Борис Стругацки
Търсене на целта (12) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава трета

През декември Лариска постъпи в болница за задържане.

Загубиха цял ден да уреждат безкрайните безсмислени формалности. Тя беше съсредоточена и мълчалива. Той се чувстваше виновен, напъваше се да я развлича, дърдореше като невръстен ухажор — тромаво и бездарно. Понякога жена му се усмихваше насила, но продължаваше да мисли за нещо свое.

Завърна се вкъщи по тъмно. В светлината на уличните лампи бавно се сипеше мек сняг. Светът бе тих и пуст. Светът бе чист и добър, от хората в него бяха останали само топящите се следи по белия сняг. А вътре в себе си той усещаше неприятна тишина и гнетяща пустота, в която плаваше нещо космато, многопластово и противно, като китайска чайна гъба. Плахо се опита да разбере какво е това, но откри в себе си само унило и упорито неудоволствие.

Разбра, че болницата, в която приеха Лариска, определено не му харесва. Беше удобно, че е наблизо — на пет минути бавен ход пеша — но това беше болницата, в която умря мама. И въпреки че Лариска лежеше в съвсем друго, ново крило, той не можеше да спре да мисли за мамината стая — онази огромна зала пълна с легла, с ДЕСЕТКИ легла и с безброй, стърчащи като някакви метални кактуси, апарати за преливане на течности, за равномерното бръмчене, мърморене и бучене от много гласове, за влагата и задуха, за женските лица, лица, които се обръщаха равнодушно към него… В същата зала сутринта, когато тя умря, леглата бяха празни и неоправени, защо? Защо всички болни бяха преместени оттам, където през нощта бе дошла смъртта? Може би така бе прието? Едва ли… Отхвърли този неуместен сега спомен и се насили да мисли за друго.

Искрено си каза, че в тази ситуация НИЩО не му харесва. Ставащото бе неудобно и неприятно и не обещаваше нищо освен безчислени грижи и усложнения. Лариска раждаше късно — не бе девойка, навърши трийсет и осем. (Сигурно заради това настъпиха усложненията, болките и вероятността от аборт. Зачатието не бе планирано и май стана на пияна глава — дори му се струваше, че помни кога се случи — след нейния рожден ден се отпуснаха като млади… (Зачатието на пияна глава също не предвещаваше нищо добро…) И той изобщо не го искаше, бе напълно неподготвен и нямаше намерение да се подготвя — за какво? Не обичаше деца! Или, по-меко казано, бе равнодушен към тях. Дори се гнусеше — пелени, ританки, ревове, сополи и болести… А ако докторът бе прав и действително бяха близнаци?

Това беше най-гадното, което с никого не можеше да сподели, не можеше и да се оплаче. Най-малко на жена си. Тя очевидно се бе решила веднъж завинаги. Сега или никога. Тази решителност бе изписана на лицето й и нито искаше да чуе за друго, нито да знае. Сега или никога! Следователно трябваше да се готвят за преместването си в Минск. Тя и нейната маман се бяха разбрали предварително. Папа бе във възторг и бе готов да го приеме на работа в неговия институт още утре. И нямаше да го обижда. Никога нямаше да обиди бащата на своето внуче. Още повече, ако са две… Господи! Той ще трябва да зареже всичко тук — апартамента, приятелите, Ежеватов — щеше да прати всички по дяволите, всички надежди, сметки и може би завинаги…

Забави крачка и се взря през сгъстяващата се снежна пелена, за да разбере дали прозорецът на Виконта свети. Светеше, но Станислав реши да се прибере вкъщи — нямаше желание за гости. Настроението му бе такова, че ако се погледнеше в огледалото, щеше да се удари по лицето с всичка сила…

Едва запали лампата в голямата стая и телефонът иззвъня. Отначало не искаше да вдига слушалката, но внезапно сякаш го обля ледена вода — ами ако е от болницата. Грабна слушалката, но слава Богу бе Виконта. От облекчение и щастие се задъха и с радост го покани на чай.

Веднага след програма „Време“, докато още съобщаваха прогнозата за времето, пристигна Сеня Мирлин. Той жадно изсърба изстиналия чай, обра трохите от един тулски сладкиш, показа конските си зъби, бръкна в мократа от сняг чанта, измъкна и хвърли на масата купчина изписани с едър детски почерк листа. „Четете — заповяда той и очилата му блеснаха. — Току-що го завърших. Мастилото е още мокро.“ Наложи се да четат. Оказа се есе, „плод на нощни размишления“, написано с кървящо сърце, напоено със сълзи и без никаква самоцензура. Наричаше се „ПОКОЛЕНИЕТО, ГЛЪТНАЛО ОТ СВОБОДАТА“ и имаше за епиграф стихове, по думите на Сеня, свободен превод на полска дисидентска песен:

Нашето поколение,

глътнало свобода,

е недоразумение,

странно, уродливо…

Не познало кръв,

ни тъмни зандани,

от Бога забравено

и от дявола прокълнато

е нашето поколение…

Четяха и си предаваха листовете, отначало неохотно (натресе ни писанието си), после внимателно и критично (ти, братле, малко си попрекалил — не беше точно така, дори съвсем другояче). Втората половина четяха вече страстно и настървено, макар че съвсем не бяха съгласни с автора, със себе си, със света, с цялата тази проклета шибана действителност.

— Абе, Семьоне… Ще те затворят на майната ти! — каза Станислав, след като прочете последния лист и го подаде на Виконта. Авторът се ухили доволно и взе да събира в папка разхвърляните листове.

Станислав го гледаше ядосан и, още повече, изумен. Семьон Мирлин бе дрънкало. Дрънкаше много, с удоволствие, на всеослушание и без каквото и да е притеснение, в която и да е компания, с който и да е събеседник и на всякакви теми. „Глупости! — отговаряше той небрежно на доброжелателите си, които се опитваха да го предпазят. — Зарежи! Ако поискат, ще затворят за едното нищо и тебе, и мене и когото си решат. И никакви причини няма да им трябват. А може и да не те пипнат. Нима не разбираш, че всеки от нас ВЕЧЕ е казал достатъчно, за да го обвинят по сто деветдесет и първа алинея? Направо е смешно…“ Някои от по-предпазливите в последно време започнаха да го отбягват: майната му на тоя глупак, ще го опандизят и покрай него и нас ще гепят… Нещастник… Други (опитни) процеждаха през зъби нещо за подхвърлени доносници, получаващи заплата, но това бяха гнусни тъпотии… Той си беше дрънкало, възторжено, вдъхновено и неуправляемо дрънкало. И от него в никакъв случай не можеше да се очаква толкова концентрирано, умно и, да го вземат дяволите, съвсем точно да опише същността на цяло едно поколение! Никой не очакваше. Станислав се зарази от изумения и дори ошашавен поглед, който Виконта бе вперил в Семьон…

Главата на Семьон по форма приличаше на дюля. Огромният му крив нос бе осеян с лунички, черните му втренчени очи се криеха под надвиснали тъмни вежди, а гарвановочерната му коса бе ужасно гъста. Крайниците му бяха необикновено дълги, като на някакъв паякообразен гибон. Дланите му бяха невероятно космати и като лопати, стъпалата му — четирийсет и пети размер. Притежаваше нечовешка сила. Беше кожа и кости, мускулите му не бяха изпъкнали, а по-скоро приличаха на пръчки, на някакви мотовилки. Да се бориш с него, бе все едно да се бориш с локомотив или багер, а номера a la Вълка Ларсен (да вземе суров картоф и да го смачка на пюре в юмрука си) демонстрираше ей така, на шега. Имаше три жени и към шест деца. Навремето бе завършил института „Херцен“, но като учител бе работил само няколко години, после бе започнал да сменя професиите си запалено и с невероятна енергия, сякаш искаше да изпробва всичките. Достигна върха на екзотиката, когато започна работа като определител на пола на пиленцата в птицекомбинат за бройлери. Професията бе изключително рядка и за нея се изискваше особен талант, който се откри в него и за който му плащаха доста добре. Сега пък, както подобаваше на прописал дисидент, бе огняр (извървял беше светлия път от бройлера до бойлера и май се бе поукротил: Софя — малка, тиха, простичка и твърда като крайпътен камък — му роди две момиченца и го държеше меко, но здраво, на къс повод и той й имаше страх).

… Излизаше, че до петдесет и осма всички те са били злобни и опасни глупаци („Великата цел оправдава всякакви средства или колко прекрасно е да бъдеш жесток“). От петдесет и осма до шестдесет и осма се бяха превърнали в по-добри, по-меки и по-съвестни глупаци. („Позорно е да се цапа Великата идея с кръв и кал или по пътя към Великата цел ние прозряхме, ние прозряхме.“) След шейсет и осма глупостта им поизчезна, но с нея изчезна и Великата цел. Сега зад тях се извисяваха купищата невинно избити, наоколо бяха осраните и миризливи руини на великите идеи, а отпред едно голямо нищо. Историята прекъсна хода си…

Всичкото това бе самата истина и това беше най-непоносимото. Станислав и Семьон се скараха. Виконта слушаше, но същевременно сякаш не чуваше… току излизаше — ту чайника да сложи, ту да иде до тоалетната, ту да се обади на някого, ту да запари още чай. Изражението му бе отчуждено, очите му като че бяха обърнати навътре, той беше там и едновременно с това някъде далече… Не се знаеше в края на краищата той ЗА ли е, или ПРОТИВ.

— Не те разбирам — готов си да си признаеш, че си пълно говно, както е според този субект тук? — попита го в един момент окончателно побеснелият Станислав.

— От кал си направен и на кал ще станеш… — смирено отвърна Виконта, за миг излезе от своята нирвана и веднага тръгна да се гмурка обратно.

— И си съгласен, че всеки от нас е или подлец, или глупак?!

— Защо… Възможни са и варианти.

— Например?

— Например поетът.

— Ти подиграваш ли ми се?

— Не се горещи, мой Стак, ще ти се пръсне джигера…

— Поетът в Русия е повече от подлец… — наливаше масло в огъня Семьон. — Ако е подлец, разбира се… И е повече от глупак.

— А Солженицин?!

— Първо, съм писал само за нашето поколение. Второ, да има списък от двайсет известни имена и може би още двеста никому неизвестни (като изключим КГБ) — за тях написаното от мен не се отнася…

— Извършваш голям грях! — каза Станислав, налагайки си да се успокои. — Ти обявяваш всеки, който не е герой, за подлец. Това не е честно, Семьон. Жестоко е. И грешно. Че кой си ти, в края на краищата?

— Аз съм раб Божи, жаждущ правда, щом искаш да се изразяваме така. Ненавиждам лъжата. Ето това съм аз.

— А кой ти е казал, че човечеството се нуждае от правда? — каза внезапно Виконта твърдо и изведнъж тръгна да си ходи — скочи, без да поглежда към никого и взе да си търси ръкавиците.

Вечерта бе загубена, при това не беше ясно защо. Не се бяха скарали… посчепкаха се, размениха си реплики, но всичко бе с мярка, без обиди! И все пак остана усещане за нещо мрачно и чуждо и на Станислав му стана гадно и тъпо. Сети се за Лариска — че лежи сега във влажната задушна зала, наоколо й хъркат жени и стенат насън, а тя е сама, ококорила е очи и не може да заспи — вслушва се със страх и надежда в това, което става вътре в нея…

Бе късна нощ, снегът светеше млад, чист и глупав. Виконта забързано тичаше прегърбен към своя вход, оставяйки след себе си пъртина…

Станислав си помисли с тъга, че това е последната спокойна година в неговия живот, че повече такива няма да има и че от нея оставаха само три дни.

Както стана ясно и три спокойни дни не му оставаха: сутринта (внезапно, без обявяване на война) в личното му пространство се втурна скъпата му тъща от град Минск, Валерия Антоновна — в целия си натурален блясък.

Станислав по принцип беше напълно лоялен към нея, нещо повече, отнасяше се с известно уважение, и то без усилие. Тя беше млада, весела („отракана“), не беше скучна и досадна. По-точно досадата и скуката (човек на възраст не може да избяга от тях) тя компенсираше с буйна енергичност и стремителност при общуването с околните. Бе родила Лариска на седемнайсет, защото тогава бе неопитна и глупашки възторжена, тъй че сега беше едва на петдесет и пет. Боядисваше косата си платиненоруса, владееше от „А“ до „Я“ изкуството да се гримира и можеше, ако поиска, да приведе в състояние на възторжена покорност всеки уважаващ себе си мъж от четирийсет до осемдесет години (което и правеше понякога за поука на околните).

За съжаление много обичаше да говори и на практика всичките й монолози бяха разкази за нейните завоевания. Тя постоянно побеждаваше. Продавачката. Секретаря на градския комитет. Банда хипита. Съседа отгоре. Съседката долу. Мъжа си…

Особено бляскави и пълни бяха победите над съпруга й. И най-вече, защото Иван Данилич никога не ги забелязваше, нито тях, нито самите сражения. Той беше як, с голяма глава, с външност на закоравял деец, издигнат на отговорна работа по партийна линия, трудолюбив, истински интелигент. Видът му беше толкова характерен и надежден (самият той бе толкова добродушен, надежден и сговорчив), че при първа възможност го издигаха, назначаваха и награждаваха, макар че не само не беше партиен член, но дори се беше изхитрил като млад да не членува и в комсомола. Усетиха се едва когато дойде време да го назначат в института — него, доктора на науките, орденоносеца, заслужилия деец, почетния член и т.н.… „Е, как така НЕ Е ПАРТИЕН ЧЛЕН?! Вие, там, долу, побъркахте ли се? Директорската длъжност в този НИИ^[1] е номенклатура на ЦК, и то не на вашия загубен републикански, на Големия, на Всесъюзния! Я се оправяйте!“ Наложи се бързо да стане член на партията. Той се отнесе към това като към неизбежно посещение при зъболекар — попъшка, помръщи се и стана… И сега бе директор на институт, нов, блестящ, страшно секретен, оборудван с най-съвременна (крадена) американска изчислителна техника и там се занимаваха с икономическо моделиране, същото, за което Станислав мечтаеше през целия си съзнателен живот. Ето че мечтата му май щеше да се сбъдне — тъстът съвсем сериозно обеща да му осигури място, ръководител и тема. Каза дори, че след две-три години ще им намери и апартамент при някои условия.

Всъщност, сега разговорите му с тъщата се въртяха около пеленки, ританки, лигавници и обувчици. Количката трябваше да е за близнаци. Кошчета — две, от ГДР. Защо тапетите в апартамента се разлепват? Още утре ще дойде човек и ще ги залепи, аз вече съм се уговорила… И още нещо: с такива гащи мъжете са ходили по времето на култа към личността, това са така наречените семейни гащи, съвременните мъже не носят такива, в тях те вехнат, тъй че ето ти нови слипове, фланелки и чорапи. Чудя се къде гледа жена ти? Ето и нови одеяла, старите да се изхвърлят. И нови пердета. Защо нямате прилични съдове? Ето ви нови и не забравяй да ги попариш, ама мърдай де, мърдай, ти си мъж и отец, на природата венец…

Той бе разбит и победен по всички правила на военната наука. Междувременно, мимоходом тя видя сметката и на съседката, която се опита да изкаже мнение по някои много важни дреболии. Тогава той отиде в спестовната каса, изтегли заветните петстотин рубли и купи на Лариска портативен цветен телевизор за в болницата — да не им е скучно и тъжно на жените там в новогодишната нощ…

Постави го и го настрои, като крадешком ги поглеждаше — бяха весели, насмешливи, дори склонни към кокетство в своите цветни халати, които така непринудено разтваряха, за да покажат на света бялата си гладка кожа, дантелите или съблазнителна басмена ризка. Изведнъж ни в клин, ни в ръкав си спомни как шофьорът Володя веднъж разказваше: „обичам аз, мамка му, да опипвам бременни — ТЕ при тях са такива пухкавички, мекички, сладички, ей Богу…“ Лариска беше весела, нищо никъде не я болеше, очите й блестяха и устните й бяха меки, сладки и… вкусни. Докторите предполагаха, че всичко ще мине благополучно — нито е първата, нито е последната. Вървете и спокойно посрещнете Новата година, татенце… Желая ви същото.

Новата година посрещна заедно с тъщата.

(Мирлин празнуваше както винаги със семейството си. Жека Малахов и Таня с институтската си компания. А Виконта му каза: „Мой Стак, аз никога не посрещам Нова година с тъщите на моите приятели. Това би било противоестествено. Извинявай, но отивам по жени.“)

Не беше лошо. Гръмнаха шампанското, както си му е редът, пийнаха и арменски коняк, хапнаха, гледаха телевизия — „Синьо огънче“ — смяха се, шегуваха се един с друг в атмосфера на доброжелателност и мирно съвместно съществуване. За политика почти не говориха, за да не се скарат. Валерия Антоновна бе привърженик на твърдата ръка, на желязната власт и жадуваше за военен преврат. Когато Станислав все пак се опита да й обясни в каква гадна държава живеят, тя отвърна, без да се замисли: „Глупости, вие всички живеете в прекрасна страна и тя се нарича Младост…“ — „Имайте страх от Бога! Каква младост? Аз съм на четирийсет и две!“ — „Ах, каква прекрасна възраст!“ — рече тъщата от сърце и веднага се впусна в спомени. А те бяха достатъчно много и някои доста любопитни.

Стана ясно, че Лариска не е дъщеря на Иван Данилич, но това той го знаеше. А какви са били отношенията на тъщата с първото й гадже разбра едва сега. Гаджето (тогава бил студент в юридическия) отначало се държал съвсем прилично — идвал в болницата, носил цветя, стърчал под прозореца, подскоквал, сякаш искал да хвръкне до втория етаж при любимата, но когато дошло време тя да излезе оттам, изчезнал, разтворил се, заминал към морето. И сякаш завинаги, но се оказало, че не е така. През четирийсет и девета (тоест почти след петнайсет години) Валерия Антоновна, тогава преподавателка по руски език и литература, била извикана в кабинета на директора на училището, където седял представителен мъж с маниери на високопоставен чиновник, който се оказал не инспектор от РОНО^[2], а инспектор (или оперативен, или следовател, един дявол знае) от МГБ^[3] и на нея й предложили да сътрудничи. Когато отказала, я посъветвали да си помисли добре и след седмица да се яви за сериозен разговор на такъв и такъв адрес: улица, номер и апартамент. И тя отишла, защото се страхувала. Бил обикновен жилищен блок, доста приличен, с чисто широко стълбище, с големи площадки на всеки етаж (пълни с детски колички, велосипеди, ски и шейни) с високи красиви врати, макар да нямало асансьор; на петия етаж тя натиснала медната дръжка, звънецът дръннал, вратата се отворила — и на прага, както сами разбирате, стоял ТОЙ. Тя го познала веднага и останала поразена колко странно и гадно се е променил — бил страшно остарял, а бил само на трийсет и една! Очите му гледали мътно. Косата му била безцветна и оредяла. Уста на мъртвец, усмивка на мъртвец. Кожата на лицето му висяла, отпусната, с широки пори и бледа, сякаш са я киснали в застояла вода… Приличал на удавник, на внезапно оживял удавник… Какво се случило между тях тогава в празния апартамент (добре обзаведен, но личало, че никой не живеел в него) тъщата не пожела да разкаже. Но беше ясно, че е отказала да бъде завербувана, като се оправдала, че е нервна, угрижена от семейни проблеми и неспособна да пази тайна. Въпреки това той й назначил още една среща след седмица пак тук. Тя пак се уплашила и отишла, но я посрещнал нов човек — млад, излъскан и любезен. На масата имало бутилка, фруктиера с грозде, сандвичи с хайвер, бонбони и лъскавият дори не си правел труда да изглежда, че е дошъл по работа. Съвсем за друго бил дошъл, но не попаднал на такава — това вече било сражение, но не по техните правила, а по нейните. В такива битки тя нямала равна на себе си. Врагът естествено бил победен, тя си тръгнала с гордо вдигната глава, отнасяйки пакет с грозде и два сандвича с хайвер за Лариска. Врагът останал възбуден и обнадежден, но очевидно нещо заскърцало в техния прехвален механизъм, защото тя повече не видяла нито бившето си гадже, нито този излъскано любезен тип — изчезнали завинаги яко дим. Когато бледото пипало отново я достигнало (обаждане по телефона, познато предложение и дори същия адрес), било вече през петдесет и четвърта, тя била омъжена за Иван Данилич — надежден като канара — тя му разказала всичко, той се замислил за миг и я посъветвал: не ходи, забрави и всичко ще е наред. Така и станало…

След тази забележителна история последвала още една — за победата над заместник-министъра на просветата, но тя се стори на Станислав вече не толкова интересна и в два часа решиха да вдигнат масата. Новата година обещаваше да бъде не по-лоша от старата… Мир цареше в дома, в сърцето и по света.

В същото това време, в два и половина през нощта, на Лариска й станало зле — появило се силно кръвотечение и болки. Тя заплакала, загубила съзнание и след два часа, без да дойде на себе си, издъхнала на операционната маса.