Борис Стругацки
Търсене на целта (34) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава седма

— Защо така се вълнувате, господин Президент? — попита Голямото ченге. — След час ще пристигнат сапьорите. След два, най-много три, ще можете да продължите…

Малкото ченге зацвили като кон, доволен от всичко на света: от вонящия пушек, раздухван от вятъра, от наплашената тълпа шофьори, от всеобщото внимание към собствената му персона и най-вече от това, че разговаря свойски със самия Господар.

— Така, така — съгласи се Господаря със светски вид. Огнените руини бучаха и излъчваха топла смрад, подобно на издъхващ дракон. Направи усилие да не гледа натам, да се обърне с гръб към купчината горящ метал.

(Какво имаше там? Хеликоптер. Два бензиновоза. Много коли, нахакали се в огнения ад. Треперещ от ужас очевидец, пиян — но не от щастие и не от водка — със стъклени очи и усмивка на ненормален повтаряше на всеки новопристигнал как шест автомобила влетели ТАМ, той бил в седмия, но успял да спре в последния момент… Жена му тихо седеше на предната седалка с мокра, почерняла от кръв салфетка върху разраненото си лице.)

Широката четирийсет метра автострада бе задръстена. Край нея димеше обърнат камион с ремарке, пламтяха няколко храста и голи дървета. Но отляво се виждаше малка пролука през дима и той току поглеждаше натам, страхувайки се да не издаде преждевременно замисъла си. Впрочем той беше прозрачен. Двете ченгета прекрасно разбираха какво иска да направи незнайно откъде появилият се Господар и отговорът им беше еднозначен: не, не. С цялото ни уважение и разбиране, за това и дума не може да става. Не, не и още един път не.

Сред тълпата имаше много ченгета — бяха пристигнали с двата хеликоптера. Но тези двамата — Голямото и Малкото, бяха главните, особено Малкото, един безкрайно противен лейтенант. Главен на мястото на ПТП-то беше майорът, но той не се виждаше в момента.

Можеше да плюе на закона и реда, да седне зад волана и да се втурне напред покрай редицата от ченгета в димната дупка отляво, дори при това да полети на възглавницата за сигурност… Съдбата щеше да помогне.

Можеше да се опита да мине през полето, по блатото над редките храсти, през редките върби и ясени… и пак на възглавницата.

Можеше да се втурне през огъня. Челно. Над огъня, но по-ниско от пушека. Всичко можеше. Но…

Щяха да го гонят, може би щяха да стрелят. От хеликоптер не можеш да избягаш. От куршумите може и да се отървеш, но после? Горивото ще свърши бързо-бързо! И кой ще ти каже какво има оттатък огнената купчина?

… Защо? Защо през целия си живот се натъквам на диви, невъобразими препятствия, всеки път, когато искам да направя нещо съвсем естествено, обикновено, ДОБРО? Ставаш политик без особено желание, съдбата те отнася там като клечка във водовъртеж. Занимаваш се с глупости — с някаква бюрокрация или, да кажем, се сражаваш с хидрата на фашизма, или изваждаш нещастната Русия от поредната дупка (едно неестествено занимание, абсолютно неприсъщо на обикновения човек, дори несъвместимо с него). И всичко ти идва отръки: винаги имаш на разположение добри хора, лошите — като че сами бягат от пътя ти, вървиш целият в бяло по отъпкан път, внушавайки почтителен ужас. Но е достатъчно да поискаш да направиш нещо обикновено, човешко, дадено ти от природата, и ето — лежиш като купчина лайна пред немислима и непредсказуема огнена преграда и няма път към твоята проста човешка цел, а Съдбата никаква я няма. Малкото и противно ченге е сега твоята Съдба, твоята Карма, твоят мрачен Фатум…

Откъм Питер пристигаха все нови и нови коли, Малкото ченге дрънкаше все по-безцеремонно, Голямото с удоволствие го подкрепяше и всичките им коментари се свеждаха до едно: нищо няма да ви стане, ако почакате, самият Господар, впрочем, стои и чака и благодари на Бог, че не е влетял в огнената стихия.

Той се умори от светските усмивки, осъзна, че е безсмислено да си губи повече времето, че се налага да намери изход и тъкмо бе решил да действа, когато от нищото се материализира почти митичният майор.

Беше огромен и гръмогласен като генерал, беше убеден (сляпо и тъпо), че Господаря е прословутият любимец на мошениците и интелигентите, кандидат за президент на Русия, Приватизатор Номер Едно, който само по случайност не е хванат досега от органите — че сега той стърчи тук с единствената цел да разврати поверените му хора, неговите подчинени, да ги купи, да ги съблазни, за да го пуснат да премине, да наруши дълга и честта си. (През огъня.) Беше леко пиян, от него лъхаше на спирт от двайсет метра, беше неподкупен, безстрашен, не се страхуваше от никого, мразеше мошениците и шибаните лайнократи, не криеше това от народа, а говореше право куме, та в очи. Голямото и Малкото ченге изслушаха излиянията на началството с обиден вид, мълчаха, но сега поглеждаха Господаря с укор и с неприязън. А на него му писна.

— Ако обичате в писмен вид — каза той на майора и пъхна визитката си в джоба му. — Приемам хора от дванайсет до четиринайсет на нечетни дати…

Майорът млъкна не защото отровната му вежливост го засегна, а защото заради собствените си викове и ревове нищо не бе чул, а искаше да чуе: това е Господаря все пак, не всеки ден говориш с него. Но Господаря, разбира се, не повтори думите си, а се обърна и тръгна през тълпата, която почтително му правеше път, отстъпваше назад и при това излъчваше и смирение, и неприязън, и учудване, и одобрение, и още много противоречиви чувства. Сами по себе си тези чувства не бяха рядко срещани, но рядко се срещаха накуп, в един букет и в такава концентрация.

Майкъл го изпрати до колата спокойно, макар и с професионална бдителност, вървеше пред него и тълпата отстъпваше пред квадратното му каменно му лице. Ванечка, както обикновено, му прикриваше тила, като съумяваше при това да не го настъпва по петите.

При колите ставаше нещо. Костя Балуев не беше сам — държеше здраво за лакътя едно дребно човече, което се дърпаше и гледаше злобно, като до смърт изплашено животно, внезапно хванато в капан.

— Какво става? — попита той, като приближи. — Кой е този?

— Една интересна фигура — обясни Костя, продължавайки да го държи. — Дойде сам. С хитър вид подсказа обиколен път през Сплавна и Некрасово. Около десет километра. Но говореше шепнешком. Явно нещо скрива, гадината му. Според мен е провокатор.

— От кого е изпратен? — попита той с естествено недоверие.

— От техния Стенка Разин. Наричат го Гроб Вакулин.

— Гроб?

— Аха. По паспорт е Герб, но хората гальовно го наричат Гроб^[1].

Той повдигна рамене, отвори вратата на колата и попита мъжа:

— Пътя поне бива ли го?

— Да! Добър е. Тръгнеш ли по него, стигаш право в Некрасово — говореше лошо, несвързано и трябваше да се напрягаш, за да го разбереш, като че беше чужденец. — И няма нужда да ме държиш, като че съм някой крадец… Пусни ме! Защо така ти мене…

— Млък — тихо каза Майкъл и провокаторът млъкна, сякаш го запушиха с тапа.

Той включи курсографа, взе картата на района и веднага намери пътя. Трябваше да се върнат с около петстотин метра, там имаше малко забележимо разклонение надясно — треторазреден път завършваше трийсет километровата си дъга в населения пункт Добрая вода, който се намираше съвсем близо до автострадата.

— Вие откъде сте? — попита подчертано вежливо Ванечка.

— От Мала Вишера съм. Местен.

— И как попадна тук?

— Ами стана катастрофа и… дойдох.

— С какво?

— Как с какво? С това… с мотор… — Нещо при този човек не беше наред както с дикцията, така и с логиката, говореше несигурно и нелогично. — С велосипед! — поправи се той. — А колелото ми го откраднаха. Исках да ви помогна. Мислех си, че имате нужда. Че бързате. Да ви подскажа исках, защото зная местността. Местен съм…

(Или нещо от този род. Колкото повече говореше, толкова повече се обиждаше, лъжеше и се вълнуваше и ставаше все по-трудно да бъде разбран.)

Той слезе от колата и го попита:

— Щом сте местен, какво има в Красная Вишерка?

— То се знае: ВЧ.

— Какво е ВЧ?

— Абе откъде да знам? Войници. Камиони. Бодлива тел. Казват, че е някакъв секретен институт, ама ние откъде да знаем?

— Ти действително ли си провокатор?

— Абе какъв провокатор съм аз, бе? Господи! Исках да ви помогна… Виждам ви, че бързате…

— Млък — каза Майкъл.

Той взе микрофона и се опита да се свърже с генерал Малнич. Малнич отговори веднага и гласът му бе отново самодоволен, бодър и енергичен. Веднага му олекна на сърцето. Очевидно положението, ако и да не беше по-добро, не се беше и влошило. Генералът доложи, че слава Богу, кризата е овладяна, пациентът е излязъл от кома, въпреки че състоянието му остава тежко. Нещо в интонацията му го караше да е нащрек. „Аз нужен ли съм?“, попита той направо. „Да, разбира се“ — отвърна генералът, но с известно запъване, което го учуди и го накара да е още по-подозрителен. „Нужен ли съм или не?“ — повтори той въпроса си вече с друга интонация. „Да! ДА!“ — страстно отвърна генерал Малнич, този път без никакво запъване и той реши да не изяснява нещата точно сега. Разказа му за своите премеждия и го попита какво мисли за пътя до Сплавна, Некрасово и нататък. Генералът се смути, този път съвсем очевидно, и отговори: „Опасен е, Станислав Зиновиевич. Вече ви докладвах — там върлуват вакулинците.“ „А ако изпратите някой да ме посрещне? За всеки случай?“ „Може! — оживи се генералът. — Отдавна е време да им дадем да се разберат! Ще изпратя БТР, Станислав Зиновиевич, още сега…“

Излезе от колата и попита свитата си:

— Да рискуваме ли?

— Разбира се! — веднага откликна Майкъл. — Но ще вземем със себе си и този.

— Нямаш право! — гракна провокаторът.

— Нямам право ли? Като е така, ето ти я милицията. Защо не извикаш „помощ“? Искаш ли да те заведа при тях и да обсъдим твоите претенции? Не желаеш? Трай си тогава и прави каквото ти се казва.

Тогава той му каза:

— Пуснете го, Костя.

— Господин Президент! — викна Майкъл.

— Стас Зиновиевич, не бива! — кресна Ванечка почти едновременно с него.

Костя изпълни заповедта на началството и дори леко блъсна подозрителното човече — върви си, демек, имаш късмет…

— Господин Президент! — не мирясваше Майкъл, загубил чувството си за хумор. — Категорично настоявам. В края на краищата съм старши на охраната. Би трябвало да се вслушвате в мнението ми, господин Президент!… Константин, хвани го тоя глупак, докато не е станало късно…

И дойде пристъпът. Както винаги изневиделица, както винаги абсолютно не навреме. В ушите му забуча, светът се отдалечи като рисуван мрачен декор, гласовете едва се чуваха: нещо бучеше, шумеше, клокочеше — развълнувания Майкъл, шума на двигателите, по генералски крякащия майор… той пък как се оказа тук… Май мога да опъна петалата сега, така тъпо… и ще е смешно: тръгнал да вади приятеля си от отвъдното, а сам пропаднал в него… Не… Не сега. Не днес. Още не. Обещавам… Кой ми го беше казал? Отдавна. Не помня. Но тогава обещанието беше нарушено, това го помня… Изведнъж до ухото си чу изпълнения с напрежение глас на Ванечка:

— Почакай. Млъкни. Нали виждаш, че има пристъп… По дяволите, колко не навреме…

— Никога не е навреме — каза той с вдървени устни, непослушен език и схванато гърло. — Спокойно. Мина… — Опомни се на мястото на шофьора, беше му студено. — Къде са ми хапчетата? Трябват ми две… Може и три.

Схванатите му пръсти сами напипаха шишенцето и отвиха машинално капачето. Познатата освежаваща горчивина прониза езика, небцето, върна света, постави го на мястото му, подреди звуците: далечните отслабнаха, близките станаха по-силни. Чу как тежко и бързо диша Майкъл. Като преследван. Пръстите на Иван бързо разкопчаваха яката му, масажираха тила му, мереха пулса му и всичкото това едновременно.

— Свърши. Свърши — каза той. — Размина се. Казаха — не днес. Вярвайте ми. Както знаете, не лъжа… Аз съм Честният Стас…

— Господарю! — каза Майкъл. — Не ни оставяте да скучаем…

Все още дишаше тежко. Като след схватка. Очевидно бе доста потресен и уплашен. Никога по-рано не бе виждал негов пристъп… И никога по-рано не бе наричал господин Президента Господарю: считаше го за проява на плебейство и простащина. (Произхождаше от семейство на интелигенти, обичаше Томас Ман и Херман Хесе, възхищаваше се от Бунюел, пишеше между другото дисертация на някаква филологическа тема и бе станал бодигард изключително от идейни съображения. Артьом се отнасяше към него с известно професионално пренебрежение, но в същото време го уважаваше заради образованието и добрите му реакции.)

— Стига — повтори му в отговор Честният Стас. — Мина ми! По колите. Нямаме повече работа тук… Да тръгваме.

Но не тръгнаха веднага. Пристъпът не бе напълно отминал. Не можеше да става и дума да кара колата, а ръцете и краката му не искаха да го преместят от мястото на шофьора. За да скрие това обстоятелство, той предизвика дискусия за реда на придвижването: кой ще е отпред, кой — отзад, каква засада биха могли да очакват, коя кола първа би могла да бъде поразена — предната или задната, но изведнъж възникна неочаквана и дори странна ситуация.

Провокаторът, за когото бяха забравили, не беше избягал. До този момент бе стоял като вкопан и само бе въртял глава наляво-надясно, за да види по-добре какво става в колата. Той и сега се пулеше насреща му, сякаш пред него изведнъж бе разцъфнало дивно цвете, но очевидно не ставаше дума за обикновено селско любопитство. Очевидно до сега бе анализирал мъчително, бе достигнал до определени изводи и изведнъж се развихри в буря от звуци и телодвижения. Той се втурна в опит да се добере до центъра на събитията и заговори бързо, разгорещено, пръскайки слюнки, многословно и почти неразбираемо. Те схванаха само отделни словосъчетания: „Господарю… в никакъв случай… страшно е, мамка му… Герб Улянич… за какво, мамка му?… двама сина…“

Отначало той си помисли, че човекът, който наистина е вакулински провокатор, е разбрал, че пред него е Господаря, хванало го е срам и сега с всички сили искаше да го убеди да не тръгва по онзи път, да се откаже, да остане тук… далеч от греха… убийството на шестнайсет човека е страшно нещо… И така нататък. Разпознатият Господар дори изпита за миг сладкото чувство на политическото тщеславие („демек и в провинцията сме известни… ценят ни… а всъщност какъв съм му аз на него?“). Но потисна това срамно чувство, и то тъкмо навреме, защото изведнъж разбра истината: човекът се безпокоеше не за драгоценния живот на появилия се отникъде Господар, а за съдбата на засадата на Герб Улянич Вакулин, за шестнайсетте му помощника, от които двама са май негови синове.

— … пожалете ги… те също са хора… И за какво?… с данъци ни съсипахте…

(Страх. Единствено страхът управляваше този свят. И нищо друго. Не лъжете нито себе си, нито мен. И не ми дрънкайте за подвизи, доблест, за слава. За чест, доблест и геройство. За ум, чест и съвест. За красотата, която ще спаси света. И за седмината праведници. И за иронията-жалост. За милосърдието и добротата…)

— Насра ли се, а? — питаше Ванечка, злорадо сграбчил яката на човечеца. — Тичай сега при своя Гроб Улянич и му предай, че всички скоро ще ви натикаме окончателно и безвъзвратно в кучи гъз!

(Ако обичате не ми говорете и за безумството на храбреците. За презрелите евтиния уют. За вярата-надеждата-любовта и майка им София. За вечните ценности на културата, за корените и листата и за кръвта-почва. Дори за православието, народността и самодържавието не ми приказвайте… В името на Господа Бога, не ме убеждавайте, че честността е най-добрата политика, че народът е зажаднял за седемте праведника… СЕДЕМ ЧАШИ НА ГНЕВА! И СЕДЕМ ПОСЛЕДНИ ЯЗВИ! Седем аргумента, седем символа на последната вяра… СТРАХ. Само страх. И нищо друго освен страх…)