Даниел Дефо
Животът и приключенията на Робинзон Крузо (13)

XI глава
Робинзон прави обиколка, за да изследва острова. Занимава се с плетене на кошници.

Установих, че годишните времена най-общо могат да се разделят не на лято и зима, както е в Европа, а на дъждовни и на сухи периоди, най-общо така:

Това, най-общо казано, са наблюденията, които направих, макар че понякога дъждовният период се удължаваше или скъсяваше в зависимост от това, как духат ветровете. След като си бях извлякъл поука от лошите последствия, които може да има ходенето по дъжд, грижех се да се запасявам предварително с храна, за да не бъда принуден да излизам навън, и през месеците, когато валеше, колкото може повече си седях у дома.

Този път си намерих много работа (и то твърде подходяща за времето, с което разполагах), защото най-сетне имах възможност да направя някои от нещата, с които дотогава успявах да се сдобия единствено с цената на усилен труд и постоянство. Най-вече, много пъти се бях опитвал да оплета кошница, но винаги клонките, които използвах за тази цел, се оказваха толкова чупливи, че нищо не излизаше. Имах само прекрасното предимство, че в града, където живеех с родителите си като момче, обичах да се навъртам около кошничарите и често наблюдавах как приготвят ракитовите пръчки. И понеже като всяко момче бях много услужлив и гледах да помагам, следях внимателно точно какво правят плетачите, а понякога дори вземах участие, така че по този начин изцяло бях запознат с хода на работата, и сега единственото, което ми липсваше, беше материалът. Тогава ми хрумна, че е възможно клонките на дървото, от което сечах вкореняващите се колове, да са жилави като ивите, върбите и ракитите в Англия, затова реших да опитам с тях.

И така, на следващия ден отидох до „лятната си къща“, както наричах навеса, и нарязах от по-тънките клонки. Открих, че подхождат на целта ми до немай-къде, затова следващия път се върнах, въоръжен с брадвичка, за да насека по-голямо количество, което сторих бързо, тъй като имаше изобилие от такива дървета. Наредих клонките да съхнат от вътрешната страна на оградата, сиреч плета, и когато бяха готови, ги пренесох в пещерата, където по време на следващия дъждовен период се залових да оплета колкото може по-хубаво голям брой кошници — и за да насипвам пръст, и за да слагам в тях или да нося разни неща — както се случи; и макар че накрая не станаха много красиви, можеха спокойно да ми служат за съответните цели. Оттогава нататък гледах никога да не оставам без кошници и когато клонките им изгниеха, плетях нови. Приготвих и специални дълбоки и здрави кошове, та когато имах вече достатъчно зърно, държах го в тях наместо в чували.

След като успях да се оправя с тази трудна работа, която ми отне безкрайно много време, замислих се какви възможности има, за да задоволя две свои нужди. Нямах съдове, в които да слагам течности, освен двете бурета, почти пълни с ром и разните стъкла, няколко от обикновения вид, а други — четвъртити, за вода, алкохол и т.н. Нямах дори гърне, в което да си варя ядене, а котелът, който бях измъкнал от кораба, беше прекалено голям за нуждите ми, тоест за да си правя супа или просто да задуша парче месо. Другото, което много исках да имам, беше лула, но не беше възможно да си изработя нещо подобно. Все пак накрая намерих разрешение и на този въпрос.

Залових се да побивам втория ред пръти, сиреч колове, както и да плета кошници, и така мина цялото лято или сухият период, докато не се появи работа, която ми отне много повече време, отколкото предполагах, че ще мога да отделя.

Споменах вече, че имах силно желание да проуча целия остров и че бях вървял нагоре по потока до мястото, където построих новия заслон, а там започваше гол скат, спускащ се право към морето от другата страна на острова. Реших да прекося местността, докато стигна до морския бряг от другата страна. Затова си взех пушката, една брадвичка и повече барут и сачми от обикновено, две големи парчета сухар и много чепки сухо грозде, които сложих в торбата при мунициите, и заедно с кучето си потеглих на път. Когато минах през долината, където, както вече казах, се намираше моят нов заслон, пред очите ми се откри морето на запад и понеже денят беше много ясен, успях да различа очертанията на суша, но нямах представа дали е някой остров, или е континентът. Извисяваше се и се простираше от запад на югозапад; отстоеше много далече, по моите пресмятания на не по-малко от петнайсет-двайсет левги.

Нямах представа коя част от света е това, но все пак знаех, че сигурно е част от Америка, и като премислих всичко видяно, реших, че трябва да е близко до испанските владения и вероятно е изцяло населена с диваци, така че ако бях попаднал там, щях да се окажа в много по-лошо положение от сегашното; това ме накара смирено да приема отреденото ми от провидението, чието съществуване вече признавах и вярвах, че всичко, направено от него, е в името на доброто. Та така утеших духа си с тези мисли и престанах да се измъчвам от безплодни желания да попадна на континента.

И още нещо: след като поразмислих върху тази работа, реших, че сушата е испанска, а в такъв случай положително все някога щях да видя кораб, който плава нататък или в обратната посока; ако това обаче не станеше, значи виждах населения от диваци бряг между испанските земи и Бразилия, където обитаваха най-злите диваци, защото те са канибали или людоеди, и без изключение убиват и изяждат всяко човешко същество, попаднало в ръцете им.

Обзет от такива размисли, бавно продължих напред и се озовах в онази част от острова, която вече знаех, че е много по-приятна от моята — с просторни, благоуханни савани, обсипани с цветя и треви, и множество прекрасни гори. Видях гъмжило от папагали и ми се прииска да уловя някой и ако е възможно, да го взема и да го опитомя, за да го науча да разговаря с мене. След известни усилия наистина улових едно папагалче, което цапардосах с тоягата си, а като се съвзе, го занесох у дома; ала изминаха няколко години, преди да го накарам да проговори, но все пак накрая го научих да ме вика по име като добър приятел. Премеждието, което последва обаче, макар и незначително, ще представлява забавен разказ, когато му дойде времето.

Пътешествието ме разведри извънредно много. На по-ниските места попаднах на диви зайци (поне за такива ги взех) и на лисици, но тези животни се различаваха от всички други видове, които познавах, и макар че убих няколко, месото им не ми хареса. Нямаше обаче и нужда да ги преследвам, защото ми се намираше достатъчно храна, и то съвсем хубава, най-вече следните три неща: кози, гривяци и костенурки, а като добавех към тях и гроздето, дори на пазара Ледънхол в Лондон не могат да се намерят продукти за по-добра трапеза от моята, като се има предвид, че сам се справях с всичко. И макар че все пак се намирах в окаяно положение, имах достатъчно причини да бъда благодарен, че не страдам от лишения — напротив, храна имах в изобилие, дори и лакомства имах.

По време на това пътешествие никога не извървявах повече от две или около две мили на ден, но толкова често се отклонявах или се връщах назад, за да гледам какви открития мога да направя, че стигах съвсем изнурен до мястото, където решавах да почина и да прекарам нощта. И тогава се разполагах на някое дърво или се ограждах, като забивах колове в земята между две дървета, или пък ги нареждах така, че нито един див звяр да не може да ме доближи, без да се събудя.

Щом стигнах до морския бряг, с почуда разбрах, че ми се е паднало да се заселя в най-лошата част на острова, защото тук брегът направо гъмжеше от костенурки, докато от другата страна за година и половина бях намерил едва три. Имаше и невъобразимо много птици от всякакви видове, някои от които бях срещал вече, други виждах за първи път. Месото на повечето бе съвсем хубаво, но не знаех какви са, знаех само името на птиците, които се наричат пингвини.

Можех да застрелям колкото си искам от тях, но използвах много пестеливо барута и сачмите, поради което предпочитах при възможност да убия коза, защото щеше да е по-подходяща храна, но макар че тук имаше повече кози, отколкото на моята страна от острова, много по-трудно успявах да се приближа до тях: местността беше равнинна, без възвишения, и те ме забелязваха много по-рано, отколкото когато стоях на някой хълм.

Признавам, че този край бе много по-приятен от там, където се бях заселил, но въпреки това не изпитах ни най-малкото желание да се преместя, защото след като се бях установил в моето жилище, аз се привързах към него, а през цялото време тук се чувствах като на пътешествие, далече от родния дом. Както и да е, тръгнах по морския бряг в източна посока и предполагам, че извървях около дванайсет мили, след което забих в пясъка огромен кол, който да служи за ориентир. После реших да се връщам у дома, а следващото пътешествие да предприема от другата страна на острова, на изток от моето жилище, и по обиколен път да стигна отново до този кол. По за това — като му дойде времето.

Върнах се по различен път от този, по който бях дошъл, като си мислех, че лесно мога да държа под око целия остров, така че няма начин да не разпозная по околността къде се намира първото ми жилище. Обаче се лъжех, защото след като бях извървял две-три мили, аз се спуснах в много голяма долина, но тя бе оградена от хълмове, които пък бяха обрасли с гори, и затова се ориентирах накъде да вървя единствено по слънцето, а дори и в този случай успявах само когато бях сигурен къде би трябвало да се намира слънцето по това време на деня.

Стана така, че несполуката ми се увеличи, защото тези три-четири дни, докато бях в долината, времето бе мъгливо и не можех да видя слънцето. Лутах се, обзет от притеснения, и накрая се принудих да стигна до морския бряг и да потърся онзи стълб, за да се върна по същия път, по който бях дошъл; по този начин лесно разбрах коя е вярната посока и тръгнах към дома. Времето беше изключително горещо, а пушката, припасите, брадвичката и другото, което носех, ми дотежаха много.