Към текста

Метаданни

Данни

Серия
StarCraft (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Liberty’s Crusade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 55 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ГЛАВА 8
ЗЕРГИ И ПРОТОСИ

Би било лесно да обявим, че Арктур Менгск бе изкусен манипулатор, какъвто той си беше, или че редовно заблуждаваше другите, което също бе вярно. Но би било грешка да отречем всичката си лична отговорност, задето сме се уплели в мрежата му.

Сега вече си личи каква огромна глупост бе изобщо да си имам работа с този човек, но помислете си за ситуацията, когато системата Сара загиваше. От една страна имахме безмозъчните зверове на Зергите, а от другата бе нечестивия гняв на Протосите. И по средата бе престъпната бюрокрация на старата Конфедерация на човечеството, която бе готова да отпише населението на двете планети, за да научи повече за враговете си.

При такова изобилие от дяволи във вселената, какво значение имаше съществуването на още един?

 

Манифестът на Либърти.

Инсталацията Джейкъбс беше вградена в една планина, от другата страна на Мар Сара спрямо големите градове. Тя не бе включена в нито един от планетарните архиви, които Майкъл Либърти бе открил, но Менгск знаеше за нея.

Някъде из тази инсталация се намираше компютър с информация. Менгск заяви, че не знаел какви са данните, но бил сигурен, че са важни. И знаел, че имал нужда от тях. Освен това, той бе сигурен, че Рейнър щеше да отиде и да ги вземе за него.

Всичко това накара Майк да се зачуди какво ли друго знаеше Менгск. То накара репортера да се замисли и за онези дълбоки кратери по повърхността на Чау Сара. И на другата планета ли бе имало подобни места, неизвестни за повечето от хората, но светещи като маяци за Протосите? Дали Менгск бе знаел и за тях?

Майк внезапно изпита усещането, сякаш се намираше в епицентъра, където щеше да избухне ядрен взрив, а часовникът на бомбата вече бе започнал обратното броене.

Планетата бе започнала да се разпарчетосва. Той виждаше разрушенията по екраните на спускателните кораби, които бяха докарали Рейнър и бойните му отряди. Километри от бившите обработваеми почви вече бяха залети от пълзящото вещество, един пулсиращ жив организъм, който покриваше земята и забиваше пипалата си дълбоко в скалите под нея. Странни творения изпъстряха пейзажа на точки като изопачени гъби, а подобни на скорпиони същества събаряха и поглъщаха всичко по пътя си. Той различаваше глутници от одраните, кучеподобни зерглинги, насочвани от по-големите, змиевидни хидралиски. А веднъж, на хоризонта се мярна ято от неща, които приличаха на органични оръдия с криле.

Пълзящото вещество още не беше стигнало до инсталацията Джейкъбс, но странните кули на Зергите вече се забелязваха на хоризонта. Предните врати бяха отворени и мъже се опитваха да напуснат комплекса. Спускателният кораб попадна под обстрел, докато оставяше Рейнър и войниците му. Дори в относителната безопасност на бойната броня от нисък клас, предназначена за техници, Либърти се поколеба.

Не правя това за Менгск, каза си той. Правя го за Рейнър.

Пазачите изпитваха по-голямо желание да избягат, отколкото да се бият, и пехотинците на Рейнър ги разпръснаха с лекота. Майкъл Либърти последва грамадните бронирани фигура в самата база.

Съпротивата се увеличи, веднага щом влязоха вътре. По стените бяха накачулени отбранителни оръжия, а на всеки ъгъл изскачаха изникващи кули. Рейнър изгуби двама души, преди да стане предпазлив.

— Трябва да открием някой от компютрите, които ги контролират — заяви Майк.

— Да — съгласи се Рейнър. — Но съм готов да се обзаложа, че той се намира от другата страна на тези оръжия.

При тези думи, той изскочи в коридора и започна да сипе шипове в широка дъга, улучвайки мишени, които бяха невидими допреди секунда. Майк го следваше колкото близо му стискаше и собствената му гаусова пушка беше в готовност, но докато заобиколи ъгъла, Рейнър вече стоеше изправен в пълния с дим коридор. Овъглени оръдейни платформи догаряха по стените и пода.

Още тридесет метра и следващата пресечка. И поредната кула, изникваща от пода като механична къртица и заливаща коридора.

Рейнър и Либърти приклекнаха до една врата, трима други от отряда до съседната. Един от мъжете не се оказа достатъчно бърз и бе хванат в пороя от куршуми, като падането му напред бе забавено от непрестанните удари на шиповете в шлема и потрошения му нагръдник.

— И така, трябва да я унищожим — каза Рейнър.

— Чакай — отвърна Майк. — Мисля, че открих нещо.

Стаята изглеждаше подобна на типичен комуникационен център с наблюдателни екрани по всички стени и прекалено много копчета. Но виждащото се по мониторите приличаше на диаграма на самия комплекс.

— Това е карта — заяви Рейнър.

— Право в десятката — каза Майк. — Нещо повече, това е карта, която можем да използваме.

Няколко зони вече примигваха в червено, отбелязвайки откъде беше минал нападателния отряд. В други области светеха зелени точки, включително една пред вратата. Най-вероятно, активните защитни установки.

— Така — обяви Майк. — Разбираш ли нещо от компютри?

— Веднъж ми се наложи да сменя платката с паметта на моя Вълчър — отвърна Рейнър.

— Страхотно. — Собственият опит на Майк се състоеше в поправката на прецизни комуникационни устройства в полеви условия, но си замълча. Той огледа различните бутони и превключватели. Всички те бяха номерирани, но нямаше никаква легенда.

Той натисна случайно копче и една от зелените светлинки изгасна. Натисна друго и изчезна още една. Той започна бясно да мести превключвателите и да натиска бутоните. Около петнадесет секунди по-късно, воят в коридора затихна.

— Браво на теб — каза Рейнър.

— Да видим какво правят другите. — Майк хвана една шайба и я завъртя. Някъде дълбоко в комплекса прозвуча сирена и подът под краката им се разтресе.

— Какво, в името на Сам Хил, беше това? — възкликна Рейнър.

— Звукът, оповестяващ, че съм си насилил късмета — отвърна Майк.

— Тогава защо го направи?

— Изглеждаше ми като правилното решение в онзи момент.

Рейнър въздъхна отчаяно, след което каза:

— Можеш ли да измъкнеш информацията, която търсим, от този терминал?

Майк поклати глава, прокарвайки пръст по схемата на инсталацията.

— Тук — заяви той. — Това е отделна система, която не е свързана с главната мрежа.

— Значи, тя ни трябва, според теб?

— Няма коя друга да е. Най-добрият начин да защитиш информацията от хакери е да изолираш напълно включената машина. Основна охрана на компютри, едно-нула-едно.

— Тогава да вървим да очистим малко вридители — каза Рейнър, сигнализирайки на оцелелите от своя отряд.

— Да — отвърна Майк през смях. — Да им дадем да се разберат на „вридителите“.

Те излязоха от стаята, при което незабавно приклекнаха обратно, след като нов залп от шипове рикошира о стените.

— Либърти! — изрева Рейнър. — Мислех, че си изключил всички оръжейни установки!

— Това не са установки, Джим — извика в отговор Майк, клечейки до вратата. — Това са живи цели.

Наистина, на пресечката имаше две фигури, облечени в бели брони, като бойните им костюми бяха подобни на този на Майк, с изключение на цвета. Те също бяха въоръжени с гаусови пушки и заливаха коридора.

Майк вдигна собственото си оръжие и се обтегна за изстрел. Призракът в бялата броня изплува на мерника му.

И Майк откри, че не можеше да натисне спусъка. Целта му бе мъж, жив човек. Той не можеше да го застреля.

Мишената в белия костюм не хранеше подобни угризения и изстреля един откос. Рамката на вратата се превърна в трески от тази атака, а Либърти се претърколи обратно в стаята.

— Какво стана? — извика Рейнър. — Прикриха ли се?

— Те… — започна Майк, след това поклати глава. — Не можах да стрелям.

Рейнър се намръщи.

— Ти гръмна Зерг с двуцевка. Видях те.

— Това беше различно. Тези са хора.

Майк очакваше откровението да предизвика погнуса у шерифа, но вместо това, Рейнър просто кимна и заяви:

— Няма нищо. Много хора имат проблеми да застрелят друг човек. Добрата новина е, че те не знаят, че ти не искаш да стреляш по тях. Погърми малко над главите им. Това ще ги постресне.

Той избута Майк обратно към вратата. В двата края на коридора, останалите двама пехотинци си разменяха изстрели с фигурите в белите брони.

Майк се изтърколи от рамката на вратата, прицели се в дясната от тях, повдигна гаусовата си пушка на милиметър нагоре и изстреля един откос. Бялата фигура се присви, а неговият спътник извъртя оръжието си и се свлече на едно коляно.

Майк не можа да се сдържи и се усмихна. След това, от гръдният кош на войника, над когото беше стрелял, избликна фонтан от кръв. Другарят му вдигна собственото си оръжие, но беше твърде бавен. Главата му се превърна в червена мъгла, когато визьорът и шлемът му се разбиха на парченца.

Майк вдигна очи и видя Рейнър да стои над него, подаден от вратата. Той бе елиминирал двамата вражески пехотинци с единични изстрели.

Рейнър погледна надолу и каза:

— Мога да те разбера, ако имаш проблем да стреляш по хора. За щастие, аз нямам такъв. Да вървим.

Оръжията по пода и стените сега бяха безмълвни и групичката буквално тичаше по коридорите. В по-леката си броня, Майк се движеше начело.

Той внезапно осъзна, че това не беше най-разумното място, на което можеше да се намира.

След това направи завой и се просна върху един зерглинг.

С едно грациозно пикиране, Майк се занесе напред, премятайки се над безкожия звяр. Той можа да почувства как мускулите на съществото пулсираха и потрепериха, докато непреднамерено прелиташе над него. Приземи се по рамо и почувства как болка прониза дясната половина от тялото му.

— Зерг! — извика Майк. — Убийте го! — Той игнорира болката и извъртя пушката си, молейки се тя да не е била повредена по време на падането.

— Кръстосан огън! — изрева Рейнър. — Ще се избием взаимно!

В коридорът настъпи затишие за миг — хората на Рейнър от едната страна, Майк от другата, Зергът по средата. От такава близост, Майк надушваше зловонния дъх на съществото. Изглежда, че от самата му кожа се отделяше мирис на гниене и разкапване.

Зерглингът се извърташе ту към групичката, ту към репортера, сякаш се опитваше да реши кого да нападне първо. Най-накрая, някаква органична верига в изкривеното му съзнание се затвори и то стигна до решение.

То скочи към Либърти с цвъртящ вик и протегнати нокти.

Майк се хвърли напред, под скока, вдигайки гаусовата си пушка. Той нацели съществото в корема, прободе го и му уби инерцията. Звярът и дулото бавно се издигнаха в дъга над него.

На върха на тази арка, Майк дръпна спусъка и откос шипове прониза зерглинга. Онези, които преминаха през тялото му, се заровиха в металния таван на коридора.

Майк изломоти нещо неразбрано, когато беше залят от кръвта на звяра. Рейнър се завтече към него.

— Какво правят тук Зергите? — попита той.

— Може би търсят същото, което и ние — предположи Майк.

— Да откриваме тази информация по-бързо тогава. — И Рейнър махна с ръка към оцелелите от групата си да продължават напред.

— Да открием някоя баня, а? — измърмори Майк, докато забърсваше вътрешностите на Зерга от изцапаната си броня.

В комплексът бяха останали още няколко изненади. Коридорът се разшири и премина в голяма зала. В нея имаше други три зерглинга, отнесени от автоматична стрелба преди да успеят да реагират. Покрай едната стена беше строена редица от клетки, всички от които отворени. От тях се разнасяше смрадливата воня на зерглинги.

— Те са ги държали тук — отбеляза Рейнър. — Като домашни животни? Или за наблюдения?

— И от колко време? — Майк посегна към отделената компютърна станция и започна да натиска клавиши. — Исусе. Я виж това.

— Информацията?

— Тя и още нещо. Гледай, гледай. Това са данни за Зергите, датиращи от месеци назад.

— Но това е невъзможно — заяви Рейнър. — Освен ако…

— Освен ако Конфедерацията не е знаела за Зергите през цялото време. Тя е знаела, че те са тук. По дяволите, дори може тя да ги е докарала тук.

— Самюъл Джей Хюстън на колело — каза Рейнър. Майк го прие като някаква ругатня. След това, Рейнър добави: — Взимай диска и да се изнасяме.

— Работя по въпроса — отвърна Майк. Записвачката на дискове пухтя още няколко минути, след което изплю едно сребристо кръгче. — Готово. Да тръгваме!

В момента, в който Майк издърпа диска от машината, осветлението внезапно стана червено. Над тях се разнесе женски глас, който произнесе напевно:

— Програмата за самоунищожение стартирана.

— По дяволите! — изруга Майк. — Сигурно е била вързана за компютъра!

— Раздвижете се! — каза Рейнър. — И не правете никакви погрешни завои!

Майк, в по-леката си броня, отново ги поведе, но този път не се страхуваше, че може да се натъкне на други изненади. Те не срещнаха нищо освен трупове по пътя си, а нежният глас над тях ги предупреждаваше:

— Десет секунди до детонацията. — После: — Пет секунди до детонацията.

След това, те вече бяха отвън, под изгнило-оранжевото небе. Майк продължи да бяга, възнамерявайки да не спира, докато не стигнеше до спускателния кораб.

Рейнър го настигна и го събори на земята.

Майк изрева една ругатня към шерифа, но тя беше удавена в експлозията.

Вълните на детонацията преминаха по цялата страна на планината и се съсредоточиха в единичен взрив през главната порта на инсталацията. Изпепеляващо гореща вълна мина над Либърти и залегналите пехотинци, а върхът на планината се срути върху самата нея. Майк бе прегърнал тресящата се земя и се молеше. А когато всичко се успокои, той осъзна, че ако беше останал прав, щеше да бъде отнесен от взривната вълна.

— Благодаря — каза той на Рейнър.

— Изглеждаше ми като правилното решение в онзи момент — отвърна му бившият шериф. — Хайде, да се връщаме, преди Зергите да са ни заварили тук.

* * *

Менгск ги очакваше на мостика на собствения си команден кораб „Хиперион“. В сравнение с „Норад II“, това помещение беше по-малко и по-удобно, повече приличаше на комбинация от кабинет и библиотека, отколкото на нервния възел на цяла флота. По цялата обиколка на стаята бяха насядали техници, които говореха тихо в комуникационните устройства. Огромен екран изпълваше едната от стените.

От лейтенант Кериган, забеляза Майк, нямаше и следа.

— Там имаше Зерги! — заяви Рейнър, подавайки диска. — Конфедерацията е изучавала проклетите извънземни от месеци!

— От години — каза Менгск, без въобще да е изненадан. — С очите си съм виждал Зерги в затворнически клетки на Конфедерацията, а това беше преди повече от година. Очевидно, тя е знаела за тези същества от доста време. Като нищо е възможно дори тя да ги е развъждала.

Майк не промълви нито дума. Кутията с тайните на Конфедерацията вече се бе отворила широко. Повече нищо, направено от нея, не можеше да го изненада.

Но Рейнър остана със зяпнала уста.

— Искаш да кажеш, че те са използвали моята планета като някакъв вид лаборатория за тези… неща?

— Твоята планета и светът на нейната сестра — отвърна Менгск. — И Бог знае колко още от Пограничните светове. Тя пося ветрове, приятели мои, и сега ще пожъне бури.

За първи път, Рейнър не знаеше какво да каже. Чудовищността на престъплението, помисли си Майк, беше прекалено необхватна за мозъка му на местен представител на закона. Кого да арестуваш, когато злодеянието беше геноцид? Как да накажеш такова престъпление?

Майк заговори:

— Трябва да изпратя един репортаж. Той обобщава всичко, което сме открили дотук.

— Имаме шифрована комуникационна система, която можеш да използваш — каза Менгск. — Но ти знаеш, че никога няма да излъчат историята ти.

— Трябва да поема този риск — призна Майк, но вътрешно бе принуден да се съгласи с Менгск. Ако старите Фамилии на Тарсонис бяха достатъчно параноични, за да заплашат един сплетник като него заради някакъв строителен скандал, то колко охотно щяха да си признаят, че са имали вземане-даване с извънземни, унищожаващи цели планети?

Майк внезапно се зарадва на отсъствието на четящата мисли Кериган.

Раздаде се мек звън и един от техниците обяви:

— Получаваме пространствени сигнали от зона четири-точка-пет-точка-седем.

— Отдалечете кораба на безопасно разстояние и увеличете сканирането на максимум — нареди Менгск. — Господа, може да останете, ако искате да видите последното действие от тази изключително кичозна средновековна драма.

Нито Майк, нито Рейнър помръднаха от местата си и Менгск отново се обърна към екрана. Огромната оранжева топка на Мар Сара бе надвиснала над тях, а няколко бели облачета бяха пръснати високо в орбита над северното й полукълбо. При все това, в по-голямата си част, едноцветната й повърхност вече бе изпъстрена, повредена. Залята от пълзящото вещество и съществата, които живееха в него.

Сякаш самата земя на планетата пулсираше и клокочеше, надигаше се и се отпускаше като жив организъм. Веществото се бе разпростряло дори в широк килим над океаните и се гърчеше като жива черга от водорасли.

Нищо човешко не бе останало по повърхността на планетата. Нищо живо, във всеки случай.

Светлина разцъфтя от едната страна на нейния диск и Майк разбра, че Протосите бяха пристигнали. Изградените им от мълнии кораби се появяваха в пространството. Ярка светкавица от синьо-бяло електричество и те вече бяха тук. Златните транспортьори с техния обслужващ персонал от светулки, и металическите създания с криле на прилепи, които сновяха между по-големите съдове. Те бяха ослепително красиви и смъртоносни; оръдия на войната, извисени до нивото на изкуство.

Менгск заговори тихо в микрофона на гърлото си и Майк усети включването на двигателите. Водачът на терористите се приготвяше да изчезне при първия знак, че Протосите са ги забелязали.

Нямаше основания за притеснение. Протосите бяха напълно съсредоточени върху заразената планета под тях. В долните части на големите кораби се отвориха люкове и огромни лъчи от енергия, нажежена до бяло, се стрелнаха към повърхността. Извънземните изсипваха изпепеляващ огневи вал върху планетата под себе си.

Където се стовареха енергийните лъчи, всичко изгаряше. Самото небе коагулираше, когато копията пронизваха атмосферната обвивка. Дори въздухът се откъсваше от планетата от силата на ударите.

И където енергийните лъчи се стовареха върху повърхността, те избухваха, превръщайки в пара земята в точките на съприкосновенията, изкоренявайки и завладените от пълзящото вещество земи, и все още недокоснатите. Смъртоносна радиация с цветовете на дъгата, по-ярка от всичко, което Майк някога бе виждал, се изви нагоре от местата на ударите, разбърквайки безмилостно земя и вода, изопачавайки самата материя на планетата.

След това, другите кораби започнаха да изстрелват по-тънки лъчи с хирургическа точност, увеличавайки огневия вал на места. Градовете, осъзна Майк. Те бяха взели на прицел градовете и се грижеха нищо да не оцелееше там. Всяко едно човешко поселище. Включително, уверен бе той, и самата инсталация Джейкъбс.

Наистина се бяха измъкнали от долу на косъм, помисли си той и стомахът му направи опит да се обърне.

Един от пулсиращите лъчи проби през кората на планетата и земята избухна във вулканично изригване. Магма се разля по повърхността, поглъщайки всичко изкоренено от енергийните копия. По-голямата част от атмосферата на света вече гореше, откъсната от кълбото в една пелена, която го следваше като опашката на комета, а остатъците от нея се вихреха в урагани и торнада, докато не бъдеха унищожени от следващите лъчи.

Сега, червени вулканични жарави покриваха северното полукълбо на Мар Сара като обшивка. Останалата част от земята се повдигаше и отпускаше в смъртоносна дъга. Нищо не би могло да оцелее при такава атака, нито човешко, нито друго.

— Унищожители — отрони тихо Майк. — Те са космически унищожители.

— Наистина — потвърди Менгск. — И те не могат или не искат да направят разлика между нас и Зергите. Може би за тях всъщност няма никаква разлика. Трябва да се подготвим за тръгване. Те може да ни забележат всеки момент.

Майк погледна към Рейнър. Бившият шериф стоеше с каменно лице и мрачно изражение, а ръцете му стискаха перилата пред него. В светлината на екраните, показващи корабите от сини мълнии на Протосите, той изглеждаше като статуя. Само очите му издаваха някакъв живот, но те бяха пълни с безмерна тъга.

— Рейнър? — каза Майк. — Джим? Добре ли си?

— Не — отвърна тихо Джим Рейнър. — Та може ли някой от нас да бъде добре след такова нещо?

Майк нямаше какво да му отговори и остана смълчан, докато планетата умираше, а Арктур Менгск говореше приглушено в микрофона на гърлото си. След миг, водачът на терористите обяви:

— Готови сме за тръгване.

— Добре — каза Рейнър, а очите му така и не слизаха от екрана. — Да се махаме.