Борис Стругацки
Търсене на целта (17) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава осма

— И за какъв дявол се репчеше? — сърдито го попита Виконта. — Нима не ти беше ясно, че Мирлин е признал всичко? Или си въобразяваш, че…

— Защо? — прекъсна го Станислав. — ЗАЩО е признал?

— Какво те интересува? Признал е! Не е издържал. Показал се е слаб… Изплашил се е… Или са го излъгали. Или просто се е раздрънкал — нали си е дрънкало. А ти защо се прави на партизанин на разпит? Какъв смисъл имаше?

— Не зная — призна Станислав.

Виконта, разбира се, бе прав.

И Галилей е бил прав. А Джордано Бруно — не. Само че сравняването им с този случай бе смешно… Всъщност не смешно, нищо смешно нямаше — бе високопарно. Неуместно.

— Не зная — повтори той.

— Сега ще те държат изкъсо — продължи Виконта сърдито. — Параграф сто осемдесет и първи — даване на лъжливи показания. Във всеки момент може да те тикнат в дранголника.

— За какъв срок?

— Не е дълъг, но за какъв дявол ти е дори малка присъда? Да нямаш намерение да разкажеш в службата?

— Де да знам… Може да кажа на Ежеватов. А може и да не му казвам.

Виконта се обърна и засмука лулата си. Не каза нито дума повече, но Станислав разбра жеста му. „Някои добре са се уредили: могат да си позволят да избират дали да казват на началството, или НЕ. А други нямат подобен избор.“

— Не разбирам — каза той. — Защо във всеки протокол преписваха думите ми: ще те затворят, Сьомка? Апропо, аз тогава казах ли му, или не?

Виконта повдигна рамене.

— А всичко останало разбираш ли?

— Не. Не разбирам, защо спомена Сашка. Не разбирам какво общо има с това Каманин… Знаеш ли, че той е написал положителна рецензия за романа ми?

— И къде е тя?

— Не зная. По дяволите, как не ми се иска да разказвам в службата…

 

 

Ежеватов изслуша сбития му разказ, изправил могъщото си чело. Известно време мускулите на хлътналите му, загорели бузи играеха мълчаливо.

— Искаш ли отпуска? — попита той накрая.

— Защо ми е?

— Ей така. Искаш ли?

Станислав повдигна рамене.

— Тогава край — каза Ежеватов. — Исках да те пратя в Будапеща през септември, но сега ще получиш един к… а не Будапеща. Повече не разказвай на никого и отивай да работиш. Къде е отчетът по този… АНТИТЮРИНГ? Три дни един отчет не можеш да напишеш!

 

 

Жека Малахов пъшкаше, клатеше глава, секнеше се в огромна пепитена носна кърпа и не го гледаше в очите.

— Гледай ти! — каза той огорчен и озадачен. — Уж си се държал както трябва, а излиза, че си целият в лайна.

Станислав мълчеше. Не смяташе така. Струваше му се, че се е държал добре. Може би не много умно, но поне честно. В края на краищата честността винаги е глуповата. А той се държа честно до самия край, дотогава, докато имаше някакъв смисъл. Но май освен него никой друг не мислеше така.

— Разбираш ли — каза Жека, — те са искали от тебе само едно: да потвърдиш факта на РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО. И ти си го потвърдил.

— Не го потвърдих аз, а Сьомка. Аз не му възразих.

— Няма значение. Това дали е било веднага или не, дали е било лесно или трудно, съпротивявал ли си се или веднага си легнал по гръб, е важно единствено за теб и мен. За тях е все едно, нравствените императиви не ги интересуват. Подследственият разпространявал ли е своите антисъветски съчинения, или не? Разпространявал ги е и това се потвърждава от показанията на свидетелите.

— Какво според теб трябваше да направя? — навъсено попита Станислав. — Всичко да отричам?

— Откъде да зная! Ти да не мислиш, че те критикувам? Ни най-малко! Просто ти казвам, че с тях винаги е едно и също: предадеш ли им се, целият си в говна; съпротивляваш ли се до последната капка кръв, пак си в говна… Такова им е учреждението, разбираш ли? Не е възможно да си бил там и да не си осран до козирката.

— Трябваше да се преструвам на болен от амнезия — каза Станислав тъжно. — НЕ ЗНАЯ, НЕ ПОМНЯ, НЕ СЕ СЕЩАМ… „Да, може би сте прав, гражданино майор, може би всичко е било така, както казвате, но аз НЕ ПОМНЯ! Мирлин помни, но аз не.“

— Да бе, да! „Той казва, че е бил в екстаз, а аз добре си спомням, че беше в обора.“ Нима мислиш, че те няма да се справят с такъв тарикат? Ще се справят, нямай грижа! Това са ОРГАНИТЕ! Дай да извикаме Виконта и да се насвяткаме. Таня замина при своята маман на село с децата и аз съм волен като птичка.

Така и направиха. Станислав и Виконта в лайна до шията, а Евгений Малахов в снежнобели одежди.

 

 

На третия ден вечерта около осем часа се обади майор Красногорски, Вениамин Иванович.

— Здравейте, Станислав Зиновиевич! — поздрави той радостно, сякаш не бяха разговаряли от сто години. — МНОГО бих искал да ви видя.

— Кога? — попита Станислав мрачно.

— Може веднага.

— Вие и вечерно време ли работите? Аз не. Хайде да го отложим за утре сутринта… Чакайте, утре е събота…

— Станислав Зиновиевич, обаждам ви се не по работа. Или поне не съвсем. Искам личен разговор.

— За какво ние двамата с вас бихме могли да водим личен разговор?

— Е, Станислав Зиновиевич! Не е за телефона!

— Защо не? Вие ми се заклехте, че не го подслушвате.

— Ах, Станислав Зиновиевич, защо сте толкова заядлив. Повярвайте, че е във ваш интерес.

 

 

Уговориха се след час той да дойде при Станислав, но за кратко, понеже Станислав бе зает и уморен.

Когато майорът му се обади, той се въргаляше на дивана и четеше (за петнайсети път) „Хиперболоидът на инженер Гарин“. Наложи се да имитира заетост — разхвърля по бюрото документите от отдавна забравения договор с Двайсет и втори СКБ^[1] и дори демонстративно включи служебния хюлиет на програмно управление, за да мигат червените цифри на дисплея…

Не можеше да се каже, че е много нервен, но не беше и спокоен. Беше му ясно, че му готвят поредната гадост и че пак ще се окаже в лайна до шията, заедно с прехвалената си честност и нравствената си непреклонност на шестокласник. „Подай му пръст, той ще ти изяде цялата ръка…“ — безсмислено и обречено се въртеше в главата му. Хванаха го и сега никога няма да го оставят на мира.

 

 

Майорът пристигна точно след час, облечен в копринена спортна риза с къс ръкав, с протрити джинси, стари кецове и с добродушна, напълно цивилна усмивка. Носеше дипломатическо куфарче. Само дето усмивката му бе неестествено напрегната, а куфарчето луксозно. Мязаше на обикновен съветски кандидат на техническите науки и сякаш нямаше нищо общо с Държавна сигурност, което впрочем не успокояваше домакина, а го плашеше и го караше да е нащрек.

Станислав мълчаливо го въведе в стаята и го покани да седне на масата, на която имаше покривка и пепелник. Вениамин Иванович благодари, седна, сложи луксозната чанта пред себе си и без предисловия започна монолога си на тема: тук съм не по служба, а заради вас, Станислав Зиновиевич. Станислав го слушаше с половин ухо, дори изобщо не го слушаше. Обхвана го тъга и глупаво предчувствие за нещо лошо и за поредно унижение. Той гледаше майора и признаваше, че така облечен изглежда доста симпатичен: добре сложен, здрав, със светли очи, в които липсваше служебната непреклонна пронизителност — тъкмо обратното — те като че търсеха разбиране и съчувствие. Гледайки го, Станислав си спомни смешния и добър чичо Вова, който замести запилия се учител по физическо в седми клас. Той също бе набит, простоват и очите му молеха за съчувствие. Тренираше някакъв странен вид спорт: клякаше на един крак по триста пъти, вдигаше тежести и се набираше на лоста с една ръка. Чичо Вова можеше да се набере с една ръка дванайсет пъти. В живота си Станислав не бе виждал човек, който да се повдигне дори ВЕДНЪЖ.

Даде си сметка, че в куфарчето вероятно майорът носеше касетофонче и затова трябваше да се държи с повишено внимание. Един вид: „Намалете скоростта, повишете вниманието!“

Станислав не вярваше на увещанията, че срещата е в негов интерес и че майорът е дошъл при него не по работа. Поведението на коварния майор му се струваше подозрително и дори зловещо — след стандартното встъпление той започна да говори несвързано и плашещо.

Нашият разговор е изключително важен, обяви гостът. МОЖЕ БИ е, поправи се той и отвори куфарчето си. Искам да го запиша, защото напълно е възможно ние с Вас, НИЕ С ВАС, подчерта той, да го прослушаме наново, да го допълваме и анализираме. С тези думи той извади малко черно (очевидно японско) касетофонче, включи го и демонстративно го сложи по средата на масата, а чантата прибра под нея.

Зная, че се страхувате от мен, продължи майорът. По-точно не той, а цивилният Вениамин Иванович Красногорски, който очевидно не се чувстваше в свои води, беше нервен и съвсем несигурен. Зная, че си мислите, че искам да ви излъжа, да ви въвлека в нещо мръсно, да ви завербувам… Би трябвало да можем да прескочим този етап. Много скоро ще разберете, че нещата не са такива, че аз също се страхувам от вас и имам за това напълно основателни причини.

Отначало нашата беседа ще прилича на разпит, продължи Вениамин Иванович, като нервно почукваше с пръстите на двете си ръце по покривката и се усмихваше почти угоднически. Но скоро ще разберете, че това не е никакъв разпит, че просто искам да се убедя, че догадките ми са верни. Аз и така съм убеден в това, иначе не бих бил тук. Накратко, ще ви помоля честно и точно да отговорите на няколко много елементарни въпроса. Отначало само с „да“ или „не“. Някои отговори са ми известни, други не, но са възможни и варианти, които не мога да изчисля.

Ситуацията беше неестествена, направо противоестествена и това накара Станислав да каже нещо, за да спре този неразбираем поток от думи и емоции, който го плашеше повече, отколкото елементарния натиск с цел завербуването му.

— Колко пъти можете да се наберете с една ръка? — попита той неочаквано и за себе си, и за майора.

Вениамин Иванович прекъсна речта си, изненадано премигна, после се зарадва, усмихна се, направо засия.

— Шест пъти! — каза той гордо. — Но само с дясната. С лявата един, най-много два пъти.

— Защо така… — отбеляза Станислав, без да знае какво да прави с тази информация. — Трябва и с лявата също…

— Не става — призна си Вениамин Иванович с въздишка и веднага добави:

— Радвам се, че не сте загубили чувството си за хумор — каза той с искрена доброжелателност. — Знаете ли, щом хората се шегуват, значи ще се разберат.

Станислав изобщо не беше сигурен в това. Той изобщо не се шегуваше — просто каза някаква глупост по невнимание. Но не започна да спори. А Вениамин Иванович продължи въпросително:

— Ще ми позволите ли? Няколко въпроса? — и без да дочака съгласие попита:

— Името Калитин, Александър Силантиевич, познато ли ви е?

— Да — отвърна Станислав. — Вече говорихме за това.

— Били сте добри приятели, нали?

— Да.

— А знаете ли защо внезапно е заминал за Москва?

— Зная, но няма да говоря за това.

— Защо?

— Не искам.

— Скарахте ли се?

— Не, разбира се. Защо питате?

— Не зная… Всичко се случва, съгласете се… Добре. А Шерстнев, Константин Илич, познавате ли?

— Вече ви казах, не го познавам.

— Все пак опитайте се да си спомните. Нека ви опресня паметта. През петдесета сте кандидатствали във Физическия факултет, помните ли?

— Е, и?

— Имало е събеседване, нали?

— Да. И не ме приеха. Без да ми обясняват защо.

— А не помните ли подробности? Опитайте се. Влизате в залата с комисията…

Станислав наистина се помъчи да си спомни.

— Не помня нищо — каза той. — Струва ми се, че там беше тъмно и задимено, като в кръчма. Седяха някакви хора. Петима. Много враждебно настроени. Изобщо не разбрах, защо така се нахвърлиха върху мен, но ми стана ясно, че съм се осрал, извинете за израза…

— Няма нищо…

— Това е. Никой не ми се представи. Тъй че дори да е бил там вашият Шерстнев, това е останало тайна за мен.

— Никого от тях ли не запомнихте?

— Не, разбира се. Един от тях особено злобно се заяждаше с мен — млад и русоляв. Останалите лица ми се сливат.

Вениамин Иванович помълча, сякаш удари някакви свои вътрешни спирачки.

— Това е бил Шерстнев — каза той накрая.

— Така ли? Гад! Направо ме изяде с парцалите тогава. Сто въпроса ми зададе. Очевидно му е била поставена задачата да ме провали. И го направи, юнакът му с юнак. „Красавец и як, сигурно не е евреин!“

— Мислите, че е бил евреин?

— Господи, не, разбира се. Това е поговорка… Откъде през ония години евреин във Физическия факултет?!

Усети се, че разговорът се записва и си прехапа езика. Късно. Идиот, каза си той. Кретен.

— Исках да кажа, че тогава се водеше борба срещу космополитизма — поясни той. — Днес това е минало. Беше по времето на култа към личността.

— Да, действително е така… — бавно проговори Вениамин Иванович. — Така. Добре. Сега за Каманин, Николай Аристархович?

— Вече ви казах. Чел съм негови книги. Много ми харесва „Ловци на невъзможното“. Разказите му са блестящи. Но не го познавам лично. Дори не съм го виждал никога. Освен може би по телевизията, но не съм сигурен.

— Той не обичаше да се показва по телевизията.

— Значи и там не съм го виждал.

— Но му симпатизирахте, нали? Макар и задочно, така да се каже.

— Да. Според слуховете е бил добър човек. Обичал да си пийва, да помага на хората, не е бил стиснат. Застъпвал се е… — едва не се изпусна да каже „за Бродски“ — за хората изобщо.

— Ясно — каза Вениамин Иванович с разочарование и продължи:

— А Гугнюк, Николай Остапович.

— Как?

— Гугнюк. Николай Остапович.

— За първи път го чувам. Кой е той?

— А Берман, Амалия Михайловна?

— Амалия Михайловна? Тя живееше в апартамент деветнайсети, но не съм сигурен, че е Берман.

— За нея ли пишете във вашия роман?

— Да. Само че това не е роман. Дори повест не е, а разказ.

— Така ли? — учуди се Вениамин Иванович. — Такъв голям?

— Това мнение не е мое, а на редакционната колегия.

— Разбрах. Значи вашата Амалия Михайловна е реално лице?

— Абсолютно. Всичко написано за нея е истина. Тя почина преди десет години, иначе бихте могли да я попитате.

— Да. Зная и много съжалявам, че вече не е между живите. Сигурно щеше да ни разкаже интересни неща. А познавате ли Габуния, Иван Захарович?

Станислав не се сдържа и се намръщи.

— Да. Бяхме близки по едно време. Познавам го. Но според мен той умря.

— Виждам, че не ви е бил особено симпатичен?

— А на вас не ви ли е все едно? Слушайте, за какво са всичките тези въпроси? Може би ще ми кажете все пак за какво става дума?

Вениамин Иванович сякаш се взриви:

— Разбира се! — извика той с неразбираема досада. — Ще ви кажа на всяка цена. Само че по-късно. Може да се каже, че точно затова ви измъчвам сега, за да разбера как… КАК, по дяволите, да ви разкажа същината, за да разберете и повярвате. Ако сега направо ви изложа всичко, просто ще ме пратите по дяволите и никакъв разговор няма да се получи. А аз искам да се получи!

— По дяволите! — каза Станислав, малко стреснат от подобна тайнственост. — Какви са тези тайни работи? Да не съм получил наследство от чужбина?

— Не. Не е наследство и няма смисъл да гадаете. Просто ми отговаряйте.

— Добре, добре. Карайте нататък. Кой следва?

— Не — каза Вениамин Иванович твърдо. — Първо ми кажете дали се отнасяхте зле към този Габуния? Не го ли обичахте?

— Слушайте, тогава бях на петнайсет години… Или на тринайсет? Няма значение. Той идваше у нас, любезен, сладникав, с мама пееха песни в дует… Явно бе решил да ми става баща. Имаше син, който тогава беше на трийсет… Нямаше за какво да го обичам.

Замълча. За какъв дявол? Не искам да говоря за това. За погледа, който веднъж мама хвърли на този тип. Ставаше адски противен, като се напиеше.

Този обрусял грузинец обичаше да пие — пиеше като грузинец, а се напиваше като руснак… По дяволите.

— Ясно. Съгласен съм… А Каляксин, Сергей Юриевич?

— Каляксин?

— Да. Сергей Юриевич.

Станислав поклати глава.

— Не помня. А кой е той?

— Беше заместник-ректор на Четвърти медицински институт.

— А. Него Виконта… Виктор Григориевич трябва да го знае… — Отново прехапа езика си. По дяволите! Дърдорко. Нали реши — без имена! Плямпало невъздържано.

— Да. Виктор Григориевич сигурно го познава, но аз мислех, че и Вие…

— Не. Дори не съм чувал за такъв.

— Ясно. Но името на академик Хухрин ви е добре известно, нали?

— Разбира се, той беше моят Голям шеф. Умря, впрочем. Буквално преди няколко дни. Опелото беше в Николската църква.

— Да, чух за това… Доста странно завещание за многогодишен член на партията…

— Е, може да се спори…

— Добре. Значи често сте общували с академика, правилно ли разбрах?

— Не съвсем — отвърна Станислав. — Той седеше там в небесните академични висини. Докладвал съм му няколко пъти по работа. Казват, че имал добро отношение към мене, ИЗДИГАЛ МЕ Е. Заплатата ми повиши без възражения. Хората говорят, че е бил напълно приличен началник — познавал своята работа и не си пъхал носа в чуждата…

Вениамин Иванович закима, сякаш отдаваше почит към напусналия ни напълно приличен началник. После рече:

— Може ли да ви попитам, Станислав Зиновиевич… Във вашия роман… Как да се изразя… Каква част е измислица?

Станислав го погледна. Майорът приветливо и както по-рано подмилкващо се усмихна. Чакаше отговор. Защо му трябваше да задава този абсолютно неуместен въпрос.

— Ами как да ви кажа… Някои дреболии, психологически детайли, нововъведения — да, те са измислени. Но самите факти… Изключвам, естествено, историята с детето на Мария — това, разбира се, е чиста фантазия…

— Да — подкрепи го Вениамин Иванович, — аз така я разбрах.

— Да… А за останалото… Какво ви кара да се съмнявате?

— Не, не са съмнения… Как да ви кажа… Ами случаят с газката, която едва не паднала в пропастта…

— Самата истина е. Има петима свидетели.

— А шрапнелът, който паднал до вас? По време на блокадата.

— Също е вярно.

— А случката с людоеда?

— На двора? Също. Кълна се! Понякога още го сънувам: кръгли очила в стоманени рамки и брадвата пред носа ми…

— И така двайсет случая?

— Честно казано са двайсет и четири. Да. Нищо не съм си измислил.

— Но това е толкова странно.

— Разбира се. Иначе нямаше да седна да пиша роман.

— И вие никога ли не сте се опитвали да ги обясните? По някакъв начин?

— Разбира се, че съм се опитвал… — Станислав беше нащрек. Въпросите бяха прекалено невинни. Дори лишени от смисъл. Тук нещо не беше наред. Стори му се, че майорът се готви да нанесе основния си удар.

— И какво?

— Нищо.

— Съвсем нищо ли? — подпитваше гостът.

— Съвсем.

— Но не е възможно всичко това да е случайно!

— Сигурно. Но ми омръзна да си блъскам главата.

— Вие сте учен, нали?

— Е, и?

— Това ви е работата — да си блъскате главата.

Станислав се усмихна.

— Моята работа е да си блъскам главата над системни задачи. За това ми плащат.

Вениамин Иванович стана сериозен, наведе се напред и каза тихо:

— Ще ви се наложи да си поблъскате главата и безплатно. Всички хора, за които говорехме, са мъртви. И смъртите им си приличат. Както е умрял вашият людоед с брадвата: убити са от шрапнел, който не съществува. И всички те по един или друг начин са свързани с вас, Станислав Зиновиевич. Всички без изключение. Разбирате ли какво се получава? Около десет души са умрели от странна смърт — причината за смъртта им е загадка, защото те не са умрели, а са загинали. И ВСИЧКИТЕ, в по-малка или по-голяма степен, СА СВЪРЗАНИ С ВАС.

— Какво значи „свързани“? — попита смутено Станислав. Не беше очаквал нищо подобно.

— Значи, че са или ваши лични познати, или познати на хора, които добре познавате. Всички без изключение.

— И всички са били убити от шрапнел?

— Вие сам пишете: НЕ Е ИМАЛО НИКАКЪВ ШРАПНЕЛ!

— Кой знае какво ми се е въртяло в ума тогава. Сигурно е имало, но аз…

— Не е имало, Станислав Зиновиевич. Там е цялата работа, че НЕ Е ИМАЛО!

Последните думи Вениамин Иванович каза почти шепнешком. Лицето му отново се вкамени. Облегна се на стола, сплете пръсти и изпука с тях, после силно разтри бузите, носа и шията си и отново преплете пръсти. Помълчаха известно време. После касетофончето щракна и червената му лампичка угасна. Гостът го взе с бързо движение, извади касетата, обърна я и я пъхна обратно. Лампичката отново светна.

— Вие да не би да искате да ме обвините в убийство? — попита Станислав. За всеки случай. Знаеше, че това не е вярно.

В отговор Вениамин Иванович се усмихна криво, за да покаже, че това са глупости.

— Сигурен съм, че за нищо не сте виновен — каза той. — Човек не може да е виновен затова, че съществува, нали?

— Не ви разбирам — рече Станислав. Предишното предчувствие за предстоящи унижение и срам се превърна в предчувствие за беда. Хладната буца в него внезапно започна да увеличава размерите си, да се развива и постепенно да замръзва.

— Ако питате за моето мнение — заговори майорът, старателно подбирайки думите си, — смятам, че не сте виновен за нищо; но от друга страна, ако ви нямаше на този свят, тези хора сега щяха да са живи… Или поне нямаше да са умрели от такава страшна смърт.

— Но това е безумие — каза Станислав безпомощно. — Какво общо имам аз с това?

— Не зная и сам не разбирам. Но искам да разбера. Иначе нямаше сега да разговарям с вас.

Станислав мълча известно време. Признаваше, че в разсъжденията на майора имаше някаква логика. Но тя беше шизофренична логика, която избира най-неочаквания извод от десет възможни.

— Вие можете ли ясно да ми кажете какво всъщност искате от мен? — попита той накрая.

— Да. Искам да ми помогнете да разбера тази история. Искам сам да я разберете и да помогнете и на мен.

— Нима не виждате, че аз нищо не разбирам? — каза Станислав. — Как бих могъл да помогна на вас? И изобщо, извинете ме, но защо съм длъжен да ви вярвам?

— Нищо не сте длъжен — рече Вениамин Иванович с досада. — Щом не вярвате, не вярвайте. Но ви съветвам да повярвате. И да анализирате. Защото, ако не го направите вие, ще го направи някой друг и за вас ще стане лошо, разбирате ли?

— Не.

— Много жалко тогава. Вие не сте обикновен човек. Вие сте ПАРАНОРМАЛЕН. Поне това не сте ли забелязали? Забелязали сте! Дори роман сте написали за това. Само че не желаете, след като кажете „А“, да кажете и „Б“. Искате някой друг да го свърши? Необикновените хора не се срещат под път и над път, тях, знаете ли, тях специално ги издирват…

— Защо?

— За полза на делото!

Това беше заплаха. По-точно предупреждение. Добра предпазна мярка. Загриженост. Имаше и някаква корист, но не зла, не. Той желае доброто и на мен, и на себе си, естествено. Но не „за полза на делото“, а за своята и моята полза…

— Желая ви доброто, Станислав Зиновиевич — каза майорът тъжно. — И на вас, и на себе си. На двамата, разбирате ли?

— Вие да не би да можете да четете мисли?

— Не, защото е невъзможно — каза гостът с неочаквано удоволствие. — Те само могат да бъдат предугаждани. Като гатанки.

Думите му накараха Станислав да вземе решение.

— Добре — каза той. — Добре. Готов съм да помисля… Но ще ми трябват вашите материали. Искам с очите си да прочета: кои са тези хора, какви са били, как са умрели и така нататък. В това не може просто така да се повярва. Защото, какво се получава според вас — виси злодеят Красногоров като паяк в мрежата си и около него хората измират… Вие сигурен ли сте, че са ви известни ВСИЧКИ случаи? Защото е много важно да се знаят ВСИЧКИ.

— Сигурен съм.

— Не мога да разбера защо сте сигурен?

— Защо се държите като дете, Станислав Зиновиевич! Нима наистина не разбирате?!

Станислав разбираше. Но просто не можеше да повярва. Не искаше да се раздели с удобното (сега вече му се струваше удобно) предположение, че всичкото това е някаква сложна провокация, която има за цел окончателно да сломи Сеня Мирлин, а самия него да го изкара предател. Вече разбираше, че това не е така и съжаляваше, защото иначе нямаше да е толкова странно и страшно.

— Дайте материалите — каза той. Трябваше да свършват. Нека остави документите и да си върви. Той трябваше старателно да обмисли ситуацията. Да повика Виконта. Незабавно.

— Разбрахме се… — рече Вениамин Иванович без ентусиазъм и с някакво уморено пренебрежение. Измъкна изпод масата куфарчето и го отвори така, че домакинът да не може да види съдържанието му. — Ето документите — той остави една средно дебела папка на масата. — Искате ли да ви оставя и касетофона?

— Никакви разписки не съм ви давал — възрази Станислав. — И няма да ви дам.

— Станислав Зиновиевич — каза майорът, затваряйки очи, сякаш уморен от недосетливостта на събеседника си. — Моля ви. Не споделяйте с никого. Нямам нищо против вашите приятели, всички те са много симпатични, но не бива да им казвате нищо.

— Боите се да не изтече информация? Та тя вече изтече.

— Не се страхувам от това. Искам да разберете, че от това, което ви казах, могат да възникнат обстоятелства, които сам не бихте искали да станат известни. Ще се усетите, но ще бъде късно.

— Какво имате предвид? — Станислав се намръщи. В думите на майора имаше нов, неприятен и дори зловещ намек.

— Няма значение. Просто си дайте сметка — всичко за себе си ли разказвате на хората? Дори на приятелите? Или все пак някои нюанси запазвате за себе си?

Няколко срамни картини преминаха през съзнанието му като ято прилепи, но то се спря на една: как пъшкайки и мръщейки се, си сменя слиповете след поредния пароксизъм на ОЗАРЕНИЕ-ЗАТЪМНЕНИЕ…

— Да. Нюансите запазвам за себе си. Така е — призна той бавно. — Но, струва ми се, имате предвид нещо конкретно?

— Не — отвърна Вениамин Иванович и внезапно бързо извади от папката един лист. — Забравих — обясни той с престорено виновна усмивка. — Извинете, не бива да виждате този материал…

Станислав го погледна, взе папката и запрелиства. Габуния, Иван Захарович… Шерстнев, Константин Илич… Каляксин, Сергей Юриевич… Там фигурираше и един НЕИЗВЕСТЕН. Седем случая. Седем.

— Вие говорехте за десет човека?

— Не — бързо го поправи майорът. — Говорех за десетина, тоест около десет.

— Всъщност колко са точно?

— Осем.

Лъжеше.

— Дайте ми листа, който извадихте от папката.

— Няма.

— Дайте го. Трябва да зная всичко. В края на краищата става дума за мене. Лично за мене. И тази работа е моя лична.

Вениамин Иванович поклати глава. Гледаше настрани със свита като кокоше дупе уста.

— Вие ме обвинихте — каза Станислав бавно, изпълвайки се със злоба, която да може да разтопи леда, събрал се в стомаха му. — Вие фактически ме обвинихте в убийството… нека е непредумишлено… на десетина човека, нали?

— Не. В нищо не съм ви обвинил. През ум не ми е минавало.

— Вие казахте, че имам връзка с тези смърти. Не говорете! Казахте го. И сега смеете да скривате нещо от мен? Искате да разбера какво става, а се правите на секретен?

— Станислав Зиновиевич, не искам да ви давам този материал.

— Ще се наложи. Иначе ще се откажа.

Кой дявол натягаше пружината на неговата настойчивост? Каква беше тази шибана гордост, която го обземаше? Какво всъщност искаше да докаже със своята упоритост, с ината и неотстъпчивостта си? Майорът го гледаше като зомбиран. Къде изчезна добрият чичо Вова с молещия поглед? Майорът гледаше, но не виждаше, сякаш пресмяташе нещо. Прехвърляше варианти. После тегли чертата:

— Добре. Вземете го.

Станислав предизвикателно се взря в оживелите му очи, взе листа и изведнъж дъхът му спря. Още не бе прочел нито ред, дори не погледна текста, но дъхът му спря и му се прииска да го върне обратно. Насили се да чете.

В заглавието… вместо заглавие… във вид на заглавие пишеше: КРАСНОГОРОВА, ЛАРИСА ИВАНОВНА… и още нещо, но той вече не виждаше нищо.

 

 

Животът на Щастливото момче спря. Сега ВСИЧКО бе останало зад гърба му. А без него бе невъзможно да съществува и Щастливото момче изчезна. Или умря. Или просто остана в миналото, хванало се за него като удавник за корен. Щастливото момче изчезна. В бъдещето вече го нямаше.