Борис Стругацки
Търсене на целта (15) (или двадесет и седмата теорема на етиката)

Глава шеста

Лятото започна с необикновени жеги. Асфалтът се размекваше още от сутринта. В мътното знойно небе се носеше пух от тополи и топлият вятър подмяташе белите му валма по улиците. Извън града гореше торф. Имаше заповед никой да не се пуска в гората, особено пък с лека кола. Хората, потни и станали зли като дяволи, ожесточено спореха кое е по-правилно: прозорците да се държат широко отворени или пък затворени и с пуснати пердета. През знойните бели нощи от мазетата излизаха облаци комари мутанти, безшумни и кръвожадни като пирани. Топлинните удари станаха нещо обикновено, като че многомилионният град се бе пренесъл в пустинята Бетпак-Дала. Съседката припадна в кухнята. Станислав се изплаши до смърт, но на нея й се размина: вечерта пристигна новият й любовник — белокос, набит човек с мазните маниери на крадец — донесе бутилка портвайн „Три седмици“. До късно през нощта се разнасяха тихите им песни: „Хас-Булат смелчагата“, „Как хубав е денят, как приятен слънчевият лъч“ и „Какъвто беше ти, такъв си и остана“.

Сутринта Станислав, ненаспал се, потен и ядосан, бе повикан незабавно при Ежеватов.

— Сядай и пиши отчет за АНТИТЮРИНГ — каза без предисловия другарят началник, също потен, също ядосан и видимо ненаспал се. — И побързай. Утре да е готов.

— Защо е това бързане?

— Защото вчера нашият Академик гушнал здравеца — каза Ежеватов с такава крива усмивка, че Станислав веднага разбра за какво става дума, макар че ежеватовският евфемизъм не му бе познат.

— Тоест? — попита той за всеки случай.

— Тоест опънал петалата. Гътнал се. Пукнал… Най-сетне дочакахме това печално събитие.

— Ясно — рече Станислав и не изпита нищо. — Според слуховете май не бил съвсем наред.

— Изобщо… Ако всички наклепани от него се наредят в редица, ще стигнат оттук чак до Големия Дом. Но с него можеше да се работи, разбираш ли за какво става дума… Имаше моменти, когато трябваше да го хванеш… Той почти се беше съгласил ти и Зинаида да заминете в командировка в Бъркли^[1]. Харесваше и нашия АНТИТЮРИНГ. Сега мястото му ще заеме идиотът Всехсвятски: той ще се постарае да затвори АНТИТЮРИНГ, а за Бъркли ще замине не Красногоров, а някой Серьожопопов от НИИСТО^[2]. Разбра ли ситуацията?

Станислав я разбра, но остана напълно равнодушен.

АНТИТЮРИНГ и без това му бе поомръзнал, а за Бъркли чуваше за пръв път, затова не изпита никакво съжаление за несъстоялата се командировка. Отиде да пише отчета, писа го цял ден, без да обядва. Изпи само един чай със сухари. В пет часа всички напуснаха лабораторията, стана тихо и като че ли прохладно. В шест часа, на излизане се отби Ежеватов, прелисти готовите страници и разказа един виц: „Чук-чук. Кой е? От КГБ. Какво искате? Да поговорим. Колко сте? Двама. Ами говорете си тогава!“ Съобщи, че Академикът в завещанието си поискал опело в Николската църква (в обкома се чудели какво да правят) и си тръгна, дъвчейки последния сухар. Станислав остана и дописа отчета. Беше вече седем и половина.

Прибра се вкъщи около осем. Паркира на своето място до уличния стълб (за да не може някой крадец да разбие дясната врата), остана известно време зад волана, втренчен в посивелия от жегата булевард.

Вятърът търкаляше бели пухчета тополов мъх. Небето бе мътно, белезникаво синьо. Лято. Станислав излезе от колата и веднага погледна нагоре към собствените си прозорци — бяха затворени. Свали чистачките, страничното огледало, заключи грижливо автомобила.

На стълбището почти се сблъска с една жена и отстъпи, за да й направи път. Тя имаше смугло лице, спокойни кафяви очи и черни мигли.

Жената каза:

— Здрасти, Слава! — едва тогава я позна. Беше Пола.

Четирийсетгодишната Пола.

— Здравей! — отвърна той.

Стояха и се гледаха. Мълчаливо. Дълго. Сигурно цяла минута. След това сюрия дребни дечица се изсипаха от вратата. Пола каза нещо — устните й помръднаха и за миг се показаха белите й зъби.

— Какво? — попита той бързо.

— Казвам, че имам удоволствието да те чета едва ли не всеки ден… — гласът й бе предишният, малко глух, кадифен, излъчващ покой и свобода.

— Не разбирам за какво говориш…

— За списание „Смяна“… „Празнични бележки“.

— А! — сети се най-сетне той. — Не. Това не съм аз.

— Как така? С. Красногоров. „Празнични бележки“.

— Това е друг човек със същата фамилия. Всички познати ми приписват авторството, но не съм аз…

— Жалко.

Беше очевидно, че тя действително е огорчена. Беше същата Пола: ако нещо я огорчаваше, тя се огорчаваше, ако нещо я радваше, на всеки му ставаше ясно, че се радва. Златото не потъмнява. Хубавото винаги е хубаво.

Пак замълчаха, а после жената каза:

— Слава, аз всичко зная. С какво бих могла…

— Недей — побърза да каже той.

— Странно е все пак — каза тя. — Живеем в един и същ блок, а се виждаме веднъж на десет години…

— Дори в един вход.

— Точно така — в един вход… Ти къде работиш сега?

— И се виждаме не веднъж на десет години, а веднъж на петнайсет… Дори на седемнайсет… Кошмар! Работя във ВНИИТЕК^[3].

— Математик ли си?

— Да. В известен смисъл.

— Помогни на моята Санка по математика. Тази есен ще кандидатства.

— Как така ще кандидатства?! Санка? Ти подиграваш ли ми се? На колко години сме, Пола? Старчоци!

Тя също се пошегува с възрастта им, заговори за внуци, бели коси и излишни килограми. Но мислеше за друго. В очите й се появи съжаление. В тях имаше и още нещо друго — нещо неуместно и ненужно. Трябваше да се спасява.

— Извинявай, но всеки момент трябва да ми се обадят от Москва… Прибирам се.

— Бягай — каза тя.

Какво друго можеше да му каже? На него. Днес. Тук.

 

 

Той се изкачи до третия етаж, като взимаше по три стъпала наведнъж. Не можа веднага да вкара ключа в бравата — нервите му се разхлопаха, ръцете му се разтрепериха, сякаш бе носил тежки сандъци или се бе борил с великан…

Влезе в миришещото на цигари, задушно помещение и отиде до десния прозорец, отвори го, наведе се и погледна надолу. Запорожецът беше на мястото си. Вятърът продължаваше да гони пухчетата.

— Уморен съм — каза си той. — Днес се уморих. Жега е. Всъщност обичам жегите. Както е известно, имам идеална терморегулация.

Обърна глава и я погледна в очите. Тя както винаги се усмихваше. И той почувства, че пада. Но не падна.

— Току-що срещнах Пола. Почти не се е променила. Но не я познах веднага… Интересно, защо?

Нищо интересно, помисли си той. Това вече е минало. Отдавна беше.

— Бях много влюбен в нея — призна си той. — Не съм ти го казвал никога, защото… защото… За какво? Не бих искал ти някога да ми признаеш, че като дете си била влюбена в някого…

Замълча, защото внезапно чу гласа си. Глас на самотен, истеричен мъж в голяма, светла, пуста, разхвърляна и задимена стая. Свали сакото си, окачи го на стола и отвори хладилника.

После седна с гръб към портрета й и започна да се храни, но без апетит. Половин буркан морска пъстърва „в собствена пот“… изсъхнал вчерашен хляб… минерална вода…

Стараеше се да не мисли за нищо. Сетеше ли се за работата, му се повдигаше, а да мисли за това, което идваше от миналото, не биваше. Зарадва се, когато телефонът звънна и съседката го повика с онзи ласкав и изплашен глас, с който говореше, когато идваше любовникът й.

— Здравей — каза официално Виконта. — Къде се мотаеш, пет пъти ти звъня.

— Току-що се прибрах от работа. Кльопам сега…

— Получи ли призовката?

— Каква призовка?

— Добре. Сега ще дойда при теб — каза Виконта недоволно.

— Каква призовка? — кресна той, но в слушалката вече се чуваше сигнал „свободно“.

Обърна се към жената.

— Донасяли ли са ми призовка? — попита с такъв тон, че тя не посмя да му отговори, само посочи с пръст към сандъчето и купчината вестници.

Взе синята хартийка. Действително бе призовка. От КГБ, булевард „Питейни“ номер 4. Големият Дом. Да се яви… утре… в 10 сутринта… вход 5… като свидетел… при следовател… нещо като Хроменковски или Хромоножски…

— Кой я донесе? — попита рязко.

— Един мъж. Възрастен. С папийонка и сламена шапка. Вежлив.

— Какво каза?

— Вас търсеше, а после ми поръча да ви я предам.

— Не се ли сетихте да попитате за какво става дума?

— Ами питах! Ама и той самият не знаеше! „Като дойде, каза, те ще му разкажат…“

Докопаха се до мен, помисли си той. Добре. Хубаво. Е, какво, очакваше се.

 

 

Още преди да седне, Виконта разгледа призовката.

— „Красногорски“ — каза той уверено. — Значи Красногорски. Поздравления. Вие сте с почти еднакви фамилии. А мен ме вика някой си Полещук… — седна на своето място в ъгъла на дивана. — Е, какво ще кажеш, свидетелю?

— Предполагам, че е по делото на Сьомка.

— Съгласен съм.

— Мисля, че ще ме питат за статията му.

— Е, и?

— Не съм я чел. За първи път чувам за нея.

— Айде бе? За първи? Какво става с вашата памет? Спомнете си, напънете се… Било е през зимата, буря, сняг вали на парцали, духа силен вятър… Спомнихте ли си? При вас е дошъл подсъдимият, донесъл мокра чанта…

— Не помня. Нямаше такова нещо… През зимата ли е било? Нищо такова не помня, Ваше сиятелство.

— Не съм ти никакво сиятелство, мутро антисъветска! Аз съм следовател по особено важни дела — полковник Красногорски!

— Глупости! Той няма да разговаря така. Други са вече времената.

— Добре — съгласи се Виконта, докато си пълнеше лулата. — Като са други, да са други… Но подсъдимият Мирлин казва…

— Не е подсъдим, а подследствен.

— Подследствените са на свобода! — гракна Виконта със стъклени очи. — Щом е при нас, значи е подсъдим!

— Айде, айде! Пак се върна в средните векове…

Известно време се развличаха така, разменяха си ролите, но и двамата нямаха никаква представа нито за начина на водене на разпита, нито за това какво е известно на следователите. Семьон, преди да го арестуват, докато още само го викаха на разпити, им разказа, че ще говори с охота за себе си, но други имена няма да споменава. Такава позиция изглеждаше съвсем убедителна, макар че възникваше съмнението: способен ли е човек, веднъж започнал да говори, да се спре в нужния момент и на нужното място? Как да разбереш и да съобразиш, че вече си стъпил в забранената зона и именно на този, уж невинен въпрос, не бива в никакъв случай да отговаряш? Те си имат методи, трупан с десетилетия опит, излъскани до блясък похвати. Това е мощна, надеждно конструирана машина, чиято програма не отказва, не се уморява, не изпада в отчаяние или възторг. Не е вярно, че машината не може да бъде по-умна от човека. Само глупаците смятат, че машината не е способна да победи човека в интелектуално сражение. Всъщност тя вече много отдавна го е победила. Да, има по света няколкостотин гросмайстори, които все още успяват да надиграят всяка шахматна програма, но всички останали милиони шахматисти, по същество цялото ЧОВЕЧЕСТВО не е в състояние да победи машината и има само един начин да избегне поражението — да не сяда да играе… Да, но тук става дума за игра, в която твоите желания не интересуват никого. И остава само една възможност, достойна за човека: той да обяви как ще играе. Открито и твърдо: мразя ви, всичко, което някога сте правили, правите сега и имате намерение да направите в бъдеще, е гнусно, мръсно, гадно и е нравствена лига. И не искам да участвам в това. Никак, под никаква форма. Защото ВСЯКО сътрудничество с вас е безнравствено и гибелно за душата. Моля да включите това мое заявление в протокола. Не желая повече да разговарям с вас. Няма да кажа нито дума повече.

Прекрасно, но тогава веднага ще започнат:

— Трябва ли да разбирам, че имате враждебно отношение към „органите“?

— Няма да коментирам.

— Трябва ли да разбирам, че с одобрение се отнасяте към антидържавната дейност на вашия приятел?

— Няма да коментирам.

— Трябва ли да разбирам, че дори когато откриете признаци на диверсионна или шпионска дейност при някой от вашите познати, вие няма да изпълните гражданския си дълг?

Мълчание.

— Не е ли време в такъв случай да направите своя избор: на Изток ли искате, или на Запад? Тук такива като вас просто никому не са нужни. И, съгласете се, това е съвсем естествено.

Ето контрапункта на цялата тази ситуация — всички мислими варианти се сплитат в непоносим сноп и единственият честен, единственият верен път свършва на ръба на пропастта. Това е обявяване на война, на безнадеждна война на малкия самотен човек с Държавната машина. От тази война той не е в състояние да излезе победител, ако държи на свободата и родината. Всички останали варианти са компромиси. Повече или по-малко хитри. Повече или по-малко мръсни. Повече или по-малко срамни. И нечестни. Повече или по-малко.

— Не — каза накрая Станислав. — Аз не мога така, право куме, та в очи. Все ще се опитам да извъртя нещата. И може би ще го направя без големи загуби. Няма да им казвам никакви имена.

— Сигурен ли си?

— Да. Това е предел, „не можеш го премина“. Нали така?

— Да.

— Напразно се плашим. Те не знаят нищо за нас и не могат да знаят. Не бива сериозно да предполагаме, че апартаментът ми се подслушва! Аз да не съм Солженицин! Сьомка нищо няма да им каже, така че те нищо не знаят и трябва да изхождаме именно от това. Съгласен ли си?

— Няма значение — каза Виконта и като се пресегна през облегалката на стола, свали китарата от стената.

— Какво няма значение?

— Дали съм съгласен с теб или не. Няма значение… — той взе два акорда и започна прочувствено:

Омръзна ми да говоря и споря

и да обичам уморени очи.

На Станислав не му оставаше нищо друго, освен да подхване:

Във далечното синьо море

бригантината вдигна платна.

Изпяха песента с неподправено чувство, както добрите граждани на някаква благословена Хармонария изпълняват своя химн в Деня на благоразтворението на въздуха. Сетне подхванаха в бясно темпо: „Кьори апашът: пич на мегдана…“, а после вдъхновено, сякаш призовавайки на помощ милото и вечно минало изпяха всичките двайсет и три куплета на „Не съм поет, ни аскет…“ с припевите и свиренето с уста. Виконта остави китарата и каза:

— Да ме беше почерпил един чай, щом водка не даваш… — и добави замислено: — Видях шпроти при тебе. Обичам ги преди сън, да знаеш… И на теб ти препоръчвам.

Станислав го погледна и изпита пристъп на немотивиран детски оптимизъм. Всичко ще бъде както трябва. Нещата ще се уредят. На глас каза само маминото любимо:

— Бабо, дай водица да пийна, защото съм толкова гладен, че няма къде да пренощувам!

 

 

Тази нощ почти не можа да спи.

Спомни си, че навремето даде на Сьомка да прочете серията „Завчера“. И онзи посерко не му я върна. Сега тя е при тях и те са установили кой му я е дал. Със сахаровските „Размишления за прогреса…“ стана същото.

Стана, седна до прозореца и пуши до сутринта, като разиграваше бъдещия диалог със следователя отново и отново чак до изгрева на слънцето. Прозорецът на Виконта също светеше до шест, когато към строежа заприиждаха с метален звън и рев чудовищни камиони с ремаркета, натоварени с бетонни блокове.