Джеф Груб
Войната на Либърти (2)

ГЛАВА 1
НАСИЛА В АРМИЯТА

Преди войната, нещата бяха различни. По дяволите, по онова време ние просто си изкарвахме хляба, вършехме си работата, получавахме си заплатите и забивахме ножове в гърбовете на ближните си. Нямахме представа колко зле щеше да стане положението. Ние бяхме дебели и доволни като червеи върху мъртво животно. Имаше достатъчно епизодични насилствени актове — бунтове и революции, и бездействащи колониални правителства — които да поддържат във форма военните, но това не стигаше, за да бъде сериозно застрашен начина ни на живот, с който бяхме привикнали. Хвърляйки поглед назад, ние бяхме угоени и нахални.

А ако избухнеше истинска война, е, това беше грижа на военните. Грижа на флотата. Не наша.

 

Манифестът на Либърти.

Градът в краката на Майк представляваше пълна неразбория, като преобърната кофа нефритени хлебарки. От главозамайващата височина на офиса на Хенди^[1] Андерсън, той почти можеше да види хоризонта между високите сгради. Зданията се простираха чак дотам, образувайки неравна и островръха пукнатина по ръба на света.

Градът Тарсонис на планетата Тарсонис. Най-важният град на най-важната планета в Конфедерацията на човечеството. Градът, който се считаше за толкова велик, че бе именован два пъти. Град, толкова огромен, че всяко негово предградие имаше по-голямо население от някои планети. Ярък маяк на цивилизацията, пазител на спомените за Земята, вече забулени в история, митове и предишни поколения.

Един спящ дракон. И Майкъл Либърти не можеше да се въздържи да не го настъпи по опашката.

— Дръпни се от ръба, Мики — каза Андерсън. Главният редактор се бе укрепил зад бюрото си, разположено възможно най-далеч от панорамната гледка.

На Майкъл Либърти му харесваше мисълта, че в гласът на шефа му се долавяше нотка на загриженост.

— Не се притеснявай — каза Майк. — Нямам намерение да скоча. — Той подтисна усмивката си.

Майк и другите в нюзрума знаеха, че главният редактор страдаше от акрофобия^[2], но не можеше да понесе мисълта да се лиши от гледката на офиса си, намиращ се в стратосферата. Затова, в редките случаи, когато Майк бе привикван в кабинета на шефа си, той винаги заставаше до прозореца. През повечето от времето, той и останалите черноработници и писачи на новини работеха много по-надолу — на четвъртия етаж или в кабините за излъчване в сутерена на сградата.

— Не се безпокоя, че може да скочиш — заяви Андерсън. — С това мога да се оправя. Ако скочиш, ще решиш много от проблемите ми и ще ми предоставиш главна новина за утрешното издание. Повече се тревожа да не би някой снайперист да те очисти от отсрещната сграда.

Либърти се извъртя с лице към своя шеф.

— Толкова трудно ли се махат кървавите петна от килима?

— Не е само това — отвърна усмихнато Андерсън. — Дерат кожи за смяна на стъклата.

Либърти хвърли един последен поглед към уличното движение далеч под него и се върна при прекомерно натъпканите столове срещу бюрото. Андерсън се опитваше да си придаде равнодушен вид, но Майк забеляза, че редакторът издиша дълго и бавно, когато той се отдалечи от прозореца.

Майкъл Либърти се настани в един от столовете на Андерсън. Те бяха направени да изглеждат като нормални мебели, но бяха толкова подплатени, че човек потъваше поне три-четири сантиметра в повече, когато седнеше в тях. Това позволяваше на оплешивяващият главен редактор с неговите комични огромни вежди да изглежда по-внушителен. Майк знаеше за този номер, не беше впечатлен и вдигна крака върху бюрото.

— Е, какво е оплакването? — попита репортерът.

— Искаш ли пура, Мики? — Андерсън махна с отворена длан към една кутия от тиково дърво.

Майк мразеше да му викат Мики. Той докосна празното джобче на ризата си, където обикновено държеше пакет цигари.

— Отказах ги. Опитвам се поне да ги намаля.

— Тези са от другата страна на Джаандаранското ембарго — каза съблазнително Андерсън. — Навити върху бедрата на девойки с канелен цвят на кожата.

Майк вдигна ръце и се усмихна широко. Всички знаеха, че Андерсън беше прекалено стиснат, та да купи нещо по-хубаво от стандартните el ropos^[3], произведени незаконно в някоя маза. Но усмивката имаше за цел да го увери, че му вярват.

— Какво е оплакването? — повтори Майк.

— Този път наистина си прекалил — отговори Андерсън с въздишка. — Твоята поредица за подкупите покрай строежа на новата сграда на кметството.

— Добър материал. Тази поредица би могла да поизнерви някои хора.

— Вече ги е поизнервила — отвърна Андерсън, а брадичката му се смъкна още по-надолу и докосна гръдния му кош. Това беше известно като позата „приносител на лоши новини“. Андерсън я бе научил на някакъв курс за мениджъри, но тя го караше да прилича на гълъб по време на размножителния си период.

По дяволите, помисли си Майк. Той ще спре поредицата.

Сякаш му бе прочел мислите, Андерсън добави:

— Не се безпокой, ще излъчим и останалата част от сериите. Те са прекрасни репортажи, отлично заснети, а най-хубавото е, че са верни. Но трябва да знаеш, че ти накара някои хора да се почувстват доста неудобно.

Майк прехвърли мислено поредицата. Тя се бе получила прекрасна, истинска класика, включваща един дребен престъпник, който бил заловен на неподходящото място (обществен парк), в неподходящото време (много след полунощ) и с неподходящия предмет (слабо радиоактивни строителни отпадъци от изграждането на кметството). Въпросният престъпник се бе оказал готов да издаде името на човека, който го бе изпратил на това среднощно приключение. Другият мъж на свой ред охотно бе разказал на Майк за някои интересни случки около новата сграда и нещата бяха продължили да се разплитат в същия дух, докато Майк се бе озовал вместо с единична история, с цяла поредица за гигантска мрежа от рушвети и корупция, погълната на един дъх от публиката на Юнивърсъл Нюз Нетуърк.

Майк се разрови мислено из политическите интриганти, долнопробните гангстери и членовете на градската управа на Тарсонис, които бе набучил на шиш, отхвърляйки подред всеки от тях като заподозрян. Който и да е от тези височайши индивиди може би желаеше да го гръмне, но подобна заплаха не бе достатъчна, за да изнерви Ханди Андерсън.

Главният редактор видя обърканото изражение на Майк и добави:

— Ти си накарал неколцина могъщи, достопочтени хора да се почувстват неудобно.

Лявата вежда на Майк подскочи нагоре. Андерсън говореше за една от господстващите Фамилии, които бяха представлявали силите зад Конфедерацията през по-голямата част от съществуването й, още от ранните дни, когато първите колонизаторски кораби (по дяволите, затворнически кораби) се приземили или разбили върху различните планети в сектора. Някъде в репортажите си той бе заковал някой влиятелен или може би човек, достатъчно близък до една от Фамилиите, за да изнерви старите многоуважаеми люде.

Майк реши да прегледа отново бележките си и да види какви връзки щеше да успее да изкара от тях. Може би щеше да стигне до някой братовчед по женска линия на някой от старите Фамилии, или до черна овца, или пък дори до директен подкуп. Всички знаеха, че Фамилиите дърпаха конците иззад сцената още от първия ден. Ако можеше да закове някой от тях…

Майк се зачуди дали си личеше как му текат лигите при тази перспектива.

Междувременно, Ханди Андерсън бе станал от стола си и бе застанал отстрани на бюрото, подпирайки се на най-близкия до Майк ъгъл. (Още един ход, взет направо от курса за мениджъри, осъзна Майк. По дяволите, Андерсън го беше пратил веднъж да отразява тези лекции.)

— Майк, искам да разбереш, че си в опасност.

О, Боже, той ме нарече Майк, помисли си Либърти. Сега ще започне да гледа печално през прозореца, сякаш е потънал в размисъл и се бори с някакво важно решение.

Той каза:

— Аз съм свикнал с опасностите, шефе.

— Знам, знам. Просто се тревожа за онези около теб. За твоите източници. Твоите приятели. Твоите колеги…

— Да не споменаваме за моите началници.

— …Всички от които ще бъдат съкрушени, ако с теб се случи нещо ужасно.

— Особено, ако те са наблизо, когато то се случва — добави репортерът.

Андерсън сви рамене и се загледа печално през панорамния прозорец. Майк осъзна, че от каквото и да се боеше редактора, то бе далеч по-лошо от страха му от височини. А това беше човек, който — ако служебните слухове бяха верни (а те наистина бяха такива) — притежаваше една заключена стая под сутерена, която съдържаше мръсотия за повечето от знаменитостите и важните жители на този град.

Тишината се проточи отвъд секундите и стигна цяла минута. Най-накрая, Майк я наруши. Той се прокашля предупредително и каза:

— Значи имаш някаква представа как да се справим с тази „опасност“?

Ханди Андерсън кимна бавно.

— Искам да публикуваме поредицата. Тя е много добра.

— Но не желаеш да съм някъде наблизо, когато следващата част от историята излезе наяве.

— Мисля за собствената ти безопасност, Мики. Това е…

— Опасно — довърши Майк. — Вече го чух. „Пазете се! Зли дракони!“ Може би е време за една продължителна отпуска. На хижа в планината?

— Аз си мислех по-скоро за някаква специална задача.

Разбира се, помисли си Майк. По този начин няма да имам възможност да открия чия опашка съм настъпил по невнимание. И ще даде време на замесените да си прикрият следите.

— В друга част на империята Юнивърсъл Нюз Нетуърк? — попита Майк с широка усмивка, като в същото време се чудеше в коя ли забравена от Бога колония щеше да прави репортажи за земеделието.

— По-скоро, пътуващ репортер — подразни го Андерсън.

— Колко пътуващ? — Усмивката на Майк внезапно стана безмилостна и язвителна. — Да се подготвя ли за изстрелване от планетата?

— По-добре, отколкото да бъдеш застрелян, защото си останал на планетата. Съжалявам, лоша шегичка. Отговорът е да, определено ще бъдеш извън планетата.

— Хайде, изплюй камъчето. В коя забутана дупка искаш да се скрия?

— Мислех си за Флотата на Конфедерацията. Като военен репортер, разбира се.

— Какво?

— Това ще бъде временно назначение, разбира се — продължи редакторът.

— Ти да не си откачил?

— Ще правиш репортажи от сорта „нашите бойци в космоса“, биещи се срещу различните бунтовнически сили, които застрашават нашата велика Конфедерация. Носят се слухове, че Арктур Менгск набира все повече поддръжници в Пограничните светове. Това може да се превърне в гореща новина в най-скоро време.

— Флотата? — изломоти Майк. — Флотата на Конфедерацията е най-голямата сбирщина от престъпници в познатата ни вселена, като изключим градската управа на Тарсонис.

— Майк, моля те. Всеки има престъпническа кръв във вените си. По дяволите, всички планети на Конфедерацията са били заселени от изпратени в изгнание каторжници.

— Да, но на повечето хора им харесва да си мислят, че сме го надраснали. А във флотата, това все още е едно от основните наборни изисквания. По дяволите, имаш ли представа колко от тях са с изпържени мозъци?

— Неврално ресоциализирани — поправи го Андерсън. — Не повече от петдесет процента на отряд в наши дни. На някои места, и по-малко. А ресоциализацията се прави все по-често с неагресивни процедури. Най-вероятно няма да ти направи впечатление.

— Да, но ги помпят до такава степен със стимпакети, че биха убили и собствените си родители при подходящата заповед.

— Това е точно всеобщата заблуда, която може да бъде разсеяна с твоята работа — отвърна Андерсън, като и двете му вежди бяха повдигнати в отренирана искреност.

— Виж, повечето от политиканите, с които съм се сблъсквал, са луди по рождение. Флотските пехотинци са били луди, а после са започнали и да бърникат из главите им. Не. Няма да отида там.

— От това ще излязат някои добри истории. Най-вероятно ще завържеш и контакти.

— Не.

— Репортерите с опит в армията получават служебни облаги — каза главният редактор. — Ще имаш зелено етикетче в досието си, а това носи известна тежест сред по-достопочтените Фамилии на Тарсонис. В някои случаи, дори води до прошка.

— Съжалявам. Не съм заинтригуван.

— Ще ти дам твоя собствена рубрика.

Пауза. Най-накрая Майк попита:

— Колко голяма рубрика?

— Цяла колона от печатна страница или пет минути ефирно време в телевизионната програма. С твоето име, разбира се.

— Редовно?

— Ти подаваш материала, аз го пускам.

Още една пауза.

— Към това ще има ли и повишение на заплатата?

Андерсън назова една цифра и Майк кимна.

— Внушително — каза той.

— Не е жълти стотинки — съгласи се главният редактор.

— Малко съм старичък за скокове от планета на планета.

— Няма реална опасност. Но ако стане някоя патаклама, ще получаваш и армейска заплата. Автоматично.

— Петдесет процента изпържени мозъци?

— Няма и толкова.

Поредната пауза. След това, Майк каза:

— Звучи ми като предизвикателство.

— А ти си човек, който обича предизвикателствата.

— Едва ли би могло да бъде по-зле от отразяването на градската управа на Тарсонис — размишляваше на глас Майк, като усещаше, че се спуска надолу по хлъзгавия склон към приемането.

— Точно това си мислех и аз — съгласи се неговият редактор.

— И щом ще помогне на мрежата… — Да, помисли си Майк, намирам се на ръба, готов да се хвърля презглава в пропастта.

— Ти ще бъдеш пътеводна светлина за всички ни — каза Андерсън. — Добре заплатена пътеводна светлина. Развей малко знамето, събери няколко лични истории, повози се на боен крайцер, поиграй на карти. Не се тревожи за нас, които оставаме в офиса.

— Значи, сладка работа?

— Най-сладката. Притежавам известно влияние, както знаеш. Самият аз също имам зеленото етикетче. Три месеца работа, най-много. И после цял живот жънеш награди.

Тук настъпи последната пауза; бездна, дълбока колкото бетонната пропаст, зейнала отвъд прозореца.

— Добре — каза Майк. — Съгласен съм.

— Прекрасно! — Андерсън посегна към кутията с пури, но се усети и вместо това протегна ръка към Майк. — Няма да съжаляваш.

— Защо имам чувството, че вече започнах да съжалявам? — попита Майкъл Либърти с тих глас, докато месестата и потна ръка на редактора обгръщаше неговата собствена.