Айрис Йохансен
Мургавият ездач (1)

Пролог

15 септември 1795 година Марсилия, Франция

— Ела тук, адско изчадие!

Каси прескочи едно буре и се втурна покрай моряците.

— Знаеш ли какво ще ти се случи, ако хукна след теб!?

О, да, знаеше. Щеше да й се наложи да изслуша една от досадните лекции на гувернантката си, а после дълги часове щеше да остане заключена в каютата. Но беше видяла как моряците качват на борда два коня, два красиви коня и нямаше да изпусне възможността да ги погледа въпреки заплахите на Клара. Някои неща си заслужаваха да понесе каквото и да било наказание.

Хвърли поглед през рамо. Клара наперено вървеше след нея с разкривено от яд лице. Зави зад ъгъла на бегом и се скри зад купчина денкове. Сдържа дъха си и успя да чуе как шумолят колосаните поли на Клара. Изчака още две минути и едва тогава надзърна иззад денковете. Не видя Клара. Въздъхна облекчено. Тичешком пое по обратния път — към мястото, откъдето беше дошла.

— Какво става тук? — Баща й стоеше до перилата и разговаряше с някакъв мъж. — Ела тук, диваче такова.

Тя рязко спря пред него и въздъхна примирено. Можеше да бъде и по-лошо. Не можеше да разчита, че баща й ще попречи на Клара да я накаже, но той можеше поне да смекчи присъдата. Баща й не беше като другите възрастни. Той не се мръщеше, не крещеше, не поклащаше заканително глава. Може би тя щеше да успее да го убеди да отидат да видят конете.

— Какво сладко дете! — Мъжът, който разговаряше с баща й, гледаше надолу към нея. — На колко е години?

Баща й гордо се усмихна.

— Касандра е на осем години. Каси, това е моят приятел Раул.

Раул коленичи пред нея.

— Очарован съм да се запозная с теб, Касандра.

Той се усмихваше, но очите му бяха студени и не премигваха, също като очите на онзи градински червей, който тя беше сложила в леглото на Клара миналата седмица.

— Ти си щастлив човек, Шарл. Тя е прекрасна, прилича на красивата ти съпруга.

Защо ли лъжеше? Клара непрекъснато повтаряше на Касандра, че е грозна като крастава жаба. Тя казваше, че красотата се гради върху послушанието и лошо момиче като Касандра никога няма да се разхубави и че завинаги ще си остане обикновено и грозничко. Тя вече беше разбрала, че Клара не винаги казва истината, но може би беше права за това, че Касандра е лишена от красота. Мама беше нежна с Клара, слушаше я и никой не отричаше, че тя е красива. Касандра вдигна брадичката си и рече ясно:

— Това не е вярно.

Ослепителната усмивка, разкриваща два реда бели зъби, която беше изписана на лицето на Раул, не трепна дори за миг.

— О, тя е толкова скромна, колкото и хубава. — Той я погали по бузата и се изправи. — Ще трябва да й намерим подходящ съпруг, когато се върнете.

— Съпруг? — Баща й погледна доста озадачено. — Мислиш, че ще отсъствам толкова дълго?

— И двамата знаем, че такава възможност съществува. Естествено, аз ще ти се обадя веднага, след като за теб ще бъде безопасно да се върнеш. — Той стисна баща й за рамото и продължи. — Не гледай така мрачно, приятелю мой. Предполага се, че Таити е много красив остров. Миналата седмица разговарях с Жак-Луи Давид на тази тема и той каза, че с огромно удоволствие би нарисувал това място. Ти може би ще бъдеш вдъхновен да нарисуваш огромно платно.

— Да… — Той взе Каси на ръце и сведе невиждащи очи към палубата. Добави:

— Но е толкова далече!

— Разстоянието означава безопасност — меко възрази Раул. — Ти беше този, който дойде при мен, изпаднал в паника. Дори се беше преместил от Париж в Марсилия, за да избягаш от него. Да не би сега да си променил намерението си? Разбира се, и тук ще бъдеш в безопасност известно време. Нима искаш да останеш и да му дадеш възможност да те залови?

— Не! — Лицето на баща й пребледня. — Но не е честно Аз нямах намерение да…

— Вече всичко е свършено — грубо го прекъсна Раул. — Сега трябва да се предпазим от последиците. Как мислиш, защо аз смятам да сменя името си и да прекъсна всичките си досегашни връзки? Имаш ли нужда от още пари?

— Не, ти беше повече от великодушен. — Той се опита да се усмихне. — Но нали няма да забравиш да ме уведомиш възможно най-бързо? Моята съпруга е много нежна и деликатна. Не иска да живее в онази варварска земя.

— Тя ще разцъфне в Таити. Климатът там е много по-приятен от този на Лондон и Марсилия.

Раул отново се усмихна.

— Трябва вече да тръгвам. Приятно пътуване, Шарл.

— Довиждане — едва чуто отговори баща й.

— Приятно пътуване и на теб, малка госпожице.

Раул обърна усмихнатото си лице към нея.

— Грижи се за баща си.

Беше точно като градинския червей. Ръцете й здраво стиснаха баща й за врата.

— Ще се грижа.

Те го видяха как мина по мостика и закрачи по палубата. Баща й отмести ръцете й с думите:

— Трябва да си поема малко въздух, сладката ми. Няма да можеш да се грижиш за мен, ако ме задушиш.

Погледът й не се откъсваше от отдалечаващия се Раул.

— Той не ми харесва!

— Раул? Ти не разбираш. Той ми е приятел и ми желае само доброто. Нали го чу, като каза, че трябва да се грижиш за мен.

Тя все още не беше убедена. Възрастните обаче никога не й обръщаха достатъчно внимание, когато започнеше да спори с тях. Тя положи глава на рамото му и прошепна:

— Винаги ще се грижа за теб, татко.

— Моето голямо момиче. Знам, че ще го направиш.

Той прехапа долната си устна, погледна още веднъж след отдалечаващия се Раул и добави някак разсеяно:

— Заплахата не идва от Раул, а от дука.

Каси знаеше доста много за херцозите. Клара й беше разказала, с голямо въодушевление, за всички аристократи, които бяха загубили главите си на гилотината. Клара беше англичанка, като мама, и пет пари не даваше за френската аристокрация. Но Каси беше сигурна, че Клара не дава пет пари за никого.

— Като онзи дук, който умрял в палацо „Де ла Конкорд“?

— Не, този е английски дук.

Той рязко се отдалечи от перилата и я спусна на земята.

— Сега трябва да се върнеш при Клара и при майка си. Корабът ще потегли всеки момент.

— Искам да остана с теб.

— Аз също бих искал да останеш с мен, но Клара ще се ядоса и на двама ни.

Очите му проблеснаха дяволито като на малко момче и той запита:

— Къде да се скрием?

Вече беше готова с отговора.

— Долу, където държат товара. Може да видим конете.

Тя вече беше тръгнала натам, когато баща й я съзря. Той се засмя.

— Трябваше да се досетя, че ти ще успееш да намериш коне дори на борда на кораб.

— Много красиви коне. Клара няма да ни търси там. Нали знаеш, че мрази конете. Ще взема триножника ти от багажа, за да ги нарисуваш.

— Превъзходна идея.

Той я хвана за ръката и двамата тръгнаха надолу по палубата.

— Виждаш ли, вече се грижиш за всичко, което ми е необходимо.

И тя реши, че винаги ще прави това. Ръката й стисна по-здраво бащината десница. Веднъж мама й беше казала, че татко не е като другите мъже. Че той е човек на изкуството и има нужда от цялата им любов и грижи, за да бъде свободен и да рисува красиви картини. За да даде всичко, което може, на света. Че той не бива да се безпокои за дребните неща, за които се грижат мъжете, които нямат такова значение за изкуството. На това правило сигурно противоречеше и състоянието, в което той се намираше преди малко. Той не биваше да бъде така уплашен. Тя знаеше как се чувства човек, който изпитва силен страх. Когато беше по-малка, постоянно се страхуваше от Клара.

Да, тя щеше да го защитава от Клара и онзи червей, който се наричаше Раул. А също и от онзи английски дук. Тя щеше да го защитава от всички хора, които можеха да го наранят.