Борис Стругацки
Търсене на целта (13) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава четвърта

Телефонът започна да звъни от сутринта. Вдигаше го съседката, нещо шепнеше, после се прокрадваше към вратата и дращеше с два нокътя. Той отговаряше: „няма ме“ и тя изчезваше задълго. После престана да й отговаря, телефонът продължаваше да звъни и той броеше обажданията: двайсет и един, двайсет и два, двайсет и три… Стъмни се, асансьорът дрънкаше от време на време, навън пееха пияни гласове. Той пушеше. Огънчето осветяваше за секунди пепелника, кибрита, облегалката на стола и всичко изчезваше, стопяваше се и отново ставаше тъмно.

Много му се искаше да заспи. Превърна се в мания. Да можех да заспя, повтаряше си той. Да пропада в небитието. Макар за малко. За няколко часа. Поне за няколко минути… Гълташе някакви хапчета, от време на време му се струваше, че вече спи и дори сънува нещо страшно, черно, гнило, задушно, но всъщност не бе спал вече много дни и нощи. Беше се превърнал в организъм и този организъм отхвърляше съня. Храната. Светлината. Света…

После отново чу глас. Разтревожен. Нещо не беше наред. „Станислав Зиновиевич, да не гори нещо у вас? Спите ли? Някъде гори…“ Одеялото му се бе запалило. Задушаваше се. „Аз пуша — каза той високо. — Тютюнът ми така мирише.“ Съседката постоя още малко пред вратата, тревожно мърмореше нещо, после очевидно му повярва, успокои се и си отиде.

Гледаше как огънят се разраства. Беше красив. Протегна ръка и я сложи върху червено-оранжевото, тлеещо петно… В тази болка имаше и някакво странно наслаждение. Имаше справедливост. Но пушекът му пречеше. Беше прекалено много. Огънят си беше на място, но димът не. Бе неуместен сега.

Стана, излезе от кухнята, взе от печката студения чайник и бавно, с удоволствие (за първи път през този ден правеше нещо) го изля върху пламъка. Почувства се сякаш е в гората и късно през нощта, преди лягане, бавно и старателно изгасва огъня.

Съскане. Бял дим. Мирис на изгоряло. Напълни отново чайника и пак го изля. Още един. И пак. Сега и кухнята се напълни с пушек и можеше да очаква, че комшийката отново ще дотича и ще трябва да й обяснява, но тя си стоеше у тях и той спокойно пълнеше отново и отново чайника и поливаше одеялото, докато от красивия огън не остана нищо, освен влажна воня, а димът излезе през двете отворени прозорчета.

Ръката го болеше. Болката по странен начин не бе неприятна и имаше нещо общо с истината и справедливостта. Всъщност истината, справедливостта и болката са близки роднини. Не искаше да мисли за това. Пък и не можеше. Сега бе в състояние да извършва само най-прости действия. Сложи чайника на печката. Лариска беше купила този чайник през есента, когато от стария веднъж изкипя водата и той се разпои. Има нещо дълбоко нечестно в това, че предметите на хората живеят по-дълго от тях самите. По-рано не е било така. В миналото заедно с човека изгаряли цялото му имущество, уж за да му служи в отвъдното, но всъщност в името на справедливостта. За това също не искаше да мисли.

Влезе в банята и се изми. Избърса лицето си и се огледа. Лицето му бе обикновено — винаги е било такова. Това бе подло. Но нищо не можеше да направи по въпроса. Подлостта и сега побеждаваше. Той така и не можа да заплаче. Нито веднъж.

Излизаше от банята, когато чу звънеца. Отиде в коридора, свали куката и отвори вратата. Непознатият бързо влезе и застана плътно пред него, сякаш искаше да го прегърне. Или да го ухапе.

— Вие ли сте Красногорски? — тихо, но доста енергично попита той. Имаше неприятен дъх.

— Аз съм Красногоров.

— Да… Извинете… Красногоров… Цял ден ви търся по телефона. На Виктор Григориевич му е много зле. Трябва веднага да ви закарам при него. Облечете се, моля.

— Защо? — Станислав отстъпи назад. Заради лошия дъх, противната синя яка на шубата и кръглите немигащи очи с лош поглед.

Седна на шкафчето. Човекът продължи да говори, като от време на време го пипаше по рамото. Внезапно си спомни за тъщата. Нали беше тук. Каза високо:

— Нали тук беше тъщата… Помня ясно. Къде е сега?

Стана и погледна в голямата стая, но мъжът с лошия поглед му прегради пътя. Вратата към стълбището бе отворена и през нея влизаше студ. Изведнъж почувства, че краката му в пантофите замръзват.

— Обличайте се, за Бога… Моля ви! — гостът вече му държеше палтото. От очите му струеше кучешка тъга — ето защо погледът му изглеждаше лош.

— Не разбирам какво искате.

— Обясних ви, че на Виктор Григориевич му е много зле. Той ви моли…

— Кой е той? И какво общо имам аз с него?

— За Киконин става дума, Господи! Какво ви става?

— Аа, Виконта. Така да бяхте казали…

— Той умира. Той каза, че ако не отидете, ще умре.

— Всички ще умрем — отвърна Станислав и отново седна.

Нещата сякаш се проясниха, но това не промени нищо. Грубият, чепат кол бе пробол гърдите му и бе останал там завинаги. Непознатият продължи да говори, държейки палтото му. Обаче не беше прав, заблуждаваше се. Нищо сериозно не ставаше. Смъртта е нещо съвсем нормално. Не трябва да се боиш от нея, не трябва страхливо и с отвращение да се дърпаш, сякаш е Бог знае какво. Трябва да разбираш, че смъртта е абсолютен и окончателен покой и веднага всичко ще застане по местата си…

Наистина не е възможно да разбереш това. Дори да мислиш непрекъснато за нея, не помага.

Колът в гърдите мръдна като жив. Не че имаше намерение да го убива, не че искаше и да го измъчва — просто си стоеше там. Този кол се наричаше „реален живот“. Измисленият живот е забележително нещо, но в него не можеш да съществуваш. Налага се да съществуваш в реалния живот, а той е кол, стърчащ от гърдите ти…

Човекът премести палтото в лявата си ръка и с дясната доста силно го удари по лицето. Станислав се опомни и замълча. Откри, че очите на непознатия се бяха променили. Сега те бяха очи на човек, който умее да убива и който възнамерява да убие. Бяха като на вълк.

— Ако не искаш, ще те накарам насила — каза човекът с вълчия поглед. Хвърли му палтото, отиде до вратата и викна: „Сидоренко! Ела веднага!“

Сидоренко се появи — квадратен, с кръгла глава, широкоплещест. Як. Сержант. Или старшина… Станислав много-много не разбираше от нашивки.

Сидоренко беше по-нисък от него, но го грабна през кръста заедно с палтото и го понесе надолу по стълбите. Не се церемонеше и го стискаше силно. Станиславовите кокали взеха да пукат, но това не продължи дълго. Навън бе паркирана черна волга и вратата й се отвори — сякаш без чужда помощ.

 

 

Градът бе тъмен и неприветлив — през целия път, дълъг много километри, имаше само няколко светещи (в жълто или розово) прозореца. Колата се носеше бързо, дори опасно — на завоите занасяше, защото пътят бе хлъзгав от лошо почистения сняг. Всички мълчаха. Станислав седеше с палтото си в скута, а краката му мръзнеха все повече. Отляво Сидоренко миришеше на казарма и тютюн. Шофьорът също бе в униформа на сержант — много едър, без врат, с уши като палачинки, сгърбен и каменно неподвижен зад волана. А непознатият с променливия поглед седеше до него и не можеше да се види какви бяха сега очите му. Градът наоколо не му бе познат. Стори му се, че е на Петроградска, но можеше и да е Виборгски район. Караха по някакви непознати крайбрежни улици, пресичаха замръзналата река, навън бе тъмно, безлюдно и почти не срещаха други коли. Минаваха покрай безкрайни каменни огради отгоре с бодлива тел, покрай постройки с фабрично-казармен вид, за миг виждаха ярко осветени от прожектори дворове, в които, обгърнати в бял дим, се движеха черни механизми с цветни светлини и които отново потъваха в мрака. Павираното шосе подскачаше в светлината на халогенните фарове. Непознат, неприветлив, намръщен град, в който не живеят, не съществуват дори, а влачат, влачат хомота, опъват жили с последни сили…

После рязко завиха в улица с разбит паваж и грозни къщи — мъртви арки в двора, самотно жълто прозорче с решетка на първия етаж — и спряха пред ярко осветени железни порти посред триметрова ограда.

Тук се забавиха. Пуснаха ги през вратата, но вътре, в тунела с бодлива тел ги спря някакъв офицер — непреклонен, гласовит и злобен. Човекът с променливите очи излезе да го уговаря и това продължи дълго, някак неприлично дълго, дори опасно дълго.

— … Тук аз отговарям!

— Не, майоре, за всичко отговарям аз, не вие!

— Вие у вас си за всичко отговаряте, а тук — аз. Не бих желал да се нарушава устава и не бих го позволил!

— Чуй ме, Константин Ефимич, давай по-спокойно…

Гласовете ставаха по-тихи, вече не се чуваха думите, а само някакво умиротворяващо ломотене; в отговор — непримирими възклицания и изведнъж взрив:

— Нямам право да пускам външни хора без документи. И него няма да го пусна!

— Той не е външен човек, вече ви обясних, той е „материал“!

— Още по-зле! Без документи не е разрешено!

— Вие, майоре, имате ли представа какво ще се случи, ако не го заведа навреме?

— Не съм длъжен да имам, аз действам според устава и инструкциите, а вие, другарю полковник, сам сте ги писали…

Той слушаше, а му се струваше, че не чува тази мерзка караница, но изведнъж нещо стана. Видя обърнати към него лица, изкривени или от страх, или от отвращение — руменото, охранено лице на Сидоренко с кръглите като на сова очи и лицето на шофьора — тъмно, издължено със счупен нос и челюсти, из дадени напред като на грамадна пъстърва. Двамата сержанти го гледаха уплашено и сякаш с отвращение, като че той току-що се бе наакал. Изведнъж в салона се появи и физиономията на другаря полковник — очите му сега бяха внимателни и решителни, очи на хирург, готвещ се за първия разрез…

Тогава разбра, че от известно време крещи. Този вик (вой, вопъл, хрип), заседнал през последните дни като кол в гърдите му, най-сетне, подобно на цирей, изхвърли набраната гной. Чу се сам и веднага млъкна. Лицата висяха пред него озарени от неестествената и мъртва светлина от прожекторите и страхът, смесен с отвращение, се смени с недоумение и раздразнителност.

— Край — каза им той високо. — Край. Няма вече.

Тогава ги пуснаха. Сякаш неговият вопъл бе последният решаващ аргумент в тъпия спор относно уставите и инструкциите.

 

 

После закрачиха бързо по дълъг, бял коридор. По безшумен бял под. Миришеше на болница. В този топъл коридор, залят от безпощадна светлина, имаше нещо неуловимо странно — някакви странни хора стояха край стените, в отворените отляво и отдясно врати, или в растенията, пълзящи по стените и тавана; раздаваха се някакви съвсем неуместни за мястото звуци… Нямаше нито време, нито желание да вниква в тези странности — искаше му се да седне в тъмен (на всяка цена тъмен!) ъгъл или, дори по-добре, да полегне, да затвори очи и да се унесе. Но не му дадоха нито да поседне, нито да се унесе — отпред властно, с широки крачки крачеше другарят полковник, а отляво и отзад някой с железни пръсти го държеше за лакътя и го водеше. Всички бяха с бели докторски престилки, чиито поли се развяваха; палтото му го нямаше, а пантофите всеки момент можеха да паднат от краката му; вече не мръзнеше, беше му топло, дори доста топло.

Влязоха в стая, която след ослепителната светлина в коридора изглеждаше съвсем тъмна и той машинално затвори очи, за да привикне по-бързо. Стаята беше голяма, пълна с някакви осветени отдолу пултове и с апарати, мигащи с разноцветни светлинки. Отляво зад стъклена преграда стоеше млада сестра с изплашени очи, а отдясно в редица в мрака се белееха високи колички на колела — четири бяха свободни, а на средната лежеше Виконта. На Станислав му се стори, че всичко е свършило. (Той от самото начало знаеше и беше убеден, че цялата тази груба казармена суета е безполезна, късна, напразна и неприлична.) Виконта лежеше напълно неподвижен, дребен, сив, лежеше абсолютно неподвижен, с неприятни белезникави ивици между миглите; две тънки, прозрачни тръбички бяха пъхнати в ноздрите му, а трета се издигаше към наполовина празна банка. Тънки разноцветни жички излизаха под яката на ризата му и водеха към монитор, поставен на дълъг стелаж, минаващ зад възглавията на петте колички. Виконта още дишаше. Бе се вкопчил в живота. В самия му край. Отчаяно и жалко поемаше тънички струйки живот през всичките тези тръбички и кабели.

Той седна на светкавично подадения му стол и с характерен жест взе осакатеното сбръчкано юмруче в лявата си ръка. То бе влажно и хладно, вяло, но живо и двата му пръста веднага се вкопчиха, стиснаха го слабо, отчаяно и настървено, сякаш го бяха чакали много, много часове.

 

 

Той се почувства като банка от система. От него изтичаше нещо и през ръката му неусетно, като невидима струйка, се преливаше в бледото, дребно, къдраво и неподвижно човече. То бе много самотно тук, почти вече не съществуваше в този свят… В този свят ли се намираше сега Виконта… той ли е Киконя, бившият весел пакостник, той ли е Виктор Григориевич Киконин — човекът с авторитет? Самотен полутруп в мрачната стая с безшумни светлини по пултовете и мониторите. Нямаше роднини. На практика нямаше и родители. А може би и изобщо. Няма приятели… Наистина има почитатели, сътрудници, колеги, ученици, но това не е същото. Твоите приятели и роднини са част от тебе, от твоята плът. А учениците, колегите, поклонниците са само плодове на твоята дейност: на твоите статии, книги, картини… тухлички, от които е построен домът ти, в който живееш и умираш… Освен мен той няма никого, изведнъж си помисли Станислав със странно чувство на удовлетворение, на страх или на радост. Единствено на мен в целия свят той може да каже: „Ти — това съм аз…“

 

 

Но и аз нямам никого освен него, помисли си той след известно време. Вече не. Вече от няколко денонощия нямам. Съвсем никого. Имам нужда да се държа за теб, Виконте. Ние имаме нужда да се държим един за друг, Виконте, Ваше сиятелство… Това и правим. Той истерично се изхили и притеснено се огледа.

Нямаше никого. Дори сестрата бе напуснала екраните и пултовете — бе излязла незабележимо и безшумно. В ярко осветената рамка на вратата стоеше някакъв човек. Станислав не се вгледа в него. Ново чувство бе изскочило от нищото и го сграбчи като огромен невидим паяк. Усещане за ледена самота. Досега той се чувстваше сякаш е някакво ампутирано чуканче, сякаш е грозен инвалид, на когото безжалостно и внезапно са откъснали, отхапали, изтръгнали големи парчета от тялото, от душата, от сърцето и мозъка — от всичко, до което можеха да се докопат ножът и клещите. Кръвта му изтичаше, той се задъхваше, влачеше се пред чуждите погледи и нозе, гърчеше се, мъчеше се с последни сили да допълзи до някоя по-тъмна и по-малка бърлога… И изведнъж го осени мисълта, че всъщност той е сам в този свят. До такава степен е самотен, че той, както и Виконта вече като че ги няма в този свят. Достраша го, щом разбра, че животът се завръща. Това нито го зарадва, нито го огорчи, просто го прие като факт — животът отново се връщаше. Животът винаги се връщаше, освен ако не бяха взети специални мерки.

 

 

Времето бе спряло. Нищо не се случваше. Нищо не се променяше. Но когато се опитваше да промени позата си, ноктите на Виконта се впиваха в дланта му и му причиняваха болка. В някакъв момент освен болката почувства и нещо влажно и лепкаво. Това му се стори странно и дори го разтревожи, но бързо се сети, че се е пукнал мехурът, получен от изгарянето.

Доходи му се до тоалетната. Завърналият се живот предявяваше изискванията си. Той се огледа. Сестрата още я нямаше, а на вратата продължаваше да стои неподвижният, черен, неуловимо странен човек и Станислав си помисли: той дори позата си не е променил, странно. Това беше манекен, който някой бе поставил в рамката на вратата. Само манекените във витрините са с такива начупени форми, само те са толкова неподвижни. И тогава си спомни белия коридор, по който бяха минали. Странните хора покрай стените… И в лошо осветените стаи… Те всичките бяха неподвижни, застинали завинаги манекени… И имаха сини лица! СИНИ. Не черни като на негри, не смугли, като на пристрастените към здравословния загар, а именно сини, съвсем сини — лица на удавници…

Опита се да различи лицето на стърчащия при вратата, но срещу светлината то изглеждаше просто черно. Разсея се. Дишането на Виконта се учести, лицето му се покри с пот, дебелите му негърски устни се свиха жално. С него нещо ставаше. Нещо необикновено. По-рано това не се бе случвало. В миналото той просто лежеше в безсъзнание час или два, впил пръсти в дланта на Станислав, сив, бездиханен, с едва чуващ се пулс и с подбелени очи, а после внезапно идваше на себе си. Пускаше ръката му, лицето му порозовяваше, решително ставаше на крака, сякаш нищо не е имало, жив, здрав, много ядосан и недоволен. По-рано никой не го бе слагал на система и нито имаше доктори, нито болница. Лежи си, лежи си, приятел, помисли си Станислав с нежност, която го порази. Ще те измъкна аз тебе, посерко такъв. Винаги съм те измъквал, ще го направя и днес. Май това е единственото нещо, което правя като хората. Макар че защо? Моите афоризми. Моят Антитюринг. И моят роман… Нима заради това си струва да живея? Не зная. Защото важно сега бе друго…

Важното бе, че се чувстваше като мърша, около която кръжаха лешояди. Дори не лешояди, а самата смърт. Той беше средоточие на смъртта. Казват, че на война имало случаи, когато, докато всичко ври и кипи под оловния дъжд, земята се преобръща, всички се мятат във въздуха като парцалени кукли, разкъсани, убити, мъртви, имало хора, които оставали без една драскотина, дори без да се изцапат. Никой не ги обичал. И с право. За какво да ги обичат? „Но нима съм виновен?“ — каза той на глас. — Виконта не отговори — още не беше тук.

 

 

Когато вече наистина не издържаше повече, се изви така, че да не пуска ръката на приятеля си, завря се под количката и дръпна към себе си стоящия там уринатор. Не му беше лесно, но после стана още по-трудно. Пъшкаше, тихо ръмжеше и се ядосваше. Все пак успя и пак добре, че беше по малка нужда (а ако имаше голяма?). Дори не напръска прекалено наоколо. После някак си вкара ризата в панталона на пижамата (оказа се, че е с пижама) и се огледа стреснато. Слава Богу — нямаше никого.

Изпита облекчение, дори не физическо, а някакво всеобщо. Животът се бе завърнал и се оказа, че може да се живее. Сега можеше да разгледа помещението. Имаше огромни прозорци с непрозрачни бели щори. Таванът бе нисък и бял, облицован с шумоизолиращи плочи. (Всичко бе в бяло — цветът на смъртта при древните.) Изключените монитори стояха като мъртви в мрачна редица. Само екранът, към който водеха жиците от Виконта, бе включен и по него отляво надясно пропълзяваха четири зелени монотонни импулса. Очевидно се намираха в реанимация. А през онази далечна и тъмна врата явно изнасят онези, на които не са могли да помогнат.

Изведнъж се показа котка — черна като сянка в яркия правоъгълник на вратата. Стоеше и гледаше, напълно неподвижна, ала в нея нямаше нищо от мъртвата ъгловатост на манекена — тя беше красива. Беше гладка и мустаката като Кисинджър. Лариска викаше на Кисинджър ту „Ушко“ заради забележителните му уши, ту „Чистник“ заради навика му да мие с езиче до блясък случайно избрана лапа, ту „Опашатко“ заради неговата забележителна опашка, която понякога придобиваше размерите на дебело дърво. Опашатко, Ушко, Чистник. Падна през прозореца и се преби. И никой не можа да му помогне. Умря през нощта — тихо и самотно в банята.

Защо не мога да заплача? Искам да заплача. Вътре всичко ми е смачкано. Трябва да заплача. Когато гледам някоя героична глупост в киното, сълзите сами се показват тъпи и безсмислени, но не мога да заплача, когато изтръгват от мене кървави парчета от живота ми. „Кисинджър“ — повика той котката тихичко, но тя не се приближи, а седна на прага и в очите й внезапно блесна онова характерно неочаквано и чудно пламъче.

 

 

Дребната, тъничка сестра, със златисти къдри, подаващи се изпод касинката, се появи безшумно, смени банката, опипа тръбичките, после погледна под количката и каза тихо, но удовлетворено: „О! Добре се е изпикал!“ „Не той — каза Станислав. — Аз добре се изпиках.“ Сестрата дори не го погледна, а излезе подхванала празната банка и наполовина пълния уринатор. Той разбра, че всъщност нищо не е казал, а само си е мислил да каже, но не е могъл.

Котката също бе изчезнала. Импулсите тичаха по монитора. След сестрата из въздуха се носеше слаб златист аромат — на чистота, здраве и нежност. И именно сега той разбра, че изкачването е свършило и започва спускането. Не беше ясно добре ли е това, или не. Бялата ивица между клепачите на Виконта бе изчезнала — сега той просто спеше. И беше ясно, че ще се събуди.

 

 

Всичко стана наведнъж.

Виконта широко отвори очи и се усмихна сънено, а през вратата стремително се втурна другарят полковник с още някакви хора. Тихата мрачна стая веднага се изпълни с шум от много енергични движения, от забързаното дишане и изведнъж неочаквано замириса на тютюн, на лук, на силен одеколон… Тълпата веднага обгърна леглото и Станислав като някаква стена — всички бяха в бели престилки, всички бяха военни — Станислав се изправи с предчувствие за беда. Никой не му обърна внимание, сякаш не беше там.

— Виктор Григориевич, гълъбче, как сте? — извика другарят полковник и с напълно професионално движение премери пулса на Виконта, разгледа банката, завъртя нещо на монитора и се увери, че болният скоро ще бъде свеж като кукуряк. Останалите се разшумяха и стана очевидно, че наистина се радваха, че се е разминало, слава на Бога. Беше доста неочаквано да видиш на лицата им съвсем непрофесионална цивилна радост и обикновено човешко облекчение. (Лицата им бяха твърди, военни; хора с такива лица отиват в атака, а ако са с бели престилки, режат трупове, отхапвайки междувременно от сандвича си с кюфте.) Виконта вече говореше, питаше и отговаряше, в гласа му се появиха и набираха сила познатите свадливо-ядосани нотки. Той пусна ръката на Станислав и сега махаше жиците от тялото си. Няколко души обясняваха през глава. Някой пристигал, всеки момент щял да бъде тук, някой много важен и всички трябвало да са нащрек. В кондиция. Виктор Григориевич, естествено, трябвало засега да лежи, щели веднага да го преместят в нормална стая, но ако генералът пожелаел, то тогава разбира се, щяло да се наложи… Тук зациклиха, защото Виконта не искаше да се мести, а настояваше да му дадат дрехите начаса… Опитаха се да му втълпят, че за това и дума не може да става, но той настояваше на своето и не искаше да чуе друго. Тогава някакъв, изникнал сякаш от небитието човек, хвана Станислав за лакътя и го помъкна след себе си.

 

 

Бързо преминаха през няколко тъмни и студени стаи, които миришеха остро, на нещо свързано с хигиената и които очевидно бяха изоставени — по подовете бяха разхвърляни парцали, бинтове и някакви шишенца, а покрай стените стояха колички със смачкани чаршафи. Върху една от количките имаше неподвижен бял пакет… После се оказаха в голям товарен асансьор, който бавно, сякаш някой му пречеше да се движи запълзя надолу и Станислав попита: „Какво става? Какъв е този пожар?“ Мълчаливецът (дребен на ръст, но като че излят в опънатата по тялото му униформа с майорски пагони) го погледна отдолу нагоре с прозрачните си безцветни очи и каза едва чуто: „Сега, другарю Красногорски, сега…“ — „Фамилията ми е Красногоров…“ Тихият майор кимна с разбиране, дори някак си поощрително и асансьорът спря.

Притичаха през леден коридор с циментов под, със стени целите в кабели, като тунел на метрото, и се спуснаха по невидимите стъпала на невидими стълбища. В полутъмния тунел проблясваше вече снежец и през една полуотворена врата излязоха навън. Там всичко бе залято от светлината на прожектори, но това не беше входът, през който бяха влезли преди няколко часа. Зад светлината на прожекторите все още бе тъмно, не се виждаха хора. Чакаше самотен москвич — пикап без странични прозорци, чиято задна врата бе отворена.

Вътре бе кучешки студ и тихият майор побърза да му протегне палтото. То бе ледено, съвсем замръзнало, защото през цялото време бе стояло тук, върху ламарината, но Станислав бързо го навлече и след известно време се постопли.

Москвичът се носеше, без да избира пътя. Подхвърляше Станислав, блъскаше го в майора и го поваляше по гръб така, че пантофите от краката му отхвръкваха в ъгъла, до мига, в който той се хвана за някакъв колан. В сумрака едва различаваше спътника си, който също се вкопчи в нещо, но това не му помогна особено. Станислав трепереше от студ. Ръката, с която се беше хванал, скоро се вкочани. От устата му излизаше пара и му замъгляваше очилата. Ще ме закарат някъде и ще ме застрелят, помисли си той равнодушно. Беше малко вероятно. Бе сигурен, че го карат у дома.

 

 

Колата спря, известно време бе тихо и не се случи нищо. Станислав и майорът мълчаливо се гледаха. Нямаше за какво да говорят. После задната врата се отвори със скърцане. Сигурно се отключваше само отвън. Видя позната личност: предишния шофьор с уста като на пъстърва и с изкривен нос. Майорът излезе първи и вежливо протегна ръка, за да му помогне. Станислав не я пое. Стояха на тротоара срещу входната врата на дома му. Нощната улица бе пуста и мрачна. Край електрическия стълб Ларискиният запорожец спеше зимен сън.

— Да ви изпратя ли? — попита майорът.

— Не. Сам ще се прибера.

— А ключ имате ли?

— Ще се оправя.

— Тогава… довиждане? — каза военният с явно въпросителна интонация. Станислав не му отговори. Забрави за него. Нищо не беше свършило. А ако беше, то започваше наново. Този проклет запорожец го изкара от релси. Отново се почувства като върколак. И отново щръкна чепатият кол, забит в гърдите му. Бъдете проклети, каза той без адресат. Не искам да живея.

 

 

Виконта му се обади след ден.

— Ти отново ме измъкна, мой Стак — каза той.

— Не, ти ме измъкна, мой Виконте, щом стана дума за това.

— Може ли да понамина?

— Да.

Остави слушалката и се върна към дневника си, който лежеше на масата. Не смееше да го отвори. После го направи. Последният запис гласеше: „1 януари. Тази нощ умря моята Лариска. Не искам да живея.“ Сега вече заплака.