Айрис Йохансен
Мургавият ездач (8)

Глава 7

Гръм. По-близо. Не тътнеж, а силно бучене. Джеърд се обърна по корем и впери поглед през прозореца. Видя как светкавици прорязват небето на две.

По дяволите, беше се надявал, че бурята ще ги отмине. Не искаше пак да слиза в трюма и да се изправя лице в лице с Каси. Искаше да се държи на разстояние. Да си даде време, през което да забрави думите на Брадфорд, които той умело му беше втълпил и които му пречеха да действа свободно. Ако сега отидеше при нея, отново щеше да се прояви като приятел, който е готов да сподели с нея опасността. Не искаше проклетата жена за приятел, искаше я в леглото си.

Още една светкавица освети небето.

Не беше задължен да отиде при нея. Беше го уверила, че и сама може да се справи с Капу.

Вятърът се усили и корабът започна да се тресе.

Можеше да изпрати един от моряците да наблюдава и да му каже, ако съществува истинска опасност.

Още един гръм разтърси кораба!

— Проклятие!

 

 

— Не, момче, не се съпротивлявай. Бурята скоро ще отмине. — Ръцете на Каси като в треска обгърнаха врата на Капу.

Мили Боже, колко молитви беше отправила, искаше бурята скоро да свърши. Всеки гръм предизвикваше у нея прилив на паника и по гърба й започваха да пълзят тръпки.

Капу се опита да отстъпи назад. Корабът рязко се спусна надолу и ноздрите му се разшириха. Не трябваше да допуска той да се изправя на задните си крака, нито пък да се блъска в стената.

— Спокойно. Просто се успокой. Знаеш, че ако се удариш, ще разкъсаш сърцето ми.

— Стой по-далеч от него.

Каси хвърли поглед през рамо и видя Джеърд, който стоеше на най-горното стъпало. Вратата на трюма беше отворена. Беше бос, ризата му беше закопчана само до половината, косата му беше рошава, а изражението на лицето — строго.

Тя вече не беше сама. Джеърд щеше да й помогне.

— Не мога. Той се страхува. Ще се успокои, ако продължавам да го докосвам.

Джеърд тихо изруга, а после затвори вратата на трюма. Това не беше лесно, защото вятърът я блъскаше в обратна посока. Миг по-късно той вече беше в яслата, от другата страна на Капу. Конят щеше да се успокои и опасността да отмине.

Жребецът доволно изцвили и притисна муцуна към гърдите на Джеърд. Той се засмя и го отблъсна, а след това се обърна към нея:

— Нещо друго?

— Какво?

Очите му безразсъдно светеха. Тя застина, защото той направи крачка към нея.

— Има ли някакви други задачи, които да изпълня? — Той коленичи пред нея. — Лани е казала, че трябва да се възползваш от моите услуги. Не правиш ли винаги онова, което Лани казва?

— В повечето случаи. — Каси навлажни устни. — Тя обикновено е права.

— Нима? Тогава, използвай врага — нежно я подкани той.

Хвана я за ръката. Палецът му нежно галеше дланта й.

— Както аз мисля да го направя.

Тя чувстваше как всяка ласка причинява леки тръпки в дланта й. Гърлото й се сви и пресъхна. Тя едва дишаше. Той беше толкова близо, че можеше да долови чистия и свеж аромат на тялото му, топлината, която то излъчваше…

— Остави ме да си вървя — прошепна тя.

— Аз не те спирам. — Той се усмихна. — Не те задържам. Не и по начина, по който искам да те държа. Само този лек допир до дланта ти. — Палецът му бавно се придвижи нагоре към ямката на лакътя. — И тук…

Не беше вярно. Той я държеше. Чувстваше се така, като че ли вериги стягаха краката й. Тръпките се придвижваха към рамото и гърдите й. Странна топлина пробягваше по цялото й тяло. Той вдигна китката й. Тя чувстваше топлината на дъха му, докато той бавно изричаше думите:

— Видя какво добро конярче съм. На Капу му харесват моите докосвания. Искаш ли да докосвам и теб?

Тя беше шокирана. Отвори широко очи.

— Първо щете освободя от тази рокля. — Дъхът му галеше кожата й. — След това ще те положа на сеното… Имаш толкова нежна кожа…

Тя трепереше, като че ли имаше треска.

— Не…

„Искам да оближа солта от гърдите ти.“

Споменът за думите му изникна в съзнанието й. Тя чувстваше топлия му език по кожата си. Какво й ставаше? Защо не можеше да се помръдне? Като че ли я беше омагьосал. Кахуна. Красив, съблазнителен Кахуна…

— Мога да бъда груб или нежен. Ти ще ми кажеш. — Руменина обагряше бузите му, гласът му беше плътен и чувствен. — Позволи ми да разтворя бедрата ти и да те докосна, да пъхна пръстите си в теб. Ще те накарам да изпиташ неща, които досега са били непознати за теб. Ще харесаш допира на ръцете ми също като Капу. Обещавам ти. Каси. Само ми позволи…

— Не.

Искаше отказът й да прозвучи твърдо, но гласът й беше слаб, недоловим почти като дъха й Но тя не беше слаба, помисли си ядосано. Можеше да развали магията му. Изскубна ръката си и се отдалечи от него.

— Как можа да си помислиш, че ще го направя? — попита развълнувано. — Не искам да правя такива неща.

Той протегна ръка, като че ли щеше да я докосне отново, но после я остави да падне.

— Нима мислиш, че аз искам? — Гласът му изведнъж прозвуча грубо. — Но то е тук. То е истинско. — Направи пауза и се опита да се успокои. — Трябва да се правят компромиси. Израснах и през годините свикнах с компромисите. Не можем винаги да имаме онова, което искаме. Ти сигурно също си го разбрала, след като си израснала с баща си и сладката Клара Кидмън.

А той беше живял живота на привилегированите и задоволени хора. Онова, което не можеше да купи с богатството си, можеше да получи с този опасен, съблазнителен чар.

— Не мисля, че някога си правил компромиси — каза му тя.

— Тогава значи грешиш. — Той се усмихна накриво. — Направих един преди две минути, когато се въздържах да те бутна върху сеното и да извърша с теб онова, което искам.

Тя рязко си пое дъх.

— Не ме гледай така. Не искам да те насилвам. Но, по дяволите, не съм свикнал на въздържание. Няма да мога дълго да устоявам на… — Той се изправи на крака, тялото му трепереше от незадоволени страсти. — Така че, ще бъде по-добре, ако се научиш да правиш компромиси. Още малко и щеше да ми разрешиш да те имам тази вечер. Ако не искаш да го признаеш на мен, бъди честна поне със себе си.

— Аз няма… — Гласът й едва се чуваше, тя агонизираше. — Не мога.

— Свикни с тази мисъл. Преди пътуването да приключи, ти ще се озовеш в леглото ми. Самата ще искаш да бъдеш там. Не ме интересува как ще се оправдаеш пред себе си. То просто ще се случи. — Той спря и жадно пое въздух. — Помисли затова. — Тръгна към стълбата и добави: — Господ ми е свидетел, че ще те имам!

Вратата се тръшна след него.

Тя скръсти ръце на гърди, за да спре треперенето. Той грешеше. Нямаше да се предаде на неговата съблазнителна сила. Вярно е, че беше замаяна, че беше като пленена за миг, но само защото беше изтощена, напрегната и…

„Ако не искаш да го признаеш на мен, поне бъди честна със себе си.“

„Трябва да разсъждаваш трезво.“

„Използвай ме. Аз имам намерение да те използвам.“

„То просто ще се случи.“

Думите на Лани. Думите на Джеърд. Думите на двамата се въртяха в ума й, преплитаха се, бяха мощни като бурята.

Тя подпря глава на стената и затвори очи. Това, което се случи тази нощ, разкъса защитната й обвивка. Тя се чувстваше така, като че ли беше гола… Болеше я.

„Помисли за това.“

Мили Боже, как ще успее да се противопостави?

 

 

Когато Каси излезе от трюма на следващата сутрин, Лани се разхождаше по палубата. Когато видя Каси, тя направи недоволна гримаса.

— Изглеждаш ужасно. Спа ли въобще?

— Малко. Бурята беше ужасна.

Лани кимна.

— Аз самата спах малко. Нямам доверие на Брадфорд, който е вечно пиян. — И недоволно добави: — Макар че през изминалата нощ той показа, че умее да владее и да направлява кораба. — Отказа се да говори за капитана, като огледа изпитателно Каси от глава до пети: — Какво има? Какво не е наред? Нима Капу се е ударил?

Каси положи усилие и се усмихна.

— Не, той е добре.

— Щях да дойда при теб, когато гръмотевиците започнаха, но видях, че нашият любезен домакин е тръгнал към трюма. Знаех, че той ще ти е по-полезен.

— Той много ми помогна.

Лани се намръщи.

— Тогава защо изглеждаш така, като че ли… — Каси извърна поглед — Хайде, кажи ми. Каси.

— Няма какво да ти кажа. — Тя бързо закрачи. — Имам нужда да се изкъпя и най-после да си легна.

А също така трябваше да се примири с ужасяващото решение, което беше взела през тези дълги часове, в които беше се вглеждала в чувствата си. Беше търсила истината и като че ли я беше намерила. Точно сега не искаше да бъде с никого, дори с Лани. Чувстваше се така, като че ли ходеше по тънко въже и можеше да падне, и при най-лекия шепот на вятъра.

— Ще те потърся, като се събудя, Лани.

Побърза към каютата, но през цялото време чувстваше учудения поглед на Лани, впит в гърба й.

 

 

— Тази вечер изглеждаш превъзходно.

Джеърд се поклони над ръката на Лани, а после, уж небрежно, огледа трапезарията.

— Твоята приятелка ще вечеря лис нас?

— Мисля, че не. — Лани се усмихна пленително. — Както знаеш, тя е прекарала цялата нощ при Капу и е много уморена. Предпочита да се нахрани в стаята си.

— Не съм я виждал цял ден — каза Брадфорд и се настани до Лани. — Добре ли е тя?

— О, Каси никога не боледува, нито пък се чувства неразположена.

— Освен ако не падне от някой връх или не направи опит да се удави, докато укротява подивелия си жребец — сухо отбеляза Джеърд.

— Преди да дойдеш на острова, тя не е правила нито едното, нито другото — върна му удара Лани, после се обърна към Брадфорд. — Надявам се, че ти си избрал виното тази вечер. Имаш такъв богат опит с вината.

Изглежда, тази вечер Лани нямаше да бъде само сладка и нежна, помисли си Джеърд, докато неотлъчно я следеше с поглед. Тя все още ослепително светеше, все още беше забавна, но настроението й беше малко по-различно от онова, което беше демонстрирала снощи.

И все пак, усмивката, която му даде след вечеря, беше топла като слънчевата светлина.

— Ще ме придружиш ли до каютата ми? Трябва да говоря с теб.

— И двамата ще те придружим — каза Брадфорд и бутна стола си назад.

— Не. — Тя дори не погледна към него. Изправи се на крака — Остани тук и се наслаждавай на брендито си. Очевидно е, че то означава много за теб.

Брадфорд трепна.

— Отхвърляш ме? — протегна се към бутилката. — Е, защо не?

Джеърд я последва. Излязоха навън. Тя погледна към небето и дълбоко вдъхна нощния въздух.

— Прекрасно е, нали? Напомня ми за нощите, когато бях момиче и бягах по брега с приятелките си.

— Да, прекрасна нощ — съгласи се той някак разсеяно.

Нощното небе беше ясно. Нямаше и следа от снощната буря. Морето се люлееше спокойно, като люлката на новородено. Тази вечер жребецът нямаше да създава проблеми. Дали Каси беше долу при него сега? Вероятно. Тя не беше там, когато по-рано, през следобеда, той беше отишъл да провери как се чувства конят. Но не можеше дълго време да страни от проклетия жребец.

Изведнъж Лани се обърна към него и остро го запита:

— Какво си направил с нея снощи?

Той застина.

— Моля?

— Когато тази сутрин Каси се върна в каютата си, беше… — Лани се поколеба — различна. Тиха, спокойна. Не знам. — Тя поклати глава в недоумение. — Не искаше да говори с мен. Като че ли не беше тя. — Не ми хареса. Каси е моята малка сестра. Тя си мисли, че е жена, но е още полудете. Не искам никой да я наранява.

Той изненадано я погледна.

— Да предположа ли, че ме питаш за моите намерения?

— Не, знам какви са намеренията ти. Те са като на всички мъже. Просто ти казвам, че няма да ти позволя да я насилваш.

Той отново се вцепени.

— Нямам навик да насилвам жените.

— Не мисля, че обикновено го правиш, но Каси беше много… — Не довърши. Вместо това, каза: — Много е объркано. Имах намерение да… Не ми харесва, когато не съм сигурна.

— Не си само ти. Аз също нямам ни най-малка представа за какво говориш.

— Щеше да имаш много ясна представа, ако Каси не беше… — Тя не доизказа мисълта си и бързо измина последните няколко метра до каютата си. — Може би утре…

Вратата се затръшна след нея.

Джеърд остана за миг загледан във вратата, а после се завъртя на пети и тръгна обратно към каютата си. Какво, по дяволите, искаше да каже тя? Лани не беше жена, която изпитва несигурност по отношение на каквото и да било, но тази вечер поведението й беше повече от несигурно. Е, нямаше време да се тревожи за настроенията на други жени, защото Каси го измъчваше достатъчно.

Намали ход, преди да стигне до каютата си. Погледът му беше прикован във вратата, която водеше към трюма. Знаеше, че снощи тя беше на крачка от отдаването. Беше по-близо до него, отколкото той смееше да мечтае.

„Тя не прилича на себе си.“

„Няма да позволя на никого да я нарани.“

По дяволите, той нямаше намерение да й причинява болка. Искаше просто да… Щеше да се погрижи да й достави удоволствие. Тя го искаше, а той имаше достатъчно опит и усещаше кога една жена е готова да го приеме. Нямаше да бъде по принуда.

Господи, защо спореше сам със себе си? Беше прекарал отвратителна нощ. Мяташе се неспокойно в леглото, тялото му тежеше и го болеше. Защо просто да не слезе долу и да вземе онова, което иска?

Направи крачка напред и спря. Тя можеше и да е при Капу. Лани беше казала, че е много уморена. Може би това не беше само извинение, както си беше помислил той. Изпитанията, през които беше преминала през последните няколко дни, биха уморили и по-издръжлив човек.

Отново се беше разчувствал, разбра той и се ядоса. Това момиче го караше да се колебае и да се чуди, все едно беше малко момче, което се е влюбило за първи път.

Тръгна към каютата. Нямаше да бъде зле, ако минеше още един ден, преди да поднови лова. Това не беше съвсем вярно, поправи се той и широко отвори вратата. Щеше да прекара още една мъчителна нощ и скоро щеше да започне да проклина решението, което беше взел, и глупавия импулс, който…

— Добър вечер. — Каси стана от стола и се обърна с лице към него. Изражението й показваше, че си беше наложила да се държи храбро. — Вече си мислех, че никога няма да дойдеш.

Той замръзна на прага с широко отворени очи.

— Мили Боже!

Тя беше боса, беше гола до кръста, а бедрата й бяха обгърнати от саронга, който беше носила и на брега онази нощ. Погледът му бавно обходи тялото й от свободно падащата коса до розовите зърна на гърдите, още по-надолу, а после се върна на лицето й. Бузите й горяха, но в очите й светеше предизвикателство.

— Дълго време те чаках — каза тя.

Желанието, което го обзе, беше толкова силно, че го накара да затрепери. То незабавно беше последвано от ликуваща радост. Господи, тя беше негова. Пристъпи вътре в каютата и затвори вратата.

— Казват, че хубавите неща се случват на онези хора, които успяват да ги дочакат. Ще се постарая да те възнаградя за търпението ти.

 

 

Когато той влезе в каютата, тя изведнъж се почувства гола. Преди това нямаше такова усещане. Гърдите й набъбнаха, когато погледът му попадна върху тях. Той се приближи до нея и коленете й омекнаха. Но тя трябваше да му покаже, че е силна. Или щеше да бъде загубена. Пое си дълбоко дъх. Нещо тежеше в гърдите й.

— Аз не съм търпелива. Очакването не ми допада.

— Е, сега вече съм тук. — Той направи пауза, погледът му се спусна към саронга. — Сега си Каноа, предполагам? Казах ти, че мразя онази рокля, но съм изненадан, че си отишла толкова далеко само за да ми угодиш.

— Не съм облечена така, за да ти угодя, а защото да нося тези дрехи ми доставя удоволствие. В тях се чувствам по-удобно. — Тя гордо вирна брадичка. — За мен няма значение какво искаш ти.

— Тогава защо си тук?

Тя навлажни устни.

— Ти как мислиш? Не съм първата островитянка, която идва в каютата ти.

— Но ти си най-интересната. — Той се облегна на вратата и кръстоса ръце на гърди. — Но искам да ми кажеш с думи, с ясни думи.

Не можеше да го изрече. Не беше си и помисляла, че ще й бъде толкова трудно. Втренчи поглед в него през късото разстояние, което ги разделяше.

— По дяволите думите. Знаеш защо съм тук.

— Решила си да ми позволиш да те имам? — попита той тихо.

— Не — спря се пред него и погледна право в очите му. — Реших да те използвам.

Усмивката му изчезна. Стори й се, че е видяла гневно пламъче в очите му.

— Разбирам. Предполагам, че трябваше да очаквам такъв отговор. Мога ли да запитам по какъв точно начин ще ме използваш?

Погледът й се отмести към койката.

— Всичко изглежда много ясно.

— Между нас нищо не е ясно.

Тя отново си пое дълбоко дъх и бързо изрече.

— Стигнала съм до възраст, в която тялото ми има нужда от мъж. Ти си точно толкова добър, колкото и всеки друг.

— Благодаря — саркастично отговори той. — Колко ласкателно.

Той може би не беше доволен, но тя не можеше нищо да направи. В такъв случай, грешката беше негова — той я беше помолил за обяснение.

— Мислих върху онова, което ти каза. По някаква причина те намирам… — Тя се колебаеше, търсеше думите. — Ти ме привличаш. Не мога да го проумея.

— О, аз мога. Аз съм много чаровен.

— Ти си враг на баща ми — каза тя решително. — Мисля, че тялото ми трябва да прави по-добър подбор. Но тъй като не е особено придирчиво, аз трябва да намеря начин да угодя на него, а също така да помогна на баща си.

— Значи, чакай… — Той отново се усмихна саркастично. — Изкушението да те излъжа е много силно. Вярвам, че мога да бъда много по-добродетелен, отколкото си мисли Брадфорд. Ще ти кажа истината. Ако си мислиш, че като се правиш на Далила, ще помогнеш на баща си, лъжеш се. Ще бъда повече от щастлив да доставя удоволствие на тялото ти, но това няма да промени намеренията ми спрямо баща ти.

— Не ставай смешен. Първо ме нарече Лукреция, а сега пък — Далила. Аз не те отрових и не зная как да се правя на Далила. Но Лани мисли…

Тя прекъсна изречението по средата.

— Какво мисли Лани?

Тя сви рамене.

— Мисли, че не си толкова твърд, колкото ти се иска да бъдеш. Казва, че може и да размислиш дали да убиеш татко ако…

— Ако легнеш с мен? — подсказа й той.

— Казах й, че това не би помогнало, но тя мисли, че ти си… — Тя отново не довърши изречението и красноречиво махна с ръка. — Няма значение какво мисли тя. Знам, че у тебе няма милост и състрадание. Но ако съм близо до теб, все ще намеря някакъв начин да те използвам.

— Предизвикателство — тихо каза той.

— Не, не искам да те предизвиквам. Ти поиска обяснение. Дадох ти го.

— С обичайните за теб прямота и острота. Мисля, че ще трябва да те науча на дипломация.

— Пет пари не давам за уменията ти.

Той повдигна едната си вежда.

— И все пак искаш да ми се отдадеш.

— Ти продължаваш да твърдиш така. Аз никога няма да ти се отдам. Не за това съм тук.

— Не е ли все същото?

— Не и за мен. Мисля, че и за теб не е същото. Ти би предпочел да си мислиш, че кротко съм отстъпила пред теб, че съм се подчинила на желанието ти.

Той бавно поклати глава.

— Грешиш. Щях да бъда силно разочарован, ако се беше подчинила. Не мога да си го представя, още по-малко пък — да го направиш кротко. — Очите му се спряха на гърдите й. Усмивката му стана чувствена. — Искрено се надявам, че въобще няма да бъдеш кротка.

Заля я гореща вълна и й беше необходим кратък миг, за да си възвърне дар слово:

— Значи няма да бъдеш разочарован. Идвам при теб, защото това е удобно и за мен. След като приключим, ще стана и ще си отида. Това няма да означава нищо за мен.

По лицето му премина ярост, но той весело каза:

— Колко странно е твоето отношение. Жените обикновено не мислят така.

— Може да се види странно само на мъжете. Вие всички искате да бъдем кротки и верни и да ви позволяваме просто да си отивате. Думите ти никак не са справедливи. Няма да живея по твоите правила.

— Повечето от тези неща, без съмнение, си научила от Лани. Знаеш ли, мисля, че аз оценявам твоята девственост по-високо и от теб самата. Всъщност щях да се чувствам дори малко виновен.

Тя повдигна рамене.

— Защото си чужденец и начинът ти на мислене е странен.

Тази демонстрация на смелост ставаше все по-трудна с всеки изминал момент. Защо не спреше да говори и не започнеше да действа? Всичко би било по-добро от това напрежение.

— Защо просто си стоиш там? Не искам повече да говоря.

— Но аз искам. Намирам за много забавно да търся причините за това твое решение.

— Защо? Каза ми да те използвам по същия начин, по който ти ще използваш мен. Каза също така, че ще започна да мисля като теб.

— Но не и толкова бързо. — Погледът му пак се отмести към саронга. — И не по този очарователно варварски начин. Сега се чудя защо си се маскирала така?

— Не съм се маскирала. Както вече ти казах, така се чувствам по-удобно.

— Каноа би се чувствала по-удобно така — поправи я той. — Не Касандра Девил. Каноа би носила такива дрехи. Каноа не би се поколебала да дойде в леглото ми. Обзалагам се, че си дошла при мен така, защото в този момент ти е по-удобно да се преструваш, че си малката сестра на Лани.

— Не се преструвам. — Беше действала по инстинкт, когато се беше спряла на този саронг. Дори не се беше замислила. — Не се нуждая от извинения, че постъпвам така, както съм решила.

— Каноа не се нуждае от извинения, но какво ще кажеш ти за обвиненията на Клара Кидмън?

Тя започваше да си мисли, че той може и да е прав. Чувстваше се неудобно, че я познава толкова добре.

— Какво значение имат тези неща? Не ме ли искаш?

Присмехулността му изчезна.

— Господи, да, искам те — каза той с плътен глас.

Тя рязко си пое дъх.

— Тогава, престани да спориш. Казах ти защо дойдох.

— За да ме използваш. — Той повтори думите й и направи неопределена гримаса. — Не знам защо, но тези думи ме безпокоят.

— Противоречиш си. Ти ги използва, за да опишеш онова, което мислиш да сториш с мен.

— Знам. — Той свали ръце от гърдите си, но все още не я докосваше. — Но е трудно да се разсъждава хладнокръвно в момент като този.

Внезапно дрезгаво се засмя.

— Господи, не мога да повярвам, че все още стоя тук, вместо да съм вътре в теб.

Протегна ръка и докосна горната й устна с показалеца си. Тя се вцепени от нежното му докосване — все едно че я беше ударил силно по главата. Струваше й се, че устните й се подуват, че стават по-меки, че разцъфтяват под неговата ласка. Неволно отдръпна главата си назад.

— Не. — Той направи крачка напред, а показалецът му започна да очертава контурите на устните й. — Не, Каноа, позволи ми… Нали за това си тук.

Тя го погледна с безмълвно очарование. Продължаваха да я заливат горещи вълни — една след друга.

— Не мисля, че това е всичко, заради което дойдох.

Той приглушено се засмя.

— Дяволски си права. Това не е всичко, но трябва да започна от някъде. Никога преди не съм имал девственица. Тази ласка ми се струва напълно безвредна.

Не и за нея. Всичко, което той правеше и казваше, всичко у него беше извънредно чувствено — миризмата на тялото му, чертите на лицето му, напрежението му. Струваше й се, че ще се удави в неговата чувственост. Впи поглед в очите му, за да потърси опора. Но и те бяха опасни — в тях светеше чувствено обещание.

Пръстите му милваха горната част на гърдите и. Тя потрепери. Мускулите на корема й се свиха в отговор на ласката му.

— Ти ще ме вземеш, а после ще станеш и ще си отидеш? — прошепна той.

— Да.

Пръстите му бяха върху възела на саронга.

— И това няма да означава нищо за теб?

Гърлото и устните й бяха пресъхнали. Думите не излязоха лесно от устата й.

— Нищо.

Саронгът падна на пода. Беше гола.

Той разкопча ризата си и я захвърли настрани.

— Хич не ме интересува. — Джеърд зарови ръце в косите й и отметна главата й назад. — Не искам да бъда нищо за никого, по дяволите.

Привлече я между бедрата си. Беше възбуден. Напълно, безсрамно, безмилостно твърд.

— Това нищо ли е?

Дланите му обхванаха задните й полукълба, повдигнаха я, бедрата му се потъркаха в нейните. Тя беше изненадана, шокирана. Космите по гърдите му гъделичкаха зърната й, които ставаха все по-чувствителни и твърди с всяка изминала секунда.

— Нищо ли е? — отново попита той.

Тя дори не си спомняше въпроса му.

— Мисля, че е… много приятно.

— А това?

Той се наведе. Езикът му докосна зърното й. Тя извика, гърбът й се изви в дъга. Той вдигна глава и й се усмихна.

— Приятно? Мисля, че ще намериш тази дума за твърде слаба и неизразителна.

Устните му жадно засмукаха гърдите й.

Огън. Глад. Празнота. Изглеждаше невъзможно, че могат да съществуват едновременно. Но тя изпитваше всички тези чувства. Зарови ръце в косите му. Притискаше го към себе си. Мили Боже! Дори само усещането за косите му между пръстите й изпращаше горещи вълни по тялото й. Искаше да вика, да стене…

Сега той засмука другата й гърда. Смучеше силно и я ближеше. Ръцете му започнаха да стискат и отпускат полукълбата й. Натиск. Топлина. Сърцето й биеше толкова силно, че й се струваше, че ударите му изпълват каютата. Мрак и пламък, и… глад.

Той повдигна глава и погледна в очите й. Тя беше замаяна.

— Не издържам вече — каза с дрезгав глас. — Трябва да вляза в теб. — Хвана я за ръката и я поведе към койката. — Ела.

Тя покорно го последва. В този момент би го последвала навсякъде.

Изведнъж осъзна, че той е върху нея, че разделя бедрата й и се намества между тях. Ръцете му бяха точно на извивката на ханша й Милваха я нежно.

— Толкова си мека!

Притискаше я, милваше я, целуваше я. Мускулите на корема й се свиха, тялото й изгаряше.

— Харесва ли ти? Ще ти дам още, след като аз…

Изведнъж той престана да се движи.

— Господи! — Погледна надолу към нея. — Не знам нищо за това.

Тя го погледна недоумяващо. Беше замаяна от силното желание, което изпитваше и което той беше предизвикал у нея. За какво говореше той? На нея й се струваше повече от ясно, че той знае всичко за тези неща.

— Но нали ти си… много опитен.

— Нямам опит с девственици, по дяволите. Не знам… Предполага се, че боли. Ще ми трябва повече време.

Повече време? Когато всяка частица от тялото й изгаряше от непоносима топлина?!

— Не!

— Но аз не искам да…

Той не довърши, защото тя беше взела нещата в своите ръце. Беше направила движение напред и нагоре, към него. Той затвори очи, когато бедрата й го обгърнаха.

— Проклятие!

Гмурна се силно и дълбоко! Болка. Пълнота. Съединяване.

Тя прехапа долната си устна. Застигна я буря от различни усещания, които бързо се редуваха. Чувстваше се разкъсана, сигурна беше, че не би могла да понесе повече. Но болката утихна и тя отново почувства пулсиращата празнота, която трябваше да бъде задоволена.

Той стоеше неподвижен в нея. Всичките му мускули бяха напрегнати до краен предел.

— Да се движа ли? — попита я тихо.

Щеше да умре, ако не го направеше.

— Да.

— Благодаря ти. Господи!

Част от напрежението му се разсея, но той изглеждаше така, като че ли го подлагат на мъчение. Размърда се неуверено. Първите няколко тласъка бяха бавни и леки.

— Ще се опитам да… — прошепна той. — Няма полза. Съжалявам. Не мога…

Той се задвижи бясно — тласъците му бяха ту по-бързи, ту по-бавни, понякога влизаше надълбоко, понякога — не.

Тя впи ръце в раменете му. Държеше се отчаяно за него. Празнотата ставаше по-голяма, гладът се изостряше. Опита се да му помогне. Започна да повдига бедрата си нагоре. Инстинктивно го обгърна, за да го задържи, но той като че ли искаше да я изостави.

— Не, недей! — задъхваше се тя. — Не мога…

Трябваше да го направи. Трябваше да го има целия. Главата й, положена на възглавницата, започна бясно да се мята наляво надясно. Чувстваше влагата по бузите си. Разбра, че от очите й текат сълзи. Лани беше казала, че този глад най-после ще бъде задоволен. Защо не изчезваше? Защо продължаваше да нараства и да се променя, защо превръщаше тялото й в свой роб? Защо можеше само инстинктивно да следва ритъма, наложен от Джеърд?

— Моля те, направи го…

Дори не знаеше за какво го моли. Да спре това мъчение. Или да го накара да продължи вечно. Те си принадлежаха. Всеки тласък, всяка ласка ги приближаваше все повече един към друг. Джеърд. Той й принадлежеше. Мрак. Глад. По-бързо, по-силно.

Чуваше стенания. Кой стенеше — тя или Джеърд? Нямаше значение, те бяха едно цяло.

— Сега! — каза той през стиснатите си зъби.

Гмурна се дълбоко и стигна до сърцевината й.

Тя извика, когато черният глад избухна и се превърна в светлина, която не приличаше на нищо, познато й досега. Джеърд се отпусна върху нея.

— Мили Боже!

 

 

Струваше й се, че дълго време са лежали с преплетени тела. Дишането на Джеърд все още беше рязко и неритмично. Той се обърна на една страна и докосна с устни клепачите й.

— Мисля, че ще е най-безопасно, ако приемем, че ме намираш за „приятен“. Определено си повече Каноа, отколкото предвзетата девственица Касандра.

Гласът му беше мек и кадифен, нежно вибрираше в мрака. Каси мързеливо си помисли, че е съблазнителен като летен бриз. Това беше красиво, но тя искаше още веднъж да изживее другото. Скоро, той щеше да я докосне, да я погали и пламъците отново щяха да започнат да я изгарят.

Тя отвори очи. Той беше съвсем близо до нея, сърцата им биеха в съзвучие. Очите му бяха толкова сини и ясни, че й се струваше, че никога няма да отдели поглед от тях. Искаше да остане при него, докато забрави всичко, докато престане да съществува „утре“.

— Куайхелани — прошепна тя.

— Моля? — Той целуна връхчето на носа й — Не вярвам да знам значението на тази дума.

— Това не е дума, а наименованието на едно място. Мястото, където… — Изведнъж се събуди. Не довърши започнатата мисъл. Това не можеше да продължава вечно. Това не беше Куайхелани. За какво мислеше тя? — Няма значение.

— Но за мен има. Аз съм много любопитен.

Той нежно загриза връхчето на ухото й. Натискът беше добре отмерен и предизвикваше копнеж у нея.

— Искам да знам всичко за Куайхелани. Искам да знам всичко за теб.

За да притежава ума й така, както притежаваше тялото й. Когато споменът за съединяването на техните тела се върна, тя беше обзета от паника, Мили Боже, какво я беше прихванало? Тя знаеше отговора. Той я беше притежавал. Имаше власт над нея и я беше накарал да забрави всичко, освен онова, което той искаше тя да чувства.

Отблъсна го с цялата сила, която притежаваше. Свари го неподготвен. Скочи от койката и диво се заоглежда наоколо. Търсеше саронга.

— Къде, по дяволите, отиваш? — Джеърд се повдигна на лакът. — Върни се в леглото.

— Защо? — Тя вдигна дрехата от пода и бързо се загърна в нея. — Всичко свърши. Връщам се в каютата си.

— Не е свършило. Едва сме започнали.

Тя се завъртя към него.

— Свърши. Аз реших да дойда тук. Сега си тръгвам. Ти нямаш нищо общо с това.

Той стисна устни.

— Не съм съгласен. Само допреди десет минути имах доста общо с това. Нямам желание да ме отхвърлят по такъв начин.

— Казах ти, че ще си тръгна. Казах ти, че съвкуплението няма да означава нищо за мен. — Тя отметна косите си назад с трепереща ръка. — Нищо.

Той я загледа с присвити очи.

— Тогава защо бягаш?

— Не бягам.

— Мисля, че бягаш.

Той й протегна ръка. Канеше я, викаше я — гол, силен, невъобразимо привлекателен.

— Докажи ми, че не бягаш — нежно каза той. — Остани. Тъкмо започнах да ти показвам някои неща. Удоволствието има много лица.

Той беше най-съблазнителният мъж, когото беше виждала. Пристъпи крачка напред, но осъзна какво щеше да направи. Навлажни устни с език.

— Ще дойда пак… Когато искам.

— Сега.

Под кадифения глас се криеше стоманено острие. Тя го погледна.

— Само когато аз искам.

— По дяволите! Само си мислиш така. — Той бързо спусна крака на пода. — Забравяш къде се намираш. Мога да правя каквото си искам с теб. — Прекоси каютата. — Връщай се в проклетото… — Но като видя лицето й, той каза. — Господи, мисля, че се страхуваш.

— Не се страхувам.

— Нима те нараних? — Той докосна бузата й с невъобразима нежност. — Знам, че бях груб, но не мислех, че…

— Не си ме наранил.

Допирът му отново я караше да трепери. Искаше да се притисне в него, да го докосне и… Отстъпи крачка назад.

— Защо трябва да се страхувам от теб?

— Не знам. — Той я гледа изпитателно един кратък миг и грубо добави: — Значи излиза, че никога не знам какво мислиш. Все забравям какво дете си. Господи, може би всички девственици отговарят така на… — извърна се от нея. — По дяволите, изчезвай оттук.

Тя стоеше неподвижно, изненадана от рязката промяна на настроенията и думите му.

— Изчезвай — повтори той с дрезгав глас. — Преди да съм променил решението си. Ти може и да си взела достатъчно от мен, но аз не се задоволявам толкова лесно.

Нито пък аз, разбра тя и изпита отчаяние. Обърна се към вратата.

— Чакай! — Грабна ризата си от пода и й я подаде. — Наметни се с това.

Тя поклати глава. Трябваше напълно да се освободи от него. Не искаше нищо да й напомня за чувството на притежание, което беше изпитала.

— Проклета да е езическата липса на срам — промърмори той и насила пъхна ризата в ръцете й. — На кораба има дежурни моряци.

— Знам. Видях ги, като идвах насам.

— И без съмнение, и те са те видели. — Започна да закопчава ризата. — Не искам вече да идваш при мен, облечена по този начин. Намятай си поне пелерината.

— Много е топло за пелерина.

Ризата пазеше мириса на неговото тяло. Мекият памучен плат като че ли милваше гърдите й.

— Не искам това. Махни го от мен.

— Ако го направя, няма да те пусна да излезеш от тук до утре сутринта — каза той мрачно. — Господи, няма да позволя на друг мъж да те види гола. На теб много ти харесва да бъдеш тази, която диктува нещата. Предупреждавам те, вземи правилното решение сега.

Тя отвори уста, готова да спори, но после промени намерението си. Искаше единствено да се махне от него.

— Не си струва да си хабя думите — отвори вратата. — Лека нощ.

— Съмнявам се, че ще бъде лека — недоволно измърмори той — Ще се видим утре вечер.

Тя почувства напрежение, но не го погледна.

— Не съм сигурна… Утре вечер може да реша да не дойда.

— Тогава аз ще дойда при теб.

— Не! Аз решавам.

— Няма да стане така. Тази вечер ще те пусна да си отидеш, но не съм домашно кученце, което ще ти позволи да си играеш с него. — Поклати глава — Бедната Каси, нещата не се развиват така, както очакваше, нали? Не се развиха и така, както мислех аз. Мислех, че ще мога да те забравя, след като те взема. Но, изглежда, ще ми трябва повече от една нощ. — Гласът му звучеше категорично, когато повтори: — Ще се видим утре вечер. Ще те чакам до полунощ.

— Няма да дойда.

Тръшна вратата след себе си.

Свободна. Но не се чувстваше свободна. Мирисът на тялото му се беше запазил в ризата, по кожата й. Все още усещаше допира на ръцете му. Бързо тръгна по палубата, към каютата си. Щом веднъж остане сама, ще трие кожата си, докато не изчезне всяка следа от неговия допир.

Но споменът щеше да остане, споменът за това, как той я гледаше, споменът за това, как я изпълваше… Света Богородице, отново започваше да трепери. Лани не беше й казвала, че след това ще се чувства така. Щом съвкуплението нищо не означаваше, защо тя се чувстваше така, като че ли здрави вериги я привързват към Данемон дори когато не е с него? Имаше странното чувство, че ако някой от двамата се отдалечи малко повечко, веригите ще ги разкъсат.

Въображение. Фантазия. Тази нощ беше загубила девствеността си. Може би беше обръщала по-голямо внимание, отколкото мислеше, на думите на Клара. Клара твърдеше, че жената трябва да влезе девствена в брачното ложе, иначе ще гори в ада. Е, Каси беше горяла в адски пламъци тази нощ. Беше горяла, беше треперила, беше викала, докато на тласъци влизаше и излизаше, излизаше и пак влизаше в нея…

Не мисли за това. Утре тя ще бъде добре. Утре ще осъзнае, че през изминалата нощ нищо не се е случило с нея. Че всичко това се е случвало на стотици, на цели поколения жени преди нея. Ще се смее на паниката, която я владееше сега. Отвори вратата на каютата. Утре ще прилича на себе си и…

— Добре ли си? — тихо я запита Лани. Седеше на койката. — Не те е наранил, нали?

Каси се спря на прага.

— Не — шепнешком отвърна тя. — Как разбра?

— Дойдох да те видя след вечеря. Ти не беше тук. — Тя се усмихна и поклати глава. — Не ми беше нужен много ум, за да разбера къде си.

— Но не дойде след мен.

— Знаеш, че никога не се бъркам в твоите решения. Но щях да бъда доволна, ако ми беше казала — Протегна ръце към нея: — Ела.

Каси се втурна, бързо прекоси стаята и коленичи пред приятелката си. Ръцете на Лани я обгърнаха — топлина, сигурност, любов. Зарови лице в рамото й.

— Трябваше да го направя — прошепна тя.

Лани я погали по косата.

— Защо?

— Ти беше права. Разумно е една от нас да е близо до него, за да помогне на татко. Трябва да разберем, когато получи съобщение от Франция. Но защо ти да го правиш, след като татко ще побеснее, ако разбере?

— С радост щях да поема риска.

— Но нямаше нужда ти да рискуваш, след като аз… — Тя се притисна в Лани, думите й звучаха приглушено. — Исках го.

— Шт, знаех го, разбрах го. Защо се чувстваш виновна? Казах ти, че ако страстта е само плътска, това не е предателство.

— Но не мислех, че ще бъде така, че ще се чувствам така.

Лани отново я помилва по косата.

— И как беше?

Не можеше да го опише, дори на Лани.

— Не беше както ти си ми казвала. Аз… не исках да си тръгна. То ме уплаши.

— Но си тръгна?

— Да.

— Тогава това не е предателство — въздъхна Лани. — Но ми се иска да не беше го правила. През цялото време се надявах, че първият ти мъж ще бъде истинска радост за теб. Чиста радост. Беше ли той мил с теб?

Мил. Нима имаше нежност в тази буря от страст? Искаше да отрече, но имаше нежност в неговото колебание, в момента, преди да я вземе.

— Той беше мил. — Повдигна глава. — Иска да отида при него и утре.

— И ще отидеш ли?

— Ще бъде глупаво да не отида, нали? Тогава тази вечер ще бъде напразна и безполезна. — Направи кратка пауза. — Но няма да… Защо се страхувам, Лани?

— На този въпрос ще трябва да си отговориш сама — усмихна се тя — Ще ти кажа какво мисля, ако искаш. Подозираш, че не си чак толкова силна. Ще видиш, ще разбереш. Ще направиш това, което е необходимо.

— Дали? — Изведнъж почувства силна увереност. — Разбира се, че ще постъпя както трябва. — Седна на петите си и добави: — Страхувах се само защото съвкуплението беше различно от онова, което очаквах.

Лани се наведе и я целуна по челото.

— Ако искаш да му откажеш, направи го. Ще измислим и други планове. — Изправи се на крака. — Ще те оставя да се наспиш. Почини си добре. Ще се видим утре сутринта.

— Да.

Вратата се затвори след Лани. Глупаво беше да чувства страх. Имаше необходимата сила да държи ума и душата си разделени, когато е с Джеърд. Изправи се на крака, бързо разкопча ризата и я съблече. Щеше да вземе онова, което иска от него и да си тръгне. Развърза саронга и го хвърли върху ризата, а после зашляпа с боси крака към легена с вода. Следващия път щеше да бъде по-лесно. Ще бъде по-подготвена.

Ще се научи да си тръгва, без да поглежда към него.