Джеф Груб
Войната на Либърти (15)

ГЛАВА 14
ЕПИЦЕНТЪРЪТ НА ВЗРИВА

Използването на псионичния излъчвател на Антига Прайм беше своеобразен вододел, нашия Рубикон, точката, от която нямаше връщане. То беше като първата поява на призраците в редиците на конфедеративната армия или като безразборното използване на бомби от клас Апокалипсис, които изпепелиха Корал IV. То промени всичко.

От друга страна, то не промени нищо. За средностатистическия гражданин, хванат между бунтовниците и силите на Конфедерацията, и Конфедерацията, хваната между Зергите и Протосите, войната си беше не по-малко смъртоносна от друг път. Още планети щяха да бъдат превърнати в пара от оръжията на Протосите и още човеци щяха да бъдат погълнати от рояците на Зергите. Все пак, след гъмжилото, което се събра на Антига Прайм, у бунтовниците се зароди нова надежда. Сега поне разполагахме с оръжие.

И като проклетите глупави човеци, каквито си бяхме, ние не можахме да устоим на изкушението да го използваме.

 

Манифестът на Либърти

Десет дена по-късно те бяха на самата планета Тарсонис, жънейки успехи сред най-гъсто населените квартали в центъра.

Градът беше понесъл тежко нападението. Западните райони все още бяха обгърнати в пламъци, причинени от един боен крайцер, който бе паднал точно в средата им, и фонтан от горещ прах, пълен с фосфорни тежки метали, се разнасяше на юг, подет от силните ветрове. Прозорците по високите етажи на по-голямата част от важните сгради бяха потрошени, а в някои случаи се бяха срутили дори целите фасади, оставяйки оголени метални скелети след себе си и хълмове от счупени стъкла в основите на гигантските кули.

Елегантните островръхи небостъргачи на Тарсонис вече не бяха нищо повече от неравни, изкривени останки, чиито начупени ръбове деряха кървящото небе. Самата атмосфера беше пронизвана от писъците и гърмежите на летящите бойни единици и осеяна с пушеците на свалените изтребители.

Повечето от улиците бяха задръстени с безформените изгорени остатъци от наземните коли. Лъскавите им металически бои бяха изпечени от огъня и горещината до еднообразно сиво, а някогашните им затъмнени стъкла бяха заменени от зейнали назъбени дупки. Отначало Майк поглеждаше в превозните средства, за да види дали можеше да идентифицира хората вътре, но до края на първия час вече бе започнал да не обръща внимание на почернелите трупове и техните превърнати в клечки крайници и изсушени, крещящи лица.

Единствените живи души, останали по улиците, бяха воините, които полагаха огромни усилия да се избият взаимно.

Преградените от останките странични улички караха отряда на Рейнър да се придържа към главните булеварди с техните широки платна и приличащите някога на паркове пешеходни зони, разделящи насрещното движение. Сега дърветата бяха изпосъборени и изгорени, а от статуите на видните граждани на Конфедерацията бяха останали само малки буци.

Групата на Рейнър беше прикована край един от фонтаните на три нива, разположени на главния площад. Захвърлена огъната месингова табелка го идентифицираше като мемориал, построен от Дъщерите на ветераните от Войните на гилдиите. Самият фонтан сега представляваше само купчина мокри строителни отпадъци, като единственият намек за предишното му съществувание беше каменното оръдие, стърчащо над потрошените камъни. Майк откри, че му се искаше то да беше истинско.

От другата страна на площада, зад набързо издигната барикада от смачкани коли, между две сгради се бе окопал здраво един обсаден танк Арклит. Той стоеше непоколебимо на пътя им, напълно разгърнат, със спуснати върху асфалта странични понтони. Ударното му оръдие изстрелваше снаряди над главите им, а двете 80-милиметрови дула доразбиваха останките от фонтана. Обсадният танк се бе превърнал в сборен пункт за силите за сигурност на Конфедерацията, повечето от които бяха оцелелите от Ескадрили Делта и Омега. И в момента, новосформираните отряди, скрити на сигурно място зад тежкия огън на Арклита, държаха позицията на Рейнър под непрестанен обстрел.

Зад каменното оръдие Майк държеше главата си ниско приведена и удряше безнадеждно по комуникационното си устройство. То му отговаряше единствено с отчайващо неясно клокочене.

— Трябва да се замисля за генерална смяна на професията си — измърмори той, след което инстинктивно приклекна, когато поредният залп от снаряди изгърмя по градските каменни оръдия.

Рейнър се плъзна по купчината останки към Майк, образувайки малка лавина с тежките си ботуши.

— Свърза ли се? — попита той.

Майк поклати глава.

— Сигурно използват главно заглушаващо устройство, за разлика от някой електромагнитен пулсатор, който щеше да ни гръмне предавателя. Това означава, че радиостанцията все още работи. Просто не мога да пробия през интерференцията. Нещо по-мощно би се справило с тази задача.

— Само това ни липсваше. Свършено е с нас тогава. Не можем да се върнем, не можем и да минем покрай танка. Трябва да им съобщим да ни евакуират, но това не може да стане, докато не се свържем с „Хиперион“.

— Имате ли нужда от помощ, момчета? — Сара Кериган изникна внезапно до тях. Тя беше облечена в костюма за вражеска среда и бе преметнала своята грамадна шрапнелова пушка на гърба си. По краищата на крачолите й имаше тъмночервени петна, сякаш бе газила из реки от кръв.

Погледът й беше ясен и много, много бдителен.

— Радвам се да те видя, лейтенант — каза Рейнър. — Тъкмо се оплаквахме от съдбата си.

— Бях наблизо и дочух стрелба — отбеляза Кериган. — Какво е положението?

— Арклит, със спуснати понтони, между сградите — отвърна Рейнър. — Подкрепен от цял взвод пехотинци.

— Това ли е всичко? А аз си помислих, че имате проблеми.

— Ще бъдем благодарни на всякаква помощ, мадам — каза ухилено Рейнър.

— Лесна работа — заяви Кериган, посягайки през рамо, и издърпа шрапнеловата пушка, сякаш вадеше сабя от ножницата й. — Залейте ги с огън, така че да не могат да надигнат глави, докато се промъквам към тях, става ли?

— Левият или десният фланг? — попита Рейнър.

— Левият, струва ми се — отговори Кериган и отново се усмихна. Това просто подчерта дивия поглед в очите й. — Твоето ляво, Джими.

— Нямаш проблем, Сара — каза Рейнър.

Кериган натисна нещо върху пояса си. Нейното маскировъчно устройство се включи и тя се разтвори във въздуха, докато Рейнър ревеше заповеди към оцелелите от отряда си. Гаусовите пушки се закашляха и изсипаха свой собствен унищожителен облак от шипове в отговор на огъня на войниците от Конфедерацията. Внезапната им атака накара пехотинците да замлъкнат, но ударното оръдие на Арклита продължи да изстрелва големите си снаряди над главите на бунтовниците.

— Смяташ ли, че тя ще се справи, „Джими“? — попита Майк.

Джеймс Рейнър се изчерви и сви рамене под бронята си.

— Най-вероятно. Но това няма да има никакво значение, ако не успеем да си извикаме кораб, който да ни измъкне от тази дупка.

Пелена от дуелиращите се шипове на Импейлърите летеше между двата лагера и Майк се зачуди как Кериган съумяваше да танцува по такова бойно поле. Един заблуден изстрел беше достатъчен, за да свали маскировката й, и ако гаусовите пушки я улучеха, тя щеше да кърви като всеки друг войник.

След това далечният фланг на отряда на Конфедерацията започна да се разпада под акомпанимента на пронизителния вой на шрапнеловата пушка. Един след друг, пехотинците на Конфедерацията потръпваха и падаха, покосени от невидим снайперист, и защитата им се оголи тотално, когато те започнаха да стрелят напосоки към предполагаемия си нападател.

Имаше проблясване и Сара Кериган се появи за миг върху барикадата от потрошени коли. Тя изчезна с ново блещукане, а въздухът около нея беше обсипан с шипове.

Рейнър изрева за атака и оцелелите от отряда му се надигнаха иззад скривалищата си и се затичаха през площада. Тежките им ботуши раздробяваха имитацията на гранит, от която беше направен паважа.

Защитната линия от пехотинци на Конфедерацията около танка беше обърната в бягство, но Арклитът, който охраняваха, продължаваше да обстрелва позицията на бунтовниците. 80-милиметровите му дула бързо пренасочиха стрелбата си към атакуващите мъже на Рейнър, докато главното ударно оръдие се извърташе около оста си, като не спираше да бълва 120-милиметровите си снаряди.

Кериган се появи отново, този път върху бронята на обсадния танк, точно под голямото оръдие. Тя забучи цевта на шрапнеловата си пушка в отвора на кулата, след което направи салто встрани, докато огънят на пехотинците се съсредоточаваше върху нея.

Майк си помисли, че можеше да чуе усилващия се вой на пушката, включена на претоварване, и извика предупредително. Рейнър и хората му не се нуждаеха от това и моментално потърсиха прикритие.

Червени пламъци разцъфтяха в основата на кулата на танка и взривът разпръсна оцелелите пехотинци. По-малките оръжия замлъкнаха, но голямото оръдие продължи обиколката си, изстрелвайки снаряд след снаряд докато се въртеше, тъй като компютърът му беше зациклил.

Ударното оръдие отнесе ъгъла на една от двете сгради до него и земята под тях се разтресе. Това не намали инерцията му и дулото му беше нажежено до червено, докато то се опитваше да продължи да се върти, но вече беше хванато в капан под зданието. То не спираше да стреля и огромният небостъргач потрепери под непрекъснатата атака. Горният капак на танка се отвори и екипажът му се опита да излази навън. Те бяха досущ като клоуни от цирка, изскачащи от претъпкана кола.

Бегълците не успяха да се измъкнат. Имаше трус, чиито вълни се разляха по целия площад, и изтормозената сграда се срути върху танка в нейните основи. Тонове стомана и мазилка се стовариха едни върху други, вдигайки облаци от горещ прах. Едва след падането на небостъргача, Арклитът най-накрая спря да стреля.

Рейнър се надигна от изпотрошения паваж заедно с останалата част от отряда си. Майк също се изправи и извика:

— Кериган? Лейтенант? — Гласът му звучеше слабо и глухо след скорошната експлозия.

Кериган изникна до тях като довеяна от вятъра, бледа като призраците, към които се числеше. Майк осъзна, че този ефект се дължеше на натрупания върху маскировъчното поле прах, оформил своеобразна черупка около телепата. Тя натисна друго нещо върху пояса си и отново стана видима. Бръчките от изтощение вече бяха дълбоко врязани в лицето й, но нейният поглед беше все така ясен. Използването на маскировката несъмнено й костваше скъпо, но тя не желаеше да си го признае.

— Мишената е неутрализирана, капитане — обяви Кериган. — Но се страхувам, че няма да можем да минем по онази улица.

— Няма значение — отвърна Рейнър. — Пехотинците сигурно се прегрупират в момента. Те ще предприемат контраатака в най-скоро време. Ние не бихме могли да удържим тази зона. Трябва да открием някакъв начин да пробием през заглушителя.

— Джим — каза Майк. — На три пресечки западно от тук се намира сградата, от която излъчва ЮНН. Електрическата им мрежа е изолирана, а в сутерена има генератори на ток. Може да им е останало достатъчно мощност, за да преодолеем интерференцията.

Рейнър кимна.

— Тя може също да е срутена вече, но си заслужава да опитаме. — Той махна на отряда си да тръгва напред. Кериган закрачи до Майк.

— Значи ти просто беше наблизо? — каза Майк на телепата. — Съвсем случайно беше в квартала, а?

— Аз отивам там, където Арктур Менгск смята, че ще има най-голяма нужда от мен — отвърна Сара Кериган без да крие, че беше развеселена от размишленията му.

— И какво е намислил този път нашият легендарен водач? — попита Майк. — Джим е прав. Прехващам откъслечни съобщения за подкрепления, идващи насам от покрайнините. Крачещи канонерки, танкове и мотори. В най-скоро време тук ще стане адски горещо. Нашият вожд има ли план за това?

— Каза ми, че имал.

Сградата на Юнивърсъл Нюз Нетуърк беше пострадала доста зле, но все още беше цяла. Прозорците от източната страна представляваха само зейнали дупки, а една от огромните букви беше паднала от стотици метри височина и се беше врязала в потрошения бетон долу.

Рейнър хвърли поглед към върха на зданието.

— Надявам се, че оборудването, за което говориш, не се намира на последния етаж.

— Горните нива са запазени за ръководните кадри — каза Майк. — Пчеличките-работници се бъхтят на четвъртия етаж. А студиото за излъчване и генераторите са в сутерена.

Въпреки че тонът му беше хладнокръвен, сърцето го заболя. Той беше работил тук дълги години и това се беше превърнало в негов втори дом. Купувал си беше хот-дог и сода от мястото, на което сега лежеше грамадното „Н“, спорил бе по въпросите на планетарната политика и местните наредби с писачи на реклами и кореспонденти на непълен работен ден. До таблото на първенците бе имало щанд, на който продаваха сладки и соленки. Сега там се виждаха единствено изкривената арматура, стърчаща от бетонния под. Нямаше и следа от оцелели.

Групата влезе в сградата. Майк не очакваше в нея да има жива душа, но призрачният покой обвиваше фоайето като покривало. Тук бе имало непрестанна гюрултия дори в събота и неделя. Сега нямаше друго, освен разпръсната хартия и азбестов прах, нападал от плочките по тавана.

Царуваше пълна тишина, с изключение на скърцането под ботушите им. Майк погледна към широкото стълбище, което водеше към мецанина и етажите с магазините (по-бързо, отколкото асансьорите, дори когато те работеха), и се замисли дали да не потърси стария си офис. Чудеше се дали вещите му още бяха там.

Чудеше се дали в него имаше нещо, което все още да му трябва.

Рейнър го хвана да гледа нагоре.

— Струва ми се, че каза, че оборудването било надолу.

— Да, просто се оправям с моите си призраци — отвърна Майк с мрачна нотка в гласа си. Той поведе отряда през разрушенията, надолу, към сутерена на сградата.

Каквото и да си мислеше Майк за ръководството на компанията, те бяха бивши военни със зелени етикетчета, които винаги мислеха за тройно осигуряване. Токът беше прекъснат, но студиото за излъчване имаше собствени акумулатори, а в случай на нужда и стари бензинови генератори на ток. Връзката с кулата все още беше солидна, въпреки цялата патаклама, а ЮНН поддържаха подземни линии с различни станции из обхващащия цялото кълбо метрополис. Повечето от тях сега бяха прекъснати и червените им светлинки примигваха зловещо върху главното табло.

Дори климатиците продължаваха да работят и визьорите им се заскрежиха от внезапната смяна на температурата.

Рейнър се огледа неловко. Беше прекалено лесно при целия хаос отвън някой заблуден изстрел да събори сградата отгоре им и да я превърне в тяхна гробница. Той попита Майк:

— Много време ли ще ти е нужно?

Майк поклати глава, докато свързваше кабелите на полевото си комуникационно устройство към главното табло.

— Само трябва да усиля сигнала. Нищо работа. Готово. — Той бутна един превключвател и каза: — Рейнджърите на Рейнър до Кораба-майка. Чувате ли ме? Рейнджърите до Кораба-майка. „Хиперион“, чувате ли ме?

Говорителите изпукаха, изпращяха и едно женско лице с оредяваща коса се появи на малкото екранче.

— Тук Корабът-майка. По дяволите, Либърти, едва не ми спука тъпанчетата. Каква апаратура използваш за излъчване? — Гласът му беше странно познат.

— Стари излишъци на ЮНН. Това е силата на пресата — отвърна Майк. — Намираме се в сградата на новинарската мрежа. Групата ни е доста пооредяла, а лошковците се прегрупират. Имаме нужда от евакуация.

— Изчакай така — каза гласът в другия край и Майк го разпозна. Техникът от мостика на „Норад II“. От хората на Дюк. — Има един парк, на четири пресечки южно от вас. Ще можете ли да се измъкнете чак до там?

Майк погледна към Рейнър и Кериган. И двамата кимнаха.

— Да — заяви той. — Ще се видим там. Време за пристигане, около тридесет минути.

— Прието — отвърна техника. — Изчакай така. Свързвам ви с главния щаб.

Майк сбърчи чело заради забавянето, след което на екрана се материализира посивяващия лик на Менгск.

— Майкъл — каза той с мрачен глас и Майк забеляза вдълбаните в ъгълчетата на очите му линии, предизвикани от някаква грижа. — Кериган и Рейнър там ли са?

— Още съм с теб — каза Рейнър. — Лейтенантът също е тук.

— Отлично. Докладвайте, веднага щом се върнете. — Нещо избибипка от дясната страна на терориста и той посегна натам. На друг екран се появи генерал Дюк.

— Говори Дюк. — Той изглеждаше като разярена горила повече от всякога. — Излъчвателите са поставени и включени. Връщаме се в командния кораб.

— Излъчватели? — попита Майк. — Псионични излъчватели?

Кериган се наведе към конзолата над рамото му и лицето й едва не опря в екрана.

— Кой е заповядал използването на псионични излъчватели?

Лицето на Менгск стана студено.

— Аз го направих, лейтенант.

— И ще докараш Зергите тук? Да ги насъскаш срещу войниците на Конфедерацията на Антига беше достатъчно лошо. Това вече е лудост!

Рейнър също се намеси.

— Тя е права, мой човек. Добре го обмисли.

Менгск изригна ядосано.

— Добре съм го обмислил, повярвайте ми. — Той млъкна и ги изгледа и тримата през камерите на новинарската мрежа. На другия екран, генерал Дюк изглеждаше като котката, която излапала канарчето. — Всеки от вас има своите заповеди. Изпълнявайте ги.

И екранът почерня.

— Той е откачил — обяви Рейнър. — Този път отиде твърде далеч.

Кериган поклати глава.

— Не. Той сигурно има някакъв план.

Рейнър отвърна твърдо:

— Да, има план. Намислил е да остави Протосите и Зергите да унищожат Конфедерацията планета по планета, след което да завземе каквото е останало.

Кериган отново поклати глава.

— Той винаги е умеел да се оправя с всичко. Не се страхува да прави жертви, но не е и глупак.

— Не се страхувал да прави жертви — повтори мрачно Рейнър. — Конфедерацията. Зергите. Протосите. Кога ли ще дойде и нашия ред?

— Ще говоря с него, когато се върнем на кораба — каза Кериган.

Майк просто стоеше на мястото си и се взираше в празния екран.

— Той е политик — обяви Майк. — Претегля внимателно всяко едно решение, за да види какъв напредък ще му донесе то по неговия личен път към властта. Никога не го забравяйте.

Рейнър отвори уста, за да каже нещо, но над тях се чу звук от изстрели.

— Имаме гости — заяви Кериган.

— Открити сме — допълни Рейнър. — Най-вероятно са засекли сигнала, който излъчихме. Да тръгваме.

— Добре. Само още нещо — каза Майк, отблъсквайки се от конзолата, и се затича към вътрешната част на сутерена.

— Либърти? — извика Рейнър. — Какво, по дяволите…

— Той иска нещо — отвърна му Кериган. — Аз ще отида с него. Вие се погрижете за нашите гости. Засичам едва шепа пехотинци. Ще се справите. Но внимавай, единият от тях е файърбат. — И тя също изчезна.

Кериган проследи Майк до друго стълбище, което се губеше в сумрачна тъмнина надолу. Тя зареди шрапнеловата си пушка и внимателно тръгна по стъпалата след него.

Майк стоеше пред една стоманена врата и блъскаше по катинара с дръжката на оръжието си.

— Трябва да вървим — каза му Кериган.

— Само секунда. Това е тайното скривалище на Ханди Андерсън. Неговите тайни. Току-що се сетих за него. Обикновено не пускаха никого тук долу. Това би трябвало да е хранилището за записите, моргата за предаванията. Но Андерсън криеше мръсотията, която имаше за всеки в този град, също тук.

— Това е информация, която можеш да използваш — продължи спокойно Кериган, прочитайки повърхностните мисли на Майк. — Можеш да се разровиш из нея и да видиш дали е имало предупредителни признаци, нещо за Зергите и Протосите, което властите са прикрили. Данни, които биха могли да променят положението, само хората да бяха научили за тях.

— Шансът е петдесет на петдесет — каза Майк.

— Дръпни се настрани — отвърна призракът. Шрапнеловата пушка изрева, когато тя натисна спусъка и изстреля един куршум в катинара. Парченца метал се разлетяха на всички посоки.

Скривалището, не по-голямо от килер за метли, беше опасано с тънки рафтове. Върху всички тях имаше кутии с дискове.

— Не можем да ги носим всичките — каза Кериган.

— Вземи, колкото можеш. — Майк отвори чантата си и заизважда от нея провизии и резервни амуниции, заменяйки ги с дискове. — Ако Менгск наистина иска да унищожи тази планета, бих искал някои от нашите репортажи да оцелеят. И може би ще разберем какво наистина се е случило тук.

Кериган отвори собствената си чанта и започна да пъха дискове в нея. Въпреки това, щеше да им се наложи да оставят огромна част от тях.

— Не се хаби с по-ранните неща — посъветва я Майк.

— Мислиш ли, че Менгск е решил сериозно да използва псионичните излъчватели? — попита Кериган и получи отговора на Майк, още щом зададе въпроса.

Все пак, Майк го изрече на глас.

— Както казах, той е политик. Ако може да принуди Конфедерацията да отстъпи, заплашвайки я с излъчвателите, той ще го направи. Ако не успее, е, Тарсонис ще се превърне в поредната жертва на войната. Той си има оправдание. Някой на Тарсонис е дал заповедта да бъде унищожена родната му планета.

— Но това е сърцето на човешките светове. Най-големият и най-лъскавият от тях. Това е средището на човечеството.

— А това е Менгск. С псионичните излъчватели, той е по-голям от който и да е свят.

— Не мога да повярвам, че той е способен да го направи. Чела съм мислите му, както твоите и на Джим. Той не би могъл да го направи.

— Ти самата каза, че когато си с него, той дълбоко в сърцето си вярва на всяка една дума, която изрича.

— Да.

— Тогава следващият път, когато си при него, се вгледай по-надълбоко. Готово. Това е всичко, което можем да вземем. Какво става горе?

Кериган не му отговори нищо и Майк се зачуди дали тя се бе замислила над въпроса или над предишното му предложение. Най-накрая, тя каза:

— Те са добре. Още войници на Конфедерацията идват насам. Да вървим.

Майк вдигна чантата си и тръгна да излиза от стаичката.

— Помисли върху това, което ти казах, става ли?

— Мисленето — отвърна Кериган с мрачна усмивка, — е единственото нещо, което един телепат не може да избегне.