Джеф Груб
Войната на Либърти (5)

ГЛАВА 4
ДОЛУ НА МАР САРА

Във всяка война съществува един период от време между първия удар и втория. Това е момент на затишие, на почти пълно спокойствие, когато осъзнаването на случилото се достига до съзнанието и всеки има усещането, че знае какво ще последва. Някои се подготвят за бягство. Други се подготвят да отвърнат на удара. Но никой не помръдва. Не още.

Това е идеалното време, момента, в който хвърлената топка е на върха на своята парабола. Действието е било предприето, но за един замръзнал миг, всичко се движи и същевременно всичко е в покой.

И тук се намесват онези тъпаци, които не могат да оставят нещата да се развиват от само себе си. Топката започва да пада надолу, вторият удар е нанесен и всички ние потъваме във водовъртежа.

 

Манифестът на Либърти.

На Майкъл Либърти му беше забранено да излиза от каютата си през останалата част от акцията над Мар Сара. Лейтенант Суолоу или някое от нейните неврално ресоциализирани другарчета стоеше на пост пред вратата му през следващите два дена. След това той беше ескортиран до спускателния кораб и качен на совалка за прекрасната Мар Сара.

Сега, едно денонощие по-късно, той се намираше в стаята за журналисти, където обираше местните репортери от по-голямата част от спестяванията им, докато очакваха нещо, приличащо на директен отговор от страна на официалните власти.

Нищо такова не се очертаваше. Официалните изявления се състояха от нагласени хапчета не-новини, които акцентираха върху внезапността на нападението над Чау Сара, славословеха Дюк и екипажът на „Норад II“ като герои, задето са се изправили срещу врага, и твърдяха, че единствено неизменната бдителност на Конфедерацията можела да защити Мар Сара. Протосите (все още нямаше никаква яснота откъде се бе взело това име) бяха представяни като страхливци, които духнали при първите признаци на истинска битка. Крехката, макар и впечатляваща, структура на техните заредени с мълнии кораби потвърждаваше това мнение — че те побягнали, защото се страхували да не бъдат улучени.

Във всеки случай, това беше историята и Флотата се придържаше към нея. Всъщност, ако някой в стаята за журналисти се отклонеше твърде далеч от официалната версия, неговите репортажи внезапно започваха да се губят по време на ретранслирането. Това държеше повечето от местните под контрол. На всички тях им бяха издадени пропуски с бар-кодове, които те бяха задължени да представят при проверка. И, както знаеше Майк, с които държаха под око местонахожденията им.

Всеки един от останалите новинарски хрътки знаеше историята на Либърти за случилото се на борда на „Норад II“, но никой не се бе опитал да използва дори част от информацията в собствените си репортажи.

А в света отвъд стените на тяхната стая беше въведена в сила планетарна изолация. Официално обявена като мерки за защита на цивилното население (както бе наречена в изявлението пред пресата), в действителност това представляваше сваляне от власт на местното правителство от страна на военните. Местните жители бяха събрани като овце в концентрационни точки за евентуална по-лесна евакуация. Въобще не бе споменато нито откъде щяха да дойдат тези евакуационни кораби, нито дори дали имаше някакъв график за напускането на планетата. Междувременно, на всеки ъгъл бяха разположени патрулиращи пехотинци, а онези жители, които бяха останали в града, изглеждаха много, много неспокойни.

В отсъствието на каквато и да е информация за докладване, новинарските хрътки висяха в просторното кафене пред гранд-хотела, играеха на карти, очакваха следващото официално изявление с подобие на новини и развиваха теории като луди. Майк, издокаран в своя парцал, се разтакаваше заедно с тях, като приличаше на местен жител повече, отколкото всеки от останалите.

— Мой човек, не мисля, че въобще е имало някакви извънземни — каза Рурк между две раздавания на покер. Рурк беше огромен, червенокос и имаше назъбен белег на челото си. — Според мен, „Синовете на Корал“ най-накрая са се докопали до достатъчно техника, за да отмъстят, дето им бомбардирахме родния свят с атомни ракети.

— Прехапи си езика — отвърна Магс, свадлив старчок от един от местните ежедневници. — Дори шегите с Коралес могат да ти докарат някой разстрел.

— А ти имаш ли теория, мой човек? — контрира го Рурк.

— Те са хора, но не съвсем като нас — каза старият репортер. — Те са от старата Земя. Предполагам, че докато нас ни е нямало, те са затънали до козирката в генетична чистота и други такива, че в момента са просто едни клонинги и сега са тръгнали срещу нас, за да прочистят и останалата част от расата.

Рурк кимна.

— Това съм го чувал. А Тадеуш от „Поуст“ смята, че те са роботи и нещо в тяхното програмиране не им позволява да се защитават. Точно затова си обрали крушите, когато „Норад“ тръгнал срещу тях.

— Всички вие бъркате — каза Мъри, кореспондент на непълен работен ден към един от местните религиозни вестници. — Те са ангели и настъпва Деня на Страшния съд.

Рурк и Магс нададоха едновременно подигравателни звуци, след което Рурк попита:

— Ами ти, Либърти? Какви са те, според теб?

— Знам само това, което съм видял с очите си — отвърна Майк. — А това, което съм видял, е, че без значение какви са, те разтопиха повърхността на съседната планета и могат да се появят тук по-бързо, отколкото може да реагира Конфедерацията. А ние си седим в епицентъра на взрива и разцъкваме карти.

Сякаш покров закри за миг масата и дори светият репортер Мъри се умълча. Най-накрая, Рурк въздъхна дълбоко и заяви:

— Вие, момчетата от Тарсонис, определено знаете как да развалите един хубав купон. Ще участваш ли в следващото раздаване или не?

Майк внезапно изпъна врат и се загледа напрегнато към пътя. Мъри и Рурк не можаха да се сдържат и извъртяха столовете си, но видяха единствено обичайната шепа пехотинци на улицата, някои в бойни брони, други в стандартните си униформи.

— Бързо, Рурк. Дай ми твоя документ за самоличност — каза Майк.

Грамадният червенокоско инстинктивно стисна пропуска, който висеше около врата му, сякаш бе някакво животоспасяващо приспособление.

— Не става, мой човек.

— Добре, тогава да разменим моите документи с твоите. — Майк протегна своята издадена от флотата лична карта.

— За какво ти трябва? — попита Рурк, но вече сваляше шнура от врата си.

— Ти си от местната преса — отвърна Майк. — Теб ще те пуснат през загражденията към аграрните области.

— Да, но всичко, което напиша, все пак минава през цензурата — възпротиви се грамадният мъж, подавайки пропуска си. — Нищо няма да стигне до новините.

— Така е, обаче аз ще изперкам от висене тук. Дай ми и пакет цигари.

— Мислех, че си ги отказал, мой човек — каза Рурк.

— Давай, мой човек.

Още докато натикваше цигарите на Рурк в джобчето на ризата си, Майк вече бе на крака и изхвърчаше от кафенето, а собственият му репортерски пропуск все още пружинираше върху масата.

— Всички на Тарсонис се раждат луди, мой човек — отбеляза Рурк.

— Ще приказваш или ще раздаваш? — попита Магс.

* * *

— Лейтенант Суолоу! — извика Майк. Той окачи пропуска на Рурк около врата си, докато тичаше, а ботушите му вдигаха след себе си облачета прах по улицата.

Лейтенантът се обърна и му се усмихна.

— Господин Либърти. Радвам се да ви видя отново. — Усмивката й беше топла, но Майк не можеше да определи дали тази топлина беше сърдечна или бе в резултат на нейното препрограмиране.

Тя вече не беше в своята бойна броня, а бе облякла стандартна униформа в защитен цвят. Това означаваше, че тя не беше на пост като военен полицай в момента и не бе много вероятно да я наблюдават активно. Все пак, тя носеше малък гранатомет на едното си бедро и зловещ на вид боен нож на другото.

Майк бръкна в джобчето си и извади пакета с цигари. Суолоу се усмихна гузно и си взе една.

— Мислех, че сте ги отказал — заяви тя.

Майк сви рамене.

— И аз мислех същото за теб.

Той внезапно осъзна, че нямаше никакъв кибрит, но Суолоу извади една малка запалка. Тънък лазер се възпламени на върха й.

Лейтенантът си дръпна дълбоко и каза:

— Съжалявам за това, което се случи на кораба. Дълг.

Майк пак сви рамене.

— Моята работа изисква понякога да задавам трудни въпроси. Дълг. Синините вече ги няма. Заета ли си?

— В момента, не. Някакъв проблем ли има, сър?

— Имам нужда от кола и шофьор, който да ме откара до аграрните области. — Майк го представи като най-обикновена молба. Просто като муфтене на цигара.

Лицето на Суолоу притъмня за миг.

— Пускат ви през кордона? Нищо лично, сър, но смятах, че полковникът собственоръчно ще ви изрита задника в посока към Тарсонис, след инцидента на мостика.

— Времето лекува всички рани — каза Майк, подръпвайки пропуска на Рурк. — Поудължиха ми леко каишката. Просто малък репортаж за атмосферата — ще поговоря с евентуалните бежанци.

— Евакуиращи се, сър — поправи го Суолоу.

— И аз тях имах предвид. Трябва да се сдобия със сведения за смелите жители на Мар Сара, изправени срещу заплахата от космоса. Искаш ли да ме поразведеш наоколо?

— Ами, не съм на пост, сър… — Суолоу се поколеба и Майк отново докосна пакета с цигари. — Не виждам нищо лошо в това. Сигурен ли сте, че полковникът го одобрява?

Майк разцъфна в победоносна, осведомена усмивка.

— Ако не го е одобрил, тогава ще ни върнат още на първия пропускателен пункт и ще те запозная с моите партньори на карти в кафенето.

* * *

Лейтенант Суолоу уреди превозното средство, един открит, с широка каросерия джип. Документите на Рурк им осигуриха минаването през пропускателния пункт, където един отегчен военен полицай прекара картата през четящото устройство и получи зелена светлина за „местния репортер“. Властите явно не изпитваха неистов ужас, че хората можеше да ходят в аграрните области, особено ако с тях имаше военен ескорт. Те изглежда бяха по-загрижени да не би някой да се върнеше обратно в града.

Мар Сара неизменно си беше обитаема единствено по границите, за разлика от бившите изобилни джунгли на нейната сестра, която беше на по-отдалечената орбита. Небето й беше пепеляво оранжево, а по-голямата част от земята й варираше от спечена кал до влакнести шубраци. Някои региони от тази пустиня бяха станали плодородни чрез иригация, но докато се отдалечаваха от града, Майк виждаше как полетата вече бяха попарени от липсата на вода. Напоителните кранове стърчаха като самотни плашила над изсъхналата до кафяво реколта.

Такива посеви се нуждаят от постоянни грижи, отбеляза Майк в записващото си устройство, и принудителното напускане на населението е точно толкова смъртоносно за тях, колкото и директна атака от космоса. Изоставянето на земеделските области бе сигурен знак, че Конфедерацията очакваше Протосите да се завърнат.

Те се натъкнаха на първата концентрационна точка за бежанци (съжалявам, евакуиращи се) някъде в средата на следобеда. Тя представляваше град от палатки, издигнат сред едно от полетата, а целият комплекс бе надзираван от една-единствена крачеща канонерка от клас Голиат. Поредният отегчен военен полицай дори не си направи труда да изслуша докрай историята на Либърти преди да прекара личната карта на Рурк през четящото устройство и да получи информацията, че Майк е местен.

Суолоу паркира джипа в краката на Голиата.

— Остави ме да говоря с беж… евакуиращите се насаме — каза Майк.

— Сър, аз все още отговарям за вашата безопасност — отвърна Суолоу.

— Тогава ме наблюдавай от безопасно разстояние. Хората въобще няма да се отпуснат, когато някой от самата Конфедерация им стои над главите в пълна униформа.

Лицето на Суолоу помръкна и Майк добави:

— Естествено, всичко, което науча, ще мине през твоите хора, преди да бъде ретранслирано. — Това явно я успокои достатъчно, за да остане при джипа, докато Майк тръгна да попива от местния колорит.

Лагерът за евакуиращите се беше само на няколко дни, но атмосферата в него вече беше напрегната. Той явно бе построен и оборудван за около сто семейства, но в момента приютяваше петстотин. Излишъкът от населението вече беше наблъскан по четвъртити автобуси за транспортиране към други, по-отдалечени точки. В покрайнините се бяха натрупали купчини боклук, а край водните танкове се бяха образували опашки за пречистена вода.

Самите евакуиращи се едва бяха започнали да преодоляват шока от изгонването. Повечето от тях били извлечени насила от домовете им и успели да вземат само това, което им било под ръка. В резултат на това, ненужни и вещи със сантиментална стойност били изоставени или изтъргувани срещу храна и топло легло. Сега, поуспокоили се за първи път от дни насам, евакуиращите се имаха време да осмислят положението си и да определят виновните.

Нищо изненадващо, че най-голямата част от вината бе отредена на Конфедерацията. В края на краищата, тя беше единствената пред погледите им, след като присъствието на нейните крачещи канонерки Голиат и пехотинци в бойни брони бе очевадно. Протосите, от друга страна, бяха само слух, като едничкото доказателство за тях бяха изявленията на самата Конфедерация. Мар Сара се бе намирала от другата страна на слънцето, затова нейните жители бяха изпуснали голяма част от светлинното шоу, унищожило тяхната планета-сестра.

Майк описа положението на евакуиращите се и изслуша жалбите им. Имаше истории за раздяла, за изоставени ценни вещи, съобщения за принудително иззети от силите на Конфедерацията ферми и къщи, имаше всякакви видове оплаквания, големи и малки, срещу военните, които бяха заменили цивилните власти. Самият местен магистрат се бе превърнал в бежанец, повел групичка бегълци към друга концентрационна точка. Никой не изпитваше желание да се противопостави на Конфедерацията, но горките хора бяха достатъчно ядосани, та да изплачат болката си пред един репортер.

Все пак, под оплакванията и безцеремонните приказки прозираше ясно забележим и отчетлив страх. Имаше го страхът от силите на Конфедерацията, естествено, но се бе появил и ужасът, че внезапно, човечеството вече не бе само във вселената. Жителите на Мар Сара бяха виждали репортажите за унищожаването на Чау Сара и бяха уплашени, че същото можеше да се случи и с тях. Из лагера се вихреше голяма доза безпокойство и огромното желание на хората да бъдеха някъде — където и да е — другаде.

Но също се долавяше и нещо друго, както откри Майк, докато се разхождаше сред изтръгнатите от корена си жители. Изненадващите вести за Протосите бяха последвани от вълна от загадъчни гледки. Носеха се слухове за светлини в небето и странно изглеждащи същества на земята. Откривани бяха убити и обезобразени говеда. Към това се прибавяше и всеобщото мнение, че Конфедерацията несъмнено събираше населението встрани от определени области, сякаш знаеше нещо, което не казваше на хората.

Непрекъснато изникваха все нови и нови истории за извънземни и скрити на земята ксеноморфи. Всъщност, никой не ги бе виждал с очите си, разбира се. Винаги ставаше дума за приятел на приятел на роднина в друг лагер, който ги беше виждали или поне беше чувал за тях. В слуховете се разказваше по-скоро за опулени чудовища, отколкото същества в блестящи кораби, но от друга страна, ако някой беше видял корабите на Протосите, военните щяха да са потушили подобни приказки за броени минути.

След около два часа (и последната от цигарите на Рурк), Майк се отправи обратно към джипа. Лейтенант Суолоу си стоеше, точно както я беше оставил — нащрек, подпряна в калника от страната на шофьора.

— Имаме достатъчно материал — каза той. — Благодаря, че ми даде възможност да дойда тук. Можем да си вървим.

Суолоу не помръдна. Вместо това, тя бе впила поглед в нещо.

— Лейтенант Суолоу?

— Сър — отвърна тя, — наблюдавам нещо интересно. Може ли да го споделя с вас?

— И това любопитно нещо е?

— Виждате ли онази жена ей там, червенокосата, в тъмните дрехи?

Майк погледна. Там наистина стоеше една жена, млада, облечена в нещо като камуфлажни панталони за нощно време, тъмна риза и жилетка с многобройни джобове. Тя имаше прекрасна червена коса, вързана на конска опашка в основата на тила. Тя изглеждаше псевдо-военна, макар да не принадлежеше към нито една бойна единица, която Майк бе виждал. Сигурно беше от някоя планетарна милиция или друга полицейска организация. Шерифи, така наричаха местните своите представители на закона, но тя не приличаше много на такъв. Майк внезапно осъзна, че въобще не бе виждал тукашни полицаи, откакто бяха кацнали пехотинците, и просто бе приел, че те са били подбрани наред с другите по време на общата евакуация.

— Да, и? — попита той.

— Тя е подозрителна, сър.

— Какво толкова прави?

— Същото, което правехте и вие, сър. Говори с хората.

— Е, това определено е подозрително. Да идем ли ние да поговорим с нея?

Червенокосата жена се изправи, приключила последния си разговор с един възрастен мъж, и тръгна през двора. Суолоу закрачи към нея, следвана по петите от Майк.

Докато разстоянието между тях намаляваше, той забеляза друго подозрително нещо у жената — тя изглеждаше значително по-чиста от останалите бежанци. И доста по-малко угрижена.

— Извинете, мадам — каза Суолоу.

Червенокосата жена забави крачка и се огледа.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя. Нефритено-зелените й очи се присвиха едва забележимо и Майк отбеляза, че устните й бяха мъничко по-широки, отколкото би подхождало на лицето й.

— Имаме няколко въпроса към вас — отвърна лейтенантът, може би малко по-грубо, отколкото би му се харесало на Майк.

Широките устни се присвиха и жената попита:

— И кой ще ми зададе тези въпроси? — Между жените сякаш премина студен вятър, когато тя проговори.

Майк се вмъкна между тях двете.

— Аз съм репортер от Юнивърсъл Нюз Нетуърк. Казвам се Майкъл…

— Либърти — довърши червенокосата жена. — Гледала съм репортажите ви. В тях нещата са представени по-често вярно, отколкото обратното.

Майк кимна.

— Те винаги са верни, когато ги завърша. Ако нещо се е объркало, аз обвинявам редакторите си.

Жената му хвърли един пронизителен поглед и той беше сигурен, че тя можеше да превърне тези зелени очи в остри свредели, които да проникнат до дъното на душата му.

— Казвам се Сара Кериган — каза просто тя. На Майк, не на лейтенанта.

Добре, помисли си Майк. Значи не е от местната полиция.

— И откъде сте, госпожице Кериган? — попита лейтенант Суолоу. Тя продължаваше да се усмихва, но Майк вече можеше да усети известна доза напрежение в усмивката й. Нещо у тази госпожица Кериган дразнеше лейтенанта.

— От университета на Чау Сара — отвърна Кериган, като сега гледаше вторачено към офицера. — Аз съм част от един социологически екип, разположен тук, когато се случи нападението.

— Много удобен произход — каза Суолоу, — имайки предвид, че никой не би могъл да го провери в момента.

— Съжалявам за вашата планета — вметна неочаквано Майк. Той бе възнамерявал просто да смекчи негласното обвинение на Суолоу, но за първи път осъзна, че наистина изпитваше съжаление за разрушенията, които бе видял от орбита. И срам, защото не бе помислил за това по-рано.

Червенокосата жена насочи вниманието си обратно към репортера.

— Знам — каза просто тя. — Мога да усетя тъгата ви.

— И какво правите тук, госпожице Кериган? — Суолоу продължаваше да се държи също толкова остро, колкото и ножа за отваряне на писма на Андерсън.

Кериган отвърна:

— Същото, каквото и всеки друг тук, ефрейтор…

— Лейтенант, мадам — прекъсна я Суолоу още по-остро.

Кериган издокара една развеселена усмивка.

— Лейтенант да бъде. Опитвам се да открия какво става. Опитвам се да разбера дали наистина има план за евакуация или пък Конфедерацията си разиграва една гигантска игра на „тука има, тука няма“ с хората.

— Какво означава това? — озъби се Суолоу, но Майк вече перифразираше въпроса й.

— Смятате ли, че има някакъв проблем с настоящата евакуация? — намеси се той.

Кериган нададе пръхтящ кикот.

— Не е ли очевидно? Имаме тълпи хора, изведени от градовете и закарани в земеделските райони.

— Градовете не могат да бъдат защитавани — отбеляза Суолоу.

— А пустошта може? — отвърна моментално Кериган. — Явно Конфедерацията е сбъркала движението с напредъка. Тя се задоволява с това да мести бежанците като фигури по шахматна дъска, без да има някакъв реален план за евакуация.

— Подобни планове се разработват в момента, доколкото разбрах — каза спокойно Майк.

— И аз съм чела официалните изявления — заяви Кериган. — А и двамата знаем колко истина се съдържа в тях. Не, Конфедерацията на човечеството просто гони собствената си опашка, местейки хората наляво-надясно с надеждата, че ще бъде готова.

— Готова за какво? — попита Майк.

— Готова за момента, в който ще последва втората атака — отвърна сухо Кериган. — Готова за момента, в който ще се обърка следващото нещо.

— Мадам — каза Суолоу, — трябва да ви уверя, че Конфедерацията прави всичко, което е в човешките възможности, за да помогне на хората от Мар Сара.

Кериган я прекъсна разгорещено.

— Тя прави всичко, което е в човешките възможности, за да защити себе си, войниче. На Конфедерацията никога не й е пукало за нищо, отвъд ограниченията на собствената й бюрокрация. И най-вече, никога не й е пукало за хората, като особено не й пука за някого, който не е на Тарсонис.

— Мадам, трябва да ви информирам… — започна Суолоу, а усмивката й беше остра като бръснач.

— Аз трябва да информирам вас, че историята на Конфедерацията я заклеймява със същата непоколебимост, с която го правят и настоящите й действия. Тя е готова да отпише системата Сара, точно както отписа колониите по време на Войната на гилдиите и самата Корал.

— Мадам — каза Суолоу, — трябва да ви предупредя, че се намираме във военна зона и срещу опасните приказки ще бъдат взимани бързи мерки. — Майк забеляза, че ръката на лейтенант Суолоу се бе преместила върху дръжката на нейния гранатомет.

— Не, лейтенант — отвърна Кериган с блеснали очи, — аз трябва да предупредя вас. Конфедерацията ви е повела на заколение, но вие няма да го осъзнаете, докато на бял свят не излязат ножовете.

Червенина обагри лицето на Суолоу.

— Не ме карайте да правя нещо, за което ще съжалявате, мадам.

— Аз не ви карам да правите нищо — изсъска Кериган. — Онези копелета от Конфедерацията карат хората да вършат разни неща. Те ви бъркат в мозъка и ви изкривяват съзнанието, докато се превърнете в тяхна играчка! Затова въпросът е: Ще последвате ли начина, по който са ви програмирали, или не?

Майк отстъпи назад, внезапно осъзнал, че двете жени щяха всеки момент да преминат към физическа саморазправа. Той се огледа, но явно останалата част от лагера не им обръщаше никакво внимание.

За един дълъг миг, жените стояха със впити една в друга погледи. Най-накрая, лейтенант Суолоу примигна, отстъпи крачка назад и свали ръка от дръжката на оръжието.

— Трябва да ви уверя, мадам — каза лейтенант Суолоу с пепеляво лице, — че сте в заблуждение. Конфедерацията винаги мисли за своите хора.

— Щом трябва да ме уверите, значи трябва — отвърна Кериган, изплювайки думите. — Ще има ли нещо друго или съм свободна да се върна към илюзията за свобода?

— Не, мадам. Може да си вървите. Съжалявам за безпокойството.

— Няма нищо. — Суровите зелени очи на Кериган омекнаха за миг. Тя се обърна към Майк. — И за да изпреваря следващия ви въпрос, ще намерите някои отговори в базата Ентъм^[1]. Тя се намира на три клика западно от тук. Но не отивайте сам. — Тя хвърли един поглед към лейтенанта.

След което си тръгна крачейки през двора и бързо се изгуби сред палатките.

— Жената беше под голямо напрежение — каза Суолоу през стиснати зъби. Тя посегна с едната си ръка и извади стимпакет от колана си.

— Разбира се — съгласи се Майк.

— Не е изненадващо хората да винят своите спасители за проблемите си — продължи тя, притискайки пакета към изпъкналата плът на врата си. Стимпакетът изсъска тихичко.

— Точно така.

— И не му беше нито времето, нито мястото за някакъв инцидент. — Лицето й бавно върна естествения си цвят и тя започна да диша равномерно.

— Въобще не му беше мястото.

— Би било най-добре да не се докладва за това — заяви твърдо тя.

Майк се замисли за предишното хоби на Суолоу.

— Разбира се — отвърна той.

— Да тръгваме веднага — каза лейтенант Емили Джеймсън Суолоу и се обърна обратно към джипа.

— Ъ-хъ — отвърна Майк, докато потъркваше брадичка и гледаше в посоката, в която бе изчезнала Кериган. Той обмисляше дали да не хукне след нея, но тогава осъзна, че най-вероятно нямаше да успее да я намери, ако тя не искаше да бъде открита. А той искаше да я пита за толкова много неща.

Най-вече, откъде знаеше тя какъв щеше да бъде следващия му въпрос.

Той се канеше да пита за наблюденията на ксеноморфи. Това беше следващия въпрос, който щеше да зададе. Тази Кериган можеше да го е научила от разговори със същите хора, които и той бе интервюирал.

Или у Кериган имаше нещо друго, което й позволяваше да знае за какво си мисли той.

Без значение кое от двете беше вярното, докато се влачеше след лейтенант Суолоу, той стигна до твърдото решение никога да не играе покер със Сара Кериган.