Айрис Йохансен
Мургавият ездач (10)

Глава 9

— Според Брадфорд ще пристигнем в Англия след няколко дни — каза Лани.

— Толкова скоро?

Изненадана, Каси се извърна и се отдели от перилата:

— Мислех, че пътуването ще бъде много по-дълго.

— Пътуването беше извънредно дълго. — Лани повдигна вежди. — Макар да е разбираемо, че за теб времето е летяло. Ти беше много… забавляваше се много.

Лани не искаше особено да подчертае думите, но Каси силно се изчерви.

— Аз не съм… Не съм искала… Не е вярно.

Какво си мислеше тя? Той беше и щеше да си остане неин враг. Това, че мислеше за него като за всички други, само показваше колко опасен е врагът. Лани нежно се усмихна.

— Не това имах предвид, но той е властен мъж, а ти притежаваш достатъчно жар. Дали той не те е завлякъл в опасни води?

— Той никъде не ме води. Никъде не може да ме завлече.

Дали това беше самата истина? По-късно, когато беше с него, щеше да забрави всичко, освен онова, което той искаше тя да помни. Докосване, мирис, красивия ритъм на удоволствието. Споменът бързо изчезна, когато тя започна да мисли за дълга си и за това, как го беше изпълнила.

Предателство.

Почувства се зле. Не искаше да е вярно. Нямаше да позволи то да се случи.

— Каси? — Нежният глас на Лани никога в нищо не я обвиняваше.

Но тя самата се обвиняваше. Беше забравила каква е целта й. Беше се отдала напълно и само на удоволствието. Беше се чувствала достатъчно силна да използва Джеърд, но се беше хванала в паяжината на страстта, която той беше изплел за нея.

Това обаче не означаваше, че ще остане в паяжината.

— Трябва да тръгвам.

Гласът й звучеше неуверено дори в нейните собствени уши. Извърна се от перилата и бързо тръгна по палубата. Трябваше да избяга и да възвърне самообладанието си, преди отново да застане лице в лице с Лани.

— Не мога да остана…

Слънцето светеше в лицето й. Светлината му беше ярка, не позволяваше нищо да остане скрито. Не като потайния мрак на каютата, в която той я чакаше всяка вечер. Разтърсиха я силни тръпки, когато разбра, виновна или не, че отново иска да се върне при него. Колко ли нощи щяха да са му необходими, за да я накара напълно да забрави целта си? Не, не можеше да повярва, че беше стигнала дотук.

Това не се беше случило. Не беше прекалено късно. Беше достатъчно силна да загърби тази лудост. Добре беше, че разбра, че нейната сила не е безгранична. Сега можеше да действа според наученото.

Образът на Джеърд властваше над нея. Джеърд — порочен, чувствен, усмихващ се, движещ се бавно, ритмично. Гърдите й започнаха да наедряват, мускулите й се напрегнаха. Дори мисълта за него беше достатъчна да я подготви за сливането.

Той нямаше да иска тя да си отиде. Трябваше да е сляпа, за да не разбере, че Джеърд, също като нея, е хванат в паяжината на чувствеността, която беше оплел за нея.

Мили Боже, щеше да бъде трудно.

 

 

По челото на Лани се появиха бръчки на загриженост, докато гледаше как Каси се отдалечава. Знаеше, че ще е необходима само една дума, за да върне Каси в пътя, по който те двете трябваше да вървят. Тя беше направила каквото бе необходимо, но това не й донесе задоволство.

— Какво й каза? — Тя се обърна и видя Брадфорд, който вървеше към нея. — Изглежда разстроена. Не мога да повярвам, че сте се карали.

— Каси и аз никога не се караме.

— Защото тя вярва, че само ангелите са по-мъдри от теб. И пази силите си, за да се бори против целия останал свят.

Замисленият й поглед се върна към отдалечаващата се фигура на Каси.

— Джеърд?

Престори се, че не го е разбрала.

— Доколкото знам, тя не се е карала и с Джеърд.

— Но ще го направи. — Той се обърна и я погледна. — Нали?

Тя го загледа. Лицето й беше безизразно.

— Защото ти реши, че е време да я събудиш и да развалиш магията.

— Магията?

— Джеърд е надарен със способността да омайва жените, ако наистина го желае. С тях се справя почти толкова лесно и добре, колкото и с конете. — Той се усмихна. — И се обзалагам, че този път се е напрегнал до краен предел. Този път като че ли и той самият е омаян.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Може да съм пияница, но не съм сляп. Те и двамата приличат на лунатици, откакто ти му подхвърли нашата очарователна Касандра.

Тя се вцепени.

— Мислиш, че аз съм изпратила Касандра в леглото му?

— А не си ли?

— Не — и добави с горчив гняв: — Ти грешиш. Трябва наистина да си сляп, щом мислиш, че ще насиля Каси да изпълни моята воля.

— Радвам се да го чуя. — Той се облегна на перилата. — Не ми се искаше да вярвам, че ще отидеш чак толкова далеч, за да спасиш Девил. Макар че вероятно щях да го приема.

— Моите действия не подлежат на твоето одобрение. Мнението ти не означава нищо за мен.

— О, мисля, че не е така. Ти ме намираш за забавен и очарователен.

— Нима? И скромен също, без съмнение.

Той поклати глава. Не обърна внимание на иронията.

— Ти доста добре познаваш човешката природа и обикновено правилно преценяваш човешките характери, за да направиш подобна грешка, но трябва да признаеш, че определено те привличам.

— Не, не ме привличаш. Понякога те намирам за забавен, но това е всичко. — И добави: — Сигурно пиенето е разстроило мозъка ти.

Той трепна.

— Жестока си.

— Вярно е.

— Жестока — повтори той. — Но не проявяваш жестокост по отношение на другите. Не намираш ли, че този факт е интересен?

Не беше мислила за това. Отговорът й беше изцяло инстинктивен.

— Това ме вбесява.

— Защо? Бих казал, че ти си най-толерантната сред смъртните. Успяла си години да живееш с тази вещица Кидмън.

— Клара не може да пречисти душата си от отровата, но ти насилствено тъпчеш тялото си с отрова.

— Но тази отрова ме прави доста по-безопасен враг. Това със сигурност трябва да заслужи твоето одобрение. — Той повдигна вежди. — Мисля, че този път преценката ти е напълно погрешна. Моето виждане на нещата е правилното. Ти определено си привлечена от мен.

Тя презрително изсумтя.

— Виждаш ли? С радост бих се обзаложил, че не издаваш този грозен звук в присъствието на Девил. Съпругата, която би му подхождала, е идеалната благородничка. И той те е превърнал в такава жена, каквато би искал да има.

— Аз сама се превърнах.

— За да отговориш на неговите представи.

— Представите на всички чужденци. Вие всички искате едно и също.

— И какво е то?

— Елегантна дама на трапезата и езичница в леглото си.

— Признавам, че тази е идеалната комбинация. Но щом си дала на Девил неговия идеал, защо той не се е оженил за теб?

— Никога не съм го молила.

— Обикновено джентълменът иска ръката на дамата.

— Не искам повече да обсъждаме това.

— Защото те боли?

Да, болеше я. Мислеше, че ще издържи, че гордостта й няма да бъде наранена, но не, раната беше пред очите й.

— Аз нямам нужда от женитба. Вие, чужденците, имате нужда от разни клетви.

— Да, имаме.

Той направи пауза и после, възможно най-официално, каза:

— Ще ме удостоиш ли с честта да се омъжиш за мен, Лани?

Тя, шокирана, се втренчи в него. Сигурно не беше казал онова, което тя беше чула.

— Аз съм добра партия, или поне така смятат мнозина. Не съм богат колкото Джеърд, но мога да ти осигуря разкош.

— Какво приказваш? — прошепна тя.

— О, само още едно нещо. — Той я погледна право в очите и искрено каза: — Ще те обичам и уважавам през целия си живот.

Тя изглеждаше като ударена от гръм. Вцепенена, изненадана и разчувствана. Не искаше да изпитва тази нежност. Отмести очи и втренчи поглед в морето.

— Или докато не чуеш някой от твоите приятели да ти се присмива заради женитбата с една недостойна полинезийка, която си могъл просто да направиш своя любовница.

— Не, това няма да сложи край на моята привързаност към теб. — Гласът му беше много нежен. — Само смъртта ми може да сложи край на чувствата ми.

— Мога да те видя да се бориш за бутилка бренди, но не и за жена.

— Още един удар. Виждаш ли, опитваш се да бъдеш груба с мен. Мисля, че това наистина е добър признак.

Тя се завъртя към него.

— Тогава значи си глупак. Аз не изпитвам привързаност към теб Аз обичам Шарл Девил.

— Защо?

— Защото той е любезен и мил и…

— Аз също съм мил. Мога да бъда дори нежен. — Направи кратка пауза. — И имам нужда от теб също толкова, колкото и той. Дори повече Това би трябвало да наклони везните в моя полза.

— Глупости.

Той поклати глава.

— Вярвам, че ти си жена, която е родена, за да дава. Имаш нужда от някого, за когото да се грижиш. — Той присмехулно се удари по гърдите. — Погледни ме, красавице. Аз се нуждая от теб, безкрайно се нуждая.

Тя беше разтърсена до дън душа. Нямаше представа, че той я изучава през цялото време, че познава толкова добре нейния характер.

— Вярвам, че жаждата ти е безкрайна и че…

— Ще престана да пия.

— Какво?

— Щом това ти дава повод и извинение да ме отблъскваш… — Той махна с ръка. — Ще сложа край на пиенето.

Тя го погледна с недоверие.

— Аз контролирам навиците си, не те мен. Край на пиенето — повтори той. — Макар че може би правя грешка. Моето пиене те кара да се чувстваш в безопасност и подхранва твоето усещане за превъзходство.

— В безопасност?

— Няма нужда да приемаш насериозно един пияница — простичко каза той. — Но сега ще бъдеш принудена да обмислиш моето предложение.

— Няма да го обмислям. Аз обичам Шарл.

— Ти просто си свикнала с мисълта, че го обичаш. — Той се намръщи. — Не, може би го обичаш. Ти имаш топло сърце. То е достатъчно голямо и в него има място и за двама мъже. Но той не те заслужава. Не се чувствам виновен, че се опитвам да те открадна от него.

— Особено след като вярваш, че той е убил брат ти — каза тя презрително.

— Аз ненавиждах брат си. Джон беше непоправим глупак. Той направи живота ми непоносим. Още от самото ми раждане, та чак докато избягах от Морланд в приятната поквара на Лондон. Единствения, към когото той показваше добри чувства, беше Джеърд. Той го обожаваше. — Брадфорд сбърчи нос. — Жалко. Ако показваше към сина си жестокостта, която показваше към всички други, Джеърд нямаше да е обсебен от мисълта за отмъщение.

— Очевидно брат ти е изпитвал добри чувства и към братовчед си, след като се е опитал да го спаси от гилотината.

— Това беше приключение. Никога не съм казвал, че копелето не беше смело.

— И така, ти изпитваш желание да пощадиш Шарл, защото си ненавиждал брат си.

Той кимна.

— Но не подменям отмъщението за страст. Страстта и привързаността ми към теб са искрени. Никога преди не съм изпитвал подобни чувства. Това е… необикновено.

— Защото съм полинезийка.

— Защото си най-красивата, най-силната, най-умната жена, която някога съм срещал. — Той колебливо протегна ръка към нея, но после се отказа да я докосне. — Ти си създадена за мен, Лани. И двамата сме създадени да живеем в любов, под моята закрила. Ти си създадена, за да запълниш празнотата на моя живот. Джеърд не вярва в съдбата, но аз вярвам. Трябва да вярвам в нея. Тя е единствената ми надежда.

Думите му не бяха много уверени, но бяха така пропити с чувства, че за нея беше почти болезнено да ги слуша. Искаше да го утеши, да погали рошавите му посивели коси. Но не можеше да го направи. Преглътна.

— За теб няма надежда — усмихна се с голямо усилие. — И скоро, когато видиш всички онези англичанки с млечнобели кожи, ще забравиш страстта си към мен.

— По дяволите, няма да я забравя! — Той си пое дълбоко дъх — Ти се нуждаеш от доказателство. Мога да разбера това, като имам предвид начина, по който Девил се е държал с теб.

— Шарл се отнасяше много добре с мен.

— Ти се опитваш сама себе си да убедиш. — Усмивка озари грубите черти на лицето му, то стана по-топло и по-нежно. — Но аз ще се държа съвсем различно с теб. Никога не съм имал свое собствено съкровище. Но знам как да го запазя.

Тя отново почувства прилив на нежност и категорично го отблъсна:

— Аз не съм медно гърне, което виси в кухнята — В гласа й се долавяха присмехулни нотки. — Нямам нужда от пазене. Още по-малко от твоето.

— Най-вече от моето. — Погледът му обходи лицето й. — Може би е по-добре да отстъпя засега. Вече ти казах достатъчно. Имаш над какво да се замислиш.

Обърна се и се отдалечи.

Повече от достатъчно, помисли си тя, зашеметена. Разбира се, нямаше да обмисли предложението му. Тя обичаше Шарл, а Брадфорд беше неустойчив като ветропоказател. Следващия път, когато го види, той сигурно ще е потънал дълбоко в чашката си и ще е забравил всичко от този ден.

И все пак, днес тя беше видяла у Брадфорд изненадваща дълбочина и чудна сила. Той й беше показал страна от характера си, която тя не беше виждала преди.

И все пак, страна, която не й се искаше да вижда.

Осъзнаването на този факт я сполетя внезапно и толкова силно, че не беше възможно да се отхвърли. Брадфорд беше прав: тя беше използвала неговото пиянство като причина за своето дистанциране. От първия момент на тяхното запознанство беше усетила, че под небрежния му маниер се крият сила и интелигентност. Това беше предизвикало гнева й, а после я беше…

Предпазливост. Замести с тази дума другата, която първа изплува в съзнанието й. Само предпазливост.

И трябваше да остане предпазлива. Беше казала на Каси, че трябва да се върнат в реалния свят и сега не биваше тя да бъде тази, която ще се отклони от целта.

Имаше странното предчувствие, че този Брадфорд, когото едва сега беше открила, може да се окаже сила, с която ще трябва да се съобразяват.

 

 

Къде, по дяволите, беше тя?

Джеърд неспокойно се размърда, а после спусна крака на пода и се изправи. Каси сигурно щеше да дойде скоро. Няма значение, че закъснява, помисли си той.

Но никога преди не беше закъснявала.

Той отиде до прозореца и погледна навън, към морето. То беше гладко и спокойно тази нощ. Нямаше причина да е долу при Капу.

Може би беше болна.

Изведнъж той почувства тревога. Нима изглеждаше зле тази вечер на вечеря? Не, беше само спокойна и се държеше студено, както винаги, когато се срещаха извън каютата. Когато влезеше през тази врата, у нея нямаше и помен от студенина. Тя беше само огън и красота. Господи, тогава тя оживяваше.

Почувства силна болка в слабините. Как беше стигнал дотук? С никоя друга жена не беше изпитвал същото. Каси беше като болест, като треска в кръвта му.

Защо само стоеше и чакаше? Трябваше да се наметне с нещо и да отиде до каютата й, както много пъти я беше заплашвал. Обърна се, но после се спря.

Срам. Беше извърнала очи онази нощ, когато го беше попитала дали настоява да я посети в каютата й. Беше прекалено горда и не искаше да го моли, но той знаеше, че тя не иска да показва уязвимостта си на Лани. Беше като несигурно малко момиченце и той се беше размекнал.

Но едновременно с това изпита и прилив на гняв. Без значение колко ядосан и разочарован беше, не можеше да стане причина за срама й.

Но, по дяволите, къде беше тя? Той имаше нужда от нея.

 

 

Той вървеше към нея по палубата.

Каси не отвърна очи от огряното от слънцето море, но с ъгълчето на окото си виждаше Джеърд, който се приближаваше към нея. Събра сили за битката. Днес той изглеждаше напълно като негово благородие дукът на Морланд. Изражението на лицето му беше безизразно, поведението му — спокойно и невъзмутимо. Може би нямаше да е толкова лошо, колкото тя се страхуваше, че ще бъде.

— Добро утро. — Тонът му беше мек като кадифе. — Вярвам, че си спала добре?

— Достатъчно добре.

— Лъжеш. — Изведнъж тя усети сдържания гняв, който се криеше под спокойната му външност. — Ти си бледа и измъчена. Обзалагам се, че цяла нощ не си мигнала. Не мога да ти кажа какво удоволствие изпитвам от това.

— Каква неучтивост.

— Не изпитвам никакво съжаление към теб. Аз съм ядосан. Изгубих търпение и сега искам само да те хвърля на някоя гладна акула. Погледни ме.

Тя продължи да гледа към морето.

— Погледни ме!

Каси неохотно се подчини. Под леденостудените му сиви очи имаше малки тъмни кръгове, а кожата беше опъната по скулите му. Безсънието може и да беше причинило отпускане на нейните черти, но беше изострило неговите. Очите му светеха като меч. Невъзможно, помисли си тя уморено. Неспокойната нощ, която беше прекарала и ужасът, който изпитваше от тази среща, я караха да си въобразява разни неща.

— Болна ли беше?

— Не.

— И аз така си мислех. — Той си пое дълбоко дъх, ръката му здраво стисна перилата. — Тогава защо не дойде при мен?

— Настъпи моментът, в който трябва да сложим край на това. — Тя извърна поглед от него. — Скоро ще бъдем в Англия.

— Много скоро. Утре.

— Наистина ли? Мислех, че ще е след няколко…

Тя не довърши изречението, защото той я сграбчи за рамото и грубо я обърна с лице към себе си.

— Пусни ме!

— Край? — процеди той през зъби. — Ти нямаше намерение да приключиш с това, когато дойде краят на пътуването. Трябва ли да ти напомня? Щеше да останеш близо до мен и да ме използваш за своите собствени цели.

— Положението се промени. Реших, че ще е най-добре, ако не посещавам леглото ти.

— Най-добре за кого? Не за мен и, за бога, не и за теб. Ти го искаш толкова, колкото и аз.

— Вярно е, че да бъда с теб ми е приятно — колебливо рече тя. Погледна го право в очите и нарочно използва неговите собствени думи. — Но не мога да позволя то да има значение.

Той още по-здраво стисна рамото й.

— Намираш го за повече от „приятно“, по дяволите.

— Както казваше Лихуа, ти умееш да доставяш удоволствие на жените. Нямам опит с други мъже, но вярвам, че е била права. — Тя преглътна. — Но ние и двамата знаем, че това не е важно.

— Щом не е важно, защо не искаш да продължи?

— Защото откривам, че това ме разсейва. Време е да си тръгвам.

— И какво ще стане, ако аз не ти позволя?

— Научих достатъчно за теб и знам, че няма да ме принудиш насила. Бруталността те обижда.

— Кой знае? — Той се усмихна невесело. — Може да се науча да я харесвам.

Тя поклати глава.

— Не и ти. Дори когато ми беше най-ядосан, ти не ме нараняваше.

— И така, ти зарязваш плана си, според който трябваше да ме принудиш да променя намеренията си?

— Разбира се, че не. Но това не означава, че трябва да остана в леглото ти. Очевидно е, че по този начин не мога да те разколебая. Ти сам ми каза това. — Тя направи кратка пауза, а после бързо каза: — Но не съм сигурна, че напълно ти вярвам. Мисля, че сега ще ти бъде много по-трудно да убиеш баща ми.

— Не разчитай на това.

Но тя трябваше да разчита на това. Трябваше да вярва, че е постигнала нещо и че тези няколко седмици на лудост не са били чисто отдаване на удоволствието.

— И въпреки че съм твоя заложница, съмнявам се, че ще ме хвърлиш в тъмницата, когато стигнем в Морланд. Докато съм свободна, имам шанс да спася баща си.

— И да ме използваш за тази цел?

— Никога не съм те лъгала относно намеренията си.

Устните му се изкривиха.

— Не, не си. Използвай ме и си отивай. Нали точно така трябва да постъпиш?

— Да.

Искаше й се вече разговорът да свърши и той си отиде. С всяка изминала минута болката ставаше все по-силна.

— Така трябва да постъпя.

— Но ти не вървиш спокойно, ти бягаш като подплашен заек.

— Щом искаш, мисли така.

— Знам, че е така. — Погледът му я изгаряше. — И няма да ти позволя да го направиш. Ще се върнеш в леглото ми до седмица.

Тя поклати глава.

— Ще се върнеш. — Гласът му стана по-дълбок, преливаше от чувства. — Ще се върнеш.

Неговата решителност започваше да разколебава малкото самообладание, което все още успяваше да запази.

— И как ще ме принудиш? Предполагам, че отново ще ме заплашиш, че ще вземеш Лани в леглото си вместо мен?

— По дяволите, знаеш, че не искам Лани. Това е само между нас двамата. Ти ще дойдеш при мен, защото искаш да го направиш, защото трябва да го направиш. Имаш нужда от онова, което става между нас. — Той се усмихна мрачно. — Аз ще те чакам. Стаята ми в Морланд е много по-голяма от тази каюта, но ти няма да забележиш разликата. За нас ще бъде все едно.

Същата топлина, жар, същата остра необходимост, същото диво сливане. Не, тя никога вече нямаше да може да се върне при него. Беше прекалено опасно.

— Пусни ме да си вървя.

След миг ръцете му внезапно се отпуснаха и паднаха от двете страни на тялото му.

— Не за дълго. Веднъж ти казах, че няма да ти позволя да си отидеш от мен.

Тя отстъпи крачка назад и дълбоко си пое въздух. Беше разтърсена. Почти беше дошъл краят на тази болезнена сцена. Той не се беше отказал, но поне за момента беше приел отхвърлянето.

Тя се отправи към каютата си. Вървеше по палубата с гордо изправен гръб и с високо вдигната глава. Чувстваше погледа му върху себе си. Изкушаваше се да погледне през рамо. Знаеше какво ще види: гняв, разочарование, болка и онези несъмнени упоритост и решителност, които той винаги успяваше да запази. Противопоставянето беше достатъчно трудно. Тя не искаше да запази такъв спомен за него. Не искаше лицето му вечно да я преследва.

Беше го направила. Връзката беше скъсана. Беше премахнала всякаква възможност за предателство.

Трябваше само твърдо да следва намерението си и всичко щеше да бъде наред.

 

 

— Трябва да призная, че този начин за слизане от борда ми допада повече, Джеърд — каза Брадфорд, докато гледаше как Каси спокойно води Капу за юздата. — Нервите ми щяха да са опънати до скъсване, ако тя пак трябваше да плува до брега.

— Радвам се, че имам твоето одобрение — язвително се усмихна Джеърд. — Сигурен съм, че на всички щеше да ни е неприятно да ти създаваме неудобства. — Той се извърна от перилата. — Готов ли си?

— Повече от готов. Омръзна ми този морски живот. Когато се наложи да върнеш заложницата си в нейната родина, ще се оправяш без мен. Искам да остана на твърда земя в близкото бъдеще. — Той последва Джеърд към трапа. — Имаш намерение да я върнеш на острова й, нали?

— Не съм мислил за това. Със сигурност няма да го направя, докато тя продължава да има някаква стойност.

— В какъв смисъл? — прошепна Брадфорд.

Джеърд очакваше атаката. Крайно време беше.

— Хайде, кажи го.

— Моля?

— Чудех се кога ще събереш смелост да изразиш протеста си.

— Аз никога не си губя времето. Щом като съблазняването стана свършен факт, нямаше защо да се намесвам. Ти просто щеше да ми кажеш да скоча зад борда.

— То не беше съблазняване. Тя дойде при мен.

— И ти не се опита да я убедиш да остане? — Той поклати глава. — Разбира се, че си го направил. Направи всичко възможно, за да я задържиш. Дори слепец можеше да го види.

— Защо не? — Той се усмихна безразсъдно. — Тя ми каза, че иска да ме използва. Аз просто й бях подръка и й бях удобен. — Усмивката му изчезна. — Е, изказа несъгласието си. Остави нещата да се развиват сами. Не се намесвай, Брадфорд.

— Страхувам се, че може да стане необходимо.

Той кимна към Лани, която тъкмо слизаше по трапа, следвана от няколко моряци, които носеха кутии и пътни чанти.

— В сместа беше пусната нова добавка. Ако не беше потънал само в собствените си грижи, щеше да го разбереш.

— Какво… — Очите на Джеърд се разшириха от учудване. — Ти си я взел в леглото си?

— Не, но искрено се надявам да го направя. — Той срещна погледа на Джеърд. — Както и да е, може би ще почакам, докато дамата даде съгласието си да се омъжи за мен.

Джеърд рязко си пое въздух.

— Брадфорд… не.

— Да. — Той протегна ръка, защото Джеърд беше отворил уста да го прекъсне. — А в това ти не бива да се намесваш. Няма да го позволя.

Джеърд рядко беше чувал тези стоманени нотки в гласа му.

— Ти си глупак. Тя е любовница на Девил.

Брадфорд направи гримаса.

— Това е една от пречките. Жаждата ти за отмъщение е другата. — Той кимна към Каси, която беше на палубата. — А страстта ти към малката приятелка на Лани е трета пречка. Това не беше така, когато момичето споделяше страстта ти, но сега нещата се промениха. Не искам да правиш задачата ми още по-трудна, като през цялото време тревожиш Лани и я караш да застава нащрек. Искам да бъде свободна да мисли само за мен.

— Тя не мисли за никого другиго, освен за Девил. — Той направи пауза. — За Бога, тя дори искала да легне с мен, за да му помогне.

— Сигурно е така. Лани е много решителна натура. Тя не вижда нищо лошо в това да използва акта, за да помогне на любимия си. Щастие е за мен, че не се е случило. — Той се усмихна приятно. — И сега вече никога няма да се случи. Ще сметна, че си безчувствен, ако приемеш поканата й и я вземеш в леглото си.

— По дяволите, нямам намерение…

— Знам — прекъсна го той. — Във всеки случай, искам да улесниш работата, като хванеш Девил колкото се може по-бързо. Той е пречка на пътя ми.

Джеърд го последва.

— Моите извинения. Ще се опитам да се погрижа за нещата, преди да си станал наистина неудобен. Може би си спомняш, че се опитвам да приключа с това вече повече от десетилетие. Ще изпратя съобщение на Жуло в Париж още преди да сме напуснали палубата. Това достатъчно скоро ли е за теб?

— Ще трябва да се задоволя с него. — Брадфорд вече вървеше по трапа. — Къде ще настаниш дамите, като стигнем в Морланд?

— Не се тревожи. Няма да ги хвърля в тъмницата. Ще се погрижа да ги охраняват строго. Не мисля обаче, че те ще проявят нетърпение да ни напуснат, докато не се уверят, че Девил е стигнал във Франция.

— И как ще узнаят това?

Усмивката му беше кисела.

— Чрез мен, разбира се. Каси ми каза в лицето, че ще ме използва. Тя ще направи всичко възможно, ще ме шпионира, за да измъкне информация. Мисля, че е безполезно да ти казвам, че ти също трябва да си нащрек?

Брадфорд кимна.

— Напълно безполезно. Този път не мога да обещая, че ще бъда на твоя страна, Джеърд.

— Тогава може би ще трябва да запазя плана си в тайна.

Не беше се чувствал така самотен от онази първа нощ, която беше прекарал в къщата на Брадфорд в града. Е, така да бъде. Изправи рамене и смело се усмихна:

— Но не ставай шпионин, Брадфорд. Няма да ти простя подобно предателство. Страхувам се, че ще изпадна в ярост и ще измисля някакво особено жестоко наказание. Особено жестоко наказание.

Погледът му следеше Каси.

— Аз не се тревожа. Вярвам, че войната с дамите няма да ти се види особено привлекателна.

Джеърд не отговори. Гледаше как Каси се усмихва и разговаря с Лани. Но когато той се приближи, изражението на лицето й се промени. Той задуши гнева, който нейната реакция породи.

— Добре дошли в Англия, дами — весело каза той. — Надявам се, че тук ще ви хареса.

— Няма да ни хареса — каза Каси. — Такова студено и голо място.

Погледът й обходи дърветата, които растяха от двете страни на пътеката, която водеше към върха на хълма.

— И дърветата са голи.

— Есен е. Листата вече са опадали. Съжалявам, че не можем да осигурим цъфтящи храсти като в рая, който остави зад себе си.

— Няма значение. Ще останем тук само кратко време.

— Човек никога не знае — каза Джеърд.

Тя срещна погледа му.

— Знам.

Лани бързо се намеси:

— Колко далеч е това пристанище от Морланд?

— Няколко мили. В странноприемницата има готови коне за нас. Ще стигнем в Морланд след обяд. — И добави: — Ще ви оставя свободно да обикаляте земите на замъка, но, естествено, ще бъдете наблюдавани.

— Естествено — каза Каси. — Не е нужно да се тревожиш. Няма да си тръгнем, докато това не стане наложително. А тогава, когато решим да си отидем, ти няма да можеш да ни спреш.

— Любопитен съм да видя как ще успеете да…

— Хайде, идвай, Каси. — Лани тръгна към странноприемницата, която Джеърд беше посочил. — Замръзвам от студ до тази вода. Искам вече да тръгваме.

Каси веднага я последва.

Джеърд стоеше и ги наблюдаваше как вървят. Изпитваше гняв и разочарование и не знаеше кое чувство е по-силно. Тя никъде нямаше да отиде, нищо нямаше да направи. Беше отправила само предизвикателство.

— Май се чувстваш като изгубена попова лъжичка? — попита го Брадфорд. — Не мислех, че това е възможно.

— Не съм изгубен. Не съм дори озадачен.

Джеърд също тръгна към странноприемницата.