си, тъй като бях в доста затруднено положение поради липсата на сечива. Разполагах с три големи секири и множество брадвички (бяхме взели брадвичките за размяна с индианците), но понеже твърде много бях сякъл и рязал с тях чворесто, твърдо дърво, те се бяха назъбили и изтъпили и макар да имах точило, не можех да го задвижа, за да наостря сечивата. Това ме погълна за толкова дълго време, колкото държавникът би посветил на някой важен политически въпрос или съдията би отделил, за да прецени дали да произнесе смъртна присъда. Накрая измайсторих ремък към търкалото, за да го задвижвам с крак, а ръцете ми да остават свободни. Забележете, че в Англия не бях виждал подобно приспособление и не бях обръщал никакво внимание как вършат тази работа, макар че по-късно установих колко разпространен е този начин. При това моето точило беше много голямо и тежко. За да изработя механизма и да го доведа до съвършенство, ми отидоха няколко седмици.

28, 29 април.

През тези два дни се заех да наостря сечивата. Механизмът, с който се задвижва точилото, работи много добре.

30 април.

Предположих, че в последно време запасите ми от сухари много са намалели и ги проверих, след което ограничих дажбата си на едно парче дневно; по тези причини се почувствах много угрижен.