Айрис Йохансен
Мургавият ездач (4)

Глава 3

— Данемон беше в конюшнята и оглеждаше Капу — каза Лани, докато вчесваше косата на Каси. — Справя се учудващо добре с конете.

Каси се вцепени.

— Не се е опитал да го язди, нали?

— Не. Казах ти, че само го оглеждаше. — Тя спря по средата на движението, за да срещне погледа на Каси в огледалото. — Не трябва толкова много да се тревожиш за Капу. Той е само едно животно. Не можеш да очакваш от него абсолютна вярност.

— Той е предан. Знае, че принадлежи на мен.

— Но той няма да… — Тя сви рамене. — Защо да споря с теб? Само си хабя думите.

Каси се протегна и докосна ръката й.

— Защото не искаш да ме видиш наранена. Няма да бъда, Лани.

— Да, ще бъдеш. Неизбежно е. — Лани се усмихна. — Но благодари на Бога, че притежаваш достатъчно душевни сили, които да ти позволят да се съвземеш. Това е прекрасно качество. — Тя стисна ръката на Каси. — Как се чувстваш сега? Искаш ли да вечеряш?

— Да.

Челото й се набръчка от усиленото мислене.

— Клара приготвя ли храна и за англичаните?

Лани кимна.

— Разбира се. И храната е превъзходна — като за крале, а не като за дукове.

— Тогава ще дойда да седна на масата.

— Искаш да се храниш с тях? Защо?

Тя бързо извърна очи от Лани.

— И за двете няма да бъде добре, ако остана цяла нощ сама в стаята си. Може да науча нещо, което да ни помогне. Не можем да победим враговете, без да познаваме силата им. Къде са сега англичаните?

— Пият бренди на верандата. — Тя направи гримаса. — Чичото пие като риба. Жалко.

— Защо да е жалко? Подобна слабост е добре дошла за нас.

— Но аз не мисля, че той е слаб. Той е просто… Мразя излишествата. Но ти си права, всяка информация ще ни помогне. Но и у двамата няма слабости, които можем да използваме. — Тя се отправи към вратата. — Ще кажа на Клара, че ще вечеряме с тях. Сигурна съм, че тя ще бъде очарована.

— Не, почакай. — Каси бързо се изправи на крака. — Аз ще й кажа. Ти иди се преоблечи.

— Защо? Мога да й кажа, а после да отида в стаята си. Ти самата трябва да се облечеш, а това ще ти отнеме доста време, защото все още си много слаба.

— Отиди да се преоблечеш — отново каза Каси.

Лани се обърна и замислено я изгледа.

— Това е първият път, когато те виждам така нетърпелива да се изправиш срещу Клара. Какво ще правиш?

Каси не искаше да замесва и приятелката си, като й каже истината, но и не искаше да я излъже. Така че просто потрети:

— Отиди да се облечеш, а аз ще предупредя Клара.

Лани се колебаеше. Най-после се обърна и излезе от стаята.

Мили Боже, но дали щеше да има сили да го направи? Трябваше да сложи край на това глупаво положение, нямаше друг избор. Трябваше да отиде при баща си, преди той да попадне в капана. Сега й се виждаше невъзможно и смешно, че само преди няколко дни единственият й проблем е бил как да се справи с потисничеството на Клара. Сега трябваше да изпълни задача, която я изпълваше с отвращение.

Не мисли затова. Просто направи онова, което трябва да се направи.

Тя си пое дълбоко дъх и бързо прекоси стаята, за да стигне до гардероба.

 

 

— Каква очарователна изненада! — прошепна Джеърд, когато той и Брадфорд бутнаха столовете си назад и се изправиха на крака. — Нима на провидението дължим удоволствието от вашето присъствие?

— Гладна съм. — Каси безцеремонно нахлу на верандата. — Все забравяте, че това е моят дом. Защо да не мога да дойда за вечеря?

Това не беше нито момичето, което беше срещнал на брега, нито предизвикателното дете, което беше видял в спалнята, помисли си недоволно Джеърд. Тя все още му приличаше на дете, но сега всичко у нея беше плътно прилепнало и плътно закопчано. Носеше сива копринена рокля, закопчана до врата и стигаща до пода. Роклята скриваше всичките й форми. Тъмнокестенявата й коса беше прибрана на кок на тила и изглеждаше прекалено тежко бреме за крехката й шия. Изведнъж Джеърд беше завладян от желанието да извади фуркетите от косата й и да я остави да падне свободно — така, както беше през онази нощ на брега.

— Въобще не е необичайно, Джеърд. Тя е права — каза Брадфорд и бързо тръгна да донесе стол и за Каси. — Но, както каза той, изненадата е очарователна. Мислехме, че раната на главата ще те накара да стоиш в стаята си и днес. Моля те, седни.

Тя поклати глава.

— Дойдох само за да ви кажа, че отказвам да се крия в стаята си като някоя престъпничка.

— Както и да е, седни. Трябва да пазиш силите си — усмихна се Брадфорд. — Може ли да ти донеса чаша вино?

— Не! — Тя седна на крайчеца на стола, гърбът й беше вдървен и изправен. — И нямам нужда да пазя силите си. Вече съм много по-добре.

— Виждам — топло рече Брадфорд. — Бузите ти са приятно розови.

Джеърд видя как цветът на бузите й започна да става по-наситен. Брадфорд беше прав — бузите й бяха зачервени, а тъмните й очи светеха, бяха почти като трескави. Очевидно не беше толкова добре, колкото твърдеше. Защо, по дяволите, не стоеше в стаята си, където можеше да си почине?

— Ти си чичото? — попита тя.

Брадфорд кимна.

— Прости ми. След падането ти се чувствам така, като че ли те познавам много отдавна. Аз съм Брадфорд Тиндейл Данемон.

Тя го изучаваше с поглед.

— Аз си спомням за теб… или поне така мисля.

— Смятам, че това е обещаващо. — Той хвърли кос поглед към Джеърд. — Виждаш ли, дори след травми по главата жените ме намират за незабравим.

— Тогава те сигурно не са с всичкия си — невъзмутимо му отговори Джеърд.

Брадфорд трепна.

— Какъв жесток удар! — обърна се към Каси. — Виждаш колко много страдам. Отгледал съм го още от дете, а той само ме обижда. Ще имаме ли честта да се радваме на присъствието и на красивата дама, която срещнах в конюшнята? Лани…

Той въпросително я погледна.

— Името й е Лани Калнараи И, разбира се, тя ще бъде тук. Какъв глупав въпрос. Тя също живее в този дом.

— И тя така ни каза.

— А нима вие се съмнявахте? — попита ги тя грубо. — Нима мислите, че понеже не е омъжена за баща ми, той я уважава по-малко? Лани е по-силна, по-мила и по-умна от всички жени, които досега сте срещали. Може и да е възпитана като островитянка, но това не означава, че е в неведение за вашите обичаи. Тя непрекъснато чете и учи. Може дори да е по-образована от вас.

— Не исках да кажа…

— В Англия не е обичайно любовницата да живее в една и съща къща с дъщерята — прекъсна го Джеърд. Срещна погледа й и продължи: — А и във Франция не е прието да се живее така.

— Това нищо не означава. Ние не сме във Франция.

— Баща ти е французин. Ако той уважава и цени жената толкова много, колкото я уважаваш ти, щеше да се ожени за нея.

Тя го погледна втренчено.

— Означава ли това, че не искате да седите на една и съща маса с Лани? Добре, аз няма да…

— Не съм казал това — отговори Джеърд. — Това е твоят дом, а ние сме твои гости. — Той отново седна и взе чашата си с бренди. — Аз само защитавах чичо си така, както ти защитаваш твоята приятелка. Той не искаше да ви обиди, но ти явно си свикнала да подскачаш всеки път, когато ти се стори, че някой говори против Лани. Чудя се защо… — Той погледна замислено към вратата и добави: — Твоята икономка?

Тя се вцепени.

— Да не би Клара да ти е разказвала някакви лъжи за нея?

— Не съм чак толкова интимен с дамата. Нима мис Кидмън говори неверни неща?

Той помисли, че тя няма да отговори, но тя рязко каза:

— Тя мрази Лани.

— Тя като че ли не се разбира с по-голямата част от света.

— Лани казва, че Клара те намира за много приятен човек — горчиво рече тя. — Това не ме изненадва.

— Защото ние сме две отвратителни същества?

— Да.

— Тогава защо си решила да вечеряш с нас? Неприятната компания със сигурност не е полезна за храносмилането.

Тези думи като че ли я обезпокоиха. Той видя колко бързо тупка сърцето й, пулсът й се виждаше в трапчинката между ключиците.

— Този дом е мой.

— Защо? — повтори той.

Тя срещна очите му.

— Не печеля нищо, като избягвам присъствието ти.

— А, значи това е нападение с изследователска цел?

— Можеш да го наричаш както пожелаеш.

— А може би искаш да ме убедиш да се откажа от плановете си по отношение на баща ти?

Очите й се разтвориха широко.

— Не ставай смешен. Как бих могла да направя това?

Изненадата й беше съвсем искрена и лишена от престорена скромност. Тя не знаеше нищо за сексуалните игрички, които играеха жените от неговия свят. Той почувства прилив на раздразнение и разбра, че е очаквал от нея познатото му кокетство. То би му дало повод да се впусне в познатата игра. Не, не повод, поправи се той с отвращение. Извинение.

— Това беше само едно предположение.

— Много глупаво предположение — грубо рече тя.

Брадфорд се засмя.

— Да, къде е удивителната ти съобразителност, Джеърд?

Джеърд не обърна внимание на забележката.

— Защо ми каза, че името ти е Каноа?

— Защото това е името ми. Лани ми го даде, когато дойде тук. Каза ми, че след като ще бъдем сестри, иска да ми даде хавайско име.

— Не това имах предвид. Ти знаеше, че те помислих за хавайка.

— Защо би трябвало да поправям грешките ти, след като ти стигаш до глупави заключения? — Тя вирна брадичка. — Освен това аз съм хавайка, макар и да не съм родена на острова. Аз принадлежа на това място и би трябвало да имам островно име.

— Нима? Забелязах, че приятелката ти Лани рядко го използва.

Червенина заля бузите й.

— Тук срещаме известни затруднения. Клара може да бъде… Всъщност не искам дати давам никакви обяснения.

— Предполагам, че нямаш никакво желание да се върнеш във Франция? — бързо се намеси Брадфорд.

— И какво бих правила там? — простичко отвърна тя. — Тук имам всичко.

— Включително и един великолепен кон — каза Брадфорд. — Сигурно няма да искаш да го продадеш?

— Никога — И после добави: — И със сигурност не бих го продала на теб.

— Не съм си го и помислял, но трябваше да се опитам да те убедя, все пак. Великолепно животно. — Той вдигна чашата си — И наистина бих искал да имам животното, което насмалко не стъпка Джеърд там, на брега.

Лека усмивка цъфна на устните й.

— Признавам, че го обичам много повече сега, след тази негова безпогрешна преценка. — Тя се изправи и бързо тръгна към вратата.

 

 

Каси спря на верандата, за да възвърне самообладанието си. Не трябваше да позволява на неговите критики да я засегнат толкова много. Нямаше смисъл да се интересува от мнението му за нея.

— Болна ли си? Може би трябва да се върнеш в стаята си.

Каси вдигна поглед и видя Лани да идва към нея. На лицето й беше изписана загриженост. Тя се усмихна, но усмивката й коства доста усилия.

— Чувствам се добре. Просто идвах да видя защо се бавиш.

— Бях в кухнята, където се опитвах да убедя Ума да не удря Клара с тигана, а да се върне в селото си. — Тя направи весела физиономия. — Не беше лесно. Клара полага особени усилия в приготвянето на храната за англичаните и е много трудно да се разбереш с нея. Гневеше се на слугите езичници и на хората, които й се пречкат в краката, докато тя изпълнява задълженията си. Предполагам, че последните думи бяха насочени против теб.

— Аз не стоях дълго в кухнята.

— Било е достатъчно дълго, за да се ядоса тя. — Лани погледна над рамото й. — Ако не си болна, значи си ядосана. Какво ти казаха?

Трябваше да се досети, че няма да успее да заблуди Лани.

— Нищо важно. — За да отвлече вниманието й, тя бързо каза: — Готово ли е яденето?

Лани кимна.

— Клара ме изпрати да уведомя нашите високопоставени гости.

Стомахът на Каси се сви поради лошите предчувствия и страха, които изпитваше.

— Тогава хайде да го направим.

— Чакай. — Погледът на Лани се спря на лицето й. — Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Разбира се. — Тя се обърна и тръгна. Това е само един обяд. Ще приключи още преди да сме се осъзнали.

Но атмосферата по време на обяда беше доста напрегната и той като че ли беше безкраен. Нито Каси, нито Лани изпитваха желание да говорят. Джеърд беше учтив, но студен като Полярната звезда. Брадфорд беше мил и приветлив, но след няколко опита да завърже разговор се отказа от приказките и се посвети на храната.

Клара Кидмън наперено влезе в трапезарията, след като Ума беше отнесла чиниите.

— Надявам се, че храната ви е харесала, ваше благородие.

Каси я погледна, силно изненадана. За първи път виждаше Клара в присъствието на Данемон и беше объркана от сервилността, която се долавяше и в думите, и в държанието й.

— Храната беше великолепна — усмихна се Джеърд. — Не съм опитвал толкова добро ядене, откакто напуснах Лондон. Но точно това и очаквах. Още от първия път, когато ви видях, си помислих, че държите здраво юздите на домакинството.

Лека руменина оцвети бузите на Клара.

— Знам, че храната не беше онова, на което сте свикнали, но това е всичко, което мога да сторя с помощници като тези езичници, които живеят на острова.

— Ума не е езичница — тихо възрази Лани. — Тя е учила с мен в училището на мисис Денсуърт.

Клара срещна погледа на Лани.

— Необходим е повече от един урок, за да издялаш свирка от което и да е дърво.

— Имате превъзходна готвачка — бързо се намеси Джеърд. — Но съм сигурен, че вашето вещо ръководене е допринесло немалко за справянето с домакинските задължения.

— Храната беше задоволителна — недоволно рече Клара. — Но не можех да оставя приготвянето на десерта на друг. Трябваше да го приготвя сама. Ей сега ще го донеса.

— Благодаря ви, но рядко ям десерт.

Клара разочаровано се намръщи.

— Но това е моят специалитет — лимонов млечен крем, подправен с вино.

Каси повдигна вежди в престорена изненада. Всъщност искаше да се подиграе с Клара.

— Може би неговото храносмилане се доверява повече на езичниците, Клара.

Джеърд здраво стисна устни и срещна предизвикателния поглед на Каси.

— Глупости. — Той се обърна към Клара с лъчезарна усмивка. — С удоволствие ще опитам вашия специалитет.

Клара хвърли на Каси поглед, изпълнен с триумф и бързо излезе, за да донесе десерта.

— Очарователна жена — каза Брадфорд, като продължаваше да гледа към вратата, през която Клара беше излязла. — Предполагам, че ще трябва да й направим комплимент за десерта?

— Да и то с горещ ентусиазъм — отговори Джеърд. — Комплиментите могат да се окажат полезни.

Брадфорд отмести поглед в посока към Лани.

— Аз не мисля така. Ти го направи, Джеърд. Комплиментът ще заседне на гърлото ми.

— Защото старата жена ме обиди? — студено запита Лани. — Тя не успя да ме нарани. Аз съм свикнала с нейната отрова.

— И Девил го допуска?

— Тя не го прави, когато той е тук.

— Но той не знае ли? — Брадфорд предпазливо опита почвата. — В това е въпросът.

Лани сви рамене.

— Защо трябва да го безпокоя за нещо, което няма да се промени?

— Тя е само слугиня — внезапно избухна Джеърд. — Ако иска, той може да промени нещата. Защо го защитаваш?

Той бясно се извъртя към Каси.

— Защо и двете непрекъснато го защитавате, дявол да го вземе?

— Ето го и десерта! — Клара величествено влезе в трапезарията, следвана от Ума, която носеше таблата. — Обзалагам се, че дори в Брайтън не бихте опитали нещо по-вкусно. Има прекрасен тръпчив вкус.

Когато Ума сложи чинията пред него, Джеърд отдели поглед от лицето на Каси.

— Сигурен съм, че имате право — тихо рече той. — На този остров тръпчивостта като че ли е правило.

— Едва ли можете да очаквате нещо друго — каза Каси.

— Нищо не очаквам. — Той гребна с лъжичката от крема и го опита, а след това се усмихна на Клара. — Превъзходно.

Тя засия.

— Казах ви. Рецептата е от моята майка. Тя беше главна готвачка на граф Белкърн.

Каси отново беше изненадана. Никога преди Клара не беше говорила за произхода си. Каси рече:

— Не знаех това.

Усмивката на Клара изчезна и изражението й стана предпазливо.

— Нима си мислила, че съм била приета в домакинството на майка ти без необходимите препоръки? Отгледана съм в добро семейство и съм възпитана да служа на господарите си.

— Чудесно — каза Джеърд и хвърли многозначителен поглед на Брадфорд. — Опитай го. Превъзходен е.

Брадфорд се колебаеше, но вдигна рамене и опита от десерта. Клара го загледа в очакване.

— Много добре — каза той, но лицето му беше безизразно. Гледаше недокоснатия десерт на Каси. — Ти не ядеш.

— Тя и Лани не харесват онова, което приготвям аз — отговори Клара. — И нямат необходимото възпитание, за да се престорят, че го харесват.

— Вече сме свикнали с храната, която приготвят тук, на острова — каза Каси. — Ти рядко си правиш труда да готвиш за нас.

— Без съмнение, вие вече сте забелязали липсата на добро възпитание у нея. Направих всичко, на което бях способна, но напразно. Казах на баща й, че трябва да я изпрати в някой манастир в Англия.

— Интересно решение — безучастно каза Джеърд. — Но не смятам, че е особено удачно.

— Баща ми отказва да се раздели с мен. — Каси предизвикателно срещна погледа му през масата. — Той ме обича толкова, колкото и аз него.

Той се усмихна студено.

— Ще видим.

Искаше да каже, че ако баща й наистина я обича, ще падне в капана, разбра тя и потрепери. Това нямаше да се случи. Тя нямаше да позволи да се случи.

— Още крем? — запита Клара, засуетила се край Джеърд. Каси спря дъха си. Той довърши крема в чинията си и отрицателно поклати глава.

— Опасно е. Страхувам се, че няма да харесам нито едно блюдо, като се върна в Англия.

Каси рязко си пое дъх и скочи на крака.

— Отивам в стаята си. Изведнъж се почувствах уморена. Лани, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

— Разбира се.

Лани се изправи и последва Каси до вратата. И двамата мъже се изправиха на крака.

— Лека нощ — каза Брадфорд. — Приятни сънища.

Джеърд направи лек поклон. Каси каза през рамо:

— Клара, може би ще можеш да сервираш брендито на господата на верандата? Изглежда, на тях им харесва да седят на чист въздух.

— Нямам нужда от твоите нареждания. И без това щях да постъпя така.

— Разбира се, че щеше да постъпиш така — прошепна Каси и избяга от стаята.

Каси я настигна пред вратата на стаята й.

— Какво става? — попита тя. — И не ми казвай „нищо“, след като трепериш така. Не би ни накарала да прекараме такава неприятна вечер без причина.

— Ела! — Каси я дръпна в стаята и тръшна вратата. Затисна я с гръб и си пое дълбоко дъх. — Трябва ми помощта ти.

— Точно затова съм тук. — Тя сбърчи нос. — И със сигурност не ти трябва помощ, за да си легнеш, нали? Тази вечер ще отидеш при баща си?

— Ще можеш ли да отвлечеш вниманието на двамата моряци, които наблюдават къщата?

Лани кимна.

— Но ти няма да успееш да стигнеш до пътя, без да те забележат от верандата.

— Ще мога — прошепна тя. — Надявам се. Ако съм им дала достатъчно.

Лани се вцепени.

— Достатъчно?

— Лауданум. Онзи, който остана, след като боледувах от треска миналото лято. Спомняш ли си? Беше в чекмеджето с лекарства в моя гардероб.

Очите на Лани широко се отвориха.

— Майко Божия!

— Сложих от него в лимоновия крем, докато бях в кухнята и разговарях с Клара. Знаех, че никога не ядеш от този крем и се надявах, че силният мирис на лимон ще прикрие вкуса на лауданум.

— Защо не ми каза?

— Не знаех колко трябва да сложа. Стори ми се, че си спомням в какво количество ми го беше изписал докторът, но не можех да бъда сигурна. Опитах се да бъда внимателна, но се страхувах, че… — Тя прекъсна изречението по средата, защото не искаше да опише ужаса си с думи.

— Можеш да ги убиеш!

Тя потрепери.

— Трябваше да се възползвам от възможността.

— Но не искаше да замесваш и мен. — Лани поклати глава. — Не трябваше да го правиш. Можеше да намерим друг начин.

— Нямаме време. Ами ако татко дойде довечера?

Тя сви рамене.

— Е, вече нищо не може да се направи. Аз ще отвлека вниманието на моряците, а ти отиди при баща си.

Каси взе шала си от леглото.

— Лани…

Лани се усмихна с разбиране.

— Знам. Не се тревожи. Ще наблюдавам англичаните, за да бъдем сигурни, че сънят им няма да бъде прекалено дълбок.

Каси почувства облекчение.

— Знам, че са врагове на татко, но не искам да умрат. Не искам никой да умира.

— Тогава намери баща си и му кажи, че трябва да се крие, докато англичаните си заминат.

— Ще го направя. — Каси набързо прегърна Лани. — Ще се върна, преди да се събудят. Няма да те оставя сама, изложена на техния гняв.

— Години наред успявам да се боря срещу гнева на Клара. За мен тези англичани са нищо.

Тя отвори вратата, огледа се и на двете страни и едва тогава избута Каси по коридора, в посока към верандата.

— Предай на Шарл, че го обичам. Кажи му… Няма значение. Този път ще трябва сам да вземе решение.

— Какво решение?

— Този път ние няма да можем да свършим всичко вместо него, Каноа — нежно рече тя и бързо тръгна към задната врата. — Идва време, когато мъжът трябва да се справи сам.

Каси изненадано гледаше след нея. Те винаги и по всякакъв начин бяха защитавали баща й, а сега Лани казваше, че всичко си имало граници. Е, може би имаше граници за Лани, но не и за нея.

Каси се стегна и бавно тръгна към верандата, изпълнена с ужас от онова, което можеше да завари там. Ако им беше дала малко лауданум, всичките й планове щяха да пропаднат. Ако им беше дала много… Не, дори не искаше да мисли за тази възможност.

Застана на прага на верандата. И двамата бяха заспали на столовете си. Заспали? Господи, бяха ужасно неподвижни. Мъртви?

Тя бавно се приближи до Джеърд и застана пред него. Не, той дишаше, помисли си тя с дълбока благодарност.

Тогава той отвори очи и се взря в лицето й. Завладя я неописуем ужас. Очите му бяха леденостудени, студени като острието на меч, насочен към нея.

— Лук… реция — прошепна той, — какъв… глупак…

Клепачите му отново се спуснаха.

Тя бързо се отдалечи от него. Страхуваше се, че може отново да се събуди и да я обвини с този втренчен поглед. Нямаше причина да се чувства така. Тя не го беше предала. Той беше врагът и тя беше направила единственото възможно нещо.

Изтича по стъпалата на верандата, а после бързо по пътеката, която водеше към пътя.